Жалбоподателят обжалва разпореждането като неправилно и незаконосъобразно. Изтъква, че съгласно ТР 4/2013 г. на ВКС претенцията му е достатъчно индивидуализирана по основание и размер, за да може ответникът по образуваното ЧГД да вземе решение дали да възрази на дължимостта на вземането. Излагайки съждения относно правната същност на заповедното производство, счита ,че заповедният съд не разполага с правомощията на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Подчертава, че нито Директива 2008/48 за договорите за потребителски кредити, нито Директива 2009/22 за исковете за преустановяване на нарушения с цел защита интересите на потребителите, предвиждат процесуални механизми, които да задължават националните юрисдикции да обявяват служебно нищожността на клаузи, като съдържащата се в процесния договор. Сочи, че не са налице и фактически и правни данни за да се приеме и приложението на решение С-618/10 СЕС  в този случай.

На следващо място поддържа, че е недопустимо съдът да извърши служебно прихващане по отделни пера на претендираното вземане, без да е правено изрично възражение от ответната страна. Още повече, съдът е извършил прихващане без да е запознат с погасителния план, формирането на всяка вноска по пера, датите на направените плащания и съответно не е могъл да знае точно по какъв ред следва да се погасят задълженията по кредита. Въпреки това е преценил, че следва да се погаси само главницата.Сочи, че с оглед характера на производството не следва да се имат предвид подобни факти, както и служебно да се извършва прихващане между претендираните суми и признатите плащания.

 При условията на евентуалност, моли съдът да има предвид направеното уточнение, което касае задължението на кредитополучателя да заплати и допълнителния пакет услуги, с което се е съгласил в момента на сключване на договора и което е в съответствие с разпоредбата на чл.10а ЗПК.Сключването на това споразумение не е задължително условие за отпускането на кредита, касае се за опционна възможност, предоставена на потребителя и зависещо единствено от неговата воля.

Моли да бъде отменено разпореждането в обжалваните части.

Частната жалба е подадена по пощата в срока по 275,ал.1 от ГПК, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Частната жалба е частично основателна.

Тъй като договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит (ЗПК), нормите му следва да бъдат съобразени от съда служебно. В чл.33,ал.1 е уредено, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а в ал.2 е предвидено, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.

Тъй като срокът на договора е изтекъл, кредитополучателят дължи на кредитора непогасения остатък от предоставената парична сума (главницата) и законната лихва за забавеното плащане от датата на забава до изтичане срока на договора.На кредитора се дължи и възнаградителна лихва, тъй като длъжникът е ползвал заемната сума през целия срок на договора.

Съдът намира, обаче, че посоченото възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги противоречи на закона.

В уточняващата молба заявителят е отразил, че сключването на допълнително споразумение е опционно, по избор на потребителя, и зависи единствено от неговата воля дали желае искането му за кредита да бъде разгледано в най-кратни срокове, и дали желае да има възможност да отлага плащането на вноски, да променя датата на падежа, да получава бързо и лесно допълнителни парични средства. В заявлението изрично посочено, че това възнаграждение е неразделна част от договора, а от начина ,по който се претендира, е видно че плащането на това възнаграждение е включено в общия размер на вноската по кредита.

Съдът намира за неправилни изводите на съда, в частта, в която е отхвърлено заявлението в частта за главницата. Действително, с оглед едностранния характер на заповедното производство, съдът не може да извършва служебно прихващане по отделни пера на претендираното вземане. В тази насока са правилни изложените в частната жалба доводи, че съдът не е запознат с погасителния план, формирането на всяка вноска по пера, датите на направените плащания и съответно не може да определи размера на задължението по отделните вземания за главница и лихви (законна и възнаградителна). Затова не може да извършва служебно прихващане между претендираните суми и признатите плащания, а и прихващането се извършва след възражение на ответната страна.

Разноските следва да се присъдят на заявителя с оглед изхода на спора и с оглед уважената част от претенциите са в размер на 168.31 лева.

Разпореждането следва да бъде отменено  в частта, с която е отхвърлено заявлението за главница до пълния претендиран размер и в частта за разноските за разликата над 97.99 лева и до 168.31 лева и вместо него- постановено издаването на заповед за изпълнение в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД срещу длъжника П.П.Х. и за сумата до пълния претендиран размер на главницата- 2 743.80 лева (376.41 лева), както и за разноски за разликата над 97.99 лева и до 168.31 лева (или за 70.31 лева). В останалата обжалвана част разпореждането следва да бъде потвърдено.

Водим от изложените съображения, съдът

                                 О П Р Е Д Е Л И :

ПОТВЪРЖДАВА разпореждането в останалата обжалвана част.

Определението не подлежи на касационно обжалване.

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: