РЕШЕНИЕ
гр.Русе, 24.06.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, IX гр. състав, в публично
заседание на единадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Районен съдия: ВАСИЛ ПЕТКОВ
при секретаря Дарина Великова като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 7707 по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази
Р.Б.Ц. твърди,
че заедно с ответника Т.Д.Т. са законни наследници на Б. Р. Б.и Д. Т.Б., които
са родители на ищцата и баба и дядо по майчина линия на ответника. Приживе
наследодателите са построили в гр. С., в парцел XVI общ. кв.6 жилищна сграда и две
селскостопански постройки. След тяхната смърт имотите били наследени от ищцата
и сестра й- С. Б. Р.- майка на ответника. Тъй като ищцата живеела в чужбина, тя
се споразумяла с майката на ответника да живее в имота и да го поддържа от
името и за сметка на двете съсобственици. С.Р.починала през 2008 година, а след
това ответникът се снабдил с констативен нотариален акт за собственост за имота
придобита по давност. Ищцата счита, че ответникът не е придобил имота по
давност, тъй като не е владял имота повече от 10 години с намерение да го свои,
което намерение да е било доведено до знанието й.
При тези
фактически твърдения Р.Б.Ц. иска от съда да признае за установено по отношение
на Т.Д.Т. че е собственик на ½ идеална част от посочените имоти и да
бъде отменен констативният нотариален акт на ищеца за спорните имоти, в частта
му с която са засегнати правата й.
Ответника
оспорва иска. Твърди, че е владял имота явно повече от десет години, като е
правил множество скъпи подобрения в него. Ищцата е живеела в чужбина, не се е
появявала в имота и той обективно не е имал възможност да й демонстрира
намеренията си.
Предявения иск
е с правно основание чл. 124 ал.1 от ГПК- за установяване, че ищеца е
собственик на идеална част от недвижими имоти.
От фактическа
страна съдът намира за установено следното:
Б. Р. Б.е
починал на 02.12.1996г, като е оставил наследници съпругата си Д. Т.Б. и
дъщерите си Р.Б.Ц. и С. Б. Р..
Д. Т.Б. е
починала през 1998 година и е оставила наследници дъщерите си Р.Б.Ц. и С. Б. Р..
С. Б. Р. е
починала през 2008 година и е оставила наследници дъщеря си К. Д. Т.и сина си Т.Д.Т..
Така
наследници на Б. Р. Б.и Д. Т.Б. се явяват дъщеря им Р.Б.Ц. с права върху
наследството в размер на ½ идеална част и внуците им К. Д. Т.и Т.Д.Т.- с
права върху наследството в размер на по ¼ идеална част всеки.
На
15.08.2018г. Т.Д.Т. се е снабдил с нотариален акт № 174, том V, рег. № 9305,
дело № 764/2018г. на нотариус с рег. № 629 с който е признат за собственик по
давностно владение на следния недвижим имот: жилищна сграда с площ 83 кв.
метра, селскостопанска постройка с площ 30 кв. метра и селскостопанска
постройка с площ 38 кв. метра построени в дворно място, общинска собственост с
площ 881 кв. метра, представляващо имот № 73, за който е образуван урегулиран
поземлен имот XV
с
площ 921 кв. метра в квартал 11 по плана на град С., общ. Ветово, обл. Русе с
адрес ул. „Ал. ...“ № .., при граници: имот № 72, имот № 74, имот № 748 и имот
№ 749 и от една страна улица.
Между страните
не е спорно, че процесният имот е бил собственост на техните наследодатели Б.
Р. Б.и Д. Т.Б., което се установява и от приложената по делото скица (л.10) и протокол
за дадена строителна линия (л.12), от показанията на свидетелите по делото,
както и от подадената на 24.07.2018г. от Т.Д.Т. декларация по чл. 14 от ЗМДТ за
облагане с данък върху недвижимите имоти (л.94-100), в която процесните имоти
са декларирани като наследствени. Спорно е по делото дали ответникът Т.Д.Т. е
придобил имотите по давност или не.
Св. Р.И.е
сестра на Б. Р. Б.и твърди, че ищцата живее в Разград, но работи в чужбина.
Връща се в България за по един месец всяка година. Има две дъщери, като едната
работи в Глоджево, а другата в Разград. Съпругът й също работи в Разград. Р.Ц.
има две дъщери, които живеят съответно в Глоджево и в Разград. Когато ищцата Р.Ц.
се връщала от чужбина понякога посещавала И.. Р. и сестра й С. водили разговор
относно къщата в присъствието на Р.И.и се съгласили С.да живее в къщата и
съответно да я поддържа. Т.Т. живее в къщата от малък.
Свидетелят И.И.е
съсед на Т.Д.Т. и твърди, че знае, че последния е собственик на спорния имот. Т.
заживял в къщата от както бил в трети клас и от тогава през целия си живот е
живял в тази къща. Майка му и леля му, за разлика от него не са живели
продължително време в имота. Сестрата на Т. напуснала къщата след като
завършила седми клас. Т. правил подобрения в имота. Свидетелят Н. Н.също
твърди, че знае, че Т.Д.Т. е собственик на спорния имот, живял е в него от
детска възраст, а след това и със съпругата си. Т. полага грижи за имота. Н.
чувал, че лелята на Т.- Р.- имала претенции за имота. Т.Т. споделял със Н., че
леля му искала от него да й купи апартамент в Разград, за да му остави къщата
на него.
На
24.07.2018г. Т.Д.Т. е подал декларация по чл. 14 от ЗМДТ за облагане с данък
върху недвижимите имоти (л.94-100), в която процесните имоти са декларирани
като наследствени, като собственици са
посочени Т.Д.Т. и К. Д. Т.при права по ½ идеална част.
На
21.08.2018г. Т.Д.Т. подава нова декларация по чл. 14 от ЗМДТ за облагане с
данък върху недвижимите имоти (л.60-66), в която процесните имоти вече са
декларирани като единствено негова собственост, придобита по давност, което е
удостоверено с нотариален акт № 174, том V, дело № 764/2018г.
Св. Б.К.
твърди, че е придружавал Т.Д.Т. през 2008 година, който ходил до Разград да
търси леля си Р., но не я открил. Това станало още докато е била жива майката
на Т.Т., като свидетелят предполага, че Т. е търсил леля си, за да я уведоми,
че сестра й е тежко болна.
На 14.06.2018г.
са заплатени данъците за имота дължими от Р.Б.Ц.. Назначено е вещо лице, което
дава заключение, че подписът за „платил“ в приходната квитанция за данъка е
положен от Т.Д.Т., от което съдът прави извод, че сумата е платена от Т.Т..
От правна
страна съдът намира следното:
Ответникът Т.Д.Т.
се позовава на десетгодишно давностно владение над спорния имот, в резултат на
което счита, че е придобил собствеността върху имота.
Когато едно лице упражнява фактическа
власт върху една вещ, това лице може да бъде владелец на вещта, ако я държи
лично или чрез другиго като своя (чл.68 ал.1 от ЗС.) Ако лицето държи вещта не като своя, то е държател
на вещта (чл.68 ал.2 от ЗС). Намерението за своене на една вещ е психическо
състояние на владелеца, което е трудно за доказване, поради което в закона е създадена презумпция на чл. 69 от ЗС- „Предполага се, че владелецът държи вещта
като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго“.
Както в теорията, така и в съдебната практика
се приема, че индикатор за намерението на упражняващия фактическа власт е
основанието на което е придобито владението (което може да е различно от
основанието на което е придобита собствеността), в този смисъл- Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС
по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК. Така на практика се завръщаме към разрешенията
дадени още в римското право, където разграничението между владение и държане е
било не на базата на намерението (което е трудно доказуемо), а на базата на основанието,
на което е придобито владението.
Когато фактическата власт се
придобива поради наследяване от сънаследник, същият е владелец на наследствения
си дял и държател на дяловете на другите сънаследници. Това е така докато
упражняващия фактическа власт сънаследник не изяви недвусмислено своето
намерение да владее за себе си цялата вещ.
Съгласно чл.31
ал.1 от ЗС: „Всеки съсобственик може да си служи с
общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите
съсобственици да си служат с нея според правата им.“ Т.е. съсобственикът- има право да си служи с цялата вещ независимо колко малка е
квотата му в съсобствеността и си служейки си с цялата вещ той упражнява едно
свое право. Това право може да бъде
ограничено от другите съсобственици, които могат да поискат и те да си служат с
вещта и тогава всеки би трябвало да си служи с нея съразмерно на правата си.
Ако другите съсобственици поискат и те да си служат с вещта и владеещия съсобственик
отблъсне претенциите им, от този момент той се превръща във владелец на цялата
вещ. И ако от този момент изтече срокът на придобивната давност, през който
невладеещите съсобственици не предприемат действия, с които да прекъснат
давностното владение на владеещия съсобственик, тогава последния ще придобие
собствеността върху цялата вещ. Така, когато невладеещия съсобственик е поискал
да си служи с вещта и му е било отказано, тогава имаме едно недвусмислено
проявление на намерението вещта да се свои изцяло и този който я владее за
съответния период може да я придобие по давност.
Когато обаче невладеещите
сънаследници не са изразили желание да ползват вещта, тогава упражняването на
фактическа власт върху целия имот от единия сънаследник няма да е достатъчно за
да се приеме, че последния владее за себе си цялата вещ. В този случай
служенето с цялата вещ от единия сънаследник би могло да бъде и търпимо
действие, с което другите сънаследници са се съгласили без да се отказват от
правото си на собственост. За да се приеме, че сънаследникът е започнал да
владее и частите на другите намерението му за това трябва да е заявено ясно и
недвусмислено пред другите сънаследници и ако от този момент нататък в продължение на десет години последните не
предприемат действие за да защитят собствеността си, тогава те ще я загубят,
защото владеещия съсобственик ще я придобие .
Владението, за да бъде такова
трябва да има следните характеристики: да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнено. Тези характеристики на
владението са посочени в отменения Закон за имуществата, собствеността и
сервитутите и макар да не са възпроизведени нормативно в действащия Закон за
собствеността, няма съмнение, че са приложими и сега. В този смисъл са както
съдебната практика (Решение № 477 от 8.11.2010 г. на ВКС по гр. д. №
909/2009 г., II г. о., ГК, Решение № 68
от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., ГК, Решение № 197 от
7.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1024/2017 г., I г. о., ГК и много други), така
и правната теория („Владение“, проф. В. Таджер, 1991г, стр,13-14 и др.)
По делото се установява, че Р.Б.Ц.
работи от години в чужбина и се завръща рядко в България- признава се в
исковата молба, а св. Р.И.твърди, че Ц. се завръщала в България веднъж годишно
за по около месец, като понякога посещавала Илиева. Р.Ц. и сестра й С.провели
разговор в присъствието на леля си Руска при който двете сестри се съгласили С.да
живее в къщата с децата си и съответно да я поддържа.
По делото няма спор, че Т.Д.Т. не е
довел до знанието на ищцата Р.Б.Ц. намерението си да свои целия имот и от този
момент да са изтекли десет години. Т. обаче навежда доводи, че е бил в
обективна невъзможност да доведе до знанието на ищцата намерението си да свои
целия имот. В цитираното Тълкувателно
решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК е посочено
следното:
„Завладяването
частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и
осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен
ако това е обективно невъзможно. Във
всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани“
Съдът приема,
че владението на целия имот от страна на Т.Д.Т. не е било в достатъчна степен явно
и несъмнено и че същият не е положил достатъчно усилия, за да достигне до леля
му Р.Б.Ц. неговото намерение да свои целия имот, поради което не може да се
приеме, че е бил в обективна невъзможност да манифестира намерението си да свои
имота изключително за себе си. Аргументите на съда за това са следните:
· Т.Т. не е
заплащал в течение на годините данъците на целия имот. Той е заплатил данъкът
за частта от имота принадлежаща на леля му за периода 2011-2018 година едва на
14.06.2018г. Това според съда е направено за целите на нотариалното
производство по снабдяване с констативен нотариален акт, което се е случило два
месеца по-късно. Ако Т. е имал намерение да свои целия имот, логично е било
своевременно да плаща данъкът за целия имот.
· На
24.07.2018г. Т.Т. е декларирал имота като собствен на него и сестра му К. Д. Т.(л-94-100),
което опровергава твърденията му, че възприема имота, като еднолична негова
собственост.
· Р.Б.Ц. работи
в чужбина и наистина може да има затруднения при комуникацията с нея, но в
България (съответно в Разград и Глоджево) живеят двете й дъщери и съпругът й и
ако Т. е искал владението му да е достатъчно явно, той е следвало да го заяви по доказуем начин пред тях, но не го е
направил. Т. не е заявил явно намерението си да свои целия имот и пред лелята
на неговата майка и на ищцата- св. Руска Илиева, която знае, че Т. живее в
имота по съгласие между леля му и майка му, без леля му да се е отказвала от
собствеността си.
· Свидетелят
Недялков (доведен от Т.Т.) заявява- „Чувал съм, че леля му Р. имала
претенции за имота. Това съм го чувал от Тошко. Казвал ми е, че има претенции
за къщата. Това, което съм чувал от него е той да й купи апартамент в Разград и
къщата да остане за него. Не знам преди колко години е било точно това, може би
преди 2-3 години, а може и повече да са, не мога точно да кажа.“ Това опровергава твърдението на Т.Т., че не е
имал контакт с леля си, което му е пречило да изрази пред нея намерението
си да свои целия имот.
· Показанията на
всички свидетели, които заявяват, че са виждали само Т.Т. да живее в имота през
последните десет години и считат само него за собственик не доказват
придобиването на собствеността- както бе посочено Т. като съсобственик може да
си служи с цялата вещ, без този факт да е индикация, че посяга върху владението
на леля си.
По изложените
по-горе съображения съдът приема, че Т.Д.Т. не е придобил по давност идеалната
част на леля си Р.Б.Ц. от спорния имот, както и че констативния нотариален акт
за собственост издаден въз основа на обстоятелствена проверка е опроверган. Р.Б.Ц.
е собственик на половината от процесните имотите по наследство, поради което
предявените от нея искове следва да се уважат изцяло.
На основание
чл. 537 ал.2 от ГПК нотариален акт за собственост придобита по давност № 174,
том V, рег. № 9305,
дело № 764/2018г. на нотариус с рег. № 629 следва да бъде отменен в частта, с която
засяга правата на ищцата.
Предвид
изхода на делото Т.Д.Т. следва да заплати на Р.Б.Ц. разноски по делото в размер
на 550 лева. Мотивиран така съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение
на Т.Д.Т., ЕГН **********, адрес: *** че Р.Б.Ц., ЕГН ********** със съдебен
адрес *** е собственик на една втора идеална част от правото на собственост
върху следния недвижим имот: двуетажна жилищна сграда с площ 83 кв. метра (по
скица 73 кв. метра), селскостопанска постройка с площ 30 кв. метра (по скица-
паянтова жилищна сграда с площ 22 кв. метра) и селскостопанска постройка с площ
38 кв. метра (по скица 72 кв. метра) построени в дворно място, общинска
собственост с площ 881 кв. метра, представляващо имот № 73, за който е
образуван урегулиран поземлен имот XV с площ 921 кв. метра в квартал 11 по плана на град
С., общ. Ветово, обл. Русе с адрес ул. „Ал. ...“ № .., при граници: имот № 72,
имот № 74, имот № 748 и имот № 749 и от една страна улица
ОТМЕНЯ Нотариален акт за собственост върху
недвижим имот придобит по давност № 174, том V, рег. № 9305, дело № 764/2018г.
на нотариус с рег. № 629, който нотариален акт е вписан в Служба по вписванията
– Русе като Акт № 91, том 25, дело № 5164/2018 г, в частта с която Т.Д.Т., ЕГН **********
е признат за собственик на над една втора идеална част от посочените в
нотариалния акт имоти.
ОСЪЖДА Т.Д.Т., ЕГН **********,
адрес: *** да заплати на Р.Б.Ц., ЕГН ********** със съдебен адрес *** сумата 550 лева разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред Русенския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия:/п/