№ 1659
гр. София, 19.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20221100506234 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 25.05.2021г., постановено по гр.д. № 75226/2019г. по описа
на СРС, ГО, 35 състав, е уважен предявеният от С. С. С. срещу “ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во
от ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за прогласяване нищожност поради
противоречие със закона на сключения между страните договор за
потребителски кредит № ********** от 27.10.2017г., както е уважен и
предявеният “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД срещу С. С. С. насрещен
иск с правно основание чл. 23 от ЗПК за осъждане на ответника да заплати
сумата от 2 203, 60 лева, представляваща непогасената чиста стойност на
главницата по договор за потребителски кредит № ********** от 27.10.2017г.
Срещу решението, в частта, в която е уважен предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, е подадена в законоустановения срок въззивна
жалба от ищеца “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, в която са изложени
оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния
съд изводи. Конкретно се поддържа неправилност на приетото от СРС, че
1
възнаграждението за допълнителни услуги е следвало да бъде включено в
ГПР, а невключването му представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Излага, че процесните клуази от сключения между страните
договор за потребителски кредит не противоречат на нормата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, доколкото в обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се
отчетат при формирането на ГПР, попадат тези допълнителни услуги,
получаването на които е задължително условие за сключването на договора.
Настоящият случай обаче не бил такъв. Сключването на споразумението за
допълнителни услуги е зависело изцяло от волята на потребителя. Във
въззивната жалба се изразява несъгласие с изводите на първоинстанционния
съд, че договорът за кредит е недействителен поради посочването на по-нисък
процент на ГПР от действителния. Освен това аргументира становище, че в
ЗПК не съществува изискване да се сочи механизъм за изчисляване на ГПР. С
оглед изложеното е направено искане за отмяна на решението в обжалваната
му част и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли.
Въззиваемият С. С. С. оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Счита обжалваното решение за правилно и обосновано, като постановено в
съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение
на относимите материално-правни норми. Позовава се на формираната
практика на СЕС по потребителски спорове относно задължението на
кредитодателя да посочи действителните стойности на приложимият в
кредитното правоотношение ГПР. Сочи, че според тази практика на
непосочването на ГПР в договора за кредит трябва да се приравни ситуация, в
която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването му,
без обаче да се предоставят необходимите за това изчисление данни. Освен
това в случая кредиторът не е включил като компонент от ГПР вземанията си
по пакета за допълнителни услуги, което води до извод, че клаузата за ГПР е
неравноправна. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на
решението в обжалваната му част.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
2
Настоящият съдебен състав счита обжалваното решение за валидно и
допустимо. По наведените оплаквания за неправилност на същото приема
следното:
На етапа на въззивното производство не е спорно, че между страните е
сключен на 27.10.2017г. договор за потребитески кредит № **********, по
силата на който кредитодателят “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД е
предоставил на С. С. С., в качеството на кредитополучател, паричен заем в
размер на 2 800 лева, която сума е била усвоена. Уговорено е задължение за
разсрочено връщане на кредита за срок от 36 месеца /краен падеж –
26.10.2020г./, при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) - 41, 17 %
и годишен процент на разходите (ГПР) - 49, 90 %. Потребителят поел
задължение да върне предоставената му в заем сума при договорените
условия, както следва: на 36 равни месечни вноски от по 136, 63 лева,
включваща част от главницата и част от лихвата, с падеж – 26-то число на
месеца, при обща дължима сума по кредита в размер на 4 918, 68 лева.
Страните постигнали съгласие кредитополучателят да закупи пакет от
допълнителни услуги, по който длъжи възнаграждение в размер на 2 181, 96
лева, което е разсрочено на части – на 36 месечни вноски с размер на вноската
от по 60, 61 лева, която се заплащала едновременно с месечната погасителна
вноска по кредита. Общият размер на задължението на кредитополучателя е
определено на 7 100, 64 лева /сбор от дължимата сума по кредита от 4 918, 68
лева и дължимото възнаграждение по допълнителния пакет услуги в размер на
2 181, 96 лева/, а общият размер на месечната вноска възлиза на 197, 24 лева.
Предмет на предоставения пакет от допълнителни услуги са: приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане
на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж;
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като пълно
и обосновано. От същото се установява, че ГПР по процесния договор за
кредит включва единствено възнаградителната лихва, но не и таксите по
пакета от допълнителни услуги. Вещото лице е посочило, че при влючване на
разходите по допълнителни услуги в ГПР, същият възлиза на 996, 91 %.
3
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна
до следните правни изводи:
Релевираните от ищеца по делото С. С. С. доводи за нищожност на
сключения с ответното дружество договор за потребителски кредит са
свързани с твърдение, че годишният процент на разходите /ГПР/, посочен в
договора, е различен от действителният /последният е в по-висок размер/,
поради невключване в базата за определянето му на стойността на дължимата
от потребителя такса за пакет от допълнителни услуги. Счита, че по този
начин потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на
разходите, които ще прави при обслужване на кредита. Поддържа, че
посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
търговска практика“. Навежда доводи, че клаузата в договора, сочеща неверен
ГПР, е в пряко противоречие с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и
доколкото същата регламентира основен реквизит от същественото
съдържание на договора, има за правна последица изначална
недействителност на цялото заемно съглашение на основание чл. 22 от ЗПК.
Изложени са и твърдения, че в процесния договор за кредит не са посочени
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, каквото е императивното изискване на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Счита, че това е самостоятелно основание за
прогласяване нищожност на договорното правоотношение.
Настоящият съдебен състав счита предявеният иск за основателен по
следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит
"договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята
4
професионална или търговска дейност.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и
съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на процесния
договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на
търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството
на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно
кредитодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Съдържанието на договора сочи на съглашение, по силата на което кредиторът
се задължава да предостави на потребителя – физическо лице, кредит
/потребителски кредит/ за общо ползване /за задоволяване на лични нужди/,
като не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприето съдът
приема, че за валидността на този договор са приложими разпоредбите на
Закона за потребителския кредит.
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради
което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и
т. 3 от Тълкувателно решение No 1/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело No
1/2013 год., ОСГТК, според които при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако неиното нарушение не е
въведено като основание за обжалване, т.е. тои може служебно да се
произнесе по деиствителността на клаузи в договор за потребителски кредит,
когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
5
процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1 т. 1 от ДР на ЗПК е
дадена легална дефиниция на понятието "Общ разход по кредита за
потребителя", като е посочено, че това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула
съгласно приложение № 1 към ЗПК, като се вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания (чл. 19, ал. 2 от Закона за
потребителския кредит). Годишният процент на разходите е величина, чийто
алгоритъм е регламентиран в Закона за потребителския кредит. Приемането на
методика за изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
предвидения от законодателя, е недопустимо. В случая в договора за
потребителски кредит е визирано, че годишният процент на разходите е 49, 90
%, но не е отразено по какъв начин е формиран и какви компоненти включва.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на годишния процент
на разходите, обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се образува, и дали те са в съответствие с нормата на чл.
19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит. Целта е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да направи във връзка с кредита, за може да направи осведомен и
икономически обоснован избор дали да сключи договора. С оглед спазването
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, точка 10 от Закона за потребителския кредит,
в договора за потребителски кредит следва да се отрази не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява годишният процент на разходите, но и изчерпателно да се
изброят всички разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при формиране
на годишния процент на разходите.
По въпроса дали липсата на посочване в договор за потребителски
6
кредит на компонентите, от които е формиран ГПР и начинът му на
формиране, е от такова естество, че да попречи на потребителя да прецени
обхвата на своето задължение и съответно да обоснове недействителност на
кредитното правоотношение по смисъла на чл. 22 ЗПК, следва да се съобрази
даденото разрешение по дело С-42/15 на СЕС. В него е прието, че предвид
целта за защита на потребителите при несправедливи условия в договора за
кредит, преследвана с Директива 87/102/ЕИО на Съвета от 22 декември 1986
година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните
разпоредби на държавите членки относно потребителския кредит, изменена
с Директива 98/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари
1998г. и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по
бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, член 4 от
посочената директива изисква кредитополучателят да разполага с всички
данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (вж.
решение от 9 юли 2015 г., Bucura, C-348/14, непубликувано, EU:C:2015:447, т.
57). Затова се приема, че посочването на годишния процент на разходите в
договор за кредит е от съществено значение в контекста на Директива 87/102,
по-конкретно доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на
своето задължение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г.,
Pohotovosќ, C-76/10, EU:C:2010:685, т. 70 и 71). Такова съществено значение
има изискването в договора за кредит да се посочат данни като например
годишният процент на разходите, броят и периодичността на погасителните
вноски, както и евентуално задължението за плащане на нотариални такси,
изискваните обезпечения и застраховки. Не би могло да се смята за
пропорционално договорът за кредит да се счита сключен без лихви и
разноски, когато липсващите данни са от такова естество, че не могат да
засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение, например данните относно името и адреса на компетентния
надзорен орган. В решението по дело С-686/19 СЕС е разяснил, че понятието
"общи разходи по кредита на потребителя" обхваща всякакви видове разходи,
които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора, съответно разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, също се включват в тези разходи. Съдът на ЕС
е извел заключение, че понятието "общи разходи по кредита на потребителя"
се отнася едновременно до разходите, свързани с получаване на кредита, и
7
разходите, свързани с неговото използване във времето, съответно те трябва
да са ясни за потребителя.
Настоящият съдебен състав приема, че договора за потребителски
кредит трябва да съдържа посочване на начина, по който е формиран ГПР, за
да отговаря същият на императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Този извод следва пряко от съдържанието на Приложение № 2 "Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити", Част III "Разходи по кредита". В договора за кредит следва да бъдат
посочени всички разходи, които са свързани с него, включително, но не само
задължения за плащане на нотариални и други такси. Не е достатъчно
следователно ГПР да бъдат посочени като общ процент без яснота за
отделните компоненти.
В конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота
относно посочените обстоятелства. Липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита - кои точно компоненти са включени в него и
как се формира посочения в договора ГПР от 49, 90 %. Не са посочени
допусканията, които са взети предвид при посочване на годишния процент на
разходите. Клаузите на договора за потребителски кредит трябва да са ясни и
разбираеми не само от граматическа гледна точка, но и да дават възможност
на потребителя да предвиди икономическите последици от сключване на
договора. По изложените съображения, настоящият състав счита, че не са
спазени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, точка 10 от Закона за
потребителския кредит - годишният процент на разходите е посочен като
процент, но не са отразени основните данни, послужили за неговото
изчисляване.
В хода на производството пред настоящата инстанция е постановено
решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С-714/22, с участието на “ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, по преюдициални въпроси от значение за спора,
което, с оглед задължителния си характер, следва да бъде съобразено при
разрешаването на поставения правен въпрос за последиците от установяване
недействителността на съществен елемент от императивно уреденото
съдържание на договорите за потребителски кредити, в частност това по чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, предвид разпоредбата на чл. 22 ЗПК, че липсата на
някой от посочените задължителни реквизити на договора за кредит води до
8
недействителност на целия договор.
Съгласно даденото от СЕС разрешение, чл. 3, б. Ж от Директива
2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги,
които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия
тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за
отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума,
както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски, попадат
в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла
на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения
чл. 3, б. И, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително
за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. С оглед
съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски
кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и
задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се посочат всички разходи по чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48,
следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички
тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на
своето задължение по същия договор както непосочването на този процент.
При тези съображения е прието, че чл. 10, § 2, б. Ж и чл. 23 от Директива
2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. Ж от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита
за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност
да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. Освен това СЕС е постановил, че чл. 4, § 2 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите относно
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават право на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, по
принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази
разпоредба и следователно подлежат на преценка за неравноправност.
От горните задължителни указания по тълкуването на Директива
9
2008/48, както и от цитираната в решението по дело С-714/22 предходна
практика на СЕС следва, че преценката за неравноправност и поради това - за
нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в
договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно
нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Установената недействителност /нищожност/ на съществен елемент от
императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит,
попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените
в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до
недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за
потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им.
В процесния случай се установи, че пакета от допълнителни услуги са
предоставени във връзка с договора за потребителски кредит и дължимото по
него възнаграждение се калкулира в месечните погасителни вноски и като
такова следва да бъде включено при определянето на годишния процент на
разходите за съответния потребителски кредит. Макар и да е описан като
отделен продукт, който доставчикът е предлагал "по избор" на своите клиенти,
на практика съдържанието на пакета не може да се ползва отделно от друг,
основен продукт. Самият кредитор, който несъмнено е изготвил формулярите
както за искане за кредитиране, така и на окончателните документи за
договора, предлаган на клиента като типизиран продукт, е оповестил, че целта
на пакетното обслужване е определен клиент, който вече ползва кредитиране
да бъде третиран по-благоприятно при ползване на вече договорен кредит,
като "пакетираните" услуги, заплащани с общо конкретно възнаграждение
гарантират определени специфики на престацията на кредитора, които обаче
могат да имат практическо значение само ако той вече се е задължил да
предостави кредита на кандидатстващ пред него клиент. Явно е, че
"допълнителният" договор няма самостоятелен предмет, който да може да се
предостави на потребител, необвързан с доставчика по заем, а това налага
общото третиране на двата договора като един продукт и прилагане на уредба,
ограничаваща договорна свобода както по основен, така и по добавени
(адхезионни) договори. В този смисъл са и дадените вече указания по
възприемане на смисъла на Европейския стандарт на потребителска закрила в
10
практиката на СЕС (С-96/14, Съединени дела C224/19 и C-259/19). Точно
защото е било обявено от доставчика като незадължителна алтернатива на
задължителното според общите условия стандартно обслужване, няма
основание за отделянето на съдържането на това договаряне от основния
кредитен договор, а се налага третирането на целия пакет от основен и
допълнителен договор като един различен от стандартен кредит продукт. В
този смисъл релевираните от въззивника доводи, че сключването на
допълнителното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги не е условие за отпускане на кредита, са неоснователни. Чрез
заплащането на възнаграждение по този пакет от допълнителни услуги
кредитодателят цели единствено да прикрие действителните разходи по
процесния кредит.
В случая се установи, че възнаграждението за допълнителните услуги не
е включено като компонент при формиране на ГПР по процесния кредит, с
което е нарушено императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК.
Освен това при включването на това възнаграждение в ГПР е видно, че
същият ще надвишава максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
в частност ГПР по процесния договор е в размер на 996, 91 %.
С оглед изложеното и предвид установеното неспазване на
императивното правило по чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК се налага
извод, че процесният договор за кредит е недействителен съгласно чл. 26, ал.
1, предл. 1-во от ЗЗД поради нарушение на закона.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
По отношение на разноските:
В полза на адвокат Д. Ф. – процесуален представител на въззиваемия
следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл.
38, ал. 2 от ЗА във връзка с осъщественото процесуално представителство и
защита. Размерът на същото следва да се определи на 785 лева при
съобразяване на материалния интерес по делото, фактическата и правна
сложност на същото, а нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004г. за
възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025г./ служи
за ориентир при определяне на възнаграждението.
11
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 25.05.2021г., поправено по реда на чл. 247
от ГПК с решение от 23.03.2022г., постановено по гр.д. № 75226/2019г. по
описа на СРС, ГО, 35 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53 Е, вх.
В да заплати на адвокат Д. Л. Ф., от САК, с личен номер **********, с адрес
на упражняване на дейността – гр. София, ул. “****, на основание чл. 38, ал. 2,
вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 785 /седемстотин осемдесет и пет/ лева -
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие за осъщественото процесуално представителство на С. С. С. по
в.гр.д. № 6234/2022г. по описа на СГС, ГО, II А въззивен състав.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12