М О
Т И В
И
към
присъда № 260004/06.07.2021 г. по НЧХД
№ 286/2020 г. по
описа на Радомирския районен
съд, изготвени на 19.07.2021
г.
С тъжба по реда на
чл. 81 и сл. от НПК тъжителят М.К.К., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, е повдигнал обвинение против П.О.С., роден на *** г. в гр. София,
с адрес: гр. Батановци, ул. „С.“ № ., българин, български гражданин, неженен,
неосъждан, със средно образование, с ЕГН: **********, за това, че на 05.09.2020
г., около 17,00 ч., в с. К.причинил на тъжителя разстройство на здравето, извън
случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, а именно: счупване на единадесето ребро от
лява гръдна половина, без разместване на фрагментите, болки в областта на
главата, гръдния кош, кръстцовата област, ляв долен
крайник и мъдната торбичка, представляващо лека
телесна повреда – престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК.
Тъжителят е предявил
против подсъдимия граждански иск за осъждането му да му заплати сумата от
5000,00 лева, представляваща обезщетение за причинени му неимуществени вреди - болки
и страдания в резултат на престъпното деяние, ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от 05.09.2020 г. до
окончателното ù изплащане.
С протоколно
определение от 21.10.2020 г. съдът е допуснал и приел за съвместно разглеждане
в наказателния процес предявения от тъжителя граждански иск.
Частният
тъжител, чрез повереника си адв. П. К.
***, поддържа обвинението, пледира за признаването на подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение, както и за уважаване на
гражданския иск в пълния му размер
и присъждането на направените по делото разноски.
Адвокат-защитника на подсъдимия - адв. А. Н.
от САК, пледира
съда да признае
подсъдимия
за невиновен
по повдигнатото му обвинение,
както и да отхвърли предявения гражданск
иск, като неоснователен и недоказан.
В
последната си дума подсъдимият
моли
да бъде оправдан.
Съдът,
като прецени събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
На 05.09.2020 г., около 17,00 ч., в с. К.тъжителят М.К.
бил изкарал на паша кравите, които отглеждал, като
същите били навлезли в земеделски земи, собственост на подсъдимия, които били засяти с картофи. Виждайки случващото се с насажденията му,
подсъдимият се приближил към частния тъжител и между тях възникнал конфликт,
при който подсъдимият ударил К. и го свалил на земята, след което започнал да
го рита и да го нарича „доносник“. След инцидента на място пристигнали
полицейските служители И.Д. и П.Б., които снели сведения от двамата и им
съставили предупредителни протоколи.
След побоя тъжителят
успял да се придвижи с управлявания от него лек автомобил, марка „Л.“, модел „Н.“
до дома на съседите си И.Г. и Д.Г., които му дали телефон, от който същият се
обадил на дъщеря си и ѝ обяснил, че е бил пребит от П.С.. Дъщерята на
тъжителя пристигнала в с. Ковачевци, след което закарала баща си в МБАЛ „Р. А.“
АД, гр. П., където на последния били направени КАТ на глава, корем, графия на лява подбедрица, ПКК и
БХ, при което се установили следните травматични увреждания: счупване
на единадесето ребро от лява гръдна половина, без разместване на фрагментите,
болки в областта на главата, гръдния кош, кръстцовата
област, ляв долен крайник и мъдната торбичка.
ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:
Гореизложената фактическа обстановка се установява от
събраните
по делото и преценени по реда на чл.
14 от НПК доказателства: свидетелските показания, заключението на вещото лице
д-р Ч. и писмените доказателства, приобщени към доказателствения
материал по реда на чл. 283 НПК.
След извършения
обстоен анализ на събраните в хода на съдебното следствие доказателства, съдът
намери подсъдимия П.О.С. за виновен в извършването на престъпление по чл. 130,
ал. 1 НК, поради следното:
На първо място
следва да се посочи, че досежно развилите се събития
по възникналия конфликт и по нанасянето на телесното увреждане се очертават две
групи свидетели. В първата група са свидетелите Т.Г., Н.С., А.А. и Н.Н.. И четиримата твърдят,
че разправията е била провокирана от тъжителя, който не е пожелал да изведе от
нивите на подсъдимия отглежданите от него крави, като при възникналия спор
между двамата тъжителят е замахнал, като според част
от свидетелите е ударил подсъдимия, а според останалите не е успял да го
направи, и при замахването е паднал на земята и се е самонаранил, получавайки
травмите, описани и в заключението на вещото лице. На казаното от тях се
противопоставят показанията на другата група свидетели – С.И., която е очевидец
на инцидента, М.М., И.Г. и Д.Г.. Така,
в своите показания св. И. сочи, че на 05.09.2020 г. се е разхождала в м. „К.“ в
с. К.и е станала свидетел на инцидент, при който подсъдимият е ударил частния
тъжител, след което го е съборил на земята и е започнал да го рита и да го
нарича „доносник“. На свой ред свидетелите М. и Г. твърдят, че непосредствено
след инцидента тъжителят е изглеждал много пребледнял и е изпитвал силни болки
в областта на ребрата, като е имал и затруднено дишане. Имал е и охлузвания по
главата и краката.
Именно показанията
на втората група свидетели се кредитират от съда при изграждане изводите от
фактическа страна. Заявеното от свидетелите Т.Г., Н.С., А.А.
и Н.Н. за посочените по-горе факти не се възприема с
доверие, тъй като е изолирано от останалата събрана по делото доказателствена съвкупност, кредитирана от съда. На първо
място съдът не възприема с доверие показазанията на
така посочената група свидетели, тъй като всички, освен свидетеля Г., се
намират в близка родствена връзка с подсъдимия (св. А. е майка на последния,
св. С. живее с подсъдимия на съпружески начала, а св. Н.е негов чичо). Наред с
това, в показанията на тази група свидетели съдът констатира значителни
противоречия, касаещи начина, по който се е развил инцидентът. Това е така, тъй
като на първо място от показанията на св. Г. се установява, че тъжителят е замахнал и е ударил подсъдимия, след което е паднал на
земята настрани, като свидетелят е наблюдавал случилото се от около 50 – 100 м.
По негови думи на инцидента са присъствали още св. Н.С.
и А.А.. Така даденото от св. Г. описание на инцидента
противоречи на изложеното от св. А., според която св. Г. при инцидента е бил на
около 3 метра от частния тъжител и наред с това е в противоречие и с изложеното
от св. С. и А., които твърдят, че след като е ударил подсъдимия, тъжителят е
паднал на земята по очи. Съществени противоречия съдът констатира и между
показанията на св. Н.и останалите трима свидетели, тъй като според св. Н.,
който твърди, че е бил очевидец на случващото се, като дори е чувал какво си
говорят подсъдимия и частния тъжител, на инцидента, освен тях двамата не са
присъствали други лица. Според свидетеля между двамата не е имало физическо
съприкосновение и тъжителят не е падал на земята, което е в разрез със
заявеното от останалите свидетели относно фактологията
на самия инцидент.
Тук е мястото да се
посочи и че показанията на св. Г., С. и А. звучат и житейски нелогично и поради факта,
че 78-годишният към онзи момент М.К. е проявил физическа агресия и е нападнал
33–годишния П.С., като при падането си е счупил ребро и
е получил множество охлузвания по главата и краката, като в листа за преглед на
пациент в МБАЛ „Р. А.“ АД, гр. П. е отразено: „Основна диагноза: Множествени
повърхностни травми, неуточнени“.
В аспекта на изложеното
дотук, следва да се посочи, че на показанията на свидетелите С.И., М.М., И.Г. и Д.Г. се дава вяра изцяло, не само заради липсата
на вътрешни противоречия помежду им, но и заради съответствието им с останалите
писмени доказателства по делото, както и със заключението на вещото лице д-р Ч..
Липсва противоречие и между техните показания и тези на полицейските служители И.Д.
и П.Б., които са пристигнали на място след инцидента, като са снели сведения от
частния тъжител и подсъдимия и от чиито показания се установява, че същите не
са присъствали на инцидента, а при снемане на сведенията както тъжителят, така
и подсъдимият са застъпили пред тях собствените си тези за начина, по който се
е развил инцидентът.
При кредитирането
на показанията на втората група свидетели съдът отчете обстоятелството, че св. М.
е дъщеря на частния тъжител К., но прие, че показанията ù са достоверни,
последователни и логични, като кореспондират и със събраните по делото писмени
доказателства, както и със заключението на вещото лице.
От другата страна,
както се посочи, са показанията на св. Г., С., А. и Н., на
които съдът не дава вяра, тъй като намира, че същите са напълно изолирани от
останалия събран по делото доказателствен материал и
наред с това са вътрешно противоречиви и съдържат взаимноизключващи
се твърдения.
Относно обясненията
на подсъдимия съдът съобрази, че следва да се отчете безусловно гарантираното
от закона право (чл. 55 НПК) на всеки подсъдим да дава каквито желае обяснения
по обвинението. Това основно право е коренно различно от задължението, вменено
на свидетелите да говорят истината в наказателния процес под угрозата да бъдат
подведени под наказателна отговорност по чл. 290 НК. Обясненията на подсъдимия
са основно негово средство за защита и доказателствено
средство, чиято доказателствена стойност се
предопределя както от тяхната последователност и логичност, така и от
съответствието им с останалия приобщен доказателствен
материал (в този смисъл решение № 685/11.12.2003 г. по н. д. № 537/2003 г. на
ВКС, НК, I н. о.). В тази насока, при пълно съобразяване с процесуалните
правила, визирани в чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК, съдът прие, че
обясненията на подсъдимия представляват защитна теза, но същите не са
убедителни, като не се потвърждават от другите събрани по делото доказателства,
още повече, че същите влизат и в противоречие с част от изложеното от
свидетелите на защита, тъй като подсъдимият поддържа, че при инцидента са
присъствали св. Г., С., А. и Н., което е в противовес със заявеното от св. Н.относно
обстоятелството кои лица са присъствали на инцидента. Подсъдимият твърди и че единствено
е помолил частния тъжител да си наеме пастир, който да се грижи за животните,
както и че М.К. не го е удрял, а само е посегнал към него, след което е паднал
на земята и се е самонаранил, което не отговаря на заявеното от свидетелите за
наличието на скандал между двамата, както и относно удара, който тъжителят е
нанесъл на подсъдимия.
Събраните и
обсъдени по този начин доказателства по делото са безпротиворечиви
и взаимно допълващи се и водят до единствено възможен извод, непораждащ никакво
съмнение във вътрешното убеждение на съда, затова, че на 05.09.2020 г.
подсъдимият е извършил престъплендие по чл. 130, ал.
1 НК.
Увреждането,
описано като счупване на единадесето ребро от лява гръдна половина, без
разместване на фрагментите, съставялва увреждане на
здравето по смисъла на чл. 130, ал. 1 от НК, а причинените на тъжителя болки в
областта на главата, гръдния кош, кръстцовата област,
ляв долен крайник и мъдната торбичка съставляват лека
телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал. 2 от НК.
Следва изрично да
се посочи, че на пострадалия са били причинени и телесни увреждания, покриващи
критерия на чл. 130, ал. 1 от НК, и други, които се явяват такива по чл. 130,
ал. 2 от НК, като наказателната отговорност за престъпното деяние по чл. 130,
ал. 2 от НК се поглъща от наказателната отговорност за по-тежкото такова, а
именно по ал. 1 на чл. 130 от НК, поради което подсъдимият няма как да бъде
осъден за престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК.
Деянието е извършено
от подсъдимия при пряк умисъл като форма на вина, като подсъдимият е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е общественоопасните последици и е искал настъпването им.
Като причина за
извършване на престъплението от подсъдимия следва да се отбележи ниското правно
съзнание и несъобразяването и незачитането на обществените отношения, които
осигуряват неприкосновеността на човешкото здраве и физическата цялост на
личността.
Гореизложените
обстоятелства по отношение на извършеното престъпление мотивираха съда да приеме, че целите на
наказанието, посочени в чл. 36 НК, могат да бъдат постигнати и като наказанията
бъдат определени по следния начин:
За престъплението
по чл. 130, ал. 1 НК законодателят e предвидил наказание „лишаване от свобода“
до 2 години или „пробация”. Видно от справката за
съдимост, подсъдимият П.С. не е осъждан, нито е освобождаван от наказателна
отговорност по реда на раздел IV от глава VIII от НК, от престъпното деяние не
са настъпили щети, които да са съставомерни, от което
следва, че са налице предпоставките на закона да бъде освободен от наказателна
отговорност при условията на чл. 78а НК.
С оглед определяне
размера на предвиденото наказание, съдът отчете, че подсъдимият не представлява
голяма обществена опасност и счете, че целите на наказанието могат да бъдат
постигнати, като му бъде наложено административно наказание на основание чл.
78а, ал. 1 НК – „глоба“ в размер на минималния, предвиден от закона, действащ
по време на извършване на деянието, а именно 1000,00 лева.
Така определеното
наказание съдът намира за справедливо и съответстващо на тежестта, обществената
опасност и моралната укоримост на извършеното
престъпление и подходящо да повлияе поправително и превъзпитателно към спазване
на законите и добрите нрави.
По този начин и с това
наказание съдът счита, че ще бъдат постигнати целите на генералната и частната
превенция.
По отношение на
предявения граждански иск за претърпените от пострадалия неимуществени вреди в
резултат от извършеното от подсъдимия престъпление, съдът счита, че същият е
допустим и частично основателен по следните съображения:
В случая става дума
за нарушаване на общото правило да не се вреди другиму – чл. 45 ЗЗД. В кръга на
претендираните неимуществени вреди влизат най-общо
казано всички отрицателни последици, настъпили за пострадалия, при наличието на
които възниква разглежданата отговорност. Изходно положение е правилото, според
което се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от деянието (чл. 51 ЗЗД). Налице е противоправно
поведение от страна на подсъдимия, в резултат на което са възникнали вредите от
деянието и тези вреди са в причинна връзка с определена обективирана,
съзнателна човешка проява.
Размерът на обезщетението
за неимуществени вреди следва да възмезди пострадалия за всички отрицателни
последици, настъпили в резултат на деянието, въпреки, че засегнатите блага в
тези случаи нямат цена. Следва да се съчетае действителната незаместимост
на загубеното благо с необходимостта да се даде обезщетение, макар и
несъвършено. По силата на чл. 52 ЗЗД съдът следва да определи размера на
обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, от което следва, че не
само размерът, но и основанието на обезщетението е подчинено на справедливостта
(т. 13 от ППВС № 7/1959 г.). Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД
не е абстрактно, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне
размера на обезщетението, а именно – характерът на увреждането, начинът на
извършването, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване
на здравето, причинените морални страдания и др. (ППВС № 4/1968 г.). Именно съобразявайки
всички тези обстоятелства във връзка с претенцията за обезщетение за
неимуществени вреди, съдът на основание чл. 52 ЗЗД счита, че е справедливо
гражданският иск за причинените неимуществени вреди да бъде уважен в размер на 2000,00
лева, като се вземат предвид претърпените болки и страдания в резултат на получените
травматични увреждания. В останалата му част до пълния предявен размер искът бива
отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Съдът осъди подсъдимия
да заплати направените от частния тъжител деловодни разноски - държавна такса, депозит
за вещо лице и адвокатско възнаграждение, съгласно чл. 189, ал. 3 НПК, а така
също и да заплати в полза на държавата дължимата държавна такса върху уважената
част на предявения граждански иск.
Водим от горното
съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИ: