Решение по дело №7671/2018 на Районен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 1649                          27.06.2019 година                      гр. Бургас

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Бургаският районен съд                                                               ХХ граждански състав

На тридесети май                                                     две хиляди и деветнадесета година

в публично заседание в следния състав:

 

                                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН ДЕЧЕВ

                                                                 

 

при секретаря Ани Стоянова  

изслуша докладваното от съдията Иван Дечев

гражданско дело № 7671/2018г.

и за да се произнесе взе в предвид следното:    

 

                Производството е образувано по искова молба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.С., представлявано от Д.Б.Б. против С.Ж.С., ЕГН ********** *** за приемане за установено по отношение на ответника, че в качеството му на кредитополучател по договор за паричен заем от 11.01.2013г. дължи на ищеца сумата от 621.92 лева главница, сумата от 271.43 лева договорна лихва за периода от 04.04.2013г. до 18.07.2013г., сумата от 45 лева такса разходи за събиране на задължението, сумата от 423.11 лева обезщетение за забава за периода от 05.04.2013г. до 29.03.2018г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане.

               Ищецът твърди, че на 11.01.2013г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключил с ответника договор за паричен заем, по силата на който на С. е даден кредит от 850 лева. Кредитът, ведно с договорна лихва от 663.35 лева е трябвало да се върне на 27 вноски, до 18.07.2013г. Начислена е лихва за забава, тъй като длъжникът не е заплащал вноските. Заплатени са само 620 лева. Срокът на договора е изтекъл, като кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем. Дължат се посочените по-горе суми. В последствие с договор за цесия от 01.10.2013г. вземането по кредита е било продадено на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД. Ответникът е уведомен с писмо за цесията, алтернативно се моли уведомлението за цесия да му се връчи с исковата молба. С тези мотиви се претендира уважаване на претенцията.

               Искът е по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

               Ответникът чрез особения си представител е подал отговор в срока по чл.131 ГПК, в който оспорва исковете. Счита, че за него не е настъпило действието на договора за цесия. Цесията не е съобщена валидно с връчване на книжата към исковата молба, тъй като тези книжа не са връчени лично на ответника, а само на неговия особен представител. Извършената цесия е нищожна и поради това, че липсва предмет, понеже е било прехвърлено бъдеще вземане. Цесията е нищожна и защото в договора на практика липсва цена на прехвърленото вземане. Оспорва приложение от 01.10.2013г. и потвърждението за сключената цесия, тъй като те не носят подписите на страните, сключили договора за цесия. Предявява се и възражение за изтекла давност. Оспорва се съдържанието и авторството на първата страница от договора за кредит, която е неподписана от ответника. Твърди се, че договорът за заем е нищожен като нарушаващ добрите нрави, тъй като съдържа неравноправни клаузи. Уговорената лихва е в много висок размер и нарушава принципа на справедливост. Не се дължат и търсените такси, като противоречащи на чл.10а, ал.2 ЗПК. Моли се отхвърляне на исковете.

               Предвид доказателствата и закона, съдът намира следното:

      Бил е сключен между страните договор за паричен заем № 1756856/11.01.2013г., по силата на който кредиторът е предоставил на ответника сумата от 850 лева, а той се е задължил да му я върне, ведно с възнаградителна лихва в размер на 243 % ГЛП. Според договора, ГПР е в размер на 1015.25%. Така дължимата сума по кредита възлиза на 1513.35 лева. Кредитът се погасява на 27 седмични равни вноски, като всяка вноска е в размер на 56.05 лева, а датата на плащане на първата вноска е 17.01.2013г. Крайният падеж на плащане на кредита е 18.07.2013г.

               В исковата молба се съдържа признание, че длъжникът е заплатил 620 лева, от които 228.08 лева главница и 391.92 лева лихва.

               При негова доказателствена тежест, ответникът не е ангажирал доказателства да е заплащал в срок уговорените вноски на ищеца, поради което следва да се приеме, че останалите суми, уговорени с договора, не са платени.

               Установява се по безспорен начин, че вземанията по кредита са прехвърлени с рамков договор за цесия от 16.11.2010г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ищеца. В приложението към договора за цесия фигурира ясно името на ответника и процесния договор за кредит, поради което следва извод, че са прехвърлени в полза на новия кредитор именно процесните вземания. Старият кредитор /цедент/ е подписал пълномощно, с което е упълномощил новия кредитор /цесионер/ да уведомява от негово име на основание чл.99, ал.3 ЗЗД всички длъжници за сключената цесия. В изпълнение на пълномощното, новият кредитор, ищец по делото, е изпратил до длъжника уведомително писмо за цесията. Видно е от данните по делото, че писмото с уведомлението не е било връчено на ответника, поради което БРС намира, че то следва да се счита за връчено с връчване на исковата молба на особения представител в хода на исковото производство – чл.235, ал.3 ГПК. Фактът, че ответникът се представлява от особен представител не е пречка за връчване на уведомлението за цесията. Особеният представител действа по делото от името на ответника. Той може да противопоставя на ищеца всякакви възражения, отблъскващи иска – както процесуални, така и материалноправни /например възражение за давност/. След като особеният представител може да релевира всякакви възражения, логично е, а и равенството на страните в процеса го изисква той да е адресат на заявления от страна на ищеца, които са материалноправни по същността си и водят до изменение на спорното право, като тези възражения могат да се вземат от съда предвид по чл.235, ал.3 ГПК. Разбира се, особеният представител може да приема само такива заявления на ищеца, които са свързани с предмета на делото, тъй като той има представителна власт само за този спорен предмет. Да се приеме друго значи изцяло да се попречи на ищеца да реализира правата си като кредитор и до голяма степен да се обезсмисли фигурата на особения представител. Нарушава се и равенството в процеса, след като ищецът няма да може да отправя заявления, свързани със спорното право до представителя на ответната страна, докато последната ще може чрез същия този представител да отправя всякакви възражения и заявления. Ето защо БРС счита, че няма пречка съобщението за цесията да се връчи на особения представител. В случая е налице такова връчване, поради което цесията е произвела действие по отношение на длъжника.

               Процесният договор за кредит попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения договор. БРС намира, че в случая има нарушение на т.11 от посочената разпоредба. В нея е записано, че договорът за кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Районният съд отчита, че в случая договорът не съдържа погасителен план, който да отговаря на законовите изисквания. В договора е записано, че погасителният план съставлява Приложение 1, но в кориците на делото липсва такова приложение. В самия текст на договора е записано само, че погасителните вноски са общо 27 на брой, с размер на вноската от 56.05 лева, посочен е и падежът на първата вноска-17.01.2013г. Няма данни обаче за датите на плащане на погасителните вноски, което е задължителен реквизит от договора за кредит.  Липсата на този реквизит е нарушение на закона – чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, която норма е императивна, поради което договорът на основание чл.22 ЗПК се явява недействителен.

               Според чл.23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. След като в случая процесният договор е недействителен, длъжникът трябва да върне само главницата, която е получил.

               БРС намира за нужно да отбележи, и че клаузата за договорната лихва също е нищожна на друго самостоятелно основание. Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение, обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически и се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата /било възнаградителна, било за забава/ е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.

               Предвид това, в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /за обезпечени кредити – двукратния/. В тази насока – решение № 906/ 30.12.2004г. по гр. дело № 1106/2003г. на ВКС, 2 г. о.; решение № 378/18.05.2006г. по гр. дело № 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; решение № 1270/09.01.2009г. по гр. дело № 5093/2007г. на ВКС, 2 г. о.; определение № 901/10.07.2015г. по гр. дело № 6295/2014г. на ВКС, 4 г. о.

               В случая уговореният ГЛП от 243 % е около 8 пъти по-висок размер от този на трикратния на законната лихва, поради което съответната клауза от договора за кредит се явява нищожна – на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави.

               Както стана ясно, в договора се съдържа признание, че кредитополучателят е получил главницата от 850 лева /чл.3, ал.2 от договора/. Ищецът сам е заявил в исковата си молба, че част от сумите са платени в последствие от длъжника. Това признание се подкрепя и от изготвената съдебно-икономическа експертиза, която е установила, че до датата на цесията по кредита са били платени суми от общо 620 лева, като са останали неплатени 621.92 лева главница, 271.43 лева договорна лихва, 45 лева разходи за събирането и 20.33 лева лихва за забава /до 30.09.2013г./. Следователно длъжникът дължи 621.92 лева, представляващи остатък от незаплатена главница /това е чистата стойност на кредита/.

               При това положение следва да се приеме, че за С. е възникнало валидно задължение да заплати на „АСВ” ЕАД единствено главницата по процесния договор за потребителски кредит. Както беше установено, остава неплатена главница от 621.92 лева. Възражението за давност се възприема за неоснователно. Явно е, че 228.08 лева от главницата са платени. Това са първите вноски по кредита, дължими от 17.01.2013г. Давността за всяка вноска е 5-годишна, като тя е прекъсната с подаване на заявлението – 30.03.2018г. БРС намира, че вноските, с падеж преди 30.03.2013г., са погасени с плащане, а останалите вноски, след тази дата, не са погасени с давност. Ето защо възражението за давност е неоснователно, като се дължи останалата неплатена главница от 621.92 лева.

               Искът по чл.422, ал.1 ГПК в този размер е основателен и следва да бъде уважен. За сумите, представляващи договорна лихва, такса разходи и мораторна лихва, претенцията следва да се отхвърли, като неоснователна.

               Върху главницата се дължи законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, до окончателното й изплащане.

               На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът трябва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в исковото производство от 316.55 лева и разноски в заповедното дело от 34.26 лева, съразмерно на уважената част от иска.

               По изложените съображения, Бургаският районен съд

 

 

Р Е Ш И:

 

 

               ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.Ж.С., ЕГН ********** ***, че дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.С., представлявано от Д.Б.Б. сумата от 621.92 лева /шестстотин двадесет и един лева и деветдесет и две стотинки/, представляваща главница, дължима по договор за паричен заем № 1756856/11.01.2013г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 30.03.2018г. до окончателното плащане, което вземане е предмет на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 2259/2018г. на БРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 271.43 лева договорна лихва за периода от 04.04.2013г. до 18.07.2013г., сумата от 45 лева такса разходи за събиране на просрочени задължения и за сумата от 423.11 лева обезщетение за забава за периода от 05.04.2013г. до датата на подаването на заявлението в съда.

               ОСЪЖДА С.Ж.С., ЕГН ********** ***, да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.С., представлявано от Д.Б.Б., сумата от 316.55 лева /триста и шестнадесет лева и петдесет и пет стотинки/ разноски в исковото производство и сумата от 34.26 лева /тридесет и четири лева и двадесет и шест стотинки/ разноски по заповедното дело.

               Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                                              РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/

 

      ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!

      А.С.