Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

 

№  530

 

 

гр. Пловдив, 07.11.2014 година

 

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 11 състав, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав

 

    ПРЕДСЕДАТЕЛ:   МИГЛЕНА ПЛОЩАКОВА

 

 

при секретаря Е.Б., като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 3 6 8 по описа за 2 0 1 4 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

Производството по делото е образувано по исковата молба, подадена на 15.05.2014 год. от „Стея - 98” ЕООД против „ЕВН България Електроразпределение” ЕАД /наричано по-долу за краткост „ЕВН ЕР” ЕАД/. С нея са предявени обективно съединени осъдителни искове за присъждане на сума в общ размер на 31 728,47 лв., от която 30 498,76 лв. главници и 1229,71 лв. обезщетение за забавеното им плащане.

Исковите претенции се основават на следните фактически обстоятелства:

Твърди се, че през 2009 год. в полза на ищеца е учредено вещно право на строеж върху УПИ ІІ-28, масив 22 в землището на с. Зетьово, община Айтос, обл. Бургас за построяване на съоръжения, сгради и инсталации и му било издадено разрешение за строеж на вятърен електрогенератор в описания имот. На 26.09.2009 год. между страните по делото бил сключен договор, с предмет присъединяване на вятърния генератор към преносната и електрическата мрежа на „ЕВН ЕР” ЕАД. От страна на ищеца били извършени СМР по изграждане и присъединяване на съоръжения, като били съставени и приети всички необходими строителни книжа и протоколи, необходими, съобразно ЗУТ и Наредба № 3/2003 год. Изграждането било извършено в уговорения в чл. 12, ал. 1 срок, но поради разногласия между страните относно количествено-стойностната сметка, въвеждането в експлоатация се отложило с няколко месеца. На 05.03.2010 год. страните подписали двустранен протокол за определяне на взаимно признатите разходи. През м. май 2010 год. Държавна приемателна комисия установила годността за ползване на първия етап от строителството, като съоръженията, описани в чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора, били въведени в експлоатация.

В изпълнение на чл. 17, ал. 1 от Договора и на основание чл. 60, ал. 7 от Наредба № 6 / 2004 год., на 30.06.2010 год. между страните по делото бил сключен договор за продажба на енергийни обекти, по силата на който ищцовото дружество прехвърлило на ответното изградените от него съоръжения и му предало владението върху тях.

Съобразно чл. 26 и 27 от договора, на 28.05.2011 год. „Стея-98” ЕООД заплатило на ответника сумата 11919,97 лв., съставляваща цена за присъединяване, съобразно издадената от „ЕВН ЕР” ЕАД фактура № ********** / 25.05.2011 год. Излага се довод, че фактурата е била издадена от ответника със закъснение от една година и два месеца, считано от подписването на двустранния протокол /м. 03.2010 год./, което станало причина за забавяне на ищеца в изграждането и въвеждането в експлоатация на  съоръженията по чл. 3, ал. 1, т. 3 от договора, съставляващи втория етап от разрешението за строеж.

Твърди се, че в края на месец ноември 2009 год., съгласно утвърдения ел. проект, ищецът е изградил бетонов фундамент за БКТП с армировка, на която основа следва да се монтира съоръжението, описано в т. 3, на чл. 3, ал. 1 от договора. Наред с това за обслужване и осигуряване на придвижването на специализиран транспорт до обекта, ищецът извел и изградил път с дължина 80 м. и широчина 3 м.

С писмо, получено от ищеца на 08.11.2013 год., „ЕВН България Електроразпределение” ЕАД заявило, че на основание чл. 37 от договора дава на ищеца 30-дневен срок за изграждането на съоръжението по чл. 3, ал. 1, т. 3, като при неизпълнение е заявило, че разваля договора. С писмо от 26.11.2013 год. ищецът заявил, че не приема предоставения му 30-дневен срок, като предупредил ответника, че в случай на разваляне на договора, всички разходи, направени от ищеца във връзка с изпълнението му, следва да му бъдат заплатени.

В рамките на предоставения от ответника срок изпълнението било невъзможно, а ответникът не приел предложението на ищеца за договаряне на разумен срок за цялостно изграждане на съоръжението, поради което договорът бил едностранно развален от „ЕВН ЕР” ЕАД, считано от 08.12.2013 год.

Ищецът се позовава на чл. 37, изр. второ от договора, според който страната, поискала разваляне на договора, заплаща на другата стойността на всички направени разходи във връзка с изпълнение на договора до момента на развалянето.

Акцентира, че е изградил в границите на имота, в който има право да строи, посочените в чл. 3, ал. 1, т. 2 съоръжения. Същите отговаряли на техническите норми и изискванията за безопасна работа. Поради това и на основание чл. 37, ал. 2 от договора ответникът дължал на ищеца сумата в общ размер на 30 498,76 лв. с ДДС, формирана както следва:

1.                           сумата 659,95 лв. по фактура № 80 / 11.11.2009 год. за арматурна заготовка и скари;

2.                           сумата 378 лв. по фактура № ********** / 17.11.2009 год. – такса за осигуряване на безопасност на работния процес за присъединяване на разпределителната станция и последващо възстановяване на ел. захранването, съгласно чл. 3, ал. 1 от Договора;

3.                           сумата 1347,84 лв. по фактура № 845 / 24.11.2009 год. за заливане с бетон основата за поставяне на БКТП;

4.                           сумата 237 лв. по фактура № ********** / 05.03.2010 год. – такса за оперативни превключвания за подготовка на заявка за работа, обезопасяване на работно място и откачване и прикачване на отклонение ЕЛ/КЛ 20кВт;

5.                           сумата 116 лв. по фактура № ********** / 22.04.2010 год. – такса към ответника за неговото участие в комисия за въвеждането на съоръжението в експлоатация;

6.                           сумата 11 919,97 лв. по фактура № ********** / 25.05.2011 год. – такса за присъединяване на обект към „ЕВН ЕР” ЕАД, съгласно протокол за взаимно признати разходи от 05.03.2010 год.;

7.                           сумата 5 000 лв. по фактура № 135 / 04.12.2013 год. за проектиране, трасиране и заснемане на инвестиционен проект „Вятърен генератор”, съгласно чл. 14 от договора;

8.                           сумата 5 400 лв. по фактура № ********** / 05.12.2013 год. за изграждане на основата на ветрогенератора;

9.                           сумата 4000 лв. по фактура № 808/06.12.2013 год. за подравняване на терена и подготовка на пътищата за подход на строителна и монтажна техника към мястото на строителството на съоръжението;

10.                       сумата 1 440 лв. по фактура № 7204 / 06.12.2013 год. за засипване на вътрешен път със строшен камък.

Ищецът отправил до ответника нотариална покана, получена от него на 11.12.2013 год., с която поискал в седмодневен срок да му бъдат заплатени фактическите разходи по изпълнението на договора в размер на 30 260,92 лв., но плащане не последвало. Поради това и на основание чл. 86 ЗЗД ответникът дължал на ищеца обезщетение за забава в размер на законната лихва, като за периода от 18.12.2013 год. /изтичането на срока по нотариалната покана/ до 12.05.2014 год. същата е в размер на 1229,71 лв.

Предвид изложеното се настоява да бъде постановено съдебно решение, с което „ЕВН България Електроразпределение” ЕАД бъде осъдено да заплати на „Стея – 98” ЕООД сумата 30 498,76 лв. главница и 1229,71 лв. обезщетение за забавено плащане, дължимо за периода от 18.12.2013 год. до 12.05.2014 год. Главницата се претендира и ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на исковата молба до окончателното плащане. Търсят се и разноските, направени в хода на делото, за които се представя списък. Съображения по същество се развиват и в писмени бележки.

 

В подадения писмен отговор ответникът „ЕВН ЕР” ЕАД не оспорва допустимостта на исковете, но счита същите за изцяло неоснователни.

Признава множество от изложените в исковата молба фактически твърдения, а именно: сключения между страните договор от 26.09.2009 год.; прехвърлянето на изградените от ищеца по чл. 60, ал. 5 от Наредба № 6 / 2004 год. енергийни съоръжения в полза на ответника; заплащането на цената  в размер на 11 919,97 лв. от страна на ищеца в полза на електроразпределителното дружество на 25.05.2011 год.; упражняването от страна на ищеца на правото, на основание чл. 87 ЗЗД, да развали договора, поради неизпълнението му от ищеца.

Изложено е твърдение, че изявлението на ответника за разваляне на договора е отправено, поради настъпилата огромна забава от страна на ищеца в изпълнението на договора, без да има основание за нея. Според чл. 12 от договора срокът за изграждането и въвеждането в експлоатация на присъединения обект и съоръженията по т. 3 на ал. 1 от чл. 3 изтекъл още на 13.05.2011 год. Изпълнение от страна на ищеца не било налице - нито към момента на падежа на задължението му, нито към момента на отправянето на предизвестието от страна на ответника за развалянето на договора. Поради неизпълнението от страна на ответника, както и с оглед възможностите и капацитета за развитие на мрежата, който подлежи на плануване, ответникът, като изправна страна, която е изпълнила всички свои произтичащи от договора задължения, упражнил правото си с едностранно изявление да развали договора.

Изложени са доводи, че датата на издаването на фактурата от 25.05.2011 год. за дължимата по договора цена за присъединяване няма никакво отношение към изпълнението на задължението на ищеца за изграждане на съоръженията и към сроковете, в които е следвало да бъде сторено това. Всички разходи по изпълнението на договора били взаимно уточнени между страните в протокола от 05.03.2010 год. и те били 11 919,97 лв., платени от ищеца в полза на ответника по фактурата от 25.05.2011 год. и съответно 1/5 част от сумата 55795,84 лв. /или 11 553,38 лв. с ДДС/ платена от „ЕВН ЕР” ЕАД на „Стея - 98” ЕООД на 29.07.2010 год. по фактура № 1/01.07.2010 год.

Прави се от ответника възражение за нищожност на клаузата на чл. 37, изр. второ от договора за присъединяване, в частта за последиците от развалянето на договора, с довод, че същата противоречи на закона, а именно на чл. 88, ал.1, изр. първо и второ ЗЗД – възражението е с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Акцентира се, че според чл. 88, ал. 1 ЗЗД развалянето на договора има обратно действие, доколкото процесния договор не е такъв с продължително или периодично изпълнение. Всичко дадено от всяка от страните подлежи на връщане, а не само даденото от страната, срещу която е упражнено правото на разваляне. Наред с това, според чл. 88, ал. 1, изр. второ ЗЗД, при развалянето на двустранен договор обезщетение дължи не страната, поискала развалянето, а неизправната страна. Уговарянето на едностранна реституция според ищеца противоречи на закона, поради което и клаузата на чл. 37, изр. второ от договора е нищожна. Ищецът нямал право да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Поради това ответникът счита, че ищецът няма право да иска заплащане от ответника на разходите, които самият той е направил във връзка с изпълнението на договора. При развалянето на договора страните са длъжни да възстановят положението преди сключването на договора - всичко дадено в изпълнение на договора подлежи на връщане по силата на обратното действие на развалянето, като и двете страни са длъжни да върнат това, което са си разменили. Акцентира се обаче на обстоятелството, че според чл. 88 ЗЗД страните са длъжни да си върнат това, което са си разменили, а не разходите, които са направили във връзка с изпълнението на договора. А процесните разходи в по-голямата си част съставлявали плащания към трети лица. А по отношение на плащанията в полза на „ЕВН” ЕАД връщане не се дължало, тъй като тези разходи са взети предвид в протокола от 05.03.2010 год., подписан и от ищеца без възражения. Изложен е и довод, че ако все пак се приеме, че сумата над цената за присъединяване до пълния предявен размер е дължима, то дължима е не цялата сума на направените разходи, а 1/5  от тях, тъй като се касае за работа, извършена във връзка с поставянето под напрежение на съоръженията по чл. 3, ал. 1, т. 2.

Поради изложените съображения се настоява исковете да бъдат отхвърлени, като се претендират разноски, за които се представя списък.

 

От страна на ищеца е подадена допълнителна искова молба.

С нея на първо място се иска с доклада по делото да бъдат приети за установени и ненуждаещи се от доказване безспорните между страните обстоятелства, които са изведени от ищеца в пет пункта, в т.ч. да се приеме за установено, че правната квалификация на исковете е по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 87 ЗЗД.

По същество, оспорва възраженията на ответника за нищожност на клаузата на чл. 37, изр. второ от договора. Позовава се на търговския характер на процесния договор и на нормата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, според която страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорила действителността на изявлението. В случая, след като ответникът е приел изпълнението на ищеца по договора, от това може да се съди, че не е оспорил действителността на изявлението си. Съгласието по чл. 37 от договора не влизало в противоречие с чл. 88, ал. 1 от ЗЗД. Напротив, било израз на същата тази разпоредба. След като ответникът не можел да върне обратно в натура построеното и прехвърленото му, то той бил длъжен да върне неговата парична равностойност. Ищецът счита, че въпросът за вината за развалянето на договора е ирелевантен за спора, доколкото страните не спорят досежно обективния факт на развалянето на договора, а само досежно последиците от него. А според чл. 37 правото на ищеца да бъде обезщетен за направените разходи по изпълнението на договора не е поставено в зависимост от други факти, освен от самото разваляне. Оспорва се и твърдението на ответника, че вината за развалянето на договора лежи върху ищеца.

 

Допълнителен отговор на допълнителната искова молба не е постъпил от ответната страна.

 

По въпроса за правната квалификация съдът се е произнесъл  доклада по делото, но понеже тя е от изключително значение и за решението по спора, намира за необходимо да посочи съображенията си по този въпрос и в съдебното решение. Ищецът не е дал правна квалификация на исковете си в първоначалната искова молба, като не е и длъжен да го прави. Ответникът в отговора на исковата молба е квалифицирал предявените искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. А и ищецът е възприел така дадената от ответника правна квалификация в допълнителната си искова молба, като дори е поискал тя да се включи в обстоятелствата, които с доклада по делото се приемат за безспорни между страните.

Правната квалификация на предявения иск, дадена от страните, не обвързва съда.

При задълбочен анализ на фактическите обстоятелства, на които се основават исковете, съдът не приема, че претенциите на ищеца са на плоскостта на неоснователното обогатяване. Ищецът е категоричен и недвусмислен в твърденията и доводите си, че основава претенциите си на изрично поетото с чл. 37, изр. второ от договора задължение на страната, която е направила изявлението за разваляне, да заплати на другата страна всички фактически направени разходи във връзка с изпълнението му до момента на развалянето.

Следователно основанието да се търсят исковите суми е договорно, а не извъндоговорно. Иска се изпълнение на договорно задължение, а не връщане на даденото въз основа на отпаднало основание.

Не би могло да се приеме, че исковете са с правно основание чл. 55, ал. 1, вр. чл. 88, ал. 1 ЗЗД, доколкото по силата на тази разпоредба на връщане подлежи само пряко даденото въз основа на едно основание, което впоследствие с обратна сила е отпаднало. В случая не се твърди сумите, разходвани от ищеца, да са дадени директно на ответника – само четири от плащанията по процесните фактури се твърди да са в полза на ответника, а останалите шест са в полза на трети за спора лица. Исковете не са и по чл. 59 ЗЗД, доколкото не се твърди ответникът да се е обогатил неоснователно с направените от ищеца разходи, а и искът по чл. 59 ЗЗД има субсидиарно приложение и е на разположение на ищеца само ако той не разполага с друг иск за защита на правата си, какъвто в случая той има. Искът не би могъл да се квалифицира по чл. 88, ал. 1, изр. второ ЗЗД, доколкото не се търси обезщетение за вреди от неизпълнението от лицето, направило изявление за разваляне на договора, а от лицето, срещу което правото на разваляне е упражнено.

Предвид всичко изложено с доклада по делото съдът е приел, че основанието на исковете е договорно и претенциите се основават пряко на постигнатото в договора съгласие за връщане на направените от страната разходи по изпълнението на договора до неговото разваляне. Като иск за пряко изпълнение, съдът го квалифицира по чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД. По квалификацията на акцесорната претенция за присъждане на сумата 1229,71 лв. – същата е с правно основание чл. 86 ЗЗД.

 

Въз основа на становищата на страните с доклада по делото за безспорни между тях са приети следните обстоятелства: че между страните е сключен описания договор от 26.09.2009 год., с предмет присъединяване към електроразпределителната мрежа на ответното дружество на вятърен генератор в ПИ 022028, находящ се в землището на с. Зетьово, общ. Айтос, обл. Бургаска; прехвърлянето на изградените от ищеца по чл. 60, ал. 5 от Наредба № 6 / 2004 год. енергийни съоръжения в полза на „ЕВН” ЕАД; че ищецът е заплатил на ответника сумата 11 919,97 лв., съставляваща такса /цена/ за присъединяване на процесния обект към електро-разпределителната мрежа по фактура № ********** / 25.05.2011 год.; че договорът от 26.09.2009 год. е развален по инициатива на „ЕВН България Електроразпределение” ЕАД с едностранно изявление, достигнало до ищеца.

 

Въз основа на събраните по делото доказателства се установи следното от фактическа и правна страна:

Установяват се от представените по делото писмени доказателства твърденията на ищеца, че през 2009 год. в негова полза е учредено вещно право на строеж върху УПИ ІІ-28, масив 22 в землището на с. Зетьово, община Айтос за построяване на съоръжения, сгради и инсталации, което е сторено по силата на НА № 19, том І, рег. № 329, дело № 17 от 2009 год. Установява се и твърдението, че на 27.05.2009 год. на името на „Стея – 98” ЕООД е било издадено разрешение за строеж на вятърен електрогенератор /№ 1/ в описания имот, като разрешението е за извършването на строителството на два етапа: първи етап – ЖР № 4, кабел 20 кV от ЖР № 4 до БКЗРУ 20кVа и втори етап – БКТП 20/0,4 кV, 630кVа; кабели 1кV от БКТП № 1 до вятърен генератор № 1. На 21.10.2009 год. е съставен протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строеж за първия етап от строителството. През 2010 год. е съставен протокол за установяване годността за ползване на строежа, а на 14.05.2010 год. е дадено разрешение за  ползването на БКЗРУ - 20кV, кабел 20 кV до БКЗРУ до ЖР № 4 и нов ЖР № 4 – първи етап от строежа на „Ветрогенератор” № 1.

Според процесния договор за присъединяване на електрическа централа към електроразпределителната мрежа на „ЕВН ЕР” ЕАД от 26.09.2009 год., досежно сключването на който не се спори, всяка от страните е поела задължения във връзка с изграждането и присъединяването на вятърния генератор и съоръженията, необходими за функционирането му.

Електрическите съоръжения за присъединяване, които ще се проектират и изграждат от „ЕВН ЕР” ЕАД са описани в чл. 3, ал. 1, т. 1.

А съоръженията, които ще се проектират и изграждат от производителя „Стея – 98” ЕООД на основание чл. 60, ал. 5 от Наредба № 6 / 2004 год. /понастоящем отменена/ са описани в чл. 3, ал. 1, т. 2 и т. 3. Предвидено е, че след изграждането на съоръженията по т. 2, същите ще се прехвърлят възмездно на „ЕВН ЕР” ЕАД на базата на взаимно признати разходи.

Според раздел четвърти от договора присъединяването на новоизгражданата ел. централа се осъществява на три етапа, описани в чл. 11, като срокът за изграждането и въвеждането в експлоатация на съоръженията по чл. 3, ал. 1, т. 2 е до 01.11.2009 год., а по т. 3 – до 13.05.2011 год. Предвиден е и срок за изграждане на съоръженията за присъединяване по чл. 3, ал. 1, т. 1 /които подлежат на изграждане от ответника/ – до три месеца от изпълнение на задълженията на ищеца.

Установи се по делото въз основа на събраните доказателства – писмени и изслушаната и приета съдебно-техническа експертиза, че „Стея – 98” ЕООД е изпълнило задълженията си по чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора. Съоръженията, описани в тази разпоредба, са изградени от ищеца и са въведени в експлоатация. Според писмените доказателства, срокът по договора за изпълнение на тези задължения не е спазен прецизно, но от забавата в производството по делото не се черпят аргументи.

В съответствие с постигнатото съгласие, страните са подписали протокол за определяне на взаимно признати разходи от 05.03.2010 год. Стойността на описаните в чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора строително-монтажни работи, материали и други дейности, е определена на сумата 55 795,84 лв. Постигнато е и съгласие за размера на цената за присъединяване по чл. 26, ал. 2 от договора – 11 919,97 лв.

След подписването на този протокол, в съответствие с чл. 3, ал. 1, т. 2, предл. последно от договора и на основание чл. 60, ал. 7 от Наредба № 6 / 2004 год., изградените от ищеца съоръжения са прехвърлени възмездно от ищеца на ответника посредством два договора за покупко-продажба. Първият – договор, сключен в обикновена писмена форма на 30.06.2010 год., за продажба на енергийни обекти, за сумата 6 800 лв. без ДДС /равняваща се на 8 160 лв. с ДДС/. И вторият - договор за продажба на недвижим имот /Бетонна комплектна разпределителна уредба/, сключен във формата на нотариален акт, също с дата 30.06.2010 год., за сумата 39 696,53 лв. без ДДС /равняваща се на 47 635,84 лв. с ДДС/. Сборът от продажните цени по двете прехвърлителни сделки прави именно сумата от 55 795,87 лв., уточнена от страните като взаимно признат разход. Според заключението на вещото лице К. по п. 1.2, а и според неоспореното извлечение от сметка на л. 102 от делото, този разход е разплатен между страните, като е заплатен от ответното дружество на ищцовото.

Съдът намира за необходимо за прецизност да посочи, че на стр. 4, ред четвърти отгоре-надолу от обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че ищецът претендира конкретно разходите, които е направил за построяването на посочените в чл. 3, ал. 1, т. 2 съоръжения. Само на това основание и с оглед нормата на чл. 6, ал. 2 от ГПК, искът би се оказал неоснователен, доколкото всички разходи по изграждането на съоръженията по посочената т. 2 на чл. 3, ал. 1 са взаимно признати и вече заплатени на ищеца от ответника. Но доколкото подобен формалистичен подход не се възприема от съда, съставът обсъжда останалите релевантни за спора обстоятелства.

Не се спори по делото, че ищецът не е осъществил цялостно изграждане на уредбите и съоръженията, предвидени в чл. 3, ал. 1, т. 3 от договора – нито в уговорения срок – до 13.05.2011 год., нито на по-късен етап. Не се твърди от ищеца, че забавата се дължи на непреодолима сила или форсмажорни обстоятелства, които да го освобождават от отговорността за забавата.

Изложен е довод, че причина за забавата му следва да се търси и в забавеното издаване на фактура № ********** / 25.05.2011 год. от страна на „ЕВН ЕР” ЕАД, което като факт отстои на година и три месеца от подписването на двустранния протокол за взаимно признати разходи. Но съдът намира този довод за неоснователен. Според клаузите на договора сроковете за изграждането на съоръженията от страна на ищеца не са обвързани по никакъв начин от издаването на фактури и разплащането по тях. Но дори да се приеме, че  издаването на фактура за цената за присъединяването на обекта, би имало значение на предпоставка за последващото изпълнение на задълженията на ищеца по т. 3 на чл. 3, ал. 1, то следва да се отчете, че от издаването й – 25.05.2011 год. до момента, в който страните не спорят, че изявлението на ответника за разваляне на договора е породило конститутивното си действие – м. 12.2013 год., са изтекли повече от две години и половина. А според чл. 12, ал. 1 от договора срокът от изграждането на съоръженията по т. 2 до изграждането на тези по т. 3, е предвиден с продължителност от година и половина. Следователно, дори с много условности, да се възприеме възражението на ищеца, че забавата на ответника в издаването на фактурата от 25.05.2011 год. е породила дилаторен /отлагащ/ ефект и му е дала възможност да не спази срока за изграждането на съоръжението, описано в т. 3 на чл. 3, ал. 1, то изграждането е следвало да приключи в рамките на същия уговорен между страните период от година и половина след издаването на фактурата, т.е. до м. 11.2012 год. Това несъмнено по делото е, че не е сторено.

Трайното неизпълнение на задълженията на ищеца по договора е породило правото за ответника с едностранно изявление да развали договора.

Неоснователни са възраженията на ищеца, че въпросът за вината е без правно значение за развалянето на договора, след като досежно факта на развалянето страните не спорят.

Правото да се развали един двустранен договор е конститутивно по характера си право, право да се предизвика промяна в чужда правна сфера и като такова то принадлежи само на изправната страна по договора и може да се упражни по отношение на неизправната. Поради това въпросът за изправността и вината не могат да бъдат игнорирани и приети за ирелевантни, след като за решаване е поставен въпросът за развалянето и последиците от него. Признанието на ищеца, че договорът е развален, не освобождава съда от задължението да изследва наличието на предпоставките за това разваляне. Единствено при прекратяване на договора по взаимно съгласие /каквато възможност изрично е предвидена в чл. 35 от договора/ не подлежи на изследване въпроса за вината.

Неизпълнението на задълженията на ответника да изгради съоръженията по т. 3 е в противоречие с ангажиментите му по договора и като такова е противоправно. То е породило правото за „ЕВН ЕР” ЕАД да отправи предизвестие за разваляне на договора. В текста на чл. 37, изр. първо изрично е закрепен и срокът на това предизвестие – 30 дневен. Следователно страните отнапред са се съгласили, че това е подходящ срок по см. на чл. 87, ал. 1 ЗЗД за изпълнение. С поканата с изх. № от 07.11.2013 год., достигнала до ищеца на 08.11.2013 год. /л. 41 на гърба/, ответникът е дал на ищеца именно договорения 30-дневен срок за изпълнение, с предупреждение, че след изтичането му ще считат договора за развален.

На така получената покана ищецът е отговорил, че не приема предоставения му тридесет дневен срок, като е акцентирал, че срок е предвиден за съоръженията по т. 2 и т. 3 на чл. 3, които само съпътстват ветрогенератора, но не и за изграждането на самия ветрогенератор и въвеждането му в експлоатация. Предложено е да се подпише анекс, в който крайният срок се определи на м. май 2014 год. В случай на неприемане на предложението, „Стея – 98” ЕООД предупреждава, че ще се ползва от разпоредбата на чл. 37, изр. 2 от договора да търси изплащане на направените разходи, без право развалящата договора страна да приспада каквито и да е свои разходи. Ищецът е посочил, че ако в седемдневен срок от получаването на писмото ответникът не отговори, самият ищец ще счита, че „ЕВН ЕР” ЕАД е развалил договора с изтичането на този седмодневен срок. Писмото е изпратено на 26.112013 год. и връчено на ответника на същата дата /л. 43/.

Не се спори, че изграждане на уредбите и съоръженията, предвидени в чл. 3, ал. 1, т. 3, не е последвало след поканата от страна на „ЕВН ЕР” ЕАД, както и че предложеният анекс за продължаване на срока не е сключен, поради което и договорът следва да се счита развален, считано от 08.12.2013 год.

Според чл. 37 от договора, на който се основават исковите претенции, всяка от страните може да развали договора с едностранно 30-дневно предизвестие до другата страна, в случай на неизпълнение на поетите с договора задължения, като според изр. второ на същата разпоредба страната, поискала развалянето, заплаща на другата стойността на всички фактически направени разходи във връзка с изпълнението на договора до момента на развалянето.

От ответната страна се възражение за нищожност на второто изречение от тази разпоредба. Твърди се, че тя противоречи на закона и в частност на нормата на чл. 88, ал. 1 от ЗЗД.

Във връзка с така повдигнатото възражение, съдът взе предвид следното.

Според чл. 88, ал. 1 ЗЗД развалянето има обратно действие /освен при договорите за продължително или периодично изпълнение, какъвто страните не твърдят процесният договор да е/. Според изр. второ кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.

Обратното действие на развалянето е задължителна и императивно уредена правна последица от развалянето на договора. Развалянето поражда произтичащо от самия закон задължение и за двете страни да върнат на насрещната това, което са получили в изпълнение на договора, който се е оказал едно отпаднало основание за размяна на блага /иск по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД/.

В случая обаче страните са предвидили нещо друго и то в отклонение от императивната правна уредба. В изр. второ на чл. 37 са предвидили задължение само за едната страна да заплати на другата всичко, което тя е изразходвала във връзка с изпълнението на договора. И това задължение е предвидено да се породи единствено за изправната страна, доколкото именно на нея принадлежи правото на разваляне. Реципрочно право на изправната страна, възползвала се от възможността да развали виновно неизпълнения договор, също да получи от насрещната разходите, направени по изпълнение на договора, не е предвидено. А от обстоятелството, че подобно право не е изрично предвидено, като е установено само за неизправната страна, се налага извода, че според коментираната клауза подобно реституционно право за изправната страна е изцяло отречено. Именно в този дух е възприемана и тълкувана нормата и от самия ищец, който в отговора на изявлението за разваляне на л. 42, е акцентирал, че  в договора не е предвидено развалящата страна да си приспада каквито и да било разходи.

Съдът приема, че така предвидената едностранна реституция и право на обезщетение за разноски единствено в полза на една от страните, и то в полза на неизправната страна, действително противоречи на закона и добрите нрави и излиза извън рамките на договорната свобода, регламентирана в чл. 9 от ЗЗД. Съдът приема за недопустимо неизправната страна по договора да бъде обезщетяване за всички разноски, които е направила по изпълнението му, а изправната страна да бъде лишена от подобно право, в т.ч. и от правото да иска връщане на даденото въз основа на отпадналото основание.

Извод за обратното не може да се черпи от нормата на чл. 268 ЗЗД /сочена и в отговора на ИМ/, според която поръчващият дължи да заплати на изпълнителя направените от него разходи. Тези разходи се дължат от отказалия се от договора поръчващ, само ако е имал основателни причини да се откаже от договора. Но основателните причини по смисъла на този текст са факти извън поведението на насрещната страна. Виновното неизпълнение дава основание не за отказ от договора, а за развалянето му.

Ето защо се приема за основателно възражението на ответника за нищожност на клаузата на чл. 37, изр. второ от договора.

А възраженията на ищеца срещу доводите за нищожност, основаващи се на разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, съдът намира за неоснователни. Съобразно посочената разпоредба страната не може да се позовава на нищожността ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението. Но тази хипотеза не е приложима в случая. Не целият договор е недействителен, а само една единствена негова клауза и то не в цялост, а само тази на изр. второ на чл. 37. Нищожността е в хипотезата на чл. 26, ал. последна ЗЗД – нищожността на отделна разпоредба не влече нищожност на целия договор. Поради това от факта, че договорът е изпълняван и от двете страни не следва, че нищожността е санирана. Едва по повод на настоящото производство, още в отговора на исковата молба, ответната страна е направила възражение за нищожност на клаузата на чл. 37, изр. второ. До този момент тя не е имала повод да оспори действителността на изявлението, за да се приеме, че е бездействала в оспорването на действителността. А изпълнението на основните задължения по договора не санира клаузата за последиците от развалянето му. Съдебната практика, на която се позовава ищеца в  допълнителната си искова молба, не подкрепя тезата му за недопустимост/неоснователност на възражението за нищожност, доколкото същата третира различна хипотеза – за валидността на търговски сделки, сключени при неспазване на изискването за форма, без да се коментират изобщо хипотезите на частична недействителност.

При така установената частична недействителност, доколкото за съда е несъмнено, че договорът би бил сключен и без в съдържанието му да бе включена разпоредбата на чл. 37, изр. второ ЗЗД, следва на основание чл. 26, ал. последна ЗЗД нищожните уговорки да бъдат заместени по право от повелителните норми на закона /на които именно противоречат/, като се приеме, че всяка от страните при развалянето на договора да върне на другата поученото от нея въз основа на отпадналото вече основание. На връщане по чл. 55, ал. 1, предл. трето, вр. чл. 88, ал. 1 ЗЗД подлежат само престациите, пряко получени от насрещната страна. Именно затова всички три иска по чл. 55 ЗЗД са кондикционни.

От претендираните в настоящото производство разноски се установи, че в полза на ответника са извършени плащания само по четири от общо десетте фактури, формиращи исковата претенция. Това са фактурите под номера 2, 4, 5 и 6 от исковата претенция. Само по тях плащанията са в полза на ответника, за да е приложимо изобщо тяхното връщане на отпаднало основание.

Същевременно обаче, съдът констатира, че две от тези четири фактури, а именно фактура № ********** / 17.11.2009 год.; фактура № ********* / 05.03.2010 год. са издадени в периода преди, респ. към момента на съставянето на протокола за взаимно признати разходи от 05.03.2010 год. Поради това следва да се приеме, че същите са отчетени от страните при извода, че стойността на разходите на „Стея – 98” ЕООД във връзка с изпълнение на задълженията й по чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора, са в размер на 55 795,84 лв., които са изцяло заплатени от „ЕВН ЕР” ЕАД.

Фактурата по т. 5 е издадена след протокола за взаимно признати разходи, на 22.04.2010 год., за сумата 116 лв. Същата е разходвана за заплащане на такса за участие на представител на ответника в Комисия за въвеждане на съоръжението в експлоатация. Съоръженията по чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора са въведени в експлоатация през м. май 2010 год. и едва след това са възмездно прехвърлени на ответника, посредством двата договора за покупко-продажба от 30.06.2010 год. Поради това съдът приема, че с развалянето на договора през 2013 год., не е отпаднало с обратна сила основанието за заплащането от страна на ищеца на сумата по тази фактура.

Единствено плащането на сумата 11 919,97 лв. по фактура № ********** / 25.05.2011 год. съдът намира за платено на отпаднало основание, поради което сумата подлежи на връщане. Самият ответник признава задължението си за връщане на сумата в писмо изх. № 11494348-1/31.03.2014 год. и предхождащото го писмо изх. № 6082 / 07.11.2013 год., съдържащо изявлението за разваляне. Доколкото ответникът сочи в тези писма, че преди връщането на цената за присъединяване ще направи приспадане на сторените от самия него разходи, свързани с изпълнението на договора, но в хода на настоящото производство не е направено възражение за прихващане, тези извънсъдебно заявени от ответника негови насрещни права могат да бъдат упражнени извънсъдебно или в рамките на друг исков процес.

Останалите разходи – тези по т. 1, т. 3, т. 7, 8, т. 9 и т. 10 са направени в полза на трети за спора лица, а не в полза на ответника, поради което и не подлежат на връщане от него.

Съдът намира, че за пълнота следва да отчете и обстоятелството, че разноските по фактурите от т. 7 до т. 10, които са за сума в общ размер на 15840 лв., са направени през периода от 04.12.2013 год. до 06.12.2013 год. А това е период, стоящ изцяло извън седмодневният срок, посочен от „Стея – 98” ЕООД в писмото му, изпратено на 26.11.2013 год. /л. 42/, след изтичането на който самият ищец сочи, че в субективните си представи ще счита договора за развален. Извършването на разходи по изпълнението на договор в период, в който самият ищец е заявил, че ще счита договора за развален, буди въпроси за добросъвестността му при осъществяването на разходи по изпълнение на договор с вече прекратено според него действие, с оглед вече заявеното негово очакване тези разноски да му бъдат възстановени. Прави впечатление и обстоятелството, че се претендират разходите по фактура от 05.12.2013 год. за изграждането на основата на ветрогенератора, а вещото лице по СТЕ е констатирало, че за изграждането на анкерната основа са доставени 42 бр. стоманени пръти, които не са вградени на място, а все още се намират в склад на трето лице. По този начин дори не може да се постави въпроса дали ответникът по някакъв начин се е обогатил с разходването на тази сума. Но това така или иначе е без конкретно значение, предвид приетата частична недействителност на клаузата на чл. 37, изр. второ от договора и липсата на предпоставки да се търсят разноски по изпълнение на договора, сторени в полза на трети лица.

Предвид всичко изложено съдът приема, че основателен е единствено искът за присъждане на сумата 11 919,97 лв., начислена от ответника по фактура № ********** / 25.05.2011 год. – такса за присъединяването на обект към „ЕВН ЕР” ЕАД. Според констатациите на вещото лице по приетата ССЕ, тази фактура е заплатена от ищеца на ответника по банков път на 28.05.2011 год. Тази сума следва да се присъди и ведно със законната лихва, начиная датата на подаването на исковата молба до окончателното плащане.

Във връзка с акцесорните искове.

Доколкото исковете за девет от десетте претендирани главници се отхвърлят, неоснователни се явяват претенциите за присъждането на законна лихва върху тях.

Но досежно вземането за сумата 11 919,97 лв. обезщетение за забавено плащане е дължимо. В тази връзка съдът взе предвид, че с покана, връчена на ответника на 11.12.2013 год., „Стея – 98” ЕООД е поискало от „ЕВН ЕР” ЕАД да му заплати исковите суми в общ размер на 30 260,92 лв. в седмодневен срок от поканата. Като не е извършило плащане до 18.12.2013 год., ответното дружество е изпаднало в забава, считано от 19.12.2013 год. За периода на забавата, на основание чл. 86 ЗЗД дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва. Вещото лице по ССЕ е изчислило законната лихва върху целия размер на търсените главници, поради което в тази част заключението не може да се ползва. Но съдът разполага с достъп до електронна програма за изчисляване на размера на законната лихва и въз основа на нея се изчисли, че законната лихва върху сумата 11 919,97 лв. за периода от 19.12.2013 год. до деня преди подаването на исковата молба – 14.05.2014 год. законната лихва е в размер на 481,07 лв. До този размер искът по чл. 86 ЗЗД е основателен и следва да се уважи, а за разликата до пълния претендиран размер от 1 229,71 лв. и за датата 18.12.2013 год., на която е изтекъл последният ден за доброволно изпълнение, но ответникът все още не е бил в забава, като неоснователен ще се отхвърли.

 

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, съразмерно с уважената част от исковете. Разноските се констатираха в размер на 1269,14 лв. държавна такса, 1780 лв. договорено и изплатено адвокатско възнаграждение и 600 лв. депозити за изготвените по делото експертизи. От тях в полза на ищеца следва да се присъдят 1426,26 лв.

Ответникът също претендира разноски. Същият е бил представляван от юрисконсулт. Поради това и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК в полза на ответникът също следва да се присъдят разноски пропорционално на отхвърлената част от исковете, а именно 902,47 лв.

 

Ето защо съдът

 

Р      Е      Ш      И :

 

 

О С Ъ Ж Д А „ЕВН БЪЛГАРИЯ ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Христо Г. Данов” № 37, представляван от всеки двама от Р.Б., Г.Ч. и К.В., да заплати на „СТЕЯ - 98” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Айтос, обл. Бургас, ул. „Неофит Бозвели” № 12, представлявано от управителя С.С.Г., сумата 11 919,97 лева с ДДС, начислена по фактура № **********, издадена на 25.05.2011 год. от „ЕВН България Електроразпределение” ЕАД, по която е начислена такса за присъединяване на обект,  заплатена от „Стея – 98” ЕООД, в изпълнение на договор за присъединяване на електрическа централа към електроразпределителната мрежа от 26.09.2009 год., впоследствие развален, като платена на отпаднало основание, ведно със законната лихва, начиная 15.05.2014 год. до окончателното плащане, както и ведно със сумата 481,07 лв. обезщетение за забавеното плащане на главницата в размер на законната лихва за периода от 19.12.2013 год. до 12.05.2014 год.,

като

за разликата над присъдения размер на главницата от 11 919,97 лв. до пълния претендиран размер от 30 498,76 лв. и за разликата над присъдения размер на обезщетението за забавено плащане от 481,07 лв. до пълния претендиран размер от 1 229,71 лв. и за деня 18.12.2013 год. ОТХВЪРЛЯ ИСКОВЕТЕ.

 

О С Ъ Ж Д А „ЕВН БЪЛГАРИЯ ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Христо Г. Данов” № 37, представляван от всеки двама от Р.Б., Г.Ч. и К.В., да заплати на „СТЕЯ - 98” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Айтос, обл. Бургас, ул. „Неофит Бозвели” № 12, представлявано от управителя С.С.Г. сумата 1426,26 лв. разноски по делото, пропорционално на уважената част от исковете.

 

О С Ъ Ж Д А „СТЕЯ - 98” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Айтос, обл. Бургас, ул. „Неофит Бозвели” № 12, представлявано от управителя С.С.Г. да заплати на „ЕВН БЪЛГАРИЯ ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Христо Г. Данов” № 37, представляван от всеки двама от Р.Б., Г.Ч. и К.В., сумата 902,47 лв. разноски по делото, пропорционално на отхвърлената част от исковете.

 

Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Апелативен съд - Пловдив.

 

 

 

СЪДИЯ: ………........…………………………