Решение по дело №41/2020 на Апелативен съд - Пловдив

 

 Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   

              

           № 141

 

                                   гр. Пловдив,   12.05. 2020 г.            

 

                               В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, трети  състав, в открито заседание на деветнадесети февруари, през две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР КОЛАРОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЧАМБОВ

                               ЕМИЛ МИТЕВ

 

при участието на съдебния секретар Златка Стойчева, изслуша докладваното от съдия Георги Чамбов в.търг.дело № 41 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

  Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба на „Б.Д.“ ЕАД, против решение № 342 от 05.08.2019 г., постановено по т.д. № 85 по описа за 2017 г. на Смолянския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен иска, предявен от „Б.Д.“ ЕАД, срещу ,,Д.“ ООД, А.Д.Т. - О. С.Д.Т., К.С.Т., „А.“ ЕООД и „Д.- С“ ЕООД, установителен иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, да се признае за установено, че ,,Д.“ ООД, А.Д.Т. - О. С.Д.Т., К.С.Т.,  „А.“ ЕООД  и „Д.“  ЕООД, дължат солидарно на „Б.Д.“ ЕАД към 05.06.2017 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК в съда /разликите над следните суми:

- над 1 315 253.47 лв. до 1 426 519.47 лв. - главница по договор за банков кредит с индивидуален ***и всички анекси към него;

- над 20 763.03  лв. до 52 458.54 лв. - възнаградителна лихва по чл.9.1 от договора за кредит и всички анекси към него, дължима за периода от 25.07.2016 год. до 27.02.2017 год.;

- над 52 609.65 лв. до 85 417.75 лв. - отсрочени задължения съгласно чл. 3 от анекс № 6/22.07.2016 год. във връзка с чл. 2 от анекс №5/24.06.2015 год., дължими за периода 25.08.2014 год. до 23.06.2015год. /след опрощаване на сумата 9 250 лв./;

- над  34 973.24 лв. - законна лихва,  дължима върху главницата от 1315253.47 лв. за периода от 28.02.2017 год. до 05.06.2017 год. до 60650.75 лв. - наказателна лихва за забава по чл. 21 от договора за кредит, дължима за периода от 25.07.2016 год. до 01.06.2017 год., както и за сумата 1 636.42 лв. такса управление по чл. 28.1 от договора за кредит и анексите към него, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично вземане по чл. 417 ЗЗД № 350/08.06.2017 год. по ч.гр.д. № 669/2017 год. на СРС и издаден изпълнителен лист на 09.06.2017 год.

Въззивникът „***“ АД излага съображения в подкрепа на жалбата за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени решението в обжалваната му част и вместо това да се постанови друго, с което да се уважат предявените обективно и пасивно субективно съединени установителни искове в пълния им предявен размер, както и да се присъдят направените разноски за въззивното производство, включително и дължимото юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемите А.Д.Т. - О. С.Д.Т., К.С.Т., „А.“ ЕООД и „Д.- С“ ЕООД, оспорват въззивната жалба, изразявайки становище, че решението в обжалваната му част е правилно и следва да се потвърди.

Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, във връзка с изложените оплаквания и възражения на страните, приема за установено следното:

По делото е безспорно установено, че по силата на сключен на 25.07.2011 г. договор за кредит с индивидуален ***, между „Б.Д.“ ЕАД като кредитор, „Д.“ ООД като кредитополучател, ***, А.Д.Т. - *** и С.Д.Т., като съдлъжници, „Б.Д.“ ЕАД е предоставила на „Д.“ ООД инвестиционен кредит в размер на 1 655 000 лв., при подробно уговорени в договора условия, като кредита е бил усвоен изцяло от кредитополучателя до 29.08.2011 г. Установено е също, че договорът за кредит е изменян и допълван с шест броя анекси както следва: анекс № 1 /06.08.2012 г.,  анекс № 2/29.01.2013 г., анекс № 3/23.08.2013 г., анекс № 4/25.04.2014 год., анекс № 5/24.06.2015 г.Анекс № 6/23.07.2016 г.

Установено е също, че заради спиране на плащанията на месечните вноски по кредита от страна на длъжника, банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, като към 20.12.2016 г. просрочието по кредита е било 147 дни, а натрупаните задължения по договора за кредит, според изчисленията на банката, са възлизали общо на 1 579 554.68 лв., от които: редовна главница -1406519.47 лв., просрочена главница - 20 000 лв., текуща възнаградителна лихва - 5 399.71 лв., просрочена възнаградителна лихва  - 32 478.85 лв., наказателна лихва за просрочена главница - 737.66 лв., наказателна лихва за просрочена възнаградителна лихва - 14 100.64 лв., такси за управление, дължими на основание чл. 2 и чл. 4 от анекс №6/22.07.2016  год. 14 900.60 лв., разсрочена лихва и такси, съгласно чл. 3 от анекс № 6/22.07.2016 г. – 85 417.75 лв.

След уведомяването на кредитополучателя и съдлъжниците за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита и след изтичане на срока за доброволно погасяване на остатъка от кредита, банката се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение на парично вземане по реда на чл. 417 ГПК № 350/08.06.2017 г., по ч. гр. д. № 669 по описа за 2017 г. на Смолянския районен съд, както и с изпълнителен лист от 09.07.2017 г. Постъпилите от ответниците възражения против вземането на ищеца в срока по чл. 414 ГПК, са обусловили правния интерес за ищеца от предявяване на исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, за установяване  съществуването на вземанията си срещу тях.

         За да отхвърли частично предявените искове, Смолянският окръжен съд се е произнесъл преди всичко по възражението на ответника К.Т., встъпила в договора като съдлъжник с Анекс № 4/25.04.2014 г. към договор за кредит, за нищожност на уговорките в чл. 9.1, чл. 9.2 и чл. 9.3, чл. 21, чл. 28. 2 и чл. 31.1 от Договора.  Приемайки, че този ответник има качеството на потребител по договора за банков кредит по смисъла на § 13, т. 1 от ДРЗЗП, първоинстанционният съд е обсъждал възражанията й за неравноправност на уговорките по чл. 28, т. 2 и чл. 21, б.“б“, достигайки до извода, че тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 и т.13  ЗЗП и съответно – нищожни.

 Окръжният съд е приел за основателни и възраженията на ответниците за нищожност на уговорките по чл. 21, б. “б“ от Договора в хипотезата на чл. 26 ал. 1, пред. трето ЗЗД, като накърняващи добрите нрави.

Съобразно с тези правни изводи, но отчитайки установеното неизпълнение на задълженията от страна на ответниците по договора, както и обявената от кредитора предсрочна изискуемост на остатъка от задълженията по кредита, първоинстанционният съд е редуцирал размера на задълженията, възприемайки заключението по вариант първи от т.9.1 от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. По този вариант, част от внесените от длъжника суми, предназначени за погасяване на задълженията, произтичащи от нищожната уговорка, са били отнесени към други валидно възникнали задължения по договора, като по този начин част от процесните вземания се редуцират до сумите, за които предявените искове са били уважени.

Обсъждайки заявените от ответниците възражения, Смолянския окръжен съд е възприел частично доводите за неравноправност на част от уговорките в договора, по отношение на ответника-съдлъжник К.Т., достигайки до извода, че тази страна има качеството на потребител по процесния договор и анексите към него.

Пловдивският апелативен съд не споделя тези доводи, поради което преценява възраженията за нищожност на уговорките по чл. 28, т. 2 и чл. 21, б.“б“ от Договора,  като  неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 и т.13, за неоснователни по отношение и на ответницата Т..

Доколкото няма спор, че основните страни по процесния договор са търговци – юридически лица, че кредитът е инвестиционен и предназначението му поначало е с търговска цел, преценката дали някоя от останалите страни – съдлъжници има качеството на потребител по този договор, съответно дали може се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, следва да се извърши съобразно критериите, съдържащи се в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и § 13, ал. 1, т. 1 ПЗР на ЗЗП.

Въпреки различието в редакцията на двете разпоредби, смисълът при дефиниране на понятието „потребител“, с оглед целите на Директивата и на националния закон, е един и същ, тъй като това е и целта на транспонирането на съответните разпоредби от правото на ЕС в националното законодателство.

Разпоредбата на чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13/ЕИО определя за „потребител“ всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност.

Действително, в практиката на националните съдилища, в това число  и в практиката на ВКС, е възприето и утвърдено становището, че физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност - /в този смисъл е напр. Р № 84/20.07.2017 г. по т.д. № 1934 по описа за 2015 г. на ВКС, ТК, Първо отделение/. Преценката на качеството „потребител“ по описаните критерии обаче следва да се извърши във всеки отделен случай, съобразно конкретните обстоятелствата по делото.

В конкретния случай, освен посоченото предназначение на кредита, е установено също, че дружеството кредитополучател – „Д.“ ООД е семейна фирма, като при сключване на договора съдружници в него са били съпругът на К.Т. – ***и двете им дъщери - А.Д.Т. – *** и С.Д.Т., а след смъртта на ***, за кратко съдружник е била и К.Т..  Безспорно е също, че Анекс № 4 от 25.04.2014 г., с който  К.Т. встъпва като съдлъжник в дълга на „Д.“ ООД, е сключен след като същата е освободена като съдружник в същото дружество /според вписванията в ТР към АВ - на 28.02.2014 г./.

Само фактът, че към датата на встъпването в дълга, Т. вече не е била съдружник в дружеството, не би могъл да обоснове друга, различна цел за обезпечението на дълга, извън търговска дейност на „Д.“ ООД.  Установените функционални, а за определен период от време – и професионални връзки на К.Т. с посоченото дружество, обуславят еднозначно интересът й от встъпването в дълга – да гарантира редовното обслужване на кредита, чрез който е финансирана търговската дейност на „Д.“ ООД, чийто капитал е изцяло собственост на семейството й, т.е. в рамките на търговската и професионална дейност.

От изложеното следва, че като страна по процесния договор и анексите към него, ответницата К.Т. няма качеството на потребител по смисъла на  чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на § 13, ал. 1, т. 1 ПЗРЗЗП и не може да се ползва от защитата, предвидена в ЗЗП за тази категория лица.

         Независимо от изложеното, Пловдивският апелативен съд преценява като основателни възраженията за нищожност на уговорката в чл. 21, б.“б“ от договора, с която в тежест на длъжника е уговорена наказателна лихва при неплащане на част или на цялата дължима договорна лихва по кредита. 

В тази насока, въззивният съд споделя напълно мотивите на Смолянския окръжен съд, съответно – преценява като неоснователни оплакванията на възивника.

Според разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.

Накърняване на добрите нрави е налице, когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби и правни принципи или основни начала, съставляващи част от действащото право.

 В конкретния случай, постигнатата уговорка относно наказателната лихва върху просрочената договорна /възнаградителна/ лихва, и по-конкретно – формулата за нейното изчисляване, според въззивния съд, не съответстват на добрата търговска практика, тъй като целта не е единствено да стимулират своевременното изпълнение на поетите по договора за кредит задължения. В тази връзка е очевидно, че изчислявана върху размера на редовната главница, вместо върху размера на просроченото вземане, наказателната лихва по чл. 21, б. „б“ от договора надхвърля обичайните охранителна и обезпечителна функция. Този извод се подкрепя от факта, установен чрез заключението на ССчЕ – т.1, че размерът на тази лихва за периода 01.10.2014 г. – 23.06.2015 г. /29328,96 лв./, е почти десет пъти по-висок от размера на лихвата върху просрочената главница за същия период /3 146.43 лв./, а средномесечната й стойност, пак за този период, се равнява на почти 50 % от средномесечната стойност на възнаградителната лихва за същия период.

Формулирана по този начин, уговорката за наказателна лихва /неустойка/ за забава на договорната лихва  в  чл. 21, б. „б“ от договора нарушава принципа на справедливостта, тъй като вследствие на заплащането й, несъмнено ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, а предназначението й излиза извън присъщите на неустойката обезпечителните и обезщетителни функции, създавайки условия за неоснователно обогатяване на едната страна по договора за сметка на другата. Ето защо изводът на Смолянският окръжен съд за нищожност на клаузата за наказателна лихва /неустойка/, уговорена по чл.21, б. „б“ от Договора за кредит, е обоснован и законосъобразен. 

Нищожността на тази уговорка води до липсата на валидно възникнало парично задължение за такава лихва по договора и анексите към него. Следователно за заплатените от длъжника по договора за кредит и анексите към него суми, с които банката е погасявала вземанията си за наказателна лихва, произтичащи от нищожната уговорка, е липсвало основание, поради което тези суми следва да бъдат приспаднати от другите валидно възникнали задължения по договора, което би довело до редуциране на остатъка от задълженията.

Както правилно е приел Смолянският окръжен съд, такава редукция се съдържа във вариант първи от отговора на въпрос 9.1 от допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза /л.598/, според който непогасените задължения на ответиците към банката към 05.06.2017 г. /датата на постъпване на заявлението по чл.417 ГПК в съда/, възлизат както следва:  1315253.47 лв. главница по договора за кредит и всички анекси към него, формирана от просрочените главници от вноските с падеж 25.08.2016 г., 25.09.2016 г., 25.10.2016 г., 25.11.2016 г., 25.12.2016 г., 25.01.2017 г. и 25.02.2017 г. в общ размер на 31000 лв., и от остатъка от непогасена главница в размер на 1284253.47 лв.; 20763.03 лв. възнаградителна лихва по чл. 9.1 от договора за кредит и всички анекси към него, дължима за периода 25.07.2016 г. до 27.02.2017г.; 52609.65 лв. отсрочени задължения по чл.3 от анекс № 6/22.07.2016 г. във връзка с чл.2 от анекс № 5/24.06.2015 г.,дължими за периода от 25.08.2014 г. до 23.06.2015 г./след приспадане на опростената сума 9250 лв./ и 34973.24 лева - законна лихва върху главницата от 1315253.47 лв., дължима за периода от 28.02.2017 г. до 05.06.2017  г. По този вариант, с внесените след 28.02.2017 г. до 05.06.2017 г. суми от кредитополучателя, напълно е погасена таксата за управление в размер на 1636.42 лева.  

         Пловдивският апелативен съд преценява като неоснователно изразеното във въззивната жалба становище от процесуалния представител на банката за неправилно определяне размера на отделните погасени задължения и съответно за неправилност на постановеното решение. Становището се основава на обясненията на вещото лице в съдебно заседание от 11.07.2019 г., че по посочения вариант, не е изчисляван размера на наказателната лихва по чл.21, б. „б“ от договора, върху просрочените вноски за възнаградителна лихва.

Както бе отбелязано по-горе, изчисляването на дължимия размер на отделните непогасени задължения по обявения за предсрочно изискуем кредит, в посочения вариант от заключението отчита тъкмо недължимостта на начислените от банката суми за наказателна лихва по чл.21, б. „б“ от договора, заради установената от съда нищожност на тази уговорка. В този смисъл, доколкото самото заключение не е оспорено и не се твърди неточност в изчисленията при заявените условия, същото правилно е възприето от съда, включително и в обсъждания вариант. Следователно, размера на остатъка от задълженията правилно е определен съобразно това заключение и в съответствие с изложените от съда фактически и правни изводи относно дължимостта и размера на извършените плащания.

 Предвид изложеното, решението на Смолянския окръжен съд в обжалваната му част представлява законосъобразен отговор на повдигнатия от страните правен спор и следва да се потвърди.

Мотивиран от горното, Пловдивският апелативен съд  

 

                                      Р      Е     Ш     И     :

        

ПОТВЪРЖДАВА решение № 342 от 05.08.2019 г., постановено по т.д. № 85 по описа за 2017 г. на Смолянския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен иска, предявен от „Б.Д.“ ЕАД, срещу ,,Д.“ ООД, А.Д.Т. - О. С.Д.Т., К.С.Т., „А.“ ЕООД и „Д.- С“ ЕООД, установителен иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, да се признае за установено, че ,,Д.“ ООД, А.Д.Т. - О. С.Д.Т., К.С.Т.,  „А.“ ЕООД  и „Д.“  ЕООД, дължат солидарно на „Б.Д.“ ЕАД към 05.06.2017 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК в съда/ разликите над следните суми:

- над 1 315 253.47 лв. до 1 426 519.47 лв. - главница по договор за банков кредит с индивидуален ***и всички анекси към него;

- над 20 763.03  лв. до 52 458.54 лв. - възнаградителна лихва по чл.9.1 от договора за кредит и всички анекси към него, дължима за периода от 25.07.2016 год. до 27.02.2017 год.;

- над 52 609.65 лв. до 85 417.75 лв. - отсрочени задължения съгласно чл. 3 от анекс № 6/22.07.2016 год. във връзка с чл. 2 от анекс №5/24.06.2015 год., дължими за периода 25.08.2014 год. до 23.06.2015год. /след опрощаване на сумата 9 250 лв./;

- над  34 973.24 лв. - законна лихва,  дължима върху главницата от 1315253.47 лв. за периода от 28.02.2017 год. до 05.06.2017 год. до 60650.75 лв. наказателна лихва за забава по чл. 21 от договора за кредит, дължима за периода от 25.07.2016 год. до 01.06.2017 год., както и за сумата 1 636.42 лв. такса управление по чл. 28.1 от договора за кредит и анексите към него, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично вземане по чл.417 ЗЗД № 350/08.06.2017 год. по ч.гр.д. № 669/2017 год. на СРС и издаден изпълнителен лист на 09.06.2017 год.

           Решението е неокончателно и може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страната при условията на чл.280 и сл. от ГПК.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                       ЧЛЕНОВЕ: