Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр. София, 08.07.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК,
ІІ- Б въззивен състав в публично съдебно заседание на осми юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ИВА НЕШЕВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело № 1014 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 269084/08.11.2019
г., постановено по гр. д. № 28147/2019 г. по описа на СРС, 42 състав, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу Р.Д.С. – К. с ЕГН **********, искове с правно основание чл.422 ГПК
вр. чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл.422 ГПК
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът Р.Д.С.
– К. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 756,54 лева - главница за топлинна енергия
за периода м.05.2016 г. до м.04.2018 г., 94,06 лева -мораторна лихва върху
главница за топлинна енергия за периода 01.07.2016 г. до 20.02.2019 г., 48,26 лева
- сума за дялово разпределение, 8,87 лева - мораторна лихва върху сума за
дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
предявяване на иска – на 20.05.2019 г.
до окончателното изплащане на вземането, относно което е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр. дело № 11799/2019 г. по описа на СРС, 42 състав.
С постановеното
решение е осъдена Р.Д.С. – К., да заплати в полза на “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ”,
сумата от 675 лева съдебно-деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение
за исковото производство и сумата от 75 лева съдебно-деловодни разноски и
юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство.
Делото е разгледано
с участието на трето лице - помагач на страната на ищеца „Б.“ ООД.
Срещу
първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ответника Р.Д.С. – К.,
в която се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на
постановеното решение в частта, в която са уважени предявените искове. Същото
се оспорва и като необосновано. Изложени са подробни възражения, за това че исковете
не са доказани по основание и размер. Заявява, че като носител на вещно право
на ползване за имота следва да носи отговорност за незаплатените суми за
потребена в имота топлинна енергия в случай, че не е налице договорно
правоотношение с друг субект, както в случая – „Е.Е.А.П.“ЕООД – собственик на
имота и потребител на ТЕ за стопански нужди.
Въззиваемият „Т.С.“
ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, в който изразява становище за нейната
неоснователност. Не оспорва, че с посоченото дружество „Е.Е.А.П.“ЕООД е имал
сключен договор за доставка на ТЕ за стопански нужди, чийто срок е изтекъл
преди исковия. Именно с оглед учреденото вещно право на ползване именно
ответникът дължи заплащане на исковите суми, за които е била издадена заповед
за изпълнение.
Третото лице
помагач на страната на ищеца - „Б.Б.ООД не е изразил становище по подадената
въззивна жалба.
Софийският градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.149 и чл.150 ЗЕ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е
правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал. 1 от ГПК, вр. с
чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че ответникът е клиент на топлинна
енергия за битови нужди по смисъла на чл.153, ал. 1 ЗЕ за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул."Франсис дьо ********, представляващ апартамент № 13, като носител на вещно право на ползване
за имота.
В проведеното производство е установено, че
собственик на имота е „Е.Е.А.П."ЕООД, а ответницата Р.Д.С. - К. е носител на вещно право на
ползване върху недвижимия имот –
нотариален акт за учредяване на право на ползване и продажба № 70, том 1, рег.№
1312, дело № 68/25.03.2010 г. на нотариус К.Б.с район на действие – района на
СРС.
Във връзка с подаденото на 27.02.2019 г. заявление, по ч. гр. д. № 11799/2019 г. на СРС, 42 с-в, е постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в полза на Т.С. ЕАД срещу Р.Д.С. - К. за заплащане на дължимите
суми, срещу която е било подадено възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК. Според указаното
в разпоредбата на чл.415, ал.1, т.2 ГПК на заявителя е било указано да предяви
иск за установяване на вземанията си с разпореждане от 23.04.2019 г.
В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, на 20.05.2019 г., в приложимата към момента на завеждане на делото
редакция ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред срещу посоченият длъжник. Ищецът претендира установяване на вземанията
му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото
разноски.
Страните не спорят
и се установява чрез представения нотариален акт за учредяване на право на
ползване и продажба № 70, том 1, рег.№ 1312, дело № 68/25.03.2010 г., че ответникът
е носител на вещно право на ползване за топлоснабдения имот - апартамент № 13 в гр. София, ул."******.
Доводите на ищеца за допуснато нарушение на материалния закон, съдът
намира за неоснователни. В производството е установено, че носител на правото
на ползване върху имота, за който са доставяни количества ТЕ възлизащи на
посочената стойност е именно ответницата. С оглед това и изложените такива за
нарушение на процесуалните правила са недоказани и неоснователни.
Страни в отношенията по продажба на топлинна енергия са потребител и
топлопреносно предприятие. Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ - в редакцията,
действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са "потребители на топлинна
енергия".
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е
определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице
- собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо
водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на
топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието
"потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С оглед на това следва да се приеме, че страна по договора за доставка
на топлинна енергия е собственикът или лицето, на което е учредено ограничено
вещно право на ползване. Използването на съюза "или" не дава
възможност за избор от страна на ищеца срещу кое от тези лица да предяви своята
претенция, а отразява възможността лице, различно от собственика, да бъде
потребител на топлинна енергия. Такова лице е именно титулярът на вещно право
на ползване, който съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1 ЗС е длъжен да плаща
разноските, свързани с ползването на вещта. Ето защо, когато по отношение на
топлофицирания имот е учредено вещно право на ползване, страна в отношенията с
топлофикационното дружество е само ползвателят.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017
г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата,
при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г.,
визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за
битови нужди.
Собственикът притежава т. нар. "гола собственост" върху имота
и докато съществува правото на ползване за трето лице, той не би могъл да
упражнява правомощието да я ползва. С оглед на това и на основание чл. 57, ал.
1 ЗС, задължен за разноските за ползването на имота е ползвателят.
Отговорността на собственика на топлофицирания имот би възникнала от момента на
прекратяване на вещното право на ползване по някой от способите, уредени в ЗС.
По делото не се твърди и съответно не се установява вещното право на ползване
да е прекратено.
Наличието на учредено вещно право на ползване по отношение на
топлофицирания имот е основание за разноските за ползването й, в това число и
за консумираната топлинна енергия, да бъде ангажирана отговорността на вещния
ползвател, но не и на собственика на жилището.
Доводите на ответника за нарушение на материалния закон, съдът намира
за неоснователни. Договорът за консумиране на топлинна енергия за стопански
нужди сключен между „Т.С." ЕАД и „Е.Е.А.П."ЕООД относно апартамент №
13 е с изтекъл срок на 28.10.2015 г. по силата на чл.6 от ОУ за продажба на топлинна енергия за стопански
нужди, както правилно е посочил в
своите фактически констатации и СРС. С оглед това, за исковия период м.05.2016
г. до м.04.2018 г. задължен за потребената в имота топлинна енергия за битови
нужди е именно носителят на вещно право на ползване. Нейното количество и
стойност са установени, чрез събраните пред първата инстанция доказателства,
които от своя страна са посочени в приетите пред СРС съдебно-техническа и
съдебно-счетоводна експертизи, които настоящия състав кредитира изцяло по реда
на чл.202 ГПК.
Правилни и законосъобразни са изводите на СРС, че към тази сума следва
да се добавят дължимите на основание чл. 36 от ОУ, чл.61, ал. 1 от Наредба №
16- 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл.10 от Общите условия на
договорите между „Т.С.” ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда - етажна
собственост годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение в общ
размер на 48.26 лв.
Съгласно действалите през исковия период Общи условия на ищеца, приети
на 27.06.2016 г. /чл.33, ал.1 от ОУ/ клиентите са задължени да заплатят потребената
ТЕ в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В този
смисъл настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски
/прогнозни или равни/ възникват след изтичането на посочения срок. С оглед това
настоящият съдебен състав приема, че по делото са ангажирани доказателства, че
длъжникът е бил поставен в забава по отношение на задълженията за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
решението на СРС – потвърдено в обжалваните му части, като правилно.
По отношение на
разноските:
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
С оглед на цената
на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на
280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 269084/08.11.2019 г., постановено по гр. д. № 28147/2019 г. по описа
на СРС, 42 състав.
Решението е постановено при участието на
трето лице — помагач на ищеца – Б. ООД.
Настоящото
решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.