Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Димо Колев | |
Производството е по реда на глава ХХІ НПК. С присъда № ...от 01.06.2011г., постановена по НОХД № .../2011г., Горнооряховският районен съд е признал подсъдимият Д. И. И. за виновен в това, че на 06.05.2009г. в град Г. О., отнел от владението на И. С. А. от гр. П., с намерение противозаконно да присвои чужда движима вещ – мобилен телефон „Нокиа 6300” на стойност 144 лв., като употребил за това сила, изразяваща се в удари с ръце по тялото на Анев, поради което и на основание чл. 198, ал. 1 във вр. чл. 54 и чл. 36 НК му е наложил наказание „Лишаване от свобода” за срок от четири години, което да бъде изтърпяно при първоначален „строг” режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Със същата присъда И. е признат за невинен и оправдан по първоначално повдигнатото обвинение, че при отнемането е употребил сила изразяваща се в удари с крака. На основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият е осъден да заплати направените по делото разноски. Подадена е въззивна жалба от подсъдимия И. с изложени оплаквания за липсата на доказателства, както относно извършването на изпълнителното деяние на инкриминираното престъпление, така и относно неговия автор. Прави се искане за отмяна на първоинстанционната присъда като неправилна. Алтернативно се иска намаляване на наложеното наказание като явно несправедливо, поради ниска обществена опасност на деянието и на дееца. В съдебно заседания представителят на Окръжна прокуратура оспорва подадената въззивна жалба и моли съда да потвърди изцяло присъдата на първоинстанционния съд като правилна. Счита, че в хода на съдебното следствие пред районния съд са събрани достатъчно доказателства, от които се установява, че именно подсъдимият е извършил престъпното деяние по чл. 198 ал. 1 НК. Защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения, както и направените с нея искания, в условията на алтернативност, за отмяна на постановената присъда или намаляване на наложеното наказание. Взема становище, че не е доказано извършването на престъплението грабеж от нейния подзащитен. Потвърждава, че имало спречкване между него и пострадалият, но употребената физическа сила, не била свързана с отнемането на мобилния телефон. Навежда като аргумент и обстоятелството, че никой от свидетелите не е видял подсъдимия да взема вещта, напротив пред районния съд показния в тази насока, имащи характера на самопризнания, бил направил свид. С. Допълва, че на досъдебното производство С. бил дал показания в обратния смисъл, поради указан натиск от свид. Л. – служител на РУ „Полиция” Г. О.. Счита, че са налице многобройни смекчаващи обстоятелства, които правят наложеното наказание явно несправедливо. Подсъдимият, упражнявайки правото си на лична защита поддържа подадената жалба като твърди, че е невинен и несправедливо осъден. В последната си дума изявява желание да бъде оправдан. Великотърновският окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като взе предвид направените оплаквания във въззивната жалба, становищата на страните и като провери изцяло атакувания съдебен акт при условията на чл. 313 и чл. 314 НПК, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 319 НПК, срещу подлежащ на атакуване съдебен акт, отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. В хода на извършената служебна проверка от ВТОС не се констатира наличието на допуснати съществени процесуални нарушения на досъдебното производство, при първоинстанционното гледане на делото, както и при постановяването на присъдата и изготвяне на мотивите към нея, които да водят до отмяната й и връщане на делото. Липсата на такива налага обсъждане обосноваността и приложението на материалния закон при постановяване на обжалвания съдебен акт. След преценка на събраните и проверени по делото доказателства, както по отделно, така и в тяхната съвкупност, се установява следната фактическа обстановка: Подсъдимият Д. И. И. е пълнолетен български гражданин /роден на 18.03.1960 г./, с основно образование, неженен, безработен. Понастоящем живее на семейни начала със свид. Маринова, с която имат две деца. Многократно е осъждан за извършени от него умишлени престъпления от общ характер, повечето от тях против собствеността. Подсъдимият И. е изтърпял наказанието си лишаване от свобода за срок от пет години, по последното си осъждане, на 19.12.2003г., когато е освободен от затвора. На 06.05.2009 г. в гр. Г. О., пострадалият А. и свид. П. се движили пеша от жп гара Г. О. в посока кв. „Пролет” през т. нар. местност „Стъпалата”. По същото време и място, в обратна посока вървели подсъдимия И., свид. М., двете им деца и свид. С. – брат на М.. А. носел мобилния си телефон „Нокиа 6300” в джоба на панталона, с който бил облечен. Телефонът бил с поставени слушалки тип „свободни ръце”, които минавали под дрехата на А. и достигали до горната част на тениската му, от където свободно висели. При разминаването на двете групи лица възникнала дребна разпра между едно от децата на подсъдимия и А.. И. се намесил и попитал пострадалия, защо закача детето му. Без да изчака отговор, блъснал в гърба А., след което го хванал за дрехите на нивото на гърдите и го ударил с шамар в лицето. Като видял това свид. П. се уплашил и се отдалечил нагоре по стъпалата на около 20 метра. М. и С. се опитали да възпрат И., но той нанесъл втори удар с шамар в лицето на А. После бръкнал в джоба му и измъкнал процесната вещ заедно със слушалките. След това подсъдимият и придружаващите го лица тръгнали в неизвестна посока. А. настигнал свид. П. и тогава установил, че мобилния му телефон липсва. Набрал номера на телефона си от този на П., но апарата вече бил изключен. На следващия ден подс. И. разменил инкриминирания телефон с този на свид. П. И., който бил марка „LG”. Междувременно А. подал оплакване в полицията за случилото се. След няколко дни в дома на И. дошъл свид. Л. – служител на РУ „Полиция” Г. О., на когото свидетелката доброволно предала телефона „Нокиа 6300”. На същия ден свид. С. предал на Л. слушалките тип „свободни ръце” и СИМ картата от процесния апарат. Всички тези вещи били върнати на пострадалия с разписка от 12.05.2009г. От заключението на СОЕ е видно, че стойността на мобилния телефон „Нокиа 6300” към дата на извършване на деянието възлиза на 144 лв. Вещото лице поддържа заключението си в съдебно заседание. В хода на досъдебното производство е извършено на два пъти процесуално – следственото действие разпознаване. А. и П., при спазване на изискванията на процесуалния закон, категорично са разпознали подсъдимия И.. Така изяснената фактическа обстановка съдът приема за несъмнено установена след анализа на събраните по делото гласни и писмени доказателства чрез обясненията на подсъдимият (частично – само относно присъствието на мястото на инцидента и нанасянето на удара с шамар), показанията на свидетелите И. А., Т. П., П. И., М. Л., Д. М. /частично/ и тези на М. С. дадени по реда на чл. 223 НПК в хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствата по делото на основание чл. 281 ал. 1 т. 1 НПК, както и приобщените по реда на чл. 283 НПК писмените доказателства – протоколи за разпознаване на лице, протоколи за доброволно предаване и разписка от 12.05.2009г., справка за съдимост, декларация за семейно и имотно положение, копие от гаранционна карта, включително и чрез заключението на СОЕ, прочетено и прието по реда на чл. 282 НПК. Първоинстанционният съд е направил подробен доказателствен анализ, с оглед наличните по делото противоречиви помежду си гласни доказателства относно авторството на престъпното деяние. Настоящият състав счита, че на основание чл. 305, ал. 3 НПК, също следва да развие подробни съображения, защо дава вяра на едни доказателства, а други отхвърля, доколкото във въззивната жалба отново се излагат оплаквания в тази насока. Обвинителната теза се основава на показанията на свидетелите И. А., Т. П., П. И., М. Л., показанията на М. С. дадени пред съдия по реда на чл. 223 НПК и приобщени по делото на основание чл. 281 ал. 1 т. 1 НПК, експертното заключение по СОЕ, протоколите от разпознаването и другите писмени доказателства. Частично обвинителната теза се подкрепя от показанията на свидетелката Д. М. и обясненията на подсъдимия И.. На тези доказателства противостоят обясненията на подсъдимият и показанията на разпитаните в хода на съдебното следствие на първата инстанция свидетели М. и С., с които се изгражда и поддържа защитната теза на И., че не е участвал в отнемането на инкриминираната вещ. Съдът изцяло кредитира показанията на свидетелите И. А., Т. П., П. И., М. Л.в и М. С. /дадени по ЧНД № 651/2009г./, тъй като в тях са изложени в пълна логическа и хронологична последователност основните факти интересуващи процеса на доказването, а именно извършване на престъплението и участието на подсъдимия в него. Централно място в процеса на доказване заемат показанията на пострадалия Анев, които не следва да се изключват априори, само защото той по някакъв начин е заинтересован от изхода на делото като се вземе предвид, че той не се е конституирал като частен обвинител и граждански ищец. В своите показания А. правдиво и обективно излага възприетите от него факти, които изграждат ясна и безпротиворечива картина на престъпната деятелност на подсъдимия. А. свидетелства, че на посочените в обвинителния акт дата и място И. му нанесъл удари с ръка, както в гърба, така и в лицето. Показания в тази насока дават, както свидетелите П., М. и С., така и самият обвиняем. Ето защо настоящият състав на въззивния съд приема, че по категоричеÝ начин се установява употребата на сила от страна на подсъдимия спрямо А.. Показанията на С., дадени пред съдия в досъдебното производство и приобщени като доказателства в съдебното следствие са пряко доказателство относно начина, по който подс. И. е отнел инкриминираната вещ. Семов е пределно ясен в своя изказ сочейки, че след като подсъдимият е ударил два – три шамара на А., бръкнал в джоба му и взел мобилния телефон „Нокиа”. Допълва, че свидетелката М. не е видяла това, а свид. П. е избягал от мястото. Тези показания косвено се подкрепят от изнесените от пострадалия факти, свързани с това, че ясно е усетил подсъдимият да дърпа слушалките на телефона му, а малко по - късно констатирал липсата на същият. Отнемането на инкриминираната вещ от подсъдимия косвено се подкрепя и от изложеното в показанията на свидетелите И. и Л.. До този извод ни води съвкупната преценка на показанията на тези двама свидетели със споменатите по – горе. Първата сочи, че И. е инициирал извършената между тях размяна на мобилни телефони, а вторият свидетелства, че пред него подсъдимият е заявил, че е бил пиян и направил глупост. Анализирани и интерпретирани в своята взаимовръзка показанията на всички тези свидетели създават у съда нужната увереност и убедителност, че подс. И., след като е нанесъл удари с ръка на А. е отнел мобилния му телефон. Изложено до тук мотивира съда да даде вяра на обсъжданите свидетелски показания и същите да бъдат ценени като годен източник на доказателства, на които настоящият състав може да гради своето вътрешно убеждение, наред с приетите за безспорни писмени доказателства. Съдът не кредитира показанията на свидетелите М. С. и Д. М., дадени в хода на съдебното следствие пред районния съд, тъй като намира същите за изолирани, непоследователни и необективни. Тези показания не само се опровергават от приетите за безспорни показания на А., П. и Л., но са в противоречие и помежду си. С. пред районния съд посочва, че е видял подсъдимия да удря шамар на А., вследствие на които последният „лекичко паднал”, след което телефона и слушалките се озовали на земята и той ги бил взел. За същата ситуация М. свидетелства, че подсъдимия е нанесъл два удара с ръка на А., след което свид. С. бръкнал в джоба на пострадалият и взел телефона му. Само това противоречие е достатъчно, за да бъде разколебана достоверността на показанията на двамата, в частта им за отнемане на процесната вещ. Не трябва да се забравя обстоятелството, че М. фактически съжителства с подс. И., а С. е неин брат, което наред с констатираното по – горе несъответствие говори за тяхната заинтересуваност и предубеденост, а оттам и за недостоверността на изложеното. По тези причини съдът не дава вяра на показанията на двамата в посочената им част и ги изключва от доказателствената съвкупност. Съдът не кредитира и дадените от подсъдимия обяснения, че не е вземал мобилния телефон на пострадалия, отчитайки специфичния им характер и доказателствената природа, освен на важен източник на доказателства, но и на средство на защита. Като доказателствено средство, обясненията на подсъдимия следва да бъдат подложени на внимателна и критична оценка и да се обсъждат, не изолирано, а във връзка с останалите доказателства по делото. Заедно с това обясненията на подсъдимия следва да се преценяват и с оглед собствената им убедителност и вътрешна последователност, поради обстоятелството, че той е най-заинтересован от благоприятния изход на делото, както и че същият не е обвързан от неблагоприятни за него последици, с оглед обясненията, които дава, в качеството си на подсъдим. Именно с оглед на това съдът констатира, че обясненията на подс. И., че на 06.05.2009г. в гр. Г. О. не е вземал мобилния телефон на пострадалия и че не е извършил инкриминираното деяние, напълно се опровергават, както от показанията на свидетелите А., С., П., Л. и И., така и от наличните по делото писмени доказателства. Възражението на защитата, че С. е дал показания в досъдебното производство под натиска на свид. Л. е неоснователно. Нито в самия протокол за разпит по ЧНД № .../2009г. на ГОРС, нито от другите писмени и гласни доказателства по делото се установява присъствие на свид. Л. в съдебната зала, когато са давани показанията пред съдия, което от своя страна да е индиция за упражнено психическо въздействие върху свидетеля. Доколкото оплакването за указано психическо въздействие не почива на събраните по делото доказателства, съдът приема същото като твърдение целящо единствено и само да обслужи защитната версия на подсъдимия. Така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи: Подсъдимият Д. И. И. е осъществила от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 198 ал. 1 пр.1 НК, поради което следва да се реалзира наказателната му отговорност. От обективна страна подсъдимият на 06.05.2009г. в град Г. О. е отнел от владението на И. С. А. от гр. П., с намерение противозаконно да присвои чужда движима вещ – мобилен телефон „Нокиа 6300” на стойност 144 лв., като употребил за това сила, изразяваща се в удари с ръце по тялото на Анев. Предмет на престъплението е чужда движима вещ – мобилен телефон „Нокиа 6300” /видно от копие на гаранционна карта и показанията на А./, която има своята стойност – 144 лв. Грабежът е типично съставно престъпление, при което изпълнителното му деяние се характеризира с наличието на два отделни акта, които сами по себе си осъществяват съставите на самостоятелни престъпления – принуда по чл. 143 НК и кражба по чл. 194 НК. Тези два акта са взаимосвързани и са насочени към една цел. От събраните по делото доказателства по категоричен и несъмнен начин се установява, че подс. И. е блъснал и ударил пострадалия. Тези действия по своя характер, представляват упражняване на физическо въздействие спрямо личността на А., с което И. е преодолял възможната му съпротива. Тази принуда във формата й на употреба на сила е средството, което подсъдимият е използвал, за да улесни отнемането на инкриминираната вещ. В случая употребената сила е предхождала прекъсването на фактическата власт на пострадалия върху вещта. С установяване на такава от деец е завършен не само втория акт от изпълнителното деяние – отнемане на вещта от владението на другиго, но е довършено и самото престъплението по чл. 198 ал. 1 НК, което е типично резултатно. Субект на престъплението е пълнолетно наказателноотговорно лице. От субективна страна е налице и прекия умисъл при извършване на престъплението, и особеното намерение на дееца – противозаконно да свои вещта. При осъществяването на грабежа в съзнанието на подс. И. са намерили отражение представи, относно общественоопасния характер на деянието и последиците от неговото извършване, като същевременно деецът е предвиждал настъпването на тези последици от своето деяние и пряко е целял това. И. е съзнавал, че употребената от него сила обективно е улеснила отнемането на една чужда движима вещ, в случая мобилен телефон „Нокиа 6300”. Намерението на същият противозаконно да присвои вещта несъмнено следва от поведението му по време и след извършване на деянието. Веднага след отнемането подс. И. е изключил мобилния телефон, а впоследствие го е разменил за друг. Последното е очевидна външна проява на присвоителното му намерение, доколкото той вече се разпорежда с вещта като със своя. С оглед на гореизложеното настоящата инстанция напълно споделя правните изводи на районния съд, относно съставомерността и авторството на инкриминираното деяние. По делото не са събрани достатъчно доказателства, от които да се установява, че подс. И. при отнемането на процесната вещ е употребил сила спрямо А., чрез нанасянето на удари с крака, поради което правилно районният съд е признал същият за невинен и го е оправдал в тази част от първоначално повдигнатото обвинение. Относно наложеното от първостепенния съд наказание на подс. И. лишаване от свобода за срок от четири години, въззивният състав намира, че то е правилно индивидуализирано и напълно съобразено с обществената опасност на деянието и дееца. Като смекчаващо отговорността обстоятелство съдът отчита ниската стойност на инкриминираната вещ – 144 лв., връщането й на пострадалия, както и отдалечеността на процесното деяние от предходните осъждания на И.. Като отеÒчаващи вината обстоятелства съдът взема предвид предишните осъждания на подсъдимия включително техния брой, както и обстоятелството, че повечето от тях се отнасят за престъпления против собствеността. Тези няколко осъждания наред с еднотипността на извършените престъпления очертават подс. И. като личност с висока степен на обществена опасност. С оглед минималния превес на смекчаващите вината обстоятелства, срокът на наложеното наказание лишаване от свобода в размер на четири години се явява справедлив като следва да се отчита, че е съвсем близък до нормативно установения минимум за този вид престъпления. Така наложеното наказание, според въззивния съд ще изиграе в пълна степен нужното превъзпитателно и превантивно въздействие въплътено от законодателя в разпоредбата на чл. 36 НК. По делото не са установени многобройно смекчаващи отговорността обстоятелства или едно, но изключително по своя характер, което да доведе до прилагане разпоредбата на чл. 55, ал. 1 НК, каквото възражение прави защитата. Първостепенния съд правилно и съобразно разпоредбите на ЗИНЗС е определил и първоначалния режим /строг/, и вида на пенетенциалното заведение /затвор или затворническо общежитие от закрит тип/, където подс. И. следва да търпи наказанието си. С оглед на гореизложеното подадената въззивна жалба срещу първоинстанционната присъда се явява неоснователна, тъй като не са налице основания за отмяна или изменение на обжалвания акт, поради което и на основание чл. 338 НПК, същият следва да бъде потвърден. Водим от горното, Великотърновският окръжен съд Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА присъда № ...от 01.06.2011г., постановена по НОХД № ..../2011г. на Горнооряховският районен съд. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |