№ 1418
гр. Варна, 17.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. В.
Деница Славова
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Светла В. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20243100502148 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба на В. Д. В.
чрез пълномощника му адвокат Б. М. против решение № 2554 от 05.07.2024 г.,
допълнено с решение № 3118 от 20.08.2024 г., постановено по гр.д.№
20233110105225 по описа на Районен съд – Варна, тридесет и четвърти състав,
в частта, с която са отхвърлени предявените от В. Д. В. срещу „***” ООД
обективно кумулативно съединени искове с правно основание член 344,
алинея 1, точки 1, 2 и 3 от Кодекса на труда /КТ/ за признаване извършеното
със заповед № 91 от 09.03.2023 г. на управителя на „***” ООД уволнение на
ищеца за незаконно, възстановяването му на заеманата преди уволнението
длъжност и осъждане на ответника да му заплати обезщетение в размер на
28 208,70 лева за оставането му без работа за времето от 09.03.2023 г. до
09.09.2023 г., ведно със законната лихва върху търсената сума, считано от
подаване на исковата молба /26.04.2023 г./ до окончателното изплащане на
главницата; в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Д. В. срещу „***”
ООД иск за заплащане на обезщетение по член 6 от допълнително
1
споразумение № 6 от 17.01.2023 г. към трудов договор № 316 от 09.07.2002 г. в
размер на 47 014,50 лева, ведно със законната лихва върху търсената сума,
считано от подаване на исковата молба /26.04.2023 г./ до окончателното
изплащане на главницата; в частта, с която е отхвърлен иска с правно
основание член 224, алинея 1 от КТ, предявен от В. Д. В. против „***” ООД за
разликата над присъдената сума от 23 820,68 лева до претендираната от
34 475,98 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск от 152 работни дни, както следва: 17 дни за 2012 г., 14 дни за 2013 г., 29
дни за 2015 г., 17 дни за 2016 г. , 12 дни за 2017 г., 25 дни за 2018 г., 21 дни за
2019 г. и 17 дни за 2020 г., както и за 2 дни неползван платен годишен отпуск
за 2020 г., ведно със законната лихва върху търсената сума, считано от
подаване на исковата молба /26.04.2023 г./ до окончателното й изплащане;
както и в частта, с която е осъден В. Д. В. да заплати на „***” ООД сумата от
5 234,50 лева, представляваща сторените от ответника разноски в
производството пред РС - Варна, на основание член 78, алинея 1 от ГПК.
Във въззивната жалба се излага, че решението е неправилно,
незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. На първо място се излага, че
първоинстанционният съд е направил погрешен извод, че към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение на въззивника е бил налице
договор за възлагане на управление на предприятието с конкретна бизнес
програма, доколкото бизнес планът е одобрен на 29.06.2022 г., тоест преди
сключване на договора за управление. Също така се навежда довод, че ищецът
е освободен от заеманата от него длъжност на 13.03.2023 г. по време на отпуск,
което е нарушение на член 1, алинея 3 от КТ, който отпуск е прекъснат чрез
SMS известяване. На следващо място се сочи, че неправилно и необосновано
съдът е приел, че допълнителното споразумение от 17.01.2023 г. е
антидатирано, както и, че правилото на член 301 от ТЗ е неприложимо. По
иска по член 224 от КТ се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е
определил дължимата сума за един ден отпуск, като е разделил брутното
трудово възнаграждение на календарни, а не на работни дни, респективно
неправилно е изчислил и дължимото обезщетение за неизползван отпуск от
152 дни. Иска се да бъде отменено решението в обжалваните части, да се
уважат предявените искове с правно основание член 344, алинея 1, точки 1, 2
и 3 от КТ, както и да се уважат исковете по член 224 от КТ и за заплащане на
2
сумата 47 014,50 лева изцяло.
В срока по член 263, алинея 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба, в които се излага, че решението е правилно и законосъобразно и като
такова следва да бъде потвърдено, като се излагат подробни аргументи. Желае
се потвърждаване на решението.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, гражданско
отделение – първи състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата, и след съвкупна преценка
на събраните по делото доказателства, както и становищата на страните
и по вътрешно убеждение, съобразно член 235 от Гражданския
процесуален кодекс, счита за установено от фактическа и правна страна
следното:
Ищецът твърди, че от 09.07.2002 г. е бил в трудово правоотношение с
ответното дружество, първоначално за длъжността „заместник главен
счетоводител“, след това на длъжност „ръководител звено „Вътрешен одит“, а
от месец септември 2012 г. - „главен счетоводител“. Сочи, че със заповед №
45881 от 03.02.2023 г. на управителя на „***“ ООД му е разрешено ползването
на 109 дни отпуск. Въпреки това, на 13.03.2023 г. по време на ползването на
разрешения му отпуск, бил уведомен, че следва да се яви в дружеството за
проверка на годишния финансов отчет за 2022 г., като непосредствено след
подписване на същия, му била връчена заповед № 91 от 08.03.2023 г., с която
трудовото му правоотношение било прекратено на основание член 328, алинея
2 от КТ – поради сключване на договор за възлагане на управление на
предприятието. Счита уволнението за незаконосъобразно с аргумент, че е
извършено по време на ползване на разрешен годишен отпуск от една страна,
а от друга – в заповедта формално е посочен договор за възлагане на
управление на предприятието, като липсват каквито и да е мотиви или
описание на посочения договор за управление. Твърди на следващо място, че
новият управител не е разполагал с право на избор на ръководен екип, а оттам
и на уволнение по посочения текст на лица от досегашния управленски
персонал, доколкото не е налице одобрена бизнес програма с конкретни
финансови и нефинансови цели и показатели, с които новият управител да е
натоварен с договора за управление. Поради това намира, че уволнението е
незаконосъобразно, поради което сезира съда с искане за неговата отмяна,
3
възстановяване за заеманата преди уволнението длъжности и присъждане на
обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконосъобразното
уволнение от датата на прекратяване на правоотношението до заседанието по
същество на спора, но не повече от шест месеца в размер на 28 208,70 лева при
последно получено брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ
уволнението, в размер на 4 701,45 лева, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
обезщетението. Поддържа се в исковата молба и уточняващата такава, че при
прекратяване на трудовото правоотношение ищецът е имал неизползван
платен годишен отпуск. Излага, че работодателя му е изплатил обезщетение за
61 работни дни, като все още дължи такова за неползвани 154 работни дни
платен годишен отпуск, както следва: 17 дни за 2012 г.; 14 дни за 2013 г.; 29
дни за 2015 г.; 17 дни за 2016 г.; 12 дни за 2017 г.; 25 дни за 2018 г.; 21 дни за
2019 г. и 19 дни за 2020 г. В тази връзка поддържа, че през месец февруари е
депозирал молба за ползване на платен годишен отпуск, като работодателят
при разрешаването на такъв едностранно и неправилно е определил за кой
период следва да му бъде разрешен такъв, без надлежното и своевременно
уведомяване на ищеца и без неговото съгласие. С оглед изложеното и
претендира осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца
обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 154 работни дни,
възлизащо в размер на 34 475,98 лева, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
обезщетението. В условията на евентуалност, в случай че съдът отхвърли иска
за отмяна на уволнението, се претендира присъждане на обезщетение в размер
на 47 014,50 лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда до окончателното изплащане на обезщетението.
Поддържа, че с допълнително споразумение от 17.01.2023 г. към трудовия
договор страните по правоотношението са договорили, че при прекратяването
му работодателят ще дължи обезщетение в размер на десет месечни брутни
трудови възнаграждения. Въпреки така уговореното и изпратената покана,
работодателят не е изпълнил това свое задължение.
В срока по член 131 от ГПК ответната страна е депозирала писмен
отговор, в който оспорва предявените искове. Не оспорва, че ищецът е бил в
трудово правоотношение с ответното дружество, което е прекратено с
процесната заповед. Оспорва наведените в исковата молба твърдения за
4
незаконосъобразност на прекратяването на трудовото правоотношение /ТПО/.
Поддържа, че при прекратяване на ТПО на основание член 328, алинея 2 от
КТ работникът не се ползва със закрилата по член 333 от КТ, доколкото с
посочената правна норма законодателят лимитативно е посочил основанията
за прекратяване на трудовия договор, при които съответният работник има
право на закрила.излага, че правото на уволнение по член 328, алинея 2 от КТ
е по икономически съображения, поради което и управителят, упражняващ
същото, не дължи излагане на мотиви. Сочи, че в случая е сключен договор за
управление, с който е възложено управлението на „***“ ООД на нов
управител, който договор е индивидуализиран в процесната заповед с
посочване на неговия предмет, фирмата на предприятието, чието управление е
възложено, дата на сключване и номер. Излага, че ищецът в качеството си на
главен счетоводител на дружеството е служител от ръководството на
предприятието по смисъла на § 1, точка 3 от ДР на КТ, доколкото съобразно
длъжностната характеристика му е възложено планиране, организиране,
координиране и контрол на цялата финансово-счетоводна дейност на
дружеството; отчитане на парични средства, стоково-материални ценности и
основни средства; осигуряване достоверна счетоводна отчетност на основана
на първични счетоводни документи; да изготвя икономически анализи на
финансово-счетоводната отчетност на дружеството. Израз на заеманата от
ищеца ръководна длъжност е и определянето му за заместващ предходния
управител по време на ползване от последния на платен годишен отпуск, а
така също и признанието на ищеца, че е подписал годишния финансов отчет за
2022 г. Оспорва се и твърдението, че не е налице одобрена бизнес програма с
конкретни финансови и нефинансови цели и показатели за изпълнение, като в
тази връзка твърди, че като част от ВиК-сектора на страната, дружеството се
регулира от специални законови и подзаконови актове. Така според член 10,
алинея 1 от ЗРВКУ ВиК-операторите разработват бизнес планове за
петгодишни периоди, които съдържат производствена, ремонтна,
инвестиционна и социална програма, с техническа и икономическа част. В
изпълнение на цитираната разпоредба такъв план е приет с решение на КЕВР
№ БП-Ц-13 от 29.06.2022 г., който план, заедно с рамковата програма за 2022-
2026 г. /подписана от ищеца, в качеството му на главен счетоводител/, са
публикувани на официалната страница на дружеството. В същото време, в
член 3.20 от договора за възлагане на управлението на дружеството, са
5
посочени показателите, обект на изпълнение на договора и съгласно бизнес
плана на ВиК. Отделно от това самият договор за възлагане на управлението
съдържа конкретни икономически показатели и методика за тяхното
изчисление. С позоваването в договора за възлагане на управление на
утвърдения от КЕВР бизнес план и подписването му, новият управител е
приел изпълнението на този план за съответния регулаторен период. За
неоснователно счита и позоваването от страна на ищеца и на разпоредбата на
член 57, алинея 1 от ППЗПП, тъй като съдържанието и процедурите за
изработване на бизнес плана на ВиК-операторите се регламентира от
посочения по-горе специален закон – Закон за регулиране на ВиК услугите,
както и подзаконовите актове по неговото приложение. С оглед на това се иска
отхвърляне на иска за отмяна на уволнението, извършено с процесната
заповед, а оттам и акцесорните искове за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжности и присъждане на обезщетение.
Извън горното счита искът по член 225, алинея 1 от КТ за недоказан,
доколкото ищецът не е представил доказателства за оставането си без работа.
В условията на евентуалност, в случай че съдът уважи исковете по член 344 от
КТ, прави възражение за прихващане с изплатеното на ищеца през месец
април 2023 г. обезщетение по член 220, алинея 1 от КТ в размер на 4 701,45
лева и обезщетение по член 45 от КТ за оставане без работа в размер на едно
брутно трудово възнаграждение – 4 701,45 лева.
С отговора на исковата молба ответното дружество оспорва и иска по
член 224, алинея 1 от КТ, като твърди, че на ищеца е изплатено обезщетение
за неползван платен годишен отпуск за 2021 г. – 26 дни, за 2022 г. – за 30 дни и
за 2023 г. – за 5 дни. По отношение на претендираните от ищеца 154 работни
дни платен годишен отпуск прави възражение за погасяване по давност на
правото да се ползва този отпуск съгласно член 176а от КТ. Излага, че в
молбата си от 03.02.2023 г. ищецът е посочил общ размер на платения си
годишен отпуск от 109 дни, полагащи му се за 2010 г., 2021 г., 2022 г. и 2023 г.
Със заповед № 45881 от 03.02.2023 г. му е разрешено ползването на 109 дни,
както следва: 19 дни за периода от 07.02.2023 г. до 06.03.2023 г., включително;
30 дни за периода от 07.03.2023 г. до 19.04.2023 г., включително; 30 дни за
2022 г. за периода 20.04.2022 г. до 05.06.2023 г., включително и 30 дни за 2023
г. за периода от 06.06.2023 г. до 17.07.2023 г., включително. Реално ищецът е
ползвал 19 дни за 2010 г. и 4 дни за 2021 г. Съответно останалият неползван
6
платен годишен отпуск е 61 дни, който й му е изплатен. С оглед изложеното
моли за отхвърляне на претенцията по член 224, алинея 1 от КТ.
Ответникът оспорва и искът за присъждане на обезщетение по член 6 от
допълнително споразумение, въвеждайки възражения за неговата
недействителност. Твърди, че клаузата на член 6 от допълнителното
споразумение е нищожна, като противоречаща на закона. Поддържа, че с тази
клауза трудовото правоотношение не се изменя, така както изисква член 119 от
КТ, а допълва, от една страна, а от друга - същата няма за предмет уговаряне
на условия, свързани с предоставяне на работната сила /член 66, алинея 2 от
КТ/. Сочи и, че допълнителното споразумение е недействително поради липса
на фактическо основание, доколкото не може да де приеме, че същото е
уговорено във връзка с възмездяване на вреди от оставане без работа,
аргумент за който извод е уговореното, че обезщетение се дължи и при
едностранно изменение на трудовото правоотношение. Счита на следващо
място, че допълнителното споразумение е недействително поради
заобикаляне на закона, като в тази връзка сочи, че на 18.01.2023 г. е проведено
общо събрание на съдружниците на дружеството, на което е взето решение за
освобождаване на стария управител и за избор на нов такъв. Ищецът е узнал
за така взетото решение, доколкото същият е присъствал на събранието и в
този смисъл е имал основание да предполага, какви биха били последиците за
него от смяна на ръководството, предвид заеманата от него ръководна
длъжност. С оглед това и счита, че с уговарянето на обезщетение в размер на
десет брутни трудови възнаграждения, без да е ясно какви вреди възмездява
то, все с аргумент, че същото е предвидено и при едностранно изменение на
правоотношението, се цели постигане на забранен от закона резултат –
неоснователно обогатяване на ищеца. Вън от горното поддържа, че
допълнителното споразумение е антидатирано, като твърди, че страните по
него са целели да му предадат действие от преди 18.01.2023 г., когато е
проведено общото събрание на съдружниците, на което е взето решение за
освобождаване на стария управител. В тази връзка твърди, че документът е
съставен на 31.01.2023 г., на което сочи извършеното заличаване на предходно
вписан документ в регистъра на трудовите договори и допълнителни
споразумения, върху което заличаване е отразен номера и датата на
процесното допълнително споразумение. Отделно от това сочи, че в регистъра
има два записа със същия номер и дата, което счита за недопустимо. Освен
7
горното, в счетоводната програма на дружеството, използвана за нуждите на
ТРЗ и „Човешки ресурси“, датата на съставяне на документа е 31.01.2023 г.
Наред с това поддържа, че за периода 20.01.2023 г. до 03.02.2023 г.,
включително, управителят на дружеството е бил в платен годишен отпуск и е
бил заместван от М.М., заемал длъжността „заместник управител“. Трудовият
договор на последния е прекратен считано от 25.01.2023 г. От тази дата и до
31.01.2023 г., когато твърди, че е вписан новият управител в Търговския
регистър, е липсвало лице, което да е можело да подпише документа, който да
обвързва „***“ ООД. Предвид факта, че на старият управител е бил разрешен
отпуск е възможно той да е бил извън страната, което би го възпрепятствало
да подпише споразумението. Твърди и, че положеният печат върху
допълнителното споразумение, не е този, който се поставя върху документи на
дружеството.
Въззивният съд намира, че не следва да преповтаря установената пред
първата инстанция фактическа обстановка, доколкото страните нямат
наведени доводи, че тя е неправилно установена, а и не са събирани
доказателства по реда на член 266 от ГПК пред въззивната инстанция, поради
което и на основание член 272 от ГПК препраща към частта от мотивите
досежно фактическата обстановка.
Предявените искове се квалифицират като такива по член 344, алинея 1,
точки 1, 2 и 3 от КТ; член по член 224, алинея 1 от КТ и иск за присъждане на
обезщетение по член 6 от допълнителното споразумение към сключения
между страните трудов договор. Съобразно разпределението на
доказателствената тежест по правилата на член 154 от ГПК и с оглед
наведените твърдения в исковата молба за успешното провеждане на иска
ищецът следва да докаже пълно и главно, че е възникнало валидно трудово
правоотношение с ответника, по силата на което е заемал посочената
длъжност „главен счетоводител“; че трудовото му правоотношение е
прекратено с процесната заповед на твърдяното основание; че е останал без
работа за посочения период – от 08.03.2023 г. до 08.09.2023 г.; както и
размерът на полученото от него трудово възнаграждение за последния пълно
отработен месец. С оглед наведените доводи от ищеца в исковата му молба, че
му се дължи сума за неизползван платен годишен отпуск, то той следва да
докаже броя на дните отпуск и размера на сумата. Също така в тежест на
ищеца е и да докаже, че между него и работодателя е било сключено
8
твърдяното допълнително споразумение от 17.01.2023 г.
При успешното доказване на тези обстоятелства в тежест на ответника -
работодател е да докаже законосъобразността на предприетите от него
действия по прекратяване трудовото правоотношение с ищеца, и по-
конкретно наличието на бизнес-план и спазване на срока, предвиден в закона.
Трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание член
328, алинея 2 от КТ, тоест работодателят е упражнил субективното си
потестативно право едностранно да прекрати трудовия договор с ищеца
поради сключването на договор за управление на предприятието. В
посочената норма е предвидено, че служителите от ръководството на
предприятието могат да бъдат уволнени с предизвестие в сроковете по член
326, алинея 2 от КТ и поради сключването на договор за управление на
предприятието, като уволнението може да бъде извършено след започване на
изпълнението по договора за управление, но не по-късно от 9 месеца. Не е
налице спор по делото, че е налице сключен на 01.02.2023 г. нов договор за
управление на „***“ ООД, че до датата на прекратяване на трудовото
правоотношение на ищеца не са изтекли 9 месеца и, че ищецът като заемащ
длъжността „главен счетоводител“. В исковата молба ищецът се позовава на
необходимостта договорът за управление да съдържа бизнес задача с
конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието
трябва да постигне, а в сключения договор за управление смяната на
ръководството не е аргументирано с наличието на зададен нов бизнес план за
постигането на стопанска цел. Във въззивната жалба поддържа това свое
възражение.
Наведените в исковата молба доводи за незаконосъобразност на
прекратяването на ТПО е поради това, че е извършено по време на ползване
на разрешен годишен отпуск и тъй като новият управител не е разполагал с
право на избор на ръководен екип, а оттам и на уволнение по посочения текст
на лица от досегашния управленски персонал, доколкото не е налице одобрена
бизнес програма с конкретни финансови и нефинансови цели и показатели, с
които новият управител да е натоварен с договора за управление.
В практиката на ВКС се приема, че при сключване на нов по време
договор за управление, независимо дали той е с ново лице или такова, което е
имало предходен договор за управление, дали бизнес програмата е нова,
сходна или идентична като съдържание, е без значение. Същественото е всеки
9
договор за управление да съдържа бизнес задача с конкретни икономически
показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, а именно
производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на
определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции, а въз
основа на бизнес задачата, управляващият е длъжен да разработи бизнес
програма, която да предложи и следва да изпълни по време на действие на
договора. Няма спор, че с решение № БП-Ц-13 от 29.06.2022 г. на КЕВР е
одобрен предложения от „***“ ООД бизнес план за развитието и действието
като ВиК-оператор за период 2022-2026 г., който план съдържа
производствена, ремонтна, инвестиционна и социална програма, с техническа
и икономическа част, съгласно изискванията на член 10 от ЗУВКУ. Това води
до извод, че към датата на сключване на договора за управление и към датата
на процесното прекратяване на ТПО на ищеца за дружеството е налице приет
бизнес план.
Неоснователно се явява и другото твърдение за незаконосъобразност на
заповедта за прекратяване ТПО на ищеца - че то е прекратено по време на
ползване от негова страна на разрешения му платен годишен отпуск. На първо
място това се опровергава и от изложеното от В. в исковата молба, а и от
приетите доказателства, защото безспорно е установено, че със заповед на
работодателя ползването на отпуск е прекратено.
С оглед изложените доводи предявеният иск с правно основание член 344,
алинея 1, точка 1 от КТ се явява неоснователен и като такъв следва да бъде
отхвърлен.
Неоснователността на иска по член 344, алинея 1, точка 1 от КТ води до
неоснователност на обусловените от него искове за възстановяване на ищеца
на заеманата преди прекратяване на ТПО длъжност и присъждане на
обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконност на атакуваната
заповед за прекратяване на ТПО, които също следва да бъдат отхвърлени.
С отхвърляне на иска с правно основание член 344, алинея 1, точка 1 от
КТ се е сбъднало вътрешно процесуалното условие, под което е предявен
евентуалният иск за присъждане на обезщетение по член 6 от допълнително
споразумение № 6 от 17.01.2023 г. към трудов договор № 316 от 09.07.2002 г.
С цитираното допълнително споразумение е уговорено, че при едностранно
изменение или прекратяване на трудовото правоотношение от страна на
работодателя, независимо от основанието, служителят има право на
10
обезщетение за десет месеца в размер на брутното му месечно трудово
възнаграждение, получено при пълен работен месец. Ответното дружество е
оспорило действителността на споразуманието с твърдения за нищожността
му като противоречащо на закона, заобикаляне на закона и поради липса на
фактическо основание.
От страна на ответника е предприето оспорване на датата на съставяне и
подписване на споразумението. Допълнително споразумение е частен
документ, подписан от лицата, които са го издали /не се спори между
страните, че документът е подписан за работодател от В. В./ и съставлява
доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези
лица. При твърдение за антидатиране посоченият от документа издател не
може да се ползва от правилата на член 181, алинея 1 от ГПК относно
достоверната дата, тъй като нейни адресати са само трети спрямо документа
лица. Когато изявленията обхващат датата на документа, съставителите са
обвързани от нея, датата е противопоставима на участниците в съставянето на
документа, но всеки може да опровергава верността й и носи на основание
член 154, алинея 1 от ГПК тежестта да установи действителното време на
съставяне. В случая ответникът е тази страна, която се позовава на
антидатиране на допълнителното споразумение и негова е доказателствената
тежест да установи твърденията си, че документът е съставен, съответно
подписан от предходния управител, на дата, към която дружеството вече е
имало вписан нов управител. Анализът на ангажираните от ответното
дружество доказателства, преценени в тяхната съвкупност по несъмнен и
убедителен начин установяват, че процесното допълнително споразумение е
антидатирано. От заключението по приетата съдебно-техническа софтуерна
експертиза се установи, че информация за допълнителното споразумение е
въведена в използвания от ответното дружество програмен продукт „Омекс
Кадри“ на 31.01.2023 г. и е експортирана в текстов файл на 06.02.2023 г.
Допълнителното споразумение като документ би могло да бъде създадено и
без да се използва посоченият програмен продукт, но записването в него
съдържа достоверна информация за момента, в който този документ е въведен
в електронната система за личния състав, съответно експортиран в тестови
файл. Този извод се подкрепя и от останалите събрани доказателства. На
18.01.2023 г. е проведено извънредно заседание на дружеството,
председателствано от управителя на „***“ ООД В. В. и на което е присъствал
11
ищецът В. В.. На това събрание е взето решение за освобождаване на В. В.
като управител на дружеството, избран е нов управител, с който
упълномощеният изпълнителен директор на „***“ ЕАД да сключи договор за
възлагане на управлението. За времето от 20.01.2023 г. управителят В. е
ползвал платен годишен отпуск, като съобразно извършената справка от МВР
същият е влязъл в страната през ГКПП Аерогара Варна на 02.02.2023 г.
Допълнителното споразумение е въведено в програмния продукт „Омекс
Кадри“ на 31.01.2023 г. в 14,40 часа, която е и датата на оповестяване в
Търговския регистър на освобождаването на управителя В. и ден преди
възлагането на управлението на новия управител. Обективното приложение
на член 301 от ТЗ в конкретния случай е изключено поради обстоятелството,
че веднага след узнаване за процесното допълнително споразумение
ответникът се е противопоставил.
Настоящият състав споделя направеният от първоинстанционния съд
извод, че предявеният иск за заплащане на обезщетение по член 6 от
допълнително споразумение № 6 от 17.01.2023 г. се явява неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
Съобразно член 224, алинея 1 от КТ на работник или служител, чието
ТПО е прекратено, работодателят дължи парично компенсиране на
неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по
давност.
Ответникът с отговора на исковата молба е въвел възражение за
погасяване правото на ползване на отпуск за посочените години, а оттам и
заместващото го обезщетение при прекратяване на ТПО. Разпоредбата на член
176а, алинея 1 от КТ предвижда, че платеният годишен отпуск или част от
него, когато не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за
която се полага, независимо от причината за това, правото на ползването му се
погасява по давност. По естеството си погасителната давност има за цел да
създаде стабилност чрез предоставяне на възможност да се упражнят права
във времеви граници и представлява санкция за носителя на правото, който
бездейства и не го упражнява. Платеният годишен отпуск е субективно право
за работника или служителя, което изрично е установено не само в член 48,
алинея 5 от Конституцията на Република България и член 155 от КТ, но и в
член 31, § 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз, уточнено с
член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
12
4.11.2003 г. На правото на работника или служителя на платен годишен отпуск
корелира задължението на работодателя ефективно да осигури възможността
за ползване на това право, който е и субектът, в чиито правомощия е да
осигури трудовия процес и от него зависи спазването на реда за ползване на
отпуските. Само, ако е осигурил действително възможност на работника да
упражни правото си на платен годишен отпуск, работодателят може да се
позовава на погасителна давност. Противното би означавало да се
облагодетелства правен субект, който сам не е изпълнил задължението си да
осигури ефективното упражняване на правата на служителя. В този смисъл е
Решение на Съда на Европейския съюз от 22.09.2022 г. по дело С-120/21, което
е задължително за българския съд на основание член 633 от ГПК, като с
аргумент от посоченото в точка 55 от решението следва да се приеме, че
условие за ефективното осигуряване на възможността за ползване на правото
на отпуск е и задължението на работодателя за информиране и насърчаване на
работника или служителя за правото му. Посочено е още в цитираното
решение, че задължението да се осигури ефективно упражняване на правото
на платен годишен отпуск, не следва да се прехвърля изцяло върху работника,
докато същевременно по този начин работодателят би могъл да се освободи от
собственото си задължение, под предлог, че работникът не е подал молба за
платен годишен отпуск.
При липса на ангажирани каквито и да е доказателства от страна на
работодателя да е проявил активност да изпълни задължението си за
осигуряване възможността ищецът да ползва полагащия му се годишен
отпуск, в това число и упражнявайки правомощието си по член 173, алинея 4,
предложение трето от КТ сам да предостави същия на ищеца, щом той не е
поискал отпуск до края на календарната година, за която се полага, следва да
се приеме, не може да се ползва от института на погасителната давност, а
оттам и да се освободи от задължението да заплати заместващото го
обезщетение по член 224 от КТ.
В уточнителната си молба от 18.05.2023 г. ищецът е претендирал за
заплащане на обезщетение по член 224, алинея 1 от КТ общо 154 дни, както
следва: за 2012 г. – 17 дни, за 2013 г. – 14 дни, за 2015 г. – 29 дни, за 2016 г. –
17 дни, за 2017 г. – 12 дни, за 2018 г. – 25 дни, за 2019 г. – 21 дни и за 2020 г. –
19 дни.
Между страните е безспорно, че полагащият се платен годишен отпуск на
13
ищеца е в размер на 30 дни. От събраните доказателства се установява, че
ищецът е използвал платен годишен отпуск, както следва: за 2016 г. - 9 дни; за
2017 г. - 18 дни; за 2018 г. – 5 дни; за 2019 г. – 9 дни и за 2020 г. – 13 дни. Тоест,
неползвания такъв към датата на прекратяване на ТПО е както следва: по 30
дни за 2012 г., 2013 г. и 2015 г., 21 дни за 2016 г.; 12 дни за 2017 г., 25 дни за
2018 г., 21 дни за 2019 г. и 17 дни за 2020 г., тоест общо 186 дни.
Доколкото в уточнителната си молба ищецът е претендирал за заплащане
на обезщетение по член 224, алинея 1 от КТ на неизползван платен годишен
отпуск от общо 154 дни, то следва претенцията да бъде уважена съобразно
поисканото /17 дни за 2012 г., 14 дни за 2013 г., 29 дни за 2015 г., 17 дни за
2016 г., 12 дни за 2017 г., 25 дни за 2018 г., 21 дни за 2019 г. и 17 дни за 2020
г./, като за разликата за 2 дни за 2020 г. /претендирани са 19 дни, а е
установено, че са останали неползвани 17 дни/ - бъде отхвърлена; тоест за 152
дни.
Между страните е прието за безспорно установено и ненуждаещо се от
доказване, че последното брутно трудово възнаграждение за месеца,
предхождащ уволнението е в размер на 4 701,45 лева, което се установява и от
фиш за работна заплата за месец януари 2023 г. Месец януари 2023 г. има 21
работни дни, тоест дневната сума е в размер на 223,88 лева. За 152 работни
дни неизползван отпуск се дължи сума в размер на 34 029,76 лева, като за
разликата до претендираната сума от 34 475,98 лева искът следва да се
отхвърли.
По разноските
Съобразно изхода на спора и съобразявайки разпоредбите на член 78,
алинея 1 и алинея 3 от ГПК, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски
съразмерно уважената част от исковете, а на ответника – съразмерно с
отхвърлената.
Пред първата инстанция ищецът е направил разноски за адвокатско
възнаграждение по иска с правно основание член 224 от КТ в размер на 1 600
лева. Сумата на предявения иск е в размер на 34 475,98 лева, уважената част е
за 34 029,76 лева, а отхвърлената - за 446,22 лева. При това положение за този
иск на ищеца се дължат разноски в размер на 1 579,29 лева, а на ответника –
20,71 лева. Следователно решението в частта за разноските следва да бъде
отменено за разликата над сумата от 4 760,71 лева за ответника, а на ищеца да
14
се присъдят още 473,79 лева.
При разглеждане на делото пред въззивната инстанция ищецът е
представил доказателства за сторени разноски общо в размер на 3 250 лева,
като от тях 400 лева са по иска по член 224 от КТ, а ответникът е направил
такива в размер на 11 475,60 лева.
Въззивникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на въззиваемата страна. Съдът, обсъждайки така направеното
възражение, основано на нормата на член 78, алинея 5 от ГПК, намира същото
за основателно. Имайки предвид фактическата и правна сложност на делото,
както и извършените действия от адвоката пред въззивната инстанция, съдът
намира, че хонорарът следва да бъде редуциран до сумата от 933 лева по
исковете с правно основание член 344, алинея 1, точки 1 и 2 от КТ и по 1 000
лева за всеки един от трите оценяеми иска. С оглед горното и в полза на „***“
ООД следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лева
по отхвърлените искове и 12,94 лева – по иска с правно основание член 224 от
КТ. Или общо следващите се на въззиваемата страна разноски възлизат в
размер на 2 945,94 лева
По изложените съображения и на основание член 271, алинея 1 от ГПК,
настоящият състав на въззивния съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2554 от 05.07.2024 г., допълнено с решение №
3118 от 20.08.2024 г., постановено по гр.д.№ 20233110105225 по описа на
Районен съд – Варна, тридесет и четвърти състав, в частта, с която е
отхвърлен предявеният от В. Д. В. против „***” ООД за разликата над
присъдената сума от 23 820,68 лева до 34 029,76 лева, представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 152 работни дни, както
следва: 17 дни за 2012 г., 14 дни за 2013 г., 29 дни за 2015 г., 17 дни за 2016 г. ,
12 дни за 2017 г., 25 дни за 2018 г., 21 дни за 2019 г. и 17 дни за 2020 г., както и
за 2 дни неползван платен годишен отпуск за 2020 г., ведно със законната
лихва върху търсената сума, считано от подаване на исковата молба
/26.04.2023 г./ до окончателното й изплащане; както и в частта, с която е
осъден въззивника да заплати разноски за разликата над сумата от 4 760,71
15
лева до присъдената сума в размер на 5 234,50 лева, и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „***” ООД ЕИК *** със седалище и адрес на управление в
*** да заплати на В. Д. В. ЕГН ********** от *** сумата за разликата над
присъдената в размер на 23 820,68 лева до 34 029,76 /тридесет и четири
хиляди двадесет и девет 0,76/ лева, представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск от 152 работни дни, както следва: 17 дни
за 2012 г., 14 дни за 2013 г., 29 дни за 2015 г., 17 дни за 2016 г., 12 дни за 2017
г., 25 дни за 2018 г., 21 дни за 2019 г. и 17 дни за 2020 г., на основание член
224, алинея 1 от КТ.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2554 от 05.07.2024 г., допълнено с решение
№ 3118 от 20.08.2024 г., постановено по гр.д.№ 20233110105225 по описа на
Районен съд – Варна, тридесет и четвърти състав, в останалите обжалвани
части.
ОСЪЖДА „***” ООД ЕИК *** със седалище и адрес на управление в
*** да заплати на В. Д. В. ЕГН ********** от *** сумата от 473,79
/четиристотин седемдесет и три 0,79/ лева, представляваща направени
разноски по делото пред първата инстанция, на основание член 78, алинея 1 от
ГПК.
ОСЪЖДА „***” ООД ЕИК *** със седалище и адрес на управление в
*** да заплати на В. Д. В. ЕГН ********** от *** сумата от 383,25 /триста
осемдесет и три 0,25/ лева, представляваща направени разноски по делото
пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение, на основание член
78 от ГПК.
ОСЪЖДА В. Д. В. ЕГН ********** от *** да заплати на „***” ООД ЕИК
*** със седалище и адрес на управление в *** сумата от 2 945,94 /две хиляди
деветстотин четиридесет и пет 0,94/ лева, представляваща направени разноски
по делото пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение, на
основание член 78 от ГПК.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от
връчването му на страните с касационна жалба чрез Окръжен съд –
16
Варна пред Върховен касационен съд по реда на член 280 и следващи от
Гражданския процесуален кодекс.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17