Р Е Ш Е Н И E
№
В ИМЕТО НА НАРОДА
гр.Плевен,………………г.
Плевенски окръжен съд, гражданско отделение , в публичното заседание на четвърти юли през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА
ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА
ДИМИТРОВА
при секретаря
Десислава Гюзелева като
разгледа докладваното от ЧЛЕН СЪДИЯ ПАНОВА възз.гр. дело № 467 по описа на Плевенски окръжен съд за 2019 г и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. От ГПК .
С решение № 238 от 7.02.2019 г по гр. дело № 2778/2018 ПРИЗНАЛ ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1, във вр. с
чл.415, ал.1 от ГПК, вр чл. 240, ал.1, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, ЧЕ Е.Е.Т., ЕГН **********,
с постоянен адрес ***, ДЪЛЖИ НА „***”
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. ***, №***, бл.***,
вх.В, сумата от 488,13лв.- главница, дължима по договор за
потребителски кредит №***/15.12.2015г., ведно със законната лихва, считано от
датата на заявлението по чл. 410 от ГПК-20.10.2017г.., до окончателното
й изплащане, за която сума има издадена заповед за изпълнение
№6064/13.12.2017г. по ч.гр.д.№9343/2017г., на ПлРС, като ЗА РАЗЛИКАТА до ПЪЛНИЯТ предявен размер
от 1066,62лв.,
включващ сумата от 288,26лв.- възнаграждение по закупен пакет от допълнителни
услуги и сумата от 290,23лв. – договорна лихва, е ОТХВЪРЛИЛ ИСКА КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН. Съдът
се е произнесъл и по въпроса за разноските.
Срещу така постановеното решение в отхвърлителната му част въззивна жалба е подадена от *** , в която се
възразява ,че решението на РС - Плевен е незаконосъобразно. Възразява се, че РС е
стигнал до неправилен извод, необоснован на събраните по делото доказателства
относно поставянето в неравноправно положение на потребителя по сключеното
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Според въззивника
Законът за потребителския кредит препраща към разпоредбите на ЗЗП относно
неравноправните клаузи, където в чл. 143 са изчерпателно изброени случаите, при
които са налице неравноправни клаузи, а сключеното споразумение не попада в
нито един от тях. Възразява се ,че
сключването на допълнителното споразумение е по преценка на потребителя и не е
било задължително с оглед сключването на договора за кредит. В жалбата се
изброяват правата, които длъжникът си е гарантирал при сключване на
споразумението. Според въззивника
споразумението за допълнителен пакет услуги не е пряко свързано с
кредита, резултат е от свободата на договаряне и не съдържа неравноправни
клаузи. Възразява се, че на длъжника е била дадена възможност съобразно общите
условия да се откаже от процесния
договор за кредит без да дължи неустойка, което другата страна не е сторила. Възразява
се, че другата страна по договора е била наясно с всички негови клаузи, както и
с тези по споразумението за допълнителния пакет услуги. Възразява се, че не е
налице нарушение на законови разпоредби или на добрите нрави при определяне на
договорената възнаградителна лихва и годишния процент на разходите. Не е
надвишен размера, разписан в действащото законодателство по чл. 19 ал.4 от ЗПК.
Възразява се, че в резултат на свобода на договарянето страните са сключили
договор при 41,17% годишен лихвен процент и 49,89% ГПР. Според въззивника
следва да бъде отчетен и риска при предоставяне на кредити без обезпечения при
определянето на този размер на лихвения процент. Претендира се отмяна на
атакуваното решение в отхвърлителната му част и
постановяване на друго такова, с което да се
уважат предявените искове изцяло.
Въззиваемата страна оспорва
жалбата като неоснователна. Взема становище, че споразумението за допълнителен пакет услуги е
нищожно с оглед неговото съдържание съгласно разпоредбата на чл.26 ал.1 пр.2 от ЗЗД.Взема се и становище за правилност на извода на Пл РС за нищожност на
клаузите за договорената възнаградителна
лихва. Претендира се потвърждаване на постановеното съдебно решение.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията в жалбата,взе
предвид направените доводи, прецени събраните доказателства и се съобрази със законовите изисквания, намира за
установено следното:
ЖАЛБАТА Е ДОПУСТИМА,НО Е НЕОСНОВАТЕЛНА
СПОРНИТЕ въпроси по
делото касаят действителността на споразумение
за пакет от допълнителни услуги с оглед сключения договор за потребителски
кредит, действителността на клаузите за възнаградителна лихва
РС е приел, че е било безспорно по делото сключването на валиден договор за заем между
страните, въз основа на който ищецът- заемодател, като небанкова финансова
институция, е предоставил на ответника Е.Т.- заемател, сумата от
550лв.– заем за потребление. Съдът
е приел, че в случая отношенията между страните следва да се уреждат по
реда на чл. 240 от ЗЗД, доколкото ЗКИ е неотносим. Ищецът е финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ и по силата на цитираната разпоредба е
лице, различно от кредитна институция /банка/ и инвестиционен посредник, една
от основните дейности на което, може да бъде отпускане на кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Обстоятелството, че финансовата институция извършва банкова дейност,
в областта на потребителското кредитиране, обаче не я прави банка, поради което
сключеният между страните договор за кредит, няма характера на договор за
банков кредит по чл. 430 от ТЗ, а съставлява договор за заем по чл.240 от ЗЗД.
В полза на заемателя и въз основа на направено негово искане, според РС, е отпусната сумата от 550лв.- главница, като част
от сумата, е послужила за рефинансиране, а другата част е преведена по сметка
на ответника, въз основа на посочените по- горе платежни нареждания. С
договора, страните са уговорили и заплащане на договорна лихва, в размер на
41,17%, включена в месечната погасителна вноска, при ГПР- 49,90%. По делото
безспорно се установява, че по договора има извършвани плащания, в размер на 260,70лв.,
с която сума са погасени изцяло 7
месечни вноски и частично 8- ма, с падеж м. август .2016г. След тази дата не се
установява извършване на други плащания.
По делото се установява също, според РС, че в ОУ- подписани от
ответника, страните са уговорили –в чл.12,3, че при просрочие на една месечна
погасителна вноска, с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично
прекратяване на договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да
е необходимо изпращане на уведомление до длъжника. В чл.12,4 от ОУ страните са
уговорили, че при прекратяване на договора по реда на чл. 12,3, длъжникът дължи
всички непогасени вноски по погасителен план, вкл. и възнаграждението по пакет
допълнителни услуги, лихви за забава и такси. По делото не се претендира заплащане на лихва за
забава и такси. Кредитът е обявен от страна на заемодотеля, за предсрочно
изискуем на 22.11.2016г. Съдът е приел, че в случая е
налице предсрочна изискуемост на кредита, преди датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК /20.10.2017г/, доколкото клаузата за предсрочна
изискуемост, при настъпване на определени условия и свързана с неизпълнение на
задължението за връщане на заетата сума, не противоречи на свободата на
договаряне по чл.
9 ЗЗД. С уговорката за предсрочна изискуемост, длъжникът изгубва
преимуществото на срока, като последиците следва да са аналогични на
изгубването на това преимущество, по силата на настъпване на законовите
предпоставки по чл.
71 ЗЗД. Изискуемостта на задължението в резултат на изгубването на
преимуществото на срока, предоставя възможност на кредитора да иска изпълнение
на задължението във вида и размера, който то би имало, ако срокът бе изтекъл.
Предсрочната изискуемост е санкция за неизправността на длъжника, поради което
последиците следва да включат пълно и точно изпълнение на задължението, каквото
то съществува и се дължи и при настъпване на срока. При уговорена в договор за
заем за потребление предсрочна изискуемост на задължението за връщане на
заетата парична сума, настъпва предсрочна изискуемост и на непадежиралите към
този момент анюитетни вноски, включително в частта им за възнаградителни лихви
и такси. /в т. см. Решение № 99 от 1.02.2013 г. на ВКС по т. д. №610/2011г., I т.о., ТК/. В този смисъл,
съдът е смел, че не е нужно уведомяване
на длъжника, за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, по смисъла на ТР№4/2013г, т.18., визиращ
договорите за банков кредит, по реда на чл. 430 от ТЗ, при които кредитодател е
банка. С оглед изложеното, съдът е приел,
че възражението за особеният представител на ответника, за липса на надлежно
уведомяване на длъжника, за настъпване на предсрочната изискуемост на
задължението по кредита, за неоснователно.
По отношение на
уговорената в договора възнаградителна лихва, обаче съдът е приел, че възнаградителната лихва има характер на цена
на предоставената услуга, като нейната стойност, следва да се съизмерява, както
със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за които се уговоря
връщането, както и с обстоятелството дали е обезпечен. Съдържащата се в раздел
6 от договора, информация относно броя и размера на погасителните вноски, ГПР и
ГПЛ е обща и не отговаря на изискването да е разбираема и недвусмислена. Макар
в случая да не е направено възражение за нищожност на клаузата за
възнаградителната лихва, от страна на особеният представиел на ответника, а
само възражение за редукция, то съдът, съгласно практиката на ВКС, има
правомощие служебно да констатира наличие на нищожна клауза. Нищожността на
отделните клаузи не влече нищожност на целия договор. Съдът е приел, че клаузата, касаеща договорната
лихва, противоречи на добрите нрави, по следните съображения: Към датата на
сключване на договора е налице законово ограничение на максималния размер на
възнаградителната лихва, по реда на чл.19, ал.4 от ЗПК /ДВ бр. 35/2014г в сила
от 23.07.2014г./, където е посочено, че годишният процент на разходите, не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република ***. Годишният процент на разходите включва общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи – лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит- чл. 19, ал.1 от ЗПК. Нормата на чл. 19, ал.4 от ЗПК служи именно за рамка на размера на
уговорените лихви по кредита, като при нарушение на нормата, клаузите в
договора за дължимостта на всеки един от компонентите на ГПР, се явяват нищожни
Касае се за потребителски кредит, при която едната страна е икономически
по-слаба и съгласно практиката, е бил ограничен размера до три пъти размер на
законовата лихва. Към датата на сключване на договора-м. 12.2015г., законовата
лихва е била 10,00% /основния лихвен процент на БНБ и 10 пункта/, а петкратния
размер се явява 50,00%. Съобразно уговореното в договора ГПР /годишен процент
на разходите/ е в размер на 49,90%, което е само 0,10% по- ниско, с годишният
лихвен процент е 41,17%. и лихвен процент на ден- 0,11%. До приемането на ЗПК –чл. 19, ал.4, визиращ рамките на уговорената лихва, законов ограничител е нормата
на чл. 9 от ЗЗД, съобразно която, страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и добрите нрави. За противоречащи на добрите
нрави следва да се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота и се използва недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг. По отношение размера на
възнаградителната лихва в съдебната практика се приема, че максималният размер,
до който съглашението за плащане на такава е действително, не следва да
бъде по-голям от трикратния размер на законната лихва. (В този смисъл решение №
906/30.12.2004 г. по гр. дело № 1106/2003г., ІІ г.о., ВКС, решение № 378/ 18.05.2006г.
по гр. дело № 315/2005г., ІІ г. о., ВКС, решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр.
дело № 5093/ 2007г., ІІ г.о., ВКС, определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр. дело
№ 6295/
На
основание изложеното, съдът е приел, че в случая е налице прекомерност при определяне на ГПР по
договора, вкл. и размера на включващата
се в него възнаградителна лихва, което противоречи на добрите нрави и води до
нищожност на клаузата. Нищожната клауза не може да се замести от и такава за
лихва за забава, тъй като е различна тяхната функция и същност, а и такова
правомощие на съда е предвидено само за търговските сделки, а договорът за
кредит по отношение на потребителя не е търговска сделка.
Що се касае до сключеното
споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги, съдът е приел същото за нищожно, като
противоречащо на чл.10а от ЗПК. Съдът е
приел, че посочените по- горе услуги в споразумението, озаглавени като
„допълнителни”, нямат характер на такива, доколкото същите са пряко свързани
със самотно задължение по кредита, вкл. и отлагане плащане на погасителна
вноска. Допълнителни са такива услуги, които нямат пряко отношение към насрещните
престации на страните, като издаване на удостоверения, различни референции и т.н.
Така уговорени, съдът е приел, че не се касае за допълнителни услуги, а за
забранена такса за действия, свързани с управлението на кредита, което води до
неговата нищожност, за което съда служебно следи. Още повече, че същата се
явява в размер, доближаващ се с този на главницата по кредита, поставя в неравноправно
положение потребителя и с това съдът намира същата за противоречаща на добрите
нрави, като самостоятелно основание за нищожност. Съдът е приел също, че възнаграждението по този пакет се
дължи предварително само за „възможността да се ползва”, като е безспорно, че
задължението по него е включен в погасителния план, като част от месечната
вноска. Съдът е приел, че т.15, т.15.1, т.15.2 и т.15.3 от ОУ-
допълнителни услуги, касаещи само този пакет, са неравноправни, по смисъла на
чл. 143 и сл. от ЗЗПотр. и в този смисъл, се явяват нищожни.
С
оглед на констатираната от съда нищожност на клаузите, касаещи уговорения ГПР по договора и сключеният пакет
„допълнителни услуги”, които съдът приема за изначално нищожни, то претенцията
спрямо тях се явява неоснователна и предявения установителен иск следва да бъде
отхвърлен в тази му част според РС.
На
основание гореизложеното, съдът е приел,
че предявеният иск с правно основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1,
вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, е основателен до размера на сумата от 488,13лв.-
главница, дължима по договор за потребителски кредит №***/15.12.2015г., като за
разликата до пълният претендират размер от
1066,62лв., включващ сумата от 288,26лв.- възнаграждение по закупен
пакет от допълнителни услуги и сумата от 290,23лв. – договорна лихва, искът
следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
Решението на
РС е законосъобразно и правилно
като краен резултат
Първоинстанционният съд е изложил пространни
мотиви, които се споделят от настоящата инстанция почти изцяло и не
следва да се преповтарят. Цитираната
съдебна практика по посоченото ТР от
първоинстанционния съд е относима към спора и правилно е приложеното разрешението на
поставения въпрос по т. 18 от посоченото ТР. Следва да се има предвид, че
преценката на договорната лихва от 41,17% годишно с приложението на чл.19 ал.4 ЗПК и обявяването за нищожна на тази
клауза като противоречаща на цитираната разпоредба е неправилно . Годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република ***. ГПР като понятие не е тъждествено с ГЛП, защото
включва всички разходи по кредита. Клаузата
е нищожна като накърняваща добрите нрави – чл.26 ал.1, предл.3 ЗЗД. Съдебната
практика приема, че противно на добрите нрави е да се уговори възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва – в конкретния случай
четирикратния и по-голям размер .В този смисъл ,макар и по тези съображения,
крайният извод на РС е правилен. Въззивният съд съобразява възраженията на
въззивника за необезпеченост на кредита и наложителността от договарянето на по
– висока лихва. В този смисъл съдебната практика е възприела възможността за
уговарянето на такава по - висока лихва, но не и в размер, по голям от
посочения по – горе трикратен размер на законната лихва. Добрите
нрави са правила за справедливост и
добросъвестност, на които следва да отговарят сключените договори и
сделки. Задължението за добросъвестност
при сключването им означава честно отношение при договарянето на гражданско –
правните сделки и съразмерност и еквивалентност в поемането на задължения и за
двете страни по сделката.
Следва да се потвърди атакуваното
решение.
Водим
от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 238
от 7.02.2019 г по гр. дело № 2778/2018 по
описа на Плевенски РС КАТО ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО
РЕШЕНИЕТО
не
подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ :