РЕШЕНИЕ
№
Гр.София, 23.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, VIII
въззивен
състав в публично съдебно заседание
на петнадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА МУМДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1.
ВЕСЕЛИНА СТАВРЕВА
2.
И.КИРИМОВ
при участието на
секретаря Татяна Шуманова и в присъствието на прокурора Нина Янева, като разгледа докладваното от съдия Мумджиева ВНОХД № 4934/2019 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XXI от НПК:
Образувано е по повод постъпила въззивна жалба от
защитника на подсъдимия Д. – адв. П.Г. срещу присъда от 06.02.2019г. на СРС,
НО, 17 с-в по НОХД № 20050/2017г., с която подсъдимият М. Д. е признат за
виновен в това, че на 23.06.2016г., в гр. София, бул. „*********в ТД на НАП,
офис „Младост“, като длъжностно лице по смисъла на чл.93, т.1, б. „Б“ – изпълнява
работа, свързана с управление на имущество на същото, в кръга на службата си
съставил официални документи – Уведомления по чл.62, ал.5 от Кодекса на труда –
приложение 1 по чл.1, ал.1 от Наредба 5 от 29.12.2002г. за съдържанието и реда
за изпращане на уведомлението по чл.62, ал.5 от Кодекса на труда, в които
удостоверил неверни обстоятелства – в качеството си на работодател,
представляващ „Т.Т.Т.“ ЕООД уведомил ТД на НАП офис „Младост, че е сключил
безсрочни трудови договори с лицата както следва: безсрочен трудов договор
№ 2 от 23.06.2016 г. с А. Б.А., безсрочен трудов договор № 3 от 23.06.2016 г.
със С.Д.Б., безсрочен трудов договор № 5 от 23.06.2016 г. с П.И.Ц., безсрочен
трудов договор № 6 от 23.06.2016 г. с И.А.Н., безсрочен трудов договор № 7 от
23.06.2016 г. с Л.И.Л., безсрочен трудов договор № 8 от 23.06.2016 г. с В.Т.Д.,
безсрочен трудов договор № 9 от 23.06.2016г. с Е.Х.С., безсрочен трудов договор
№ 10 от 23.06.2016 г. със З.И.Н., а в действителност посочените лица никога не
са сключвали трудов договор с „Т.Т.Т.“ ЕООД, с цел да бъдат използвани тези
документи като доказателство за посочените в тях обстоятелства, като
документите са използвани пред Й.И.М.- служител на ТД на НАП офис
Младост, като ги е подал с придружително писмо от 23.06.2016 г. /подаване на
уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ/ - приложение № 2 към чл. 2, ал. 1 от
Наредба № 5 от 29.12.2002 г. – престъпление по чл.311, ал.1 от НК. На
основание чл.54, ал.1 от НК подсъдимият Д. е осъден на лишаване от свобода за срок от
шест месеца. На основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на така наложеното
наказание е отложено с изпитателен срок от три години. На основание чл.189,
ал.3 от НПК подсъдимият е осъден да заплати разноски в размер на 89.48 лв.
В жалбата се
твърди, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна, тъй като според защитата
на подсъдимия съдът не е оценил правилно събрания доказателствен материал.
Посочва се, че не са събрани доказателства, от които да се установи, че
подсъдимият е разбирал какви документи подписва, нито е бил запознат с тяхното
съдържание, тъй като не владее български език. В този смисъл се навежда довод,
че не е осъществен субективният елемент от състава на престъплението, тъй като
подсъдимият не е предвиждал и целял съставомерните общественоопасни последици.
Във връзка с изложените съображения се предлага съдът да постанови нова
присъда, с която да признае подсъдимия за невиновен и да го оправдае изцяло по
предявеното му обвинение. Алтернативно се предлага съдът да наложи закон за
по-леко наказуемо престъпление – това по чл.311, ал.2 от НК, като приложи
материално-правния институт на чл.78а от НК.
В проведеното по
реда на чл.327 от НПК закрито съдебно заседание на 06.12.2019г. въззивният съд
е приел, че за правилното решаване на делото не се налага разпит на подсъдимия Д.
и вещи лица, но е допуснал до разпит свидетеля А. Т.. Със същото определение е
допуснато събиране на писмени доказателства относно статуса на пребиваване на
свидетелят А. Т. и подсъдимия за периода от 23.06.2016г. до датата на изготвяне
на справката.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция подсъдимият Д., редовно призован, не се
явява лично. Правото му на защита е обезпечено посредством участието на
упълномощен защитник в лицето на адв. Г..
В хода на
съдебните прения защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и моли съдът да
уважи жалбата, като отмени постановената присъда като неправилна и
незаконосъобразна. Намира, че по делото не е установено по категоричен начин
подсъдимият да е извършил вмененото му престъпление, а дори да е извършил и
осъществил състава на престъплението, то е налице малозначителност по смисъла
на чл.9, ал.2 от НК. Отново се акцентира върху обстоятелството, че подсъдимият
не владее български език, не е могъл да изготви инкриминираните документи, че същите
са му били поднесени без подпис, като той не е разбирал изобщо какво подписва,
с оглед на което се предлага да бъде оправдан.
Представителят
на СГП пледира, че по делото по категоричен начин е установено, че не се касае
за маловажен или малозначителен случай,
а за множество извършени деяния и то с ясното съзнание от страна на
подсъдимия за общественоопасния им характер. Намира, че първоинстанционният съд
е анализирал доказателствената съвкупност правилно и е достигнал до верни
правни изводи. Излага кратки съображения защо счита, че не е налице маловажен
или малозначителен случай, като в заключение моли съдът да потвърди
първоинстанционната присъда като правилна и законосъобразна.
Софийски градски
съд, като съобрази изложените от страните доводи и сам служебно провери изцяло
правилността на присъдата съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за
установено следното:
В производството пред СРС е проведено
съкратено съдебно следствие по реда на чл. 370, т.1 НПК след разпоредително
заседание (л. 29 –л.31, СП, СРС). Одобрено е съгласие на страните да не се
провежда разпит на свидетелите Х., С.,Л., М.,Н.а, Ц., Б., Д. иН., както и на ВЛ
Д. –л.30, СП, ( СГЕ –л. 46-л.51, том 2 ДП).
Въззивната жалба
е подадена в законния срок, от надлежно легитимирана страна, срещу съдебен акт,
подлежащ на въззивен съдебен контрол, поради което е допустима, но по същество
е неоснователна.
Въззивният съд
намира, че при извеждане на релевантната фактическа обстановка от районния съд
не са допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение.
Фактическите констатации за извършеното деяние, залегнали в първоинстанционната
присъда, се основават на цялостна оценка на доказателствения материал, относим
към предмета на доказване и съдът в изпълнение на чл. 13, 14 и чл. 107, ал. 4 НПК е достигнал до крайните си изводи. Доказателствената съвкупност по делото е
еднопосочна, като от нея по един категоричен и безпротиворечив начин се
установяват обстоятелствата, свързани с предмета на доказване. Въз основа на
изложения от районния съд доказателствен анализ може да се проследи процеса на
формиране на вътрешното му убеждение и достигнатите правни изводи. Когато и
доколкото изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната
инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно
доказателствата по делото, а може да анализира само тези, чиято интерпретация в първоинстанционния
съдебен акт счита за неправилна, както и
доказателствата, които се оспорват. Необходимост в тази насока възниква от
задължението на съда да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата
или протеста или /в този смисъл например - Решение № 372 от 01.10.2012г. по НД
№ 1158/2012г., НК, III НО на ВКС/. Ето защо и въззивният съд не намира за
необходимо да преповтаря доводите на контролирания съд.
По възраженията, наведени в жалбата и
допълнението към нея въззивният съд намира за установено следното.
При
самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства въззивната
инстанция не намери основания за промяна на фактическата обстановка по делото,
която е следната:
Подсъдимият М. Д. /M.D./,
роден на *** г. в
Сирия, гр. Дамаск, сириец, сирийски гражданин, е с основно образование,
неработещ, неосъждан, с известен по делото адрес - гр.София, ж.к. *********, с ЛНЧ
- **********.
Подсъдимият Д. пристигнал в Република
България през 2011 г., като получил разрешение за пребиваване в страната на
чужденец за срок от една година и личен номер на чужденец -**********. Още през
2011 г. заедно със свой познат - св. М. Х. решили да учредят търговско
дружество – „Т.Т.Т.“ ООД, което било регистрирано в търговския регистър със
съдружници и управители св. Х. и подсъдимия. Дружеството не наело персонал и не
извършвало търговска дейност, като през 2013 г. св. Х. продал дружествения си
дял на Х. М., неустановена по делото и подсъдимият останал управител на
дружеството. През 2013 г. подсъдимият лично подал в търговския регистър заявление
А 4 и придружаващите го документи за промяна в обстоятелствата по партидата на
дружеството, включително и декларации, решения на общото събрание на
съдружниците за приемане на нов съдружник, договор за продажба на дружествени
дялове, пълномощно, всички изготвени на български език, без превод, които
документи носели подписа на подсъдимия. Той подал и декларация по чл. 13, ал. 4
от ТЗ, в която заявил, че е наясно с отговорността по чл. 313 от НК за
деклариране на неверни обстоятелства.
Междувременно подсъдимият често
пътувал до родината си и до ЛИ.и се връщал в Република България да подновява
разрешителното си за пребиваване. Така през 2013 г. и 2014 г. той използвал
услугите на А.Т., който бил управител на две дружества – „И.Т.Т.“ ООД и „А.“
ООД, в които като съдружници били вписани съответно 15 и 11 чужденци с произход
от Сирия, Ливан, Ирак, Саудитска Арабия, между които и подсъдимия Д.. Съответно
през 2013 г. и 2014 г. А.Т. подал документи, с които удостоверил, че
дружествата са наели на работа по 10 лица, на минимална работна заплата, което
дало основание на българските власти да удължат разрешението за пребиваване на
подсъдимия за по една година, като чуждестранен инвеститор.
През 2015 г. разрешителното за
пребиваване на подсъдимия било удължено до 30.06.2016г. на основание чл. 24,
ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ на база на подадени документи на 30.06.2015г. от дружество „А.Ш.“
ООД, в което подсъдимият бил вписан като съдружник с още едно лице от иракски
произход. Към документите били представени и доказателства, че подсъдимият живее в
Република България, декларация от лице /С. М.А./, че то ще осигурява издръжката
му, копия на лични документи и застраховка за подсъдимия, както и извлечение от
банковата му сметка. Към документите било представено и Удостоверение от НАП,
че дружеството има наети по силата на трудов договор 10 лица, като всички те според
удостоверяването били наети на 18.06.2015 г. на минималната работна заплата.
Когато през
месец юни 2016 г. подсъдимият Д. поискал да удължи срока на разрешителното си
за пребиваване, той решил отново да се възползва от процедурата по чл. 24, ал.
1, т. 2 от ЗЧРБ чрез представяне на удостоверение от НАП, че е работодател на
10 лица, този път чрез дружеството, на което Д. бил управител – „Т.Т.Т.“ ООД.
По неустановен начин подсъдимият се снабдил с попълнени 10 броя уведомления по
чл. 62, ал. 5 /предишна ал. 4/ от КТ - приложение № 1 по чл. 1, ал. 1 от
Наредба № 5 от 29.12.2002 г. за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението
по чл. 62, ал. 5 от Кодекса на труда. Същите удостоверявали, че фирма „Т.Т.Т.“
ООД, представлявана от подсъдимия, е сключила безсрочни трудови договори с 10
лица, а именно безсрочен трудов договор № 2 от 23.06.2016 г. с А. Б.А.,
безсрочен трудов договор № 3 от 23.06.2016 г. със С.Д.Б., безсрочен трудов
договор № 5 от 23.06.2016 г. с П.И.Ц., безсрочен трудов договор № 6 от
23.06.2016 г. с И.А.Н., безсрочен трудов договор № 7 от 23.06.2016 г. с Л.И.Л.,
безсрочен трудов договор № 8 от 23.06.2016 г. с В.Т.Д., безсрочен трудов
договор № 9 от 23.06.2016г. с Е.Х.С., безсрочен трудов договор № 10 от
23.06.2016 г. със З.И.Н.. Подсъдимият на 23.06.2016 г. положил подписа си на
всяко от уведомленията за „ръководител“ (управител на дружеството) и поставил
печат на дружеството.
След като се снабдил с посочените
документи на 23.06.2016 г. подсъдимият посетил ТД на НАП офис Младост и подал
лично 10 броя уведомления по чл. 62, ал. 5 от КТ, заедно с подписано от него
придружително писмо от 23.06.2016 г. съгласно приложение № 2 към чл. 2, ал. 1
от Наредба № 5 от 29.12.2002 г. за съдържанието и реда за изпращане на
уведомлението по чл. 62, ал. 5 от Кодекса на труда, като в качеството си на
работодател - управител на „Т.Т.Т.“ ООД представил документите пред св. Й.М.-
на длъжност старши специалист в ТД на НАП, офис Младост.
В действителност, посочените 10 лица
в уведомленията никога не били сключвали трудови договори с „Т.Т.Т.“ ООД, не
познавали подсъдимия и не му били предоставяли личните си данни.
Подсъдимият разбирал какво е
съдържанието на представените документи и осъзнавал, че в действителност като
управител на дружеството не е сключвал трудови договори с тези лица, но искал
да му бъде издадено ново разрешение за пребиваване в страната на основание чл.
24, ал.1, т. 2 от ЗЧРБ. Подсъдимият знаел, че за целта му е необходимо удостоверение
от ТД на НАП, че е работодател на поне 10 лица.
Документите, подготвени от
подсъдимия, били приети от св. М. и на 24.06.2016 г. било издадено
Удостоверение за наети по трудови правоотношения български граждани от
осигурител чуждестранно лице от ТД на НАП София, придружено със справка за
актуалното състояние на действащите трудови договори и обобщена справка за
работодател. Това удостоверение и придружаващите го документи било представено
от подсъдимия Д. пред дирекция „Миграция“ СДВР, заедно с удостоверение по чл.
87, ал. 6 от ДОПК, удостоверение от търговския регистър за актуално състояние
на „Т.Т.Т.“ ООД; справка за салдото по банкова сметка; *** М.А., че осигурява
на подсъдимия жилище и финансова издръжка, копия на лични документи и
медицинска застраховка за подсъдимия. С оглед така представените документи на
подсъдимия било издадено от СДВР разрешително за пребиваване в страната със
срок до 28.06.2017 г.
Преди изтичането на срока,
разрешителното за пребиваване на подсъдимия Д. било удължено до 28.06.2018 г.
на основание чл. 24, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ на база на подадени на 22.08.2017 г.
документи от подсъдимия относно дружество „О.С.“ ООД, в което подсъдимият бил
вписан като съдружник на 15.08.2017 г. и заличен като съдружник на 16.10.2017
г. Към документите били представени още и договор за наем на български език с
наемател подсъдимия, копия на лични документи и застраховка за подсъдимия,
както и извлечение от банковата му сметка. Към документите било представено и
Удостоверение от НАП, че дружеството има наети по силата на трудов договор 10
лица преди вписването на Д. като съдружник (с трудови договори от м. май и юни
2017 г.) и удостоверение от търговския регистър за актуално състояние от
16.08.2017 г., издадено един ден след вписването на Д. като съдружник.
Съдът намира, че фактическа
обстановка е установена от първия съд на базата на задълбочен анализ на
събрания доказателствен материал. Установената от СРС фактическа обстановка
следва да се допълни с факта, че към настоящия момент, считано от 27.11.2018г.
подсъдимият Д. е със статут на бежанец (л.91, СП, СГС).
При собствена оценка на
доказателствата въззивният съд се съглА.ва с извода, че показанията на свидетелите са достоверен източник на доказателства,
а именно: показанията на св. Е. С., Л.Л.,
З.Н.а, П.Ц., С. Б., В.Д., И.Н., М. Х., Й.М..
Не са налице основания за изменение
на установената от СРС фактическа обстановка и с оглед съдържанието на писмените
доказателства: справка за съдимост на подсъдимия; протоколи за снемане на
сравнителен материал от подсъдимия и свидетелите; копие на документите,
подадени от подсъдимия пред СДВР дирекция „Миграция“ през 2013, 2014, 2015,
2016 и 2017 г.; документи от търговския регистър за дружествата „Т.Т.Т.“ ООД и „О.С.“
ООД; справки за сключени трудови договори от инкриминираните 10 лица; 10 броя
уведомления по чл. 62, ал. 4 (сега ал. 5) от КТ в оригинал и придружително
писмо за подаване на уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ – оригинал, справка
МВР, отдел „Български документи за самоличност“ (л.22 от ВНОХД), справка от
МВР, Дирекция „Миграция“ (л.91 от ВНОХД), приообщени по реда на чл.283 от НПК.
Към писмените доказателства са приобщени
инкриминираните документи – Уведомления по чл. 62, ал. 5 от Кодекса на труда -
приложение № 1 по чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5 от 29.12.2002 г. за съдържанието
и реда за изпращане на уведомлението по чл. 62, ал. 5 от Кодекса на Труда/ (л.
32-л.41, том 2 ДП), в които са
удостоверени неверни обстоятелства, а
именно това, че подсъдимият в
качеството си на работодател, представляващ „Т.Т.Т.“ ЕООД уведомил ТД на НАП
офис Младост, че е сключил безсрочни трудови договори е лицата, както следва:
безсрочен трудов договор № 2 от 23.06.2016 г. с А. Б.А., безсрочен трудов договор № 3 от 23.06.2016 г.
със С.Д.Б., безсрочен трудов договор № 5 от 23.06.2016 г. е П.И.Ц., безсрочен
трудов договор № 6 от 23.06.2016 г. с И.А.Н., безсрочен трудов договор № 7 от
23.06.2016 г. с Л.И.Л., безсрочен трудов договор № 8 от 23.06.2016 г. е В.Т.Д., безсрочен трудов договор № 9
от 23.06.2016 г. е Е.Х.С., безсрочен трудов договор № 10 от
23.06.2016 г. със З.И.Н.. Разкрита е с определение от 07.04.2017г. по адм.
дело 3518/2017г. данъчно-осигурителна
информация за Ц.Ш., за А. А., за Л.Л. и за Е. С. (л. 106, том 1 ДП). С
определение на Аминистративен съд – София област е разкрита и данъчно
осигурителна информация за П.Ц., И.Н., В.Д. и С.П.– л. 109 – л. 111, том 1 ДП. За
лицето С. Б. тази информация е разкрита
с определение № 84/06.04.2017г. на Административен съд – гр. Сливен ( л.113,
том 1 ДП). Съгласно справка от НАП – няма данни фирмата на подсъдимия да е
упражнявала дейност ( л.152, том 1 ДП). От съществено значение са и
документите, предствени в сектор „Миграция“ –л. 38-л. 101, СП, СРС,
Удостоверение НАП –л.54, СП, СРС.
Обвинението е доказано по изискуемия
в разпоредбата на чл. 303, ал.2 НПК начин и чрез други способи
за доказване – заключение от изготвена графическа експертиза. От
заключението на изготвената в досъдебното производство съдебно- графическа
експертиза е видно, че подписите, положени в долната част на всяко от
подадените на 23.06.2016 г. уведомения по чл. 62, ал. 4 от КТ (актуална ал. 5)
за работодател „Т.Т.Т.“ ООД в графа „подпис на ръководител“ са положени от
подсъдимия Д., като той е положил и подпис в долната част на придружителното
писмо от 23.06.2016 г. в графата „подпис“ за работодател „Т.Т.Т.“ ООД. По изложените съображения въззивният съд се съглА.ва с
изводите на първата съдебна инстанция, че документите са били подадени лично от
подсъдимия. Източник на доказателства в тази насока са и показанията на св. М.
( л. 9, л.10, том 2 ДП). От обективна страна се установява, че удостоверяването
е невярно и с оглед твърденията на
свидетелите, че на са били назначени с трудов договор във фирмата на
подсъдимия.
Въззивният съд установи, че по делото са събрани
всички обективно възможни и относими доказателства, които позволяват правилно
изясняване на релевантната фактическа обстановка. Събраните по реда на чл.371,
т.1 от НПК свидетелски показания и експертно заключение са били обсъдени
поотделно и в съвкупност, като са ценени съобразно действителния им смисъл и
съдържание, при спазване на правилата на формалната логика, след като преди
това са съпоставени и с останалата доказателствена маса. Не са допуснати нарушения
на процесуални правила, свързани с провеждането на диференцирана процедура по
гл. ХХVІІ НПК в хипотезата на чл. 371, т.1 НПК.
Същевременно съдът, включително и настоящият съдебен състав е положил
всички възможни процесуални усилия да издири и разпита в качеството на свидетел
лицето А. Т., за да провери твърденията на подсъдимия в обясненията, които той
е дал пред първоинстанционния съд. Явяването на този свидетел за лично участие
в съдебното производство е обективно невъзможно поради отсъствието на последния
от територията на Република България, както и поради липсата на известен по
делото адрес в друга държава, от който той да бъде призован. Единствената редовна
процедура по призоваването на св. Т. в производството пред въззивния съд, е осъществена
за съдебно заседание, проведено на 12.02.2020г., като уведомяването е извършено
по телефон, отразен на л.4, СП, СГС. Въпреки редовната процедура по призоваване
св. Т. не се е явил в съдебно заседание
на 12.02.2020г. и не е посочил
уважителна причина за това. Междувременно съдът е бил уведомен с писмена
информация за задграничните пътувания на св. Т., който е напуснал територията
на РБ на 23.01.2020г., без данни за завръщането му в страната. Впоследствие
всички останали опити за призоваването му са се оказали неуспешни, като и към
09.06.2020г. все още е актуална информацията за отсъствието на св. Т. от страната, известните по делото телефони или са били или
деактивирани, или обажданията към тях са били ограничени от лицето, което ги
използва ( л. 52, л. 82, СП, СГС).
Първоинстанционният
съд прецизно и в съответствие с изискванията на процесуалния закон е анализирал
ангажираните по делото доказателствени източници. При установяване на решаващите
факти, свързани с въпроса дали е извършено престъпление от подс. Д., както и
ако е извършено такова, кои са неговите
обективни и субективни признаци, е анализирана подробно доказателствената
съвкупност. Решаващо значение имат данните от кредитираните гласни
доказателствени средства, включително обясненията на подсъдимия, приложените
писмени доказателства и заключението от изготвената експертиза, чрез които е
установено точно както престъпната деятелност на подсъдимия и естеството на
инкриминираните документи, така и фактът,
че споменатите в тези документи лица нямат и не са били страни по трудово правоотношение с дружеството “Т.Т.Т.“
ООД.
Районният съд
правилно е достигнал до единствения възможен извод досежно авторството на
деянието и вината, въз основа на който е постановил осъдителна присъда спрямо
подс. Д.. Внимателният прочит на първоинстанционния съдебен акт и на
материалите по делото не дава основание да бъде отправен упрек към аналитичната
дейност на контролираната инстанция. За обосноваване на фактите по случая първостепенният
съд е извършил внимателен анализ на приобщената по делото доказателствена
съвкупност, кредитирал е показанията на разпитаните в досъдебната фаза на
процеса свидетели. Същите са логични,
последователни и убедителни. Между депозираните показания на свидетелите Е. С.,
Л.Л., З.Н.а, П.Ц., С. Б., В.Д. и И.Н. не се отчитат противоречия, те са
конкретни, категорични и в пълна степен се подкрепят от писмените доказателства
по делото, а именно – справки от НАП за сключени трудови договори. Въз основа на депозираните от изброените
свидетели показания се установява, че те, без изключение, не познават подсъдимия,
както и че никога не са били наемани на работа от дружество „Т.Т.Т.“ ООД. В
подкрепа на така заявеното от свидетелите са и копия от трудовите книжки на
част от тях, от които е видно, че към момента, посочен в инкриминираните
документи (23.06.2016г.), те са се намирали в трудово правоотношение с други
работодатели.
СРС е приел с доверие показанията на св. М.. Въззивният съд се съглА.ва
с оценката на този източник на доказателства, като също счита, че те са логични,
достоверни и са в корелация с останалия доказателствен материал. Въз основа на
нейните показания се установява редът за подаване на уведомления за сключени
трудови договори, както и обстоятелството, че лично подс. Д. е подал инкриминираните
документи, като в тази част нейните твърдения кореспондират с обясненията на
самия подсъдим. Неинформативни и неотносими към предмета на доказване са
показанията на св. Х.. Това е така, тъй като този свидетел излага факти,
свързани с учредяването на дружеството „Т.Т.Т.“ ЕООД и последващото му
отписване като съдружник. Въззивната инстанция споделя и аргументите на първия съд относно
субективната съставомерност на деянието, за което подсъдимият е предаден на
съд. В мотивите си СРС е изтъкнал, че подсъдимият е пребивавал
през продължителен период на територията на РБ и дори е представлявал
бившия си съдружник Х., позовал се е на факта, че подсъдимият е подписвал
български документи (договори за наем) и др. Позовал се е и на други документи,
съставени на български език – договор за възлагане на управление на М. Х. (л.
76-л.81, том 2 , ДП) декларации и учредителни протоколи –л.82-л. 85, том 2 ДП.
Значението на така описаната доказателствена съвкупност не е опровергано в
производството пред въззивния съд.
Въззивният съд също счита, че справките
от сектор „Миграция“ досежно издаваните
разрешения за пребиваване и депозираните от подсъдимия към тях документи
способстват за изясняване на цялостната фактическа обстановка – в частност–
статуса на подсъдимия Д. и законовите основания, въз основа на които са му издавани
разрешения за пребиваване през различните години – преди и след инкриминирания
период. Не без значение е обстоятелството, че всичките процедури по издаване на
разрешение за пребиваване, инициирани от страна на подсъдимия Д., са приключили
на основание чл. 24, ал.1, т.2 от ЗЧРБ, съгласно който „Разрешение за продължително пребиваване могат да получат чужденци,
които притежават виза по чл. 15, ал. 1 и:
осъществяват търговска дейност в страната по законоустановения ред, като
в резултат на тази дейност са разкрити най-малко 10 работни места на пълно
работно време за български граждани, поддържани за срока на пребиваването,
освен когато е уговорено друго в международен договор, ратифициран, обнародван
и влязъл в сила за Република България, като изискването е валидно за всеки един
съдружник поотделно; същите условия се прилагат и за всеки управител поотделно”.
Именно в качеството си на управител на дружество „Т.Т.Т.“ ООД и съответно
работодател на същото това дружество подс. Д. е подписал и в последствие подал
инкриминираните заявления пред ТД НАП – такива по чл.62, ал.5 от КТ. Настоящият
съдебен състав изцяло се солидаризира с аргументите, изложени от контролирания
съд, относно ясното съзнание на подсъдимия за значението на подписваните от
него документи, включително относно недействителността на представената
информация. Инкриминираната процедура за издаване на разрешение за пребиваване на
основание чл. 24, ал.1, т.2 от ЗЧРБ не е единствената подобна административна процедура, проведена по
отношение на подсъдимия в периода на неговото пребиваване на територията на РБ.
От доказателствения материал се установи, че подсъдимият и преди инкриминирания
период многократно се е възползвал от възможността
да поиска продължение на разрешението за пребиваване на територията на РБ на
основание чл. 24, ал.1, т.2 ЗЧРБ. Това обстоятелство дава основание за извод, че подсъдимият е бил напълно
наясно с предварително установените условия –
наличие на дружество, явяващо се работодател на 10 или повече лица. Правилно
районният съд е отбелязал, че обясненията на подсъдимия в частта им, в която
заявява участие като управител единствено на „Т.Т.Т.“ ЕООД напълно се оборва от
направената справка в търговския регистър, видно от която подс. Д. участва в
няколко дружества – или като управител, или като съдружник.
На следващо място, видно от писмените
доказателства – договори за наем, договор за застраховка, както и документите,
подавани от подсъдимия в предходни процедури по издаване на разрешение за
пребиваване, липсва превод на арабски език, всички те са били администрирани на
български език. Съпоставянето на наличните по делото доказателствени източници
води до верига от доказателства, изграждащи несъмнения извод, възприет и от районния
съд, че подс. Д. е разбирал цялостната процедура, в която е участвал, в това
число и естеството, и съдържанието на инкриминираните договори, като въпреки
това се е подписал, макар и да е знаел, че така депозираната информация не
отговаря на обективната действителност. В процесния случай изтъкнатите косвени
доказателства, ведно с преките такива, са достатъчни, за да формират единствено
възможния и несъмнен извод, че подс. Д. е съставил официални документи,
удостоверяващи неверни обстоятелства – наличието на валидни трудови
правоотношения с 10 бр. лица.
Единствените доказателства, които
пресъздават факт в противоречие с обвинителната теза, са обясненията на
подсъдимия Д.. Правилно първостепенният съд не ги е кредитирал в по-голямата им
част, като е изградил фактическите си и правни изводи въз основа на останалите
доказателствени източници. Съдът е отчел
двуяката природа на дадените от подсъдимия обяснения. Верен е изводът на първия
съд, че освен източник на доказателства, те са валидно доказателствено
средство за защита срещу повдигнатото обвинение. В процесния случай въззивният
съд цени дадените обяснения именно в светлината на ефикасно средство за защита,
използвано от подс. Д. срещу обвинителната теза. Обясненията на подсъдимия
винаги изискват внимателна преценка за достоверност, тъй като той не е обвързан
със задължение за установяване на истината. При съблюдаване на правилата за
доказателствената тежест по чл. 103, ал. 1 – ал. 3 НПК, за да бъдат приети за
достоверни обясненията на подсъдимия, не се изисква те да намират подкрепа в
останалия доказателствен материал, а да не се опровергават от несъмнено
установени доказателства или да не се дискредитират на собствено основание
поради неясноти, необясними празноти или тъй като съдържат обективно невъзможна
версия. Тук е мястото да се посочи, че самият подсъдим не отрича да е подписал
инкриминираните документи. В обясненията
си пред СРС то е посочил, че при
съставяне на документите му била оказана помощ от А. Т. с цел да се удължи
срока за пребиваване на територията на РБ. Твърди, че не знае български език
нито писмено, нито говоримо. Подписал документи, без да е наясно с тяхното
съдържание. Твърди, че документите били подадени от А. Т.. Твърди, че А. Т. му
обяснил, че достатъчно условие за удължаване на престоя в РБ е подсъдимият да е
имал фирма (л.31, СП, СРС). Твърди, че е присъствала и българка с неустановена
самоличност. Именно с оглед правната характеристика на обясненията, които е дал
подсъдимият, както и с оглед принципа за разкриване на обективната истина,
въззивният съд е счел, че е наложителен разпит на св. А. Т., доколкото този
свидетел би могъл да потвърди или да опровергае твърденията на подсъдимия,
относими към неговата съпричастност към субективния състав на престъплението. В
настоящия случай обаче, са изчерпани възможностите за осигуряване на свидетеля Т.
в производството пред съда, предвид липсата на каквито и да е данни за неговото
местонахождение, както и с оглед некоректното процесуално поведение на този
свидетел, свързано с неявяването му пред въззивния съд след редовна процедура
по призоваването му. Фактът, че именно след провеждането на тази процедура са
били ограничени входящите обаждания към телефона на св. Т., както и липсата на
каквато и да е процесуална активност от страна на подсъдимия да ангажира нови
данни за сочения от него свидетел, изисква приоритетно приложение на принципа
по чл.22 НПК при преценка на факта дали въобще са възможни издирвателни
мероприятия по отношение на свидетел, сочен от защитата (л. 109, СП, СРС). Липсата
на каквито и да е изходни лични данни и за лицето, за което в обясненията си
подсъдимият твърди, че го е придружавало със св. Т. до офиса на НАП в ж.к.
„Младост“ – жена с неустановена самоличност, също поставя изначална
невъзможност за провеждането на конкретни процесуално-следствени действия за
проверка на твърденията, с които подсъдимият навежда доводи за липса на
съпричастност към престъплението, в което е обвинен. Вярно е, че подсъдимият не
е длъжен да доказва своята невинност, но също така е вярно, че при наличието на
убедителни обвинителни доказателства, които не са опровергани от останалия
доказателствен материал, неговата процесуална активност следва да се разглежда
като проявление на принципа на състезателност, който също намира приложение в
наказателния процес.
По изложените съображения съдът се
солидализира изцяло с решението на СРС да не кредитира тази част от
депозираните обяснения, която се отнА. до действията на А. Т.. В
тази част обясненията на подсъдимия се отличават като вътрешно неустойчиви и изолирани в описания
общ ход на събитията, като не кореспондират с обективните находки по делото,
намерили отражение в изготвената
графическа експертиза, показанията на разпитаните в хода на досъдебното производство
(които уж са се намирали в трудови
отношения с дружеството на подсъдимия), както и с редицата писмени
доказателства, събрани и проверени както от контролирания съд, така и от
настоящия (от които безспорно ключови се явяват справката от МВР, Дирекция
„Миграция“ касателно предоставени разрешения за пребиване на подсъдимия за
периода 2013 - 2016г. и съпътстващите ги документи, вкл. справки от търговския
регистър по партидите на дружествата, в които подсъдимият има някакво участие).
Правилно СРС, използвайки правилата на формалната логика и анализирайки писмените
доказателства, е стигнал до извода, че са налице достатъчно индиции, които
преценени в своята съвкупност водят до категоричния извод за това, че подсъдимият е
бил запознат както с процедурата по издаване на разрешение за пребиваване (видно
от предоставената справка редица пъти Д. е минал през същата), така и с
конкретните ѝ особености, вкл. съдържание на изискващи се документи). Ето защо настоящият състав на въззивния съд също
намира, че в случая обясненията на подсъдимия по-скоро имат защитна функция и
целят изграждането на защитна версия на последния, и като такива не следва да
бъдат кредитирани. Правилно
районният съд е ценил и заключението на графическата експертиза. Същата е
изготвена обективно и компетентно, като
вещото лице Г. е отговорило на поставените от ръководно-решаващия орган
въпроси и няма причина да не бъде ползвано при формиране на изводи за фактите
по случая.
Във връзка с всичко изложено по-горе въззивният съд намира, че установените
от районния съд релевантни факти не са резултат от едностранчива и/или
превратна интерпретация. Несъгласието от страна на подсъдимия и неговата защита с възприетото по
фактите, а оттам и по правото, не може да послужи за обосноваване на теза за
допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, след като
контролираният съд е спазил процесуалните правила за допускане, събиране,
проверка и оценка на доказателствата, както и след като е гарантирал равни
възможности на страните да участват в процеса.
Предвид изложените по-горе аргументи
настоящият състав намира доводите на защитника на подсъдимия за липса на
доказателства, сочещи категорично подсъдимия Д. за извършител на деянието, за необосновани.
Събраните гласни и писмени
доказателства, съпоставени с останалата доказателствена маса, в обсъдените
по-горе части, са в достатъчна степен пълни, ясни и точни, като и депозирани
обективно и безпристрастно. Поради това, те представляват достатъчно стабилна
доказателствена опора, за да позволят формиране на еднозначни изводи по фактите.
При наличието на
доказателства за съпричастност на подсъдимия към обективния и субективния
състав на престъплението, в което е обвинен, са релевантни и данните, свързани
с неговата личност. Констатация относно съдебното минало на подсъдимия Д.,
първият съд законосъобразно е извел въз основа на наличната по делото справка
за съдимост.
При правилно установената фактическа обстановка първата инстанция е
направила законосъобразни изводи от правна
страна, с които настоящият съдебен състав напълно се солидаризира.
Въззивният съд се съглА.ва с извода на първия съд, че подс. Д. е осъществил от
обективна и субективна страна състава на престъплението, за което е предаден на
съд – такова по чл.311, ал.1 от НК.
За съставомерността на деянието от
обективна страна по този законов текст, е необходимо престъпният деец, действащ
в качеството си на длъжностно лице, в кръга на службата си да състави официален
документ, в който да удостовери неверни обстоятелства или изявления. Субект на
престъплението е само длъжностно лице и то такова, в чийто кръг на служба
влизат права и задължения да издава официални документи, които са от естество
да служат като доказателство за вписаните в тях обстоятелства или изявления. В
конкретния по делото случай безпротиворечиво се установява, че към 23.06.2016г., подс. Д. е притежавал длъжностно качество по смисъла
на чл. 93, т. 1, б. "б. " от НК. Същият е бил управител на дружество
„Т.Т.Т.“ ООД и е притежавал и характеристиките на работодател съгласно Кодекса
на труда.
Посочените 10 документа (уведомления
по чл.62, ал.5 от КТ) са официални, съгласно чл. 93, т. 5 от НК. Те са издадени от подсъдимия Д. като
длъжностно лице в кръга на службата му (управител на „Т.Т.Т.“ ООД), явяващ се и
работодател по трудови правоотношения. Така съставените официални документи са
с невярно съдържание, тъй като в тях подс. Д. е отразил неверни факти, а именно
че дружеството, което той представлява има сключени трудови договори с
горепосочените свидетели, докато в действителност лицата, посочени като
служители, никога не са работили в дружеството, представлявано от подсъдимия.
Правилно СРС е заключил, че от
субективна страна подсъдимият Д. е извършил деянието при форма на вината пряк умисъл (чл. 11, ал. 2
от НК), като е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е
общественоопасните му последици и е искал тяхното настъпване. Подсъдимият е съзнавал,
че като длъжностно лице в кръга на службата си съставя всеки един от десетте документа,
които по своята същност са официални, както и че удостоверените в тях
обстоятелства са неверни, т.е. интелектуалният момент на умисъла също е налице.
Едновременно с това подс. Д. е искал да издаде официалните документи, въпреки
че удостоверяват обстоятелства, които не отговарят на обективната
действителност, т.е. реализиран е и волевият момент на умишлената вина. Всички
документи са издадени с цел да бъдат използвани като доказателство за
удостоверените в тях обстоятелства пред ТД НАП, а именно – наличие на сключени трудови
договори. Подсъдимият Д. е действал и
със специалната съставомерна цел - така съставените документи ( уведомления по
чл.62, ал.5 от КТ), да бъдат използвани като доказателство за съответните
обстоятелства (за това, че дружеството „Т.Т.Т.“ ЕООД е сключило трудови
договори с 10 лица.).
Относно релевираното от защитата
приложение на разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК съдебният състав намира, че
контролираният съд обосновано е аргументирал своя отказ за приложи този текст
от закона при правната оценка на престъпната деятелност на подсъдимия. С цел
доизясняване характера, а оттам – и приложението на нормата на чл.9, ал.2 от НК
настоящият състав счита за необходимо да отбележи някои принципни постановки в
тази насока. Малозначителността на деянието, указана в разпоредбата на чл. 9,
ал. 2 НК, е сред обстоятелствата, които изключват обществената опасност и
противоправността н престъплението. Поначало деянията, които осъществяват
указаните в състава на дадено престъпление признаци, са именно
общественоопасните прояви, запретени от правната норма. По изключение е
възможно дадено деяние да съдържа признаците от състава нa престъплението, но
само привидно - без действително да е общественоопасно или без да е такова в
достатъчна степен, така че при конкретните условия, то да не е от естество да
засегне въобще обществените отношения, които са негов обект или пък това зА.гане
да е незначително. Тези две хипотези са визирани в разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК, тъй като не се счита за престъпно деянието, което макар и формално да
осъществява признаците от състава на предвиденото в закона престъпление, поради
своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност
е явно незначителна. При преценката дали един случай е малозначителен, съдът
изхожда единствено от преценката за формалната съставомерност и обществената
опасност на самото деяние, без оглед на останалите обстоятелства. В този смисъл
е и константната съдебна практика. Съгласно Решение № 337 от 18.07.2011 г. по
н. д. № 1550/2011 г., Н. К., І Н. О. на ВКС, от значение е характерът на обекта
на посегателство и степента, в която той може да бъде засегнат, както и
характерът на конкретното деяние с оглед на конкретната възможност, която то
създава за определено зА.гане на този обект. Във връзка с изложеното въззивният
съд счита, че в процесния случай не са налице основанията на чл.9, ал.2 от НК, като причина за това е
естеството на инркиминираните документи (уведомления по чл.62, ал.5 от КТ, при които
престъпното документиране зА.га освен документооборота, така и трудовите и
осигурителни взаимоотношения); обстоятелството, че се касае за 10 идентични документа,
касаещи различни лица, като всичките са депозирани в един и същи ден. Подс. Д.
многократно преди процесния случай е инициирал процедура по издаване на
разрешение за пребиване на територията на РБ и е бил наясно с изискванията на
същата, които, преценени в своята съвкупност не могат да доведат до извод за
ниска обществена опасност или за нейното пълно отсъствие. Престъпната дейност
на подсъдимия Д. не сочи на признаците на чл.9, ал.2 от НК, тъй като степента
на обществена опасност на деянието е засилена с факта на реално увреждане на защитените
обществени отношения. Отделно от това използването на престъпно съставените
документи е свързано с постигането на преследваната цел да послужат като
доказателство за осигурителния и трудовия статус на посочените в тях лица. Доколкото
представянето на инкриминираните документи от страна на подс. Д. е било мотивирано във връзка с
процедура по издаването на разрешение за
пребиваване в РБ са засегнати и обществени отношения, свързани с
функционирането на администрацията на МВР – „БДС“.
На следващо място правилно
контролираният съд е обосновал извода си за липса на основание за приложение на
разпоредбата на чл.311, ал.2 от НК, с който СГС напълно се солидализира.
Престъпната дейност на подсъдимия не сочи за маловажност на случая по смисъла
на чл.311, ал.2 от НК. Действайки като
длъжностно лице – управител на дружество, а оттам – придобиващ качеството на
работодател, подс. Д. е удостоверил неверни обстоятелства, зА.гащи 10
независими едно от друго лица, като същевременно е използвал така депозираните
документи с цел да осигури своя граждански статус, а именно да получи разрешение за пребиваване в България. По
този начин подс. Д. освен обществените отношения, обезпечаващи правилното функциониране
на документооборота и неговата сигурност, е засегнал и трудово-осигурителните
такива. С оглед броя на инкриминираните документи не може да се приеме, че в
сравнение с обикновените случаи на престъпление от същия вид конкретният случай
е маловажен. С оглед липсата на основания за преквалифициране на деянието по
привилегирования състав на чл.311, ал.2 НК, то се явява безпредметно обсъждането на
материално-правните изисквания на чл.78а от НК.
По наказанието:
За престъплението по чл.311, ал.1 от НК предвиденото в закона наказание е "Лишаване от свобода" за срок до
пет години.
За да определи конкретното по размер
наказание, което следва да бъде наложено на подсъдимия Д. за осъщественото от
него престъпно посегателство, първоинстанционният съд е преценил като
смекчаващи отговорността му обстоятелства неговото чисто съдебно минало, както
и влошената обстановка в родината на подсъдимия, а именно – Сирия, която е
причина подсъдимият да търси начини за удължаване престоя си в РБ. Настоящият
съдебен състав на свой ред като отегчаващи отговорността обстоятелства намира
броя на инкриминираните документи, както и факта, че същите са били реално
използвани за доказването на инкриминираните факти и обстоятелства.
В случая действително не са налице
предпоставките на чл.55 от НК, тъй като не са налице нито многобройни, нито
изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, с оглед
на което обосновано СРС е приложил разпоредбата на чл.54 от НК. Въззивната инстанция намира, че наказанието,
определено в атакуваната присъда - „лишаване
от свобода“ за срок от шест месеца е напълно съответно на целите, посочени в
чл. 36 от НК. Макар и настоящата инстанция да констатира наличието на
отегчаващи вината обстоятелства, не се налага увеличаване на наказанието. От
една страна пределите на въззивния контрол е очертан от липса на съответен протест, от друга страна –
така определеното наказание в размер от 6 месеца „лишаване от свобода“ е
съответно на обществената опасност както на подсъдимия, така и на извършеното
от него деяние. Обосновано изпълнението на наложеното наказание е отложено за
срок от три години на основание чл. 66,ал.1 от НК. Не са налице предвидените в
закона предпоставки за ефективно изтърпяване на наказанието, тъй като в този
случай начинът на неговото изпълнение би
довел до прекомерно тежка наказателна репресия, несъобразена с целите на
наказанието, при липсата на съответствие с данните за личността на подсъдимия и
тежестта на общественоопасния резултат.
Въз основа на изложеното и с оглед съвпадението на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, настоящият въззивен състав приема, че обжалваната присъда е
правилна и законосъобразна и като такава следва да се потвърди. Присъдата е
постановена при коректно изяснена фактическа обстановка, без да са допуснати
нарушения на процесуалните правила и на материалния закон. Определеното
наказание не е явно несправедливо и напълно съответства на обществената
опасност на деянието и дееца.
Така, при извършената на
основание чл.314, ал.1, вр. чл.313 от НПК цялостна служебна проверка на
правилността на атакувания съдебен акт, въззивната инстанция не констатира
наличие на основания, налагащи неговата отмяна поради което същият следва да
бъде потвърден, а въззивната жалба - да бъде оставена без уважение като
неоснователна.
Така мотивиран и на основание
чл.334, т.6 вр. чл.338 НПК Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 06.02.2019г. по
НОХД № 20050/2017г. по описа на СРС, НО, 17-ти състав.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.