№ 3250
гр. София, 28.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100511999 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от общинско предприятие
“Социален патронаж” срещу решение № 9667/22.05.2024г., постановено по гр.
д. № 43574/2023г. на СРС, 67 с-в.
С цитираното решение Общинско предприятие “Социален патронаж”,
ЕИК 0006963271961, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
“Цар Борис III” № 207, е осъдено да заплати на С. П. М., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ж.к. “*********, на основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата 13
000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и
страдания, и сумата 2 952,00 лева, представляваща обезщетение за
имуществени вреди, претърпени от С. П. М. в резултат на трудова злополука,
настъпила на 12.12.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 12.12.2022 г.
до окончателното плащане.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон, като не е приспаднал изплатеното от
ТП на НОИ обезщетение. Моли решението да бъде отменено в частта за
сумата от 8292.59 лв., представляваща изплатеното от НОИ обезщетение и
искът да бъде отхвърлен за тази сума.
В установения от закона срок, въззиваемият не е депозирал отговор на
въззивната жалба. В проведеното съдебно заседание изразява становище за
1
неоснователност на жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество за неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми.
Съдът намира наведените с въззивната жалба доводи, относно
правилността на първоинстанционното решение, за неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 200 във връзка с чл. 358, ал. 1, т. 3 вр. с ал.
2, т. 1 от КТ за вреди от трудова злополука, причинили временна
нетрудоспособност, 50% ТНР, инвалидност или смърт работодателят отговаря
имуществено, независимо от това дали негов орган или друг негов работник
има вина за настъпването им, като искът следва да се предяви до 3 години от
деня, в който правото е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено.
Отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ е безвиновна
отговорност с много по-широк обхват и по-облекчен фактически състав от
деликтната отговорност по ЗЗД. За се ангажира отговорността на работодателя
по чл. 200 от КТ е достатъчно да се установи наличието на трудово
правоотношение между страните, факта на трудовата злополука и наличието
на вреди – имуществени и неимуществени, в причинна връзка със
злополуката. Тези факти не са спорни между страните. Не се спори и по
размера на определеното от СРС обезщетение.
Единственото оплакване във въззивната жалба е за неприспадане на
изплатеното от ТП на НОИ обезщетение в размер на 8292.59 лв.
По въпроса дали при определяне размера на дължимата от работодателя
разлика съгласно чл. 200, ал. 3 от КТ, следва ли и обезщетението за
неимуществените вреди от трудовата злополука или професионалното
заболяване да се намали с обезщетението и/или пенсията по общественото
осигуряване, е образувано тълкувателно дело № 1/2023г. на ОСГК, като към
момента не е постановено решение.
2
В Решение № 54/23.04.2019г. по гр. д. №3649/2018г. на ВКС, ІІІ-то Г.О.,
Решение № 413 от 19.03.2013 г. по гр. д. № 334/2012г. на ВКС, ІІІ-то Г.О. ,
Решение № 741/30.12.2010г. по гр. д. № 143/2010г. на ВКС, ІІІ-то Г.О. по реда
на чл. 290 от ГПК е прието, че получаването на двете обезщетения – за
неимуществени вреди по чл. 200 от КТ и обезщетението от общественото
осигуряване, компенсиращо загубата на трудовото възнаграждение, не е
двойно плащане и не води до неоснователно обогатяване, а напротив – до
пълно и справедливо обезщетение на причинените видове вреди.
Противоположното разрешение е възприето в Решение № 41 от
5.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2679/2019 г., IV г. о., ГК, Решение № 227 от
25.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2016 г., IV г. о., ГК и др.
Настоящият състав споделя практиката, обективирана в цитираните в
първата група решения, и намира за неоснователно възражението на
ответника за прихващане по реда на чл. 200, ал.3 КТ, като съображенията за
това са следните.
Съгласно чл. 200, ал. 4 КТ дължимото обезщетение се намалява с
размера на получените суми по сключените договори за застраховане на
работниците и служителите, а съгласно определението, дадено в ал. 3 на чл.
200 КТ, дължимото обезщетение е разликата между причинената вреда -
неимуществена и имуществена, вкл. пропусната полза, и обезщетението и/или
пенсията по общественото осигуряване. Следователно дължимото
обезщетение за вреди от трудова злополука се определя от сбора на
претърпените имуществени вреди (претърпени загуби и пропуснати ползи) и
неимуществените вреди. Имуществените вреди се установяват по вид и
размер и са кумулират, а неимуществените вреди се определят по
справедливост, и от получената обща сума се намалява полученото
обезщетение и/или пенсията по общественото осигуряване.
Спорен въпрос по делото е дали от така определената сума следа да се
приспаднат получени от ищеца суми като обезщетение за временна
нетрудоспособност. Такива суми по делото се установи от прието неоспорено
от страните удостоверение от НОИ, че ищцата е получила , като не се спори,
че те са с основание претърпяната от нея трудова злополука.
Съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 3 от КТ работодателят дължи
обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и
имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или
пенсията по общественото осигуряване. Тази разпоредба е въведена от
3
законодателя като развитие на правилото за недопускане на неоснователно
обогатяване - да не се плаща два пъти за едно и също нещо. Разпоредбата на
чл. 200, ал. 3 от КТ не допуска два пъти да се обезщетяват едни и същи вреди
- веднъж от работодателя и втори път от общественото осигуряване.
Получаването на обезщетение за временна нетрудоспособност има за цел да
обезщети работника за времето, в което не е в състояние да полага труд и не
получава трудово възнаграждение. Пропусната полза за временна или трайна
нетрудоспособност по чл. 200 от КТ се изразява в разликата между трудовото
възнаграждение, което работникът би получил, ако беше работил и
получените по реда на общественото осигуряване обезщетения за временна
нетрудоспособност или загуба на работоспособността. Такова
обезщетение/пенсия следва да се приспадне от присъденото обезщетение за
пропуснати ползи, причинени от трудовата злополука, които пропуснати
ползи представляват неполучено трудово възнаграждение. Обезщетението за
неимуществени вреди не компенсира загуба на трудово възнаграждение. То
компенсира причинените болки и страдания чрез предоставяне на други блага.
Обезщетението за неимуществените вреди няма връзка с обезщетението по
общественото осигуряване, компенсиращо загубата на трудовото
възнаграждение. Последните вреди са с имуществен характер. Така
получаването на двете обезщетения- за неимуществени вреди по чл. 200 от
КТ и обезщетението/пенсията от общественото осигуряване, компенсиращо
загубата на трудовото възнаграждение, не е двойно плащане и не води до
неоснователно обогатяване.
С решението на СРС са присъдени имуществени вреди – за извършена
операция с поставяне на плаки и винтове, както и неимуществени вреди –
физически и душевни болки и страдания. В тях не са включени вреди от
загубата на трудовото възнаграждение. Както беше посочено по – горе,
обезщетението за неимуществени вреди компенсира причинените болки и
страдания чрез предоставяне на други блага. Това обезщетение, съответно
неимуществените вреди нямат връзка с обезщетението по общественото
осигуряване, което компенсира загубата на трудовото възнаграждение,
представляваща имуществена вреда от вида на пропусната полза. Поради
това получаването на двете обезщетения – за неимуществени вреди по чл. 200
от КТ и обезщетението от общественото осигуряване, компенсиращо загубата
на трудовото възнаграждение, не е двойно плащане.
4
При така възприето съдът приема, че от определеното обезщетение за
неимуществени вреди не следва да се приспадат сумите, получени от ищеца от
държавното обществено осигуряване.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението следва да
бъде потвърдено.
По разноските:
На въззиваемия на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да
бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на
1200 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9667/22.05.2024г., постановено по гр. д.
№ 43574/2023г. на СРС, 67 с-в в обжалваната част.
ОСЪЖДА Общинско предприятие “Социален патронаж”, ЕИК
0006963271961, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Цар
Борис III” № 207, да заплати на С. П. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
ж.к. “*********, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
1200лв., представляваща направените във въззивното производство разноски.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5