Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 30 ноември 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, ІІ въззивен състав в публичното заседание на 02.11.2018 г. в състав:
Светлана ВАСИЛЕВА
при участието на секретаря Косачева и прокурор Панчева, като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 4368/18 г., намери за установено следното:
Защитникът на подсъдимия Н.Т.К. (ЕГН: **********) – адв. В.Х., и гражданският ищец „С.Д.О.“ ЕООД (чрез повереника си – адв. М.М.) са подали в срока и по реда на глава ХХІ НПК насрещни жалби срещу първоинстанционната присъда от 08.03.2018 г. по н.о.х.д. № 16390/17 г. на СРС (НО, 15 с.).
Подсъдимият оспорва признаването му за виновен за три престъпления (по чл. 206, ал.6, вр. ал.1 НК; по чл. 309, ал.1 НК и по чл. 316, вр. чл. 308, ал.2 НК), санкционирането му с общо наказание (чл. 23, ал.1 НК) „лишаване от свобода“ за срок от 3 години (отложено по чл. 66 НК с 5-годишен изпитателен срок) и осъждането му по гражданския иск за сумата от 600, 65 лв. Жалбата му, доразвита устно и чрез допълнителни писмени бележки в откритото заседание пред втората инстанция, е с алтернативни искания – за цялостното му оправдаване (чл. 336, ал.1, т.3 НПК), за връщане на делото за ново разглеждане от СРС (чл. 335, ал.2 НПК), за намаляване на наказанието (чл. 337, ал.1, т.1 НПК) и за отхвърляне на уважената част от гражданския иск при условията на чл. 337, ал.3 НПК – основание, на което от своя страна гражданският ищец настоява за изменение на първоинстанционния съдебен акт и увеличаване на присъденото обезщетение до пълно претендираната сума от 2986, 65 лв.
Прокурорът при СГП пледира, че и двете жалби са неоснователни.
Въззивният съд намери, че следва да потвърди оспорваната присъда - не само, защото изложените в жалбите аргументи, на които следва да бъде даден изричен отговор, са неоснователни, но и поради липсата на други служебно констатирани от втората инстанция отстраними пороци при решаването на въпросите за фактите, правото, наказанието и деликтната О..
Фактическата страна на делото е била детайлно изследвана и пространно изложена в мотивите на СРС, а нейната инстанционна проверка налага да се постави акцент само върху онези съществени обстоятелства, които са пряко относими към съставомерните елементи на трите престъпления. През м. януари 2017 г. в гр. София св. Г.Ч. (управител на конституираното като граждански ищец дружество „С.Д.О.“ ЕООД) предоставила за ползване на подс. Н.К. притежаван от въпросното юридическо лице лек автомобил „Порше – Кайен“ (с рег. ********, рама №********, двигател № 61601545), чиято стойност към този период възлизала на 14 535 лв. В началото на м. март 2017 г. К. прекратил отношенията си с Ч. и на 05.03.2017 г. напуснал общо обитаваното от двамата жилище (гр. София, ж.к. „Студентски град“), като задържал в себе си и инкриминирания автомобил, без знанието и съгласието на св. Ч.. Започнал да се укрива от нея, като не отговарял на мобилния си телефон. Междувременно съставил датиран от 09.03.2017 г. договор за покупко-продажба на горепосоченото превозно средство от „С.Д.О.“ ЕООД (продавач) към самия него (купувач), като имитирал подписа на св. Ч. (в графата „продавач“) и върху въпросния документ била поставена неистинска нотариална заверка, удостоверяваща, че на 09.03.2017 г. нотариус В.П. (чийто подпис бил имитиран от неустановено по делото лице) е заверила сделката. На 13.03.2017 г. подс. К. представил съставения договор (ведно с положената върху него нотариална заверка) в СДВР/Пътна полиция, където лично попълнил заявление за пререгистрация на автомобила на негово име. Документите били обработени от св. Х.П.(служител в СДВР/ПП) и на колата бил съставен нов регистрационен талон (с посочен в него собственик – Н.К.) и издаден нов регистрационен номер – „********“. Тъй като до 13.03.2017 г. св. Ч. нямала никаква информация какво се случва с притежавания от нейното дружество автомобил, на посочената дата тя подала в СДВР/07 РУ жалба, вследствие на която на 14.03.2017 г. процесното превозно средство било обявено за издирване. На 25.04.2017 г. полицейските органи установили подс. К. и местонахождението на ползвания от него автомобил, задържали К., а последният им предал колата с протокол от същата дата. Превозното средство било фактически възстановено на собственика му (управляваното от св. Ч. дружество „С.Д.О.“ ЕООД) с постановление на СРП от 15.06.2017 г. по образуваното за случая досъдебно производство, като за неговото репатриране и последваща промяна на регистрацията (на собственика и на контролния номер) Ч. направила разходи в размер на 600, 54 лв.
За да изясни горепосочените факти, първостепенният съд е провел цялостно съдебно следствие, непосредствено е изслушал поисканите от страните свидетели и вещите лица, изготвили двете експертни заключения. Анализът на доказателствата не страда от пороци при формирането на вътрешното убеждение. Няма и основания въззивният съд да установява нови фактически положения при условията на чл. 316 НПК. Основен източник на информация за хронологията на процесните събития (предоставянето на автомобила във владение на подс. К. и мистериозното му „изчезване“ с колата след 05.03.2017 г.) са показанията на св. Ч. (л.74 от н.о.х.д.), които съдържат преки доказателства за тези обстоятелства и могат да бъдат възприети като достоверни, непредубедени, добросъвестни и логични. Вярно е, че в отношенията между Ч. и подс. К. и имало интимни моменти и вложени лични емоции, които налагат казаното от свидетелката да бъде оценявано със задълбочено внимание и известни резерви, но цялостният прочит на материалите по делото потвърждава, че при нея не се констатира желание за отмъщения и умишлено лъжесвидетелстване. Още повече, че съдържанието на нейните показания кореспондира със събраните при разследването, приети и прочетени при условията на чл. 283 НПК писмени доказателства (съставеният от подсъдимия договор за покупко-продажба с неистинска нотариална заверка – л. 92 от д.п.; подписаното от него заявление за пререгистрация на колата от 13.03.2017 г. – л. 93 от д.п.; издаденият за автомобила нов талон – л. 116 от д.п. и подадената от Ч. жалба до СДВР/07 РУ – л.7 от д.п.) и със заключението на приетата в с.з. на 13.02.2018 г. (л. 77 от н.о.х.д.) графическата експертиза (л.87-90 от д.п.), установяващо, че именно К. е имитирал подписа на Ч. в графата „продавач“ към въпросния договор; че той е подписал подаденото в СДВР/ПП заявление за пререгистрация; че поставената върху договора нотариална заверка не е била съставена от длъжностното лице, сочено за неин автор – нотариус В.П.. Така че лансираната в допълнението към въззивната жалба теза, че не К., а друго лице е съставил неистинския договор, не кореспондира с доказателствата по делото и следва да бъде отклонена като голословна. Още повече, че защитата по същество не оспорва заключението на графическата експертиза и изявлението й за недоказаното авторство има по-скоро абстрактен и неконкретизиран характер.
Защитната версия на К., че фактически е изплатил на св. Ч. сумата за закупуване на колата и че друго лице му е предоставило необходимите за нейната пререгистрация документи, на практика е опит да се разколебае обвинителната теза в частта й относно твърдението, че подсъдимият съзнателно е прехвърлил неправомерно автомобила на свое име и в тази връзка е действал с криминално опорочени документи. Въпросната позиция обаче, не съответства на обективно изяснените обстоятелства: първо, защото показанията на привлечения по искане на защитата свидетелР.(л. 86, гръб от н.о.х.д.), който твърди, че е дал в заем на К. 6500 лв. за да изплати на св. Ч. превозното средство, правилно са били поставени под съмнение от СРС и то – основно, поради частичното им разминаване с обясненията на самия подсъдим (л. 88 от н.о.х.д.) кога точно е дал сумата на свидетелката и изникналия от това разминаване логичен въпрос защо, при условие, че е разполагал с парите още през м. януари 2017 г., К. ги е платил на Ч. едва през м. март с.г.; второ – поради лишеното от житейска логика поведение на подсъдимия да предостави „на ръка“ на бившия си интимен партньор немалка парична сума, без да съставяне на разписка, при условие, че през м. март 2017 г. личните им взаимоотношения вече са били влошени и клонящи към прекратяване и трето – поради категоричната констатация на в.л. Анев (по КПТЕ), че именно подсъдимият е автор на документалната подправка в подписа на Ч. върху инкримиинрания договор (факт, който опровергава и версията, че той не е знаел за неистинската нотариална заверка, доколкото е бил наясно, че нито той, нито св. Г.Ч. са се явявали пред нотариус В.П.).
Поведението на подс. Н.К. от правна страна законосъобразно е било квалифицирано от Районния съд като три отделни престъпления, осъществени в периода между м. януари 2017 г. и 13.03.2017 г. – обсебване на инкриминирания автомобил (чл. 206 НК), съставяне и ползване на неистински частен документ (чл. 309, ал.1 НК) и съзнателно ползване на съставен от друго лице неистински официален документ (чл. 316, вр. чл. 308, ал.2, вр. ал.1 НК).
Задържайки противозаконно в себе си предоставеното му за ползване от св. Ч. моторно превозно средство (собственост на гражданския ищец „С..Ди О.“ ЕООД) на стойност 14 535 лв. в периода след 05.03.2017 г. и извършвайки неправомерно юридическо разпореждане с вещта на 13.03.2017 г. (чрез съставянето на неистински договор за покупко-продажба и предприети действия по пререгистрация на негово име), подс. К. умишлено (с пряк умисъл) е осъществил неговото „присвояване“ по смисъла на чл. 206, ал.1 НК. Първата инстанция обаче, неправилно е квалифицирала деянието по привилегированата хипотеза на чл. 206, ал.6, т.1 НК, защото връщането на обсебения автомобил, макар и направено преди приключване на съдебното следствие, не се дължи на доброволно поведение на дееца, а на намесата на полицията след 13.03.2017 г. Вярно е, че фактическото приобщаване на колата като веществено доказателство е станало чрез „протокол за доброволно предаване“ от 25.04.2017 г. (л. 45 от д.п.), но инициативата за това действие по разследването не се дължи на подсъдимия, а на органите на МВР, които са обявили автомобила за издирване (л.11 от д.п.), извършили са задържане на К. като установен автор на деянието (л. 54 от д.п.) и в крайна сметка – по този начин са изяснили местонахождението на превозното средство. Изобщо, нормата на чл. 206, ал.6 НК толерира само онова посткриминално поведение на дееца, при което същият доброволно и по своя инициатива е организирал акта на възстановяването. Тя е неотносима към случаите, когато присвоеното имущество е издирено след намеса на правоохранителните органи (П-3/70-Пл.), каквато е процесната хипотеза. Допуснатата от СРС грешка в приложението на материалния закон е неотстранима, защото въззивният съд е обвързан от забраната за „reformation in peius“, а прокурорът не е подал съответен протест срещу тази част на присъдата (чл. 336, ал.2, вр. ал.1, т.1 НПК).
В жалбата на подс. К. има и оплакване, че извършената от СРС преквалификация на деянието от престъпление по чл. 206, ал.1 НК в такова по чл. 206, ал.6 НК на практика е съставлявало съществено изменение на обвинението, довело до ограничаване на правото му на защита, но това възражение не почива на обективен прочит на закона и предвидения в чл. 287, ал.1 НПК процесуален регламент. С присъдата съдът е приложил по-леко наказуемо престъпление и по никакъв начин не е променил съществено фактите по обвинението, а напротив – привнесъл е правни положения, от които може да се ползва самият подсъдим. Подобен подход е напълно допустим и същият може да се изведе не само по аргумент на противното от съдържанието на чл. 287, ал.1 НПК, но и от правомощията на въззивния съд без инициатива на прокурора да прилага в рамките на същите факти „закон за по-леко наказуемо престъпление“ (чл. 337, ал.1, т.2 НПК).
Неоснователно е и оплакването, че вещта, предмет на обсебване, не е била
ясно индивидуализирана. Още в обвинителния
акт прокурорът е посочил специфичните регистрационни характеристики на
инкриминирания автомобил (номер на рама, двигател, регистрационна табела) и
тези обстоятелства са били отново отразени в мотивите към присъдата, вкл. и
фактът, че извършената от подс. К. пререгистрация е довела до издаването на нов
регистрационен номер на колата.
Извършените от подс. К. документни злоупотреби по прехвърлянето на собствеността и пререгистрацията на инкриминирания автомобил правилно са били квалифицирани от първоинстанционния съд като съвкупност от две престъпления, осъществени спрямо един материален носител. Като е имитирал подписа на св.Г.Ч. в договора за покупко-продажба на МПС, а впоследствие – и като е представил въпросния договор пред СДВР/О“ПП“, за да обоснове, че е собственик на колата по силата на описаната в документа сделка, подс. К. е реализирал двуактното изпълнително деяние на престъплението по чл. 309, ал.1 НК - сам е съставил частен неистински (по смисъла на чл. 93, т.6 НК) диспозитивен документ и го употребил, за да докаже, че за него съществува право на собственост върху превозното средство, така че да е възможна поисканата от него пререгистрация. В случая е проявен и даденият в т.3 и т.4 от ППВС №3/82 г. пример за наличие комплекс от документи върху един материален носител, защото едновременно с деянието по чл. 309, ал.1 НК, имащо за предмет самия договор, подсъдимият е осъществил в реална съвкупност още едно документно престъпление, свързано с поставената върху него неистинска нотариална заверка. Тя отговаря на критериите за официален (чл. 93, т.5 НК) неистински (чл.93, т.6 НК) документ, защото неин действителен автор не е нотариус В.П., а неустановено по делото лице. За самото съставяне на заверката от К. не може да бъде търсена наказателна О., което налага деянието му да бъде квалифицирано по чл. 316, вр. чл. 308, ал.2, вр. ал.1 НК – съзнателно (доколкото подсъдимият е действал с прекия умисъл, че съставеният от него неистински договор не е бил заверяван от действителен нотариус) ползване на неистински официален документ, отразяващ нотариално удостоверяване (по смисъла на по-тежко наказуемата хипотеза на чл. 308, ал.2 НК).
Не може да бъде споделено и несъгласието на защитата с размера на наложеното от първата инстанция общо наказание в размер на 3 години лишаване от свобода. То е било калкулирано след отмерване на санкциите за всяко от трите отделни престъпления – 2 г. лишаване от свобода (по чл. 206, ал.6, т.1 НК), 1 г. лишаване от свобода (по чл. 309, ал.1 НК) и 1 г. лишаване от свобода (по чл. 316, вр. чл. 308, ал.2, вр. ал.1 НК), довело до приложение на чл. 23, ал.1 НК, а и до последваща преценка общото наказание да бъде завишено с една втора (чл. 24 НК) до сега обжалвания размер от 3 години лишаване от свобода. Оплакването за прекомерност и явна несправедливост е неоснователно. Като се отчете цялостната престъпна упоритост на дееца, осъществяването в съвкупност на три самостоятелни престъпни състава, разнородният характер на посегателствата (против собствеността и срещу документооборота) и немалката стойност на обсебеното имущество (14 535 лв.), лесно може да бъде обоснован изводът, че СРС закономерно е приложил чл. 24 НК. Още повече, че смекчавайки неправилно наказателната О. на К. по отношение на най-тежкото обвинение до деяние по чл. 206, ал.6 НК (вместо действително извършеното по чл. 206, ал.1 НК), първата инстанция е облекчила в достатъчна степен неговото положение, при това – без възможност за корекции от СГС поради липсата на протест. Такъв липсва и спрямо решението осъждането на К. да бъде „условно“ по чл. 66 НК, поради което за въззивния съд е безпредметно да коментира евентуалното си правомощие по чл. 337, ал.2, т.2 НПК. Определянето на максимален изпитателен срок от 5 години съответства на виждането, че общо санкционираната дейност касае три отделни престъпления и това налага периодът на въздействие спрямо осъденото лице да бъде по-дълъг.
И подсъдимият К., и гражданският ищец „С.Д.О.“ ЕООД (представляван от св. Ч.) са недоволни от гражданско-осъдителната част на присъдата, но втората инстанция прецени, че СРС се е произнесъл правилно относно въпросите по чл. 45 ЗЗД. Имуществените вреди, за които К. е бил осъден да заплати на дружеството обезщетение в размер на 600, 54 лв., макар и несъставомерни (доколкото не касаят стойността на обсебеното имущество), се явяват пряка и непосредствена последица от деянието по обвинителния акт. Те касаят направени от гражданския ищец разноски по задължителното репатриране и нова регистрация на автомобила и до тях нямаше да се стигне, ако подсъдимият се беше въздържал от неговото присвояване. Уваженият в тази част иск кореспондира на указанията в П-9/61-Пл. (според които основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието на подсъдимия и за него се носи гражданска О., дори то да се окаже несъставомерно, съответно – вредите от него да не съставляват престъпление), на формираната по въпроса съдебна практика (напр. р. 346/11-І, 15/98-І, 635/03-ІІІ, 151/09-І, 99/09-ІІІ, 81/09-І и т.н.) и на вижданията на правната доктрина (Чинова, М., „Досъдебното производство по НПК.“, изд. „Сиела“, С., 2013 г., с. 131 и сл.). Поради това оплакването за допуснат и неоснователно уважен граждански иск не почиват на закона.
Следва обаче да бъде отхвърлена и жалбата на гражданския ищец, който претендира сумата от обезщетението да бъде завишена до първоначално поисканите 2986, 65 лв. В тях са включени странични вреди за ремонт на колата, които не могат да бъдат оценени като пряко произтекли от процесното деяние. Не са представени и допълнителни доказателства за момента, в който са настъпили, механизма на причиняването им и заплащането на част от сумите.
Няма основание за ревизия на първоинстанционната присъда и в частта й относно разноските. Присъденото в полза на гражданския ищец обезщетение от 2 040 лв. (във връзка със заплатения на повереника адвокатски хонорар) отговаря на регламента по чл. 189, ал.3 НПК и искането на защитата за неговото редуциране, при налични доказателства, че сумата е била в действителност платена, следва да бъде отклонено. Още повече, че в наказателното производство не съществува възможност, аналогична на тази по чл. 78, ал.5 ГПК, размерът на въпросната категория разноски да бъде намаляван поради прекомерност.
Във връзка с всичко изложено дотук, въззивният съд прецени, че следва да остави в сила обжалваната пред него присъда, поради което и на основание чл. 338 НПК, СГС, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 08.03.2018 г. по н.о.х.д. № 16390/17 г. на СРС (НО, 15 с.).
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: