Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, …12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в
публично съдебно заседание на втори юли през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при секретаря
Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 10594
по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на М.И.И. срещу решение
от 24.04.2019г. по гр.д. № 51911/2017г. на СРС, II
ГО, 63 състав, в частта, с която е признато за установено, че жалбоподателят
дължи на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД на „Б.Д.“ ЕАД сумата от 6472. 04 евро - главница по договор за кредит
за текущо потребление от 21.09.2012г., сключен между М.Д.Н.и „Б.Д.“ ЕАД и
допълнително споразумение от 14.12.2013г. към него, задълженията по който са
обезпечени от М.И.И. като поръчител въз основа договор за поръчителство от
21.09.2012г. и анекс от 14.12.2013г. към него, ведно със законната лихва за
периода от 01.07.2016г. до изплащане на вземането, сумата 240.26 евро -
договорна лихва за периода от 21.02.2016 г. до 30.05.2016 г., сумата от 28,80 евро
- наказателна лихва за периода от 15.06.2016 г. до 30.06.2016 г. и сумата от 60
евро - такса, за които суми има издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 36435/2016г. по описа на CPC, II ГО, 63 с-в, по
силата, на които същите следва да заплатени солидарно от М.И.И. и М.Д.Н.. С
решението е отхвърлен искът за договорна лихва за разликата над 240,26 евро до 313,10
евро, за периода от 30.05.2016 г. до 30.06.2016 г. и са присъдени разноски
съобразно изхода на спора.
Въззивникът-ответник
твърди, че решението е неправилно и необосновано в частта за уважаване на
исковете по чл. 422 ГПК. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че кредитополучателят по кредита е преустановил плащанията по него, като
видно от доказателствата по делото, процесният кредит за текущо потребление е
погасяван ежемесечно с различни по размер плащания, като суми са внасяни на
през м. 02, 03, 04, 05, 06, и 07.2016г.
С оглед на това излага становище, че не е налице забава в плащанията над
90 дни и не е налице основанието по чл. 19, ал. 2 вр. чл. 21 от Общите условия
към договора, даващо право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. Излага
съображения, че банката е погасявала кредита с постъпващите суми по сметка в
нарушение на чл. 5 от договора и т. 10.1, т. 11. 2, т. 11.3 и т. 19.1 от общите
условия, като е правила това едностранно, без да уведоми кредитополучателя и
поръчителя какви точно по вид задължения се погасяват. Твърди, че ответникът
неправилно е погасявал т.нар. санкционна и наказателна лихва, които към момента
на извършване на плащането не са били ликвидни и изискуеми. Навежда доводи за
неравноправност на клаузата на чл. 8 от договора за кредит за текущо
потребление, даваща право на банката да променя приложимия лихвен процент. Моли
съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск, с присъждане на разноски.
Въззиваемата
страна „Б.ДСК“ АД, в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подала отговор на
жалбата. В открито съдебно заседание е заявила становище за неоснователност на
въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал.2 от
ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради
което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната части, спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС), както и за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител (чл. 7, ал. 3 от ГПК).
Първоинстанционното решение е валидно
и допустимо. По същество жалбата е частично основателна.
СРС е сезиран с обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и 2 от ТЗ вр. чл. 92 от ЗЗД вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД вр.
чл. 138 от ЗЗД, предявени от „Б.Д.“ ЕАД, за признаване за установено, че М.И.И.,
в качеството си на поръчител, дължи на „Б.Д.“ ЕАД, като кредитодател, сумата от
6472,04 евро - главница по договор за кредит за текущо потребление от
21.09.2012г., сключен между М.Д.Н.и „Б.Д.“ ЕАД и допълнително споразумение от
14.12.2013г. към него, задълженията по който са обезпечени от М.И.И. като
поръчител въз основа договор за поръчителство от 21.09.2012г. и анекс от
14.12.2013г. към него, ведно със законна лихва за периода от 01.07.2016 г. до
изплащане на вземането, сумата от 240,26 евро - договорна лихва за периода от
21.02.2016 г. до 30.05.2016 г., сумата от 28,80 евро - наказателна лихва за
периода от 15.06.2016 г. до 30.06.2016 г. и сумата от 60,00 евро – такса, за
които суми има издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен
лист по ч.гр.д. № 36435/2016г. по описа на CPC, II ГО, 63 с-в.
В срока по чл. 131 от ГПК, ответницата
е оспорила предявените искове, с доводи, че плащанията по кредита не са
преустановени, както и че ответникът неправилно е погасявал други задължения, а
не уговорените, в законоустановената поредност по чл. 76 от ГПК.
Между страните не се спори, а и от
доказателствата по делото се установява сключването на договор за кредит за
текущо потребление от 21.09.2012г., по силата на който „Б.Д.“ ЕАД, в качеството
си на кредитор е предоставило на М.Д.Н., в качеството си на кредитополучател кредит
за текущо потребление в размер на 7 500 евро. С чл. 2 от договора е уговорен
срок за издължаване на кредита от 120 месеца. В чл. 5 от договора е предвидено,
че кредитът се погасява по разплащателна сметка на кредитополучателя с месечни
вноски (главница и лихва), съгласно погасителен план, който съдържа и
информация за общата сума, дължима от кредитополучателя. Съгласно чл. 8 от
договора, кредитът се олихвява с преференциален променлив процент в размер на
11,45 % годишно или 0,03 % на ден, при изпълнение на Условията по програма ДСК
Партньори, подробно описани в Приложение № 2 към договора. Посочено е, че при
нарушаване на условията, кредитополучателят губи правото си да ползва
преференциите изцяло или частично и приложимият лихвен процент се увеличава
съгласно Условията. Предвидено е, че максималният размер, до който може
достигне лихвеният процент в резултат на неизпълнението на Условията, е променливият
лихвен процент, приложим по стандартни потребителски кредити, който към датата
на сключване на договора за кредит е 13,95% годишно или 0,04 % на ден.
С чл. 13 от договора е предвидено, че
неразделна част от него са Общите условия за предоставяне на кредити за текущо
потребление на физически лица, които кредитополучателят е получил и приема с
подписване на договора. В чл. 7.1 от общите условия е предвидено, че кредитът
се олихвява с променлив лихвен процент, който е зависим от базов лихвен процент,
определян от одобрена от банката методология, като лихвата се променя при
промяна на базовия лихвен процент по решение на Кредитора. В т. 19.1 от общите
условия към договора е уговорено, че при забава на плащане на месечна вноска,
от деня следващ падежната дата, определена в договора, частта от вноската,
представляваща главница се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с
надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. Съгласно т. 19.2 от общите
условия, при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90
дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в
просрочие, като до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред,
остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с
надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта, а след тази дата – със
законната лихва по чл. 86 от ЗЗД.
По делото е представен и погасителен
план по договора за кредит, подписан от страните по него.
Представена е и тарифа за таксите и
разноските, в която е предвидена такса т.6011 „разходи при изискуем кредит“ в
размер на 60 евро.
Установява се и сключването на договор
за поръчителство от 21.09.2012г. между „Б.Д.“ ЕАД, в качеството на кредитор и
ответницата М.И.И., в качеството на поръчител, с който са обезпечени
задълженията по процесния договор за кредит.
Към договора за кредит е сключено
допълнително споразумение от 14.12.2013г., с което страните са постигнали
съгласие, че задължението по кредита възлиза на 7 600 евро. Посочено е, че
кредитът се олихвява със стандартен лихвен процент, в размер на 13,45 %. На
същата дата е подписан и анекс към договора за поръчителство от 21.09.2012 г.,
с който условията по поръчителството са съобразени с предоговарянето на
кредита.
По делото се установява, че до
кредитополучателя М.Д.Н.и поръчителя - въззивницата М.И.И., е изпратена
нотариална покана, обективираща волеизявление на банката, с което е упражнено
правото ѝ за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Видно от
разписката към поканата, същата е връчена лично на въззивницата М.И.И. на
19.02.2016г. и по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК на кредитополучателя М.Д.Н.,
считано на 07.03.2016 г.
По делото е представено удостоверение
изх. № 01-10-08200/20.07.2016год., в които са посочени извършените по договора
за кредит плащания.
В първоинстанционното производство е
прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което общият
размер на усвоените средства по договора възлиза на 7 500 евро. Вещото
лице посочва, че по данни на счетоводството на ищеца, към 01.07.2016г. са
налице 4,15 просрочени вноски по кредита на обща стойност 512,69 евро. Посочва,
че по представена му счетоводна справка, размерът на задължението на ответницата
възлиза на 7762,06 евро, от които главница в размер на 6472,04 евро; редовна
лихва от 239,85 евро, наказателна лихва от 300,23 евро, разходи в размер на
340,58 евро, законна лихва в размер на 358,23 евро и разноски от 51,13 евро. От
представеното допълнение към заключение на съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че по първоначалния погасителен план, към 21.09.2012г. главницата
по кредита е била в размер на 7 500 евро, редовната лихва по кредита 11,45
%, а дължимата месечна вноска – 105,23 евро. Поради нередовното погасяване на
кредита се е натрупала просрочена възнаградителна лихва в размер на 408,74
евро. Вещото лице посочва, че по тази причина кредитът е бил преструктуриран,
като сумата от 408,74 евро е прибавена към дължимата до този момент главница в
размер на 7191,26 евро. Новият размер на главницата от 7 600 евро, при
лихва от 13,45 % е разсрочен и месечната вноска е в размер на 123,50 евро. Дава
заключение, че при общо платена сума по кредита в размер на 5493,44 евро,
останалата дължима главница към 01.07.0216г. е в размер на сумата 6 472. 04
евро. Видно от приложената към допълнението таблица, банката е начислявала и
погасявала с извършени по кредита плащания вземания за наказателни лихви и
такса изискуемост за периода 19.03.2013 г. до 21.12.2013 г.
По делото е представен договор за
покупко-продажба на вземания от 08.12.2016 г., с който „Б.Д.“ ЕАД е цедирала на
„ОТП Ф.Б.“ ЕАД процесните вземания. В случая, не е налице заместване по реда на
чл. 222 от ГПК и производството следва да продължи между първоначалните страни.
От правна страна: Съгласно чл. 138,
ал. 1 от ЗЗД, с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо
кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Предвид
акцесорния характер на договора, възникването на задължение за поръчителя е
предпоставено от наличието на действителен главен дълг, като предметът и обемът
на отговорността на поръчителя са обусловени от предмета и размера на главното
задължение.
По делото се установява наличието на
валидна облигационна връзка между
страните по договор за банков кредит по смисъла на чл. 430, ал. 1 ТЗ, както и
усвояване на кредитните средства от страна на кредитополучателя М.Д.Н..
Установява се също така, че въззивницата-ответник М.И.И. се е задължила да
отговаря за изпълнението на задълженията на кредитополучателя, в качеството на
поръчител.
Изложените във въззивната жалба доводи
се концентрират около възражението на въззивницата за неправомерно едностранно
увеличаване на приложимия лихвен процент по договора от страна на банката, както
и неправилното отнасяне на плащания за погасяване на вземания за наказателни и
санкционни лихви, като се оспорва да е настъпила забава от 90 дни и в този
смисъл право на банката по чл. 19.2 от Общите условия да обяви задълженията по
договора за кредит за предсрочно изискуеми.
Съгласно заключението на назначената
по делото съдебно-счетоводна експертиза, считано от 19.02.2013г. е налице
увеличаване на приложимия по договора лихвен процент от 11. 45 % на 13. 45 %.
По делото не се установява на какво основание е извършено това увеличение, като
ищецът излага твърдения в тази насока банката едностранно да изменя лихвата по
договора е уредена както в чл. 8 от договора – при неспазване на Условията по
програма ДСК Партньори, така и в т. 7.1. от Общите условия към договора, при
решение за промяна на базовия лихвен процент.
Направено е възражение за
неравноправност на клаузата на чл. 8 от процесния договор за кредит, с която е
предвидена възможност, кредиторът едностранно да променя, приложимия по
договора лихвен процент. Доколкото не е ясно дали лихвата по договора е
променена въз основа на тази клауза или поради промяна на базовия лихвен
процент на банката и предвид установено с чл. 7, ал. 3 от ГПК служебно начало
при предоставяне на потребителска защита, то проверка за неравноправност следва да обхване и клаузата на чл. 7.1 от
Общите условия към договора.
Процесният договор попада в предметния
обхват на ЗЗП. Въззивницата - ответник като физическо лице е потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП. Предпоставките за определяне на договорна клауза
като неравноправна са следните: 1. клаузите да не са индивидуално определени -
т.е. потребителят не е разполагал с възможността да влияе върху съдържанието
им; 2. да са уговорени във вреда на потребителя - накърняват се уредените в
закона права на потребителя, респ. увреждат се неговите законни интереси; 3. не
отговаря на изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска
практика и 4. уговорката да води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и тези на потребителя - съществено несъответствие в
насрещните престации.
По арг. от чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в случаите, в които те не
са уговорени индивидуално. Установяването в процеса на обстоятелството, че
определено условие от договора е индивидуално уговорено е поставено в тежест на
банката - чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В хода на производството ищецът не е представил
доказателства, че включването на оспорените клаузи в договора е в резултат на
изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на
тяхното съдържание. Ето защо оспорените клаузи не са индивидуално уговорени с
кредитополучателя и могат да бъдат нищожни на основание чл. 146 ЗЗП в случай,
че се установи, че са неравноправни.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В
посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една
клауза в договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно.
От систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 143 ЗЗП и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва
да се приеме за допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност
за увеличаване на първоначално уговорената лихва, но само ако тя отговаря на
следните кумулативни условия: 1. обстоятелствата, при чието настъпване може да
се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ; 2. тези
обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора
- тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3. методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или в ОУ (чл. 144, ал. 4 ЗЗП), т.е. да е ясен начинът на формиране на
лихвата; 4. при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както
повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва - ако е
предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до
"значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП - напр. решение № 424/02.12.2015 г. по
гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ІV ГО.
На първо място, в клаузата на чл. 8 от
договора е посочено, че кредитът се олихвява с преференциален лихвен процент, в
размер на 11. 45 % годишно, при спазване на Условията по програма ДСК
Партньори, които, са подробно описани в Приложение № 2 към договора, като при
нарушение на тези условия, кредитополучателят изцяло или частично губи правото
си да ползва този преференциален лихвен процент и той се увеличава съгласно
горепосочените условия, до максималния размер, равен на променливия лихвен
процент по стандартни потребителски кредит, който към момента на подписването
на договора е 13,95 %. Това приложение не е представено по делото, нито в
договора е посочено, че същото е предадено на кредитополучателя. Същевременно, специални
условия на търговските Б.не представляват обществено известни, нито служебно
известни на съда факти и подлежат на доказване на общо основание от страната,
която се позовава на тях - търговецът, който се ползва от изключението, уредено
в чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Липсата на този документ прави невъзможно
определянето на условията, при които банката може да увеличи лихвения процент.
Не става ясно и на база какви критерии се определя размерът на увеличението,
доколкото в разглежданата клауза размерът на увеличението на лихвата не е
фиксиран и е предоставен на волята на кредитора. Ето защо въззивният съд
приема, че в договора не са определени обективни обстоятелства, при чието
проявление би възникнало потестативното право на банката едностранно да промени
договорения лихвен процент по реда на чл. 8 от договора, поради което по
отношение на тази клауза е неприложило изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от
ЗЗП. Неприложимо е изключението и по отношение чл. 7.1. от общите условия – по
делото не е представена методиката за определяне на базовия лихвения процент,
нито са ясни критериите за увеличаване му, като, както бе посочено, тежестта за
установяването им лежи върху търговеца.
Съгласно чл. 143, т. 10 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като
позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа
на непредвидено в него основание. Неравноправна съгласно чл. 143, т. 12 ЗЗП е и
клауза, която предвижда цената да се определя при получаването на стоката или
предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да
увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от
договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с
цената, уговорена при сключването на договора.
В случая, при тълкуване волята на
страните, изразена в клаузата на чл. 8 от договора и чл. 7.1. от Общите условия,
се установява, че с тях е предвидена възможност за банката едностранно, без
постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя, да промени /увеличи или
намали/ размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва и
съответно на месечната анюитетна вноска. Упражняването на това право зависи
единствено от волята на кредитора, който е и по-силната икономически страна в
процесните отношения, възникнали с кредитополучателя, като съгласие на
последния не се изисква, а той само се уведомява за извършените изменения в
съдържанието на неговата основна престация по този договор, направени от
банката.
Предвид
изложеното, съдът намира, че клаузите на чл. 8 от договора за кредит, така и
чл. 7.1 от Общите условия са нищожни като неравноправни по арг. от чл. 143, т.
10 и т. 12 ЗЗП.
Приложимата лихва по договора е била
увеличена от банката на размера от 13, 45 %, считано от 19.03.2013г. Действително,
с допълнителното споразумение от 14.12.2013г., страните са постигнали съгласие
кредитът да се олихвява в този размер. Съгласно практиката на ВКС, договор за
спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и
задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния
договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който
е недопустим. Определянето на размера на задължението едностранно от търговеца
чрез прилагане на неравноправна клауза от първоначалния договор и сключването
на спогодба, при която взаимните отстъпки са предопределени от така формирания
размер на дълга, би представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла
на чл. 366 от ЗЗД, независимо че основният договор не е обявен за нищожен в
неговата цялост - Решение № 30 от 20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г., Т. К.,
І Т. О. на ВКС.
Видно от допълнението към заключението
на съдебно-счетоводната експертиза, с допълнителното споразумение от
14.12.2013г. процесният кредит е преструктуриран, като просрочената до датата
на споразумението възнаградителна лихва в размер на 408. 74 евро е прибавена
към дължимата в този момент главница от 7191. 26 евро. Съгласно константната
практика на ВКС, уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит
за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за
лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм
по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци
на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ – така Решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. №
1504/2018 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, Решение № 30 от 20.05.2020 г. по т. д. №
739/2019 г., Т. К., І Т. О. НА ВКС и др. Ето защо, при липса на законова уредба,
предвиждаща възможност за олихвяване на изтекли лихви, прибавяне уговорките в
сключените допълнителни споразумения, по които страна е физическо лице -
потребител, за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и
начисляване върху тях на възнаградителни лихви, са нищожни на основание чл. 26,
ал. 4, във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД.
Предвид изложеното и с оглед служебно
дължимата преценка за спазване на императивните норми на материалния закон, съдът
намира допълнителното споразумение от 14.12.2013г., сключено между
кредитополучателя М.Д.Н.и банката за нищожно в частта на определената в него
договорна лихва, както относно посочения общ размер на вземането за главница,
като това обстоятелство води до нищожност и на анекса от 14.12.2013 г. към
договора за поръчителство в съответните части.
Ищецът
по делото претендира и заплащането на такса в размер на 60 евро по т. 6011 от
тарифата на „Б.ДСК“ АД за разходи за изискуем кредит. Съдът, в рамките на
служебната проверка за спазване на императивните норми на материалния закон,
намира, че доколкото начисляването на тази такса не е обусловена от конкретния
действия по събиране на дължимите суми по кредита, а се дължи от самия факт на
неизпълнението, то тя има характера на неустойка и начисляването ѝ противоречи
на забраната на чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПК обезщетението за забава да не
надвишава размера на законната лихва. По тази причина и с оглед уговарянето на
мораторна лихва при забава от страна на кредитополучателя, претенцията за
заплащане на сумата от 60 евро заемни такси се явява неоснователна.
За
противоречаща с разпоредбата на чл. 33, ал.1 и 2 от ЗПК, съдът намира и клаузата
на чл. 19.1 от Общите условия към договора за кредит, съгласно която при забава
на плащане на месечна вноска, частта от вноската, представляваща главница, се
олихвява с договорения лихвен процент плюс надбавка от 10 процентни пункта,
като мораторната лихва в случая следва да се равнява по размер на законната –
основният лихвен процент плюс десет процентни пункта.
Съгласно заключението на вещото лице,
ищецът е отнасял плащания по кредита за погасяване на наказателни лихви,
надхвърлящи значително размера на санкционната лихва по чл. 19.1. от общите
условия, както и за начислена такса изискуемост. По делото не става ясно как е
формулирана тази наказателна лихва и на какво основание, като от ищеца не са
изложени никакви твърдения в тази насока. Дори да се приеме, че ищецът в даден
момент е отнесъл кредита в просрочие, предвид начислената такса изискуемост от
30 евро на 19.03.2013 г., след което е начислявал наказателна лихва върху
пълния негов размер, то по делото не са представени никакви доказателства, че
банката е обявила надлежно предсрочната изискуемост на задълженията по договора
за кредит по отношение на кредитополучателя. По тази причина, начислените от
банката наказателни лихви за периода от 19.03.2013 г. до 21.12.2013 г., както и
начислената такса изискуемост, не следва да се вземат предвид при изчисляването
на дължимите по кредита суми.
Предвид
изложеното, размерът на задълженията по процесния договор за кредит следва да
бъде определен, без да бъде вземано предвид увеличението на приложимия по
договора лихвен процент, както и капитализирането на договорна лихва в размер на
408,74 евро, като обезщетението за забава за погасяване на вноските по договора
следва да се равнява на законната лихва, без да се отчитат начислените
наказателни лихви и такса изискуемост. В същото време, предвид нищожността на
допълнителното споразумение от 14.12.2013 г. и на анекса на договора за
поръчителство, с които се изменя размерът на задължението и на вноските по
договора за кредит, падежната дата на месечните вноски следва да се запази на
15-то число от месеца.
При достигането на размера на
задълженията по кредита по реда на чл. 162 от ГПК са взети предвид извършените плащания
по договора, посочени в заключението на назначената по делото съдебно
счетоводна експертиза за периода от 18.10.2012г. до 15.06.2016 г. вкл., в общ
размер на 4 675. 96 евро, както и плащането от 05.07.2016 г., в размер на
102,04 евро, установено с издаденото от
банката удостоверение, изх. № 01-10-08200/20.07.2016г. Не следва да бъде
кредитирано заключението на вещото лице, в частта в която е посочено, че общата
платена сума по кредита възлиза на 5 493. 44 евро, доколкото при
изчисляване ѝ към реално извършените плащания по кредита е прибавен
механично два пъти размерът на капитализираната договорна лихва от 408,74
евро. С оглед изложеното, общият размер
на платените по кредита суми възлиза на 4 778 евро. Постъпилите плащания следва
да бъдат отнесени в поредността, указана в Тълкувателно решение от 27.03.2019г.
по тълк.д. № 3/2017 г., като в настоящата хипотеза се погасява най-напред
по-старите вноски в реда по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД – разноски, лихви и накрая
главница. Отнасянето на извършените плащания към отделните вноски по договора е
илюстрирано подробно в приложената към делото таблица.
Ищецът се позовава на настъпване на
предсрочна изискуемост на кредита въз основа на чл. 19.2. то Общите условия към
договора, съгласно който кредитът става предсрочно изискуем и се отнася в
просрочие при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни.
При гореизложения ред за погасяване, към датата на фингираното връчване на
кредитополучателя – 07.03.2016г., който е релевантния момент за обявяване на
предсрочната изискуемост както по отношение на кредитополучателя, така и на
поръчителя, не се установява да е налице забава в плащанията на главница и/или
лихва над 90 дни. Към този момент единствените непогасени изцяло вноски са тези
с падеж 15.01.2016 г. и 15.02.2016 г., но към 07.03.2016 г. забавата за плащането
им не надхвърля 90 дни. По този начин, към датата на получаването на
волеизявлението на банката, не са възникнали обективните факти, обуславящи
настъпването на предсрочната изискуемост и не може да се приеме, че тя е
обявена надлежно към датата на подаване на заявлението.
В тази хипотеза, съгласно Тълкувателно
решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 Г., ОСГТК на ВКС, е допустимо
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските за главница с настъпил падеж. Доколкото е претендирана
възнаградителна лихва до датата на подаване на заявлението, съдът не може да
признае за установено, че се дължат вноски за възнаградителна лихва, чиято
изискуемост е настъпила след този момент. С направените плащания са заплатени
изцяло вноските до 15.05.2016г. вкл., както и частично вноската от 15.06.2016г.,
като неизплатени са останали 11. 52 евро – главница. По този начин, дължими
остават вноските за главница за периода от 15.06.2016 г. до 15.06.2020 г. вкл.
(вноската, падежирала преди последното открито съдебно заседание пред
въззивната инстанция). Съдът изчислява същите по реда на чл. 162 от ГПК, на
база представения по делото първоначален погасителен план, в общ размер на сумата 3 148.10 евро.
Върху вземането за главница е
претендирано заплащане на законна лихва от датата на исковата молба по чл. 422
от ГПК до окончателното изплащане. В случая, за неизплатената част от вноската за
главница в размер на 11. 52 евро, падежирала на 15.06.2016г. преди подаване на
заявлението, се дължи законна лихва от датата на заявлението – 01.07.2016г. до
окончателното ѝ изплащане, а за падежиралите вноски след датата на
заявлението - от падежа на всяка отделна вноска до окончателното им изплащане.
Що се касае до иска за присъждане на
договорна лихва, настоящият съдебен състав намира същият да е изцяло
неоснователен. С оглед извършените плащания по договора, като се вземе предвид
първоначално уговорения между страните лихвен процент, лихвата за релевирания в
исковата молба период от 21.02.2016 г. до 30.06.2016г. е погасена изцяло.
По делото не се установява и натрупани
и незаплатени наказателни или санкционни лихви за периода от 21.02.2016 г. до
30.05.2016 г., поради което и тази претенция се явява неоснователна.
Предвид несъвпадение на изводите на
двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде частично отменено и вместо
него постановено друго за отхвърляне на предявените установителни искове - за
разликата над 3 148.10 евро досежно главницата, както и в цялост претенциите
за присъждане на договорна лихва за периода от 21.02.2016 до 30.06.2016г. в
размер на 240,26 евро, заемни такси в размер на 60 евро и наказателна лихва за
периода от 15.06.2016 г. до 30.05.2016г. в размер на 28. 80 евро, както и в частта, с
която е уважена претенцията за заплащане на законна лихва върху главницата от 6472. 04 евро, считано от 01.07.2016г. до окончателното
изплащане, като решението бъде потвърдено в
останалата обжалвана част.
Решението следва да бъде отменено и в
частта, с която ответницата е била осъдена да заплати разноски за държавна
такса над размера от 124. 19 лв., за депозит за вещо лице над размера от 207,97
лв. и за юрисконсултско възнаграждение над 46,21 лв. С първоинстанционното
решение не са присъдени разноските в заповедното производство, с оглед
указанията на т. 12 от тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк.д. №
4/2013 г., като не е поискано допълване на решението по реда на чл. 248, ал. 1
от ГПК и по тази причина разноските в заповедното производство не се дължат от
ответницата и не следва да се преизчисляват от съда.
С оглед изхода на делото, на
въззивницата следва да бъдат присъдени допълнителни претендирани и доказани разноски
за първата инстанция в размер на 534. 07 лв. – адвокатско възнаграждение и 132,86
лв. – депозит за вещо лице, както и 142,89 лв. – разноски пред въззивната
инстанция за държавна такса. В открито съдебно заседание пред настоящия съдебен
състав ищецът-въззиваем е направил възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5
от ГПК. Предвид обстоятелството, че не се претендира заплащане на адвокатско
възнаграждение във въззивната инстанция, а единствено в първоинстанционното
производство, съдът намира това възражение за преклудирано. Действително,
такова възражение е направено и пред първата инстанция, по което обаче СРС не
се е произнесъл, като в срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК ищецът не е поискал
допълване на решението в частта за разноските, като първата инстанция се
произнесе по него. Ето защо, настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по
наведеното възражение за прекомерност.
Съдът констатира, че ищецът не е
внесъл изцяло дължимата за първоинстанционното производство държавна такса от
268. 89 лв., като е заплатена единствено сумата от 118. 54 лв. С оглед на това,
той следва да бъде осъден да заплати, на основание чл. 77 от ГПК, по сметка на
СРС остатъка от 150,35 лв. Независимо от частичното уважаване на иска, ищецът,
на основание чл. 76 от ГПК, следва да внесе предварително разноските по сметка
на съда, след което дължимата съобразно уважената част от иска му бъде
заплатена от ответника.
Предвид цената на иска и доколкото се
касае до иск срещу потребител, на основание чл. 113, изр. второ от ГПК, делото
е гражданско и решението подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение
от 24.04.2019г. по гр.д. № 51911/2017 г. на СРС, II
ГО, 63 състав, в частта, с която са уважени предявените от „Б.Д.“ ЕАД срещу М.И.И.,
обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.
422, ал, 1 от ГПК във вр. чл. 138 от ЗЗД във вр. чл. 430, ал. 1 и, ал. 2 от ТЗ,
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата 3 148.10
евро до пълния предявен размер от 6 472. 04 евро – главница по договор за
кредит за текущо потребление от 21.09.2012г., сключен между М.Д.Н.и „Б.Д.“ ЕАД
и допълнително споразумение от 14.12.2013г. към него, задълженията по който са
обезпечени от М.И.И. като поръчител, въз основа договор за поръчителство от
21.09.2012г. и анекс от 14.12.2013г. към него; за сумата 240. 26 евро – договорна
лихва за периода от 21.02.2016г. до 30.05.2016г., за сумата 28. 80 евро –
наказателна лихва за периода от 15.06.2016г. до 30.06.2016г. и за сумата 60 евро – заемни такси, както и в частта, с
която е уважена претенцията за законна лихва върху сумата 6472. 04 евро, считано
от 01.07.2016г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 36435/2016г. по
описа на CPC, II ГО, 63 с-в, както и в частта, с която е осъдена М.И.И. да
заплати на „Б.Д.“ ЕАД разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК за разликата
над 374,96 лв. до присъдения размер от 810. 21 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ******** срещу М.И.И., ЕГН ********** обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал, 1 от ГПК във вр. чл. 138 от ЗЗД във вр. чл. 430, ал. 1 и, ал. 2 от ТЗ, чл. 86, ал. 1
от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за признаване на установено, че М.И.И. дължи на „Б.Д.“
ЕАД разликата над 3 148. 10 евро
до пълния предявен размер от 6 472. 04 евро – главница по договор за
кредит за текущо потребление от 21.09.2012г., сключен между М.Д.Н.и „Б.Д.“ ЕАД
и допълнително споразумение от 14.12.2013г. към него, задълженията по който са
обезпечени от М.И.И. като поръчител въз основа на договор за поръчителство от
21.09.2012г. и анекс от 14.12.2013г. към него, сумата 240. 26 евро – договорна лихва за периода от 21.02.2016г. до
30.05.2016 г., като погасен чрез плащане; сумата 60 евро – заемни такси и сумата 28. 88 евро – наказателна лихва за периода от 15.06.2016г. до
30.06.2016г., както и претенцията за
законна лихва върху сумата 6 472. 04 евро – главница, считано от
01.07.2016г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 36435/2016г. по
описа на CPC, II ГО, 63 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 24.04.2019 г. по гр.д. № 51911/2017 г. на СРС, II Г.О., 63 състав
в останалата обжалвана част, с която е уважен иска по чл. 422 ГПК до размера на
сумата 3 148. 10 евро – главница по гореописания
договор за кредит с падежирали вноски за периода 15.05.2016г. – 15.06.2020г.,
ведно със законната лихва върху всяка
вноска, считано от падежа на всяка месечна вноска за периода след
01.07.2016г. до окончателното й изплащане, ведно
със законната лихва върху сумата 11. 52 евро /остатък от дължима вноска
за периода, падежирала на 15.06.2016г./, считано
от 01.07.2016г. до окончателното изплащане .
Решение от 24.04.2019 г. по гр.д. № 51911/2017
г. на СРС, II Г.О., 63 състав
в отхвърлителната му част е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА
„Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ******** да заплати на М.И.И., ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от още 666. 93 лв. – разноски пред първата
инстанция за адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице и сумата 142. 89
лв. – съдебни разноски за държавна такса във въззивното производство.
ОСЪЖДА
„Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ******** да заплати на основание чл. 77 от ГПК по сметка на
СРС сумата от 150. 35 лв., незаплатен остатък от дължима по първоинстанционното
дело държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в 1 - месечен
срок от съобщенията до страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 и ал.
2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.