РЕШЕНИЕ

 

                                                          гр.София, 16.02.2023 г.

 

                                                         В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на първи декември през две хиляди двадесета и втора година в състав:

                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

                                                                                            ЧЛЕНОВЕ: Ивета Антонова

                                                                                                        мл.с. Бетина Бошнакова  

при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора ................ като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 4 427 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

              Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

              С решение № 20035186 от 08.02.2021 г., постановено по гр.д.№ 49 615/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 43 състав е признато за установено по иск с правно основание с чл.439 ГПК във връзка чл.124, ал.1 ГПК, че ищцата К.Г.К., ЕГН ********** *** 200,00 лева, представляваща наложено административно наказание „глоба” с наказателно постановление № 3071133/2017 г., влязло в сила на 24.08.2017 г., за събирането на което е образувано изпълнително дело  № 2020838-0404681 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№ 838 в регистъра на Камарата на ЧСИ, поради настъпила погасителна давност.

              Със същия акт ответникът Столична община е осъдена да заплати на ищцата К.Г.К. сумата 50,00 лева – разноски по делото.

              Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника Столична община, гр.София, с доводи, че решението е неправилно, и незаконосъобразно. Поддържа, че изво-дите на първоинстанционния съд, че искът е доказан по основание и размер са неправилни, тъй като става въпрос за действително извършено административно нарушение, за което ищецът е санкциониран с наказателно постановление № 3071133/2017 г., което е влязло в сила и са предприети действия за събиране на наложената глоба от административно наказващия орган – Столична община; че ищцата има 5 броя наказателни постановления за същия вид административно нарушение и в този смисъл не следва да се допуска или приема, че става въпрос за малозначителност на деянието, случайност или липса на умисъл, което жалбоподателят намира за съществено, независимост от вида на производството. Сочи се и че Тълкувателно решение № 2/12.04.2017 г., на което се е позовал СРС, визира изтичане на обикновена давност, което изрично е и посочено в това решение; че освен обикновената съществува и абсолютна погасителна давност и именно с изтичането на абсолютната погаси-телна давност се погасява възможността за събиране по принудителен път публичните задължения, още повече че преценката за заличаване на дадено публично задължение по давност е в компетентността на съответния административно-наказващ орган. Изложени са доводи, че съдът се е произнесъл в противоречив смисъл, като от една страна – връща иско-вата молба по отношение недължимост на сумата, представляваща „глоба” по наказателно постановление, а в мотивите си се произнася именно като уважава иска в тази му част.

              Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявеният срещу жалбоподателя иск като неоснователен.

              Ответникът по жалбата – К.Г.К.,*** в подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор оспорва същата изцяло. Навежда съображения, че релеви-раните от въззивника твърдения са неоснователни и недоказани, че в жалбата не се обосно-вава порок, който да влече неправилност на атакуваното решение

              Моли депозираната жалба да бъде отхвърлена и да се потвърди постановеното от 

СРС решение. Заявява искане за присъждане на разноски за въззивното производство. 

              Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

              Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК във връзка с чл.124, ал.1 ГПК, с който ищцата К.Г.К. оспорва правото на принудително изпълнение на кредитора й Столична община, за което е било образувано изпълнително дело № 20218380400469 по описа на ЧСИ М.Б.,  позовавайки се на изтекла погасителна давност.  

              В производството не е спорно между страните, че срещу К.Г.К. е издадено наказателно постановление № 3071133/24.03.2017 г. от заместник -кмета на Столична община Евгени Крусев /прието като доказателство по делото/, с което на основание чл.53 и чл.13, б.”б” ЗАНН и чл.35, ал.7, т.1 от НРУПОГТТСО на същата е нало-жено административно наказание „глоба” в размер на 200,00 лева, за това че на 07.03.2017 г. в 16,16 ч. е пътувала в М1 без редовен превозен билет и е отказала да закупи карта за еднок-ратно пътуване, продавана от контрольор по редовността на пътниците. От визирания акт е видно и че наказателното постановление е влязло в сила на 24.08.2017 г.

              Безспорно е в процеса и обстоятелството, че за събиране на наложената на ищцата „глоба” е издадено възлагателно писмо от 01.09.2020 г., с което на ЧСИ М.Б. е било възложено на основание чл.163, ал.1 и ал.3 ДОПК във връзка с чл.2, ал.3 ЗЧСИ за предприеме необходимите изпълнителни действия срещу нея в хода на изпълнително произ-водство.  

               Не е формиран спор, което е видно и от представеното заверено копие от изп.дело № 20208380404681, че възлагателното писмо за събиране на публични вземания, въз основа на което е образувано изпълнителното производство пред ЧСИ М.Б., рег.№ 838 на КЧСИ, е било представено на органа по изпълнението на 09.09.2020 г. Със същото на ЧСИ М.Б. са възложени правомощия по чл.18 ЗЧСИ.   

              От книжата по делото се установява и че със запорно съобщение от 16.09.2020 г. върху вземанията по банковата сметка на К.Г.К. в „Инвестбанк” АД на 18.09.2020 г. е наложен запор, както и че изпълнението по изп.дело № 20208380404681 е спряно на основание чл.389 ГПК във връзка с чл.397, ал.1, т.3 ГПК с допуснатото обезпече-ние с определение от 15.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 49 615/2020 г. на СРС, въз основа на което е издадена обезпечителна заповед от 22.10.2020 г. 

              Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в про-цеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

              Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въп-роси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

              При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС.

              Преценявайки основателността на жалбата с оглед наведените в нея оплаквания, настоящият съдебен състав приема следното:

              Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК за признаване, че парично вземане на Столична община в размер на 200,00 лева, представляващо глоба по наказателно постановление № 3071133/24.03.2017 г., спрямо ищцата К. не подлежи на принудително изпълнение, поради изтичането на установената в закона давност за изпъл-нение.

              Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че с отрицателния устано-

вителен иск по чл.439 ГПК се дава право на длъжника да установи, че изпълняемото право е

отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи значение за неговото съществуване, като доказването им е в негова тежест. Искът е предоставен на длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на принуди-телното изпълнение и за неговото уважаване е необходимо ищецът да докаже наличието на факти, които изключват, унищожават или погасяват спорното материално право, каквито примерно са: плащане, прихващане, погасяване на правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност и пр. Давността е период от време, в който кредиторът бездейства. Съгласно нормата на чл.116, б.“в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Ако в рамките на законоустановения период кредито-рът предприеме действие, тя се прекъсва.

               Предвид нормата на чл.162, ал.2, т.7 ДОПК вземането за глоба по издадено от общинските власти влязло в сила наказателно постановление е публично общинско вземане. В разпоредбата на чл.171, ал.1 ДОПК е предвидено, че публичните задължения се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок, който започва да тече от 1 януари на годината, следваща тази, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.

               Наложената с наказателно постановление „глоба“, освен публично вземане по смисъ-ла на чл.162, ал.2, т.7 ДОПК, е и вид административно наказание, предвидено в чл.13, б.„б“ ЗАНН. Съгласно задължителните разяснения, дадени в мотивите на Тълкувателно решение № 2/12.04.2017 г. по тълк.дело № 3/2016 г. по описа на ВАС, Общо събрание на Първа и Втора колегии, когато се разглежда правната природа на „глобата“ превес следва да има нейният характер на административно наказание, а не характерът й на публично вземане, което обуславя и неприложимост на общия давностен срок по чл.171, ал.1 ДОПК по отношение на това вземане.

               Предвид изложеното дължимостта на сумите по публични вземания, съставляващи наложени по реда на ЗАНН административни наказания, в това число и „глоби“, следва да се преценява по специалните норми, предвидени в този закон.

              Съгласно чл.82, ал.1, б.”а” във връзка с ал.2 от ЗАНН административното наказание „глоба“ не се изпълнява, ако са изтекли две години от влизане в сила на наказателното постановление, с което е наложено наказанието, като независимо от спирането или прекъс-ването на давността предвид установеното с ал.3 на същата норма – административното наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока по ал.1. По силата на чл.82, ал.4 ЗАНН предходната разпоредба не се прилага по отношение на „глобата“, когато за събирането й в срока по ал.1 е образувано изпълнително производство. 

              Безспорно е установено в производството, че процесното наказателно постановление е влязло в сила на 24.08.2017 г., с оглед на което давността за изпълнението по чл.82, ал.1 ЗАНН е изтекла на 24.08.2019 г. Изпълнителното дело за събиране на глобата е образувано на 09.09. 2020 г. – година по-късно. В хода на производството от страна на Столична община не са ангажирани никакви доказателства за предприемане на действия по изпълнение на наложе-ното спрямо ищцата административно наказание „глоба” преди 24.08.2019 г., поради което правилото на чл.82, ал.4 от ЗАНН не намира приложение.

              Горните обстоятелства в своята съвкупност обосновават извод, че възможността наложеното наказание „глоба” да бъде изпълнено принудително, включително чрез възлагане на частен съдебен изпълнител в рамките на образувано изпълнително производство, е била погасена към 09.09.2020 г. 

              Неоснователни са наведените във въззивната жалба оплаквания. Въпросите относно извършването на административното нарушение, за което е наложено наказанието, наличието и на други наказания на ищцата за същия вид административно нарушение и неговата тежест, са извън предмета на настоящия спор. Същите биха могли да имат значение в производство по обжалване на наложеното наказание по ЗАНН.  

              Необосновани са и релевираните от страна на въззивника доводи във връзка с абсо-

лютната погасителна давност по чл.171, ал.2 ДОПК. Както бе посочено по-горе въпросът относно погасителната давност в дадения казус се регламентира от установената в ЗАНН уредба, а с тази по ДОПК, но дори и това обстоятелство да не беше налице – абсолютната погасителна давност е приложима само в случаите, в които давността е била спирана и/или прекъсвана на предвидените в закона основания преди да изтече срокът на по-кратката давност – за изпълнение на наказанието. До приключване на делото пред първа инстанция от страна на ответната община нито са въвеждани твърдения, нито са представени доказателства за настъпването на обстоятелства, които да са довели до спиране и/или прекъсване течението на давността за изпълнение, за да подлежи на изследване въпросът относно настъпването на абсолютната давност за погасяване на административното наказание „глоба”.

              На последно място, несъстоятелни са и оплакванията на жалбоподателя, че СРС се е произнесъл в противоречив смисъл, като от една страна – връща исковата молба по отно-шение недължимост на сумата, представляваща „глоба” по наказателно постановление, а в мотивите си формира воля за уважаване на иска в тази му част. Както с обжалваното решение, така и с друг съдебен акт по гр.д.№ 49 615/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 43 състав, не е било постановявано връщане на исковата молба на ищцата К.К. – нито изцяло, нито в някаква нейна част. Произнасянето на първоинстанционния съд с решението от 08.02.2021 г. е напълно в съответствие с искането, с което е бил сезиран.

              Поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на решаващия състав на СРС относно изхода на спора, първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено.  

              С оглед изход на делото на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК на жалбопо-дателя не се дължат разноски за въззивното производство.

              Такива не следва да бъдат присъждани и на въззиваемата страна по реда на чл.78, ал.3 ГПК, тъй като до приключване на устните състезания по делото от последната не са предс-тавени никакви доказателства за извършването на разходи във въззивното производство, в т.ч. и за адвокатско възнаграждение, а на възстановяване на обсъжданото основание подлежат само действително направените разноски.   

              Воден от горното, Съдът

 

                                                     Р    Е    Ш    И:

 

              ПОТВЪРЖДАВА решение № 20035186 от 08.02.2021 г., постановено по гр.д.№ 49 615/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 43 състав.  

 

              Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.

 

 

 

 

 

              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.