№ 2629
гр. София, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Наталия П. Лаловска
Членове:Цветелина Ал. Костова
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20241100502744 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Сдружение „Клуб по
художествена гимнастика София спорт 2017“, чрез адв. Л., срещу решение №
6977/04.05.2023г., постановено по гр.д. № 68717/2021г. по описа на СРС, 164-и състав,
с което по предявените от ищеца „Национална спортна база“ ЕАД, искове по чл. 79, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 232, ал. 2, вр. чл. 228 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД е осъден да му заплати сумата
21 727.27 лева, представляваща неплатен към 30.11.2021г. остатък от дължимо наемно
възнаграждение за предоставена за ползване тренировъчна зала и 4 бр. съблекални,
част от многофункционална спортна зала „Арена Армеец София“ по Договор № 19-
720-1/05.11.2019г., съгласно издадени фактури с №№ **********/13.12.2019г.,
**********/17.01.2020г., **********/17.02.2020г. и **********/23.04.2020г., и сумата
от 16 068 лева, представляваща неустойка за забава по чл. 18, ал. 1 от Договор за наем
№ 19-720-1/05.11.2019г., начислена в размер на 50 % от стойността на дължимата
главница по същите фактури.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт,
поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
Първоинстанционният съд неправилно приел, че през процесния период между
страните съществувало валидно наемно правоотношение – по делото не било
установено, че ищецът изпълнил договорното си задължение да предаде
1
тренировъчната зала и че същата била използвана необезпокоявано от ответника.
Приложените към исковата молба протоколи за ползвани часове препращали към
други съглашения между страните – договори № 19-1429-1/14.10.2019г. и № 18-746-
1/01.10.2018г., а не към процесния договор № 19-720-1/05.11.2019г. и издадените въз
основа на същия 4 бр. фактури. Същото неизгодно за ищеца признание на факти
следвало да бъде кредитирано от съда. От съдържанието на тези протоколи не се
установявало, че те се отнасяли до тренировъчната зала на адрес гр. София, ул. „Асен
Йорданов“ № 1, част от „Арена Армеец София“ или до друга зала. Представените от
ищеца по делото данъчни фактури, счетоводна справка от 30.11.2021г. и писма от
04.08.2020г. и от 30.11.2021г. и молба от 21.05.2020г. не установявали договорното
изпълнение на ищеца. Същите частни документи не били подписани от ответника и му
били непротивопоставими. Фактурите не били приети от ответника, не били
подписани от него и също не го ангажирали. От споразумението от 01.12.2020г.
ликвидност и изискуемост на претендираната наемна цена не се установявали. От
съдържанието на споразумението също не се установявало, че предмет на
споразумението била тренировъчната зала на адрес гр. София, ул. „Асен Йорданов“ №
1 и че сумите се отнасяли именно за процесния период. Неправилно съдът ценил
изявленията в молба вх. № 19-720-1/21.05.2020г. като признание за конкретно дължими
суми и период от предмета на делото. Пълно и главно доказване по делото не било
проведено от страна на ищеца, предвид на което искът по чл. 79, вр. чл. 232, ал. 2, вр.
чл. 228 ЗЗД следвало да бъде отхвърлен, като неоснователен. Поради това
неоснователен се явявал и акцесорният иск по чл. 92 ЗЗД. Освен това неустоечната
клауза била недействителна – същата била уговорена в ущърб на ответника в
нарушение на принципа за равнопоставеност на страните по договора. Позовава се на
ТР № 1/15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. ОСГТК на ВКС и съдебна практика,
застъпена в Решение № 4/25.02.2009г. по гр.д. № 395/2008г. I т.о. на ВКС, Решение №
74/21.06.2011г. по гр.д. № 541/2010г. на ВКС. Отделно със споразумението от
01.12.2020г. неустоечното задължение било изключено по волята на страните
посредством постигнатата със споразумението новация. Моли обжалваното съдебно
решение да бъде изцяло отменено, а предявените от ищеца искове – отхвърлени като
неоснователни. Претендира разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият ищец „Национална спортна база“
ЕАД, чрез юрк. Х., депозира писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата като неоснователна. Исковете били основателни и доказани, СРС обсъдил в
цялост доказателствата и основал решението си на установените по безспорен начин
факти по делото. Съжденията в жалбата били неправилни и необосновани и в
значителна степен – ирелевантни. Моли обжалваното първоинстанционно решение да
бъде потвърдено. Претендира разноски.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
2
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Решението е и правилно, като въззивният състав споделя и на основание чл. 272
ГПК препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка доводите в жалбата за
неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Страните не спорят и от представените по делото договор № 18-746-
1/01.10.2018г., № 19-1429-1/14.10.2019г. и № 19-720-1/05.11.2019г. се установява, че за
времето съответно от 29.10.2018г. до 01.03.2019г., от 14.10.2019г. до 22.10.2019г. и от
29.10.2019г. до 01.03.2020г., същите били обвързани от последователно сключени
договори за наем, по силата на които ищецът „Национална спортна база“ ЕАД, като
наемодател, се задължил да предостави на ответника Сдружение „Клуб по
художествена гимнастика София спорт 2017“, наемател, за временно възмездно
ползване следните помещения: тренировъчна зала, ведно с 4 бр. съблекални, част от
многофункционална спортна зала „Арена Армеец София“.
С процесния договор № 19-720-1/05.11.2019г., страните се съгласили
гореописаните помещения да бъдат предоставени за периода от 29.10.2019г. до
01.03.2020г., за времето от 09.00 часа до 19.00 часа от понеделник до петък, с два часа
обедна почивка, и от 09.00 часа до 14.00 часа в събота, срещу заплащане на наемна
цена в размер на 65 лева без ДДС, съответно – 78 лева с ДДС на действително ползван
час, за което страните подписват протокол – чл. 2, ал. 1 от договора. Страните се
съгласили, че така уговореният наем включва и някои разходи, свързани с ползването
на вещта, упоменати в чл. 2, ал. 2 от договора, а за всеки допълнителен час ползване,
извън договорените, се дължи наемна цена от 65 лева на час без ДДС. За задълженията
за наем ищецът се задължил да издава фактури – чл. 16, ал. 1. Задължил се още да
предаде на ответника ползването на посочените в договора обекти с приемо-
предавателен протокол и в пълна изправност – ел.захранване, водопроводна,
канализационна, осветителна, отоплителна, вентилационна и климатична инсталация,
както и да осигури на ответника спокойно и безпрепятствено ползване на наетите
обекти (ал. 2 и ал. 3 на същия текст).
По делото е представена издадена от ищеца „Национална спортна база“ ЕАД
фактура № **********/13.12.2019г. по процесния договор № 19-720-1/05.11.2019г. за
ползване от ответника на тренировъчната зала на многофункционална спортна зала
„Арена Армеец София“ за периода от 05.11.2019г. до 28.11.2019г. за 111 часа на
стойност 8 658 лева с ДДС, с посочен падеж на задължението – 18.12.2019г.
Посочените във фактурата 111 часа ползване на обектите подробно са
индивидуализирани по дни в двустранно съставен от страните по реда на чл. 2, ал. 2 от
3
договора протокол, находящ се на л. 23 от преписката на делото на СРС. Макар и в
заглавната част на двустранно подписания протокол да е посочен номер и дата на
сключен между страните наемен договор за ползване на същата зала за предходен
период, а именно договор № 18-746-1/01.10.2018г., съдържанието на протокола
напълно кореспондира с ползваните 111 часа по издадената по процесния договор №
19-720-1/05.11.2019г. от ищеца фактура № **********/13.12.2019г., като детайлно е
посочено за всеки ден от периода от 05.11.2019г. до 28.11.2019г. колко часа са ползвани
помещенията от ответника. Същият протокол, чието авторство не е оспорено от
страните, е подписан от законния представител на ответното сдружение – К.Ш.. Този
подписан от законния представител на ответника документ се ползва с формалната
доказателствена сила по чл. 180 ГПК, а именно че изявленията, в т.ч. че обектите на
наемния договор били надлежно предадени и необезпокоявано ответникът ползвал
същите на посочените дати и в посочения брой часове изхождат именно от ответника.
Ето защо възраженията в противен смисъл, изложени в жалбата, въззивният съд
намира за напълно неоснователни.
По делото е представена издадена от ищеца „Национална спортна база“ ЕАД
фактура № **********/17.01.2020г. по процесния договор № 19-720-1/05.11.2019г. за
ползване от ответника на тренировъчната зала на многофункционална спортна зала
„Арена Армеец София“ за периода от 02.12.2019г. до 24.12.2019г. за 99 часа на
стойност 7 722 лева с ДДС, с посочен падеж на задължението – 22.01.2020г.
Посочените във фактурата 99 часа ползване на обектите подробно са
индивидуализирани по дни в двустранно съставен от страните по реда на чл. 2, ал. 2 от
договора протокол, находящ се на л. 25 от преписката на делото на СРС. Макар и в
заглавната част на двустранно подписания протокол да е посочен номер и дата на
сключен между страните наемен договор за ползване на същата зала за предходен
период, а именно договор № 19-1429-1/14.10.2019г., съдържанието на протокола
напълно кореспондира с ползваните 99 часа по издадената по процесния договор №
19-720-1/05.11.2019г. от ищеца фактура № **********/17.01.2020г., като детайлно е
посочено за всеки ден от периода от 02.12.2019г. до 24.12.2019г. колко часа са ползвани
помещенията от ответника. Същият протокол, чието авторство не е оспорено от
страните, е подписан от законния представител на ответното сдружение – К.Ш..
По делото е представена издадена от ищеца „Национална спортна база“ ЕАД
фактура № **********/17.02.2020г. по процесния договор № 19-720-1/05.11.2019г. за
ползване от ответника на тренировъчната зала на многофункционална спортна зала
„Арена Армеец София“ за периода от 03.01.2020г. до 31.01.2020г. за 126 часа на
стойност 9 828 лева с ДДС, с посочен падеж на задължението – 24.02.2020г.
Посочените във фактурата 126 часа ползване на обектите подробно са
индивидуализирани по дни в двустранно съставен от страните по реда на чл. 2, ал. 2 от
договора протокол, находящ се на л. 27 от преписката на делото на СРС. Макар и в
4
заглавната част на двустранно подписания протокол да е посочен номер и дата на
сключен между страните наемен договор за ползване на същата зала за предходен
период, а именно договор № 19-1429-1/14.10.2019г., съдържанието на протокола
напълно кореспондира с ползваните 126 часа по издадената по процесния договор №
19-720-1/05.11.2019г. от ищеца фактура № **********/17.02.2020г., като детайлно е
посочено за всеки ден от периода от 03.01.2020г. до 31.01.2020г. колко часа са ползвани
помещенията от ответника. Същият протокол, чието авторство не е оспорено от
страните, е подписан от законния представител на ответното сдружение – К.Ш..
По делото е представена издадена от ищеца „Национална спортна база“ ЕАД
фактура № **********/23.04.2020г. по процесния договор № 19-720-1/05.11.2019г. за
ползване от ответника на тренировъчната зала на многофункционална спортна зала
„Арена Армеец София“ за периода от 03.02.2020г. до 29.02.2020г. за 76 часа на
стойност 5 928 лева с ДДС, с посочен падеж на задължението – 30.04.2020г.
Посочените във фактурата 76 часа ползване на обектите подробно са
индивидуализирани по дни в двустранно съставен от страните по реда на чл. 2, ал. 2 от
договора протокол, находящ се на л. 29 от преписката на делото на СРС. Макар и в
заглавната част на двустранно подписания протокол да е посочен номер и дата на
сключен между страните наемен договор за ползване на същата зала за предходен
период, а именно договор № 19-1429-1/14.10.2019г., съдържанието на протокола
напълно кореспондира с ползваните 76 часа по издадената по процесния договор №
19-720-1/05.11.2019г. от ищеца фактура № **********/23.04.2020г., като детайлно е
посочено за всеки ден от периода от 03.02.2020г. до 29.02.2020г. колко часа са ползвани
помещенията от ответника. Същият протокол, чието авторство не е оспорено от
страните, е подписан от законния представител на ответното сдружение – К.Ш..
Всички гореобсъдени и подписани от законния представител на ответника
документи – протоколи за ползвани часове, се ползват с формалната доказателствена
сила по чл. 180 ГПК, а именно че изявленията, в т.ч. ответникът необезпокоявано
ползвал наетите обекти на посочените дати и в посочения брой часове изхождат
именно от ответника. Ето защо възраженията, че страните не били обвързани от
валидна облигация по наемния договор от 05.11.2019г., че ищецът не изпълнил
задължението си по договора да предаде обектите за ползване от ответника и че не
осигурил необезпокояваното им ползване, изложени в жалбата, въззивният съд намира
за напълно неоснователни.
При липсата на доказателства, а и на твърдения, че между страните съществувал
друг договор за наем на други помещения, на друг адрес, напълно неоснователно е и
възражението в жалбата, че от съдържанието на обсъдените протоколи не се
установявало, че същите се отнасяли до тренировъчната зала на адрес гр. София, ул.
„Асен Йорданов“ № 1, част от „Арена Армеец София“. Горните мотиви на съда за
5
неоснователност напълно се отнасят и до аналогичните възражения в жалбата по
отношение на сключеното от страните на 01.12.2020г. споразумение.
От гореобсъдените доказателства несъмнено се установява, че за ищеца
възникнало вземане на наемна цена в размер на общата сума по процесните 4 бр.
фактури – 32 136 лева с ДДС. В тежест на ответника е да установи при дължимо пълно
и главно доказване положителния факт на погасяването на дълга.
Страните по делото не са формирали спор и от съдържанието на представеното
по делото и неоспорено споразумение № 19-1429-1/01.12.2020г. се установява, че на
посочената в документа дата същите се съгласили, че към 16.11.2020г. за ползването на
многофункционална спортна зала „Арена Армеец София“, ответникът имал
непогасени задължения към ищеца в общ размер 25 700 лева. Споразумението
обективира признание на ищеца, че получил плащане по фактурите, като останал
дължим остатък от 25 700 лева. Обективира и признание на ответника, че към
посочената в документа дата задълженията му за ползването на залата възлизат в
посочения размер.
Видно от съдържанието на сключеното на 01.12.2020г. от страните
споразумение, страните договорили, че до два дни от подписването на споразумението
ответникът ще заплати на ищеца 1 800 лева, след което до 10-о число на месеца ще
извърши 11 равни месечни погасително вноски, всяка в размер на 2 172.73 лева.
Отделно от тези вноски ответникът дължи месечните наеми за текущото ползване – т.
II от споразумението, а в случай на неизпълнение в договорените срокове ищецът
може да развали едностранно споразумението и да пристъпи към събиране на
вземанията си по съдебен ред.
От представената по делото изходяща от ищеца счетоводна справка се
установява признанието на последния, за извършени от ответника погасявания на суми
по споразумението в общ размер 3 972.73 лева, при което задължението на ответника
за главница възлиза на 21 727.27 лева.
Както вече съдът отбеляза по-горе, ответникът носи тежестта да проведе пълно
и главно доказване на положителния факт на погасяване на дълга. Пред СРС същият
ангажирал платежни нареждания за извършени в полза на ищеца плащания по изрично
посочени фактури, но нито един от тези документите не се отнася до погасяване на
задължения за процесния период. Погасяване на процесните задължения не се
установява и от представените пред СРС фискални бонове за заплатени хотелски
услуги, нощувки, ВИП услуги карта и непосочени основания. Дължимото пълно и
главно доказване ищецът не е провел, предвид на което мотивите на СРС и изводите,
че задължението на ответника за главница по процесните 4 фактури е в размер на
сумата 21 727.27 лева, са правилни и напълно споделени от настоящия съдебен състав.
Настоящият съдебен състав напълно споделя и мотивите на СРС за
6
основателност на иска по чл. 92 ЗЗД.
Чрез института на неустойката страните в договорната връзка предварително
определят обема и границите на имуществената отговорност на неизправната страна за
неизпълнението на задължения, произтичащи от договора. В правната теория и
практиката се приема, че неустойката има обезпечителна функция, изразяваща се в
опасността да се плати неустойка, която стимулира страната по договора да изпълни
точно. Неустойката има и обезщетителна функция като осигурява възможността
кредиторът да бъде обезщетен за вредите, които понася вследствие на неизпълнението.
Неустойката има и наказателна функция, която се проявява в случаите, в които
нейният размер надхвърля размера на обезщетението необходимо за покриване на
понесените от кредитора щети. Неустойката може да бъде уговорена за различни
проявни форми на неизпълнението. Тя може да е компенсаторна както при пълно, така
и при частично неизпълнение. Може да бъде мораторна при забавено изпълнение.
Неустойка може да бъде уговорена и за лошо изпълнение. Смисълът на уговорената от
страните неустойка е да обезпечава точното съобразно договореното между страните
изпълнение на задължението и да служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е необходимо те да се установяват.
С текста на чл. 18, ал. 1 от процесния договор за наем № 19-720-1/05.11.2019г.
страните постигнали съгласие, че при забавяне на някое от плащанията по договора
ответникът дължи неустойка в размер на 0.5% за всеки просрочен ден, но не повече от
50% от общата стойност на договора. При тълкуване по правилата на чл. 20 ЗЗД съдът
намира, че уговорената неустойка е мораторна и има краен предел – 50% от общата
стойност на задълженията по договора.
Условията и предпоставките, при наличието на които уговорена в търговски
договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД са предмет на разглеждане в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според указанията в т. 3 от
решението неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр.
3 ЗЗД тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при
съблюдаване и на примерно изброените критерии като естество и размер на
обезпеченото с неустойка задължение; обезпечаване на задължението с други,
различни от неустойката, правни способи; вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена; съотношение между размера на неустойката и
очакваните вреди от неизпълнението.
Горепосочената клауза на чл. 18 от договора е израз на признатата в чл. 9 ЗЗД
свобода на договарянето. Фактът на двустранното уговаряне на неустойката обаче сам
7
по себе си е ирелевантен за валидността на неустоечната клауза, ако тя не съответства
на императивните норми на закона и на добрите нрави, в частност на принципа за
справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски правоотношения.
Преценявана към момента на сключване на договора, уговорената по този начин
неустойка безспорно отговаря на присъщата й съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД
обезпечителна функция, доколкото е предназначена да стимулира своевременното
плащане на наемната цена от наемателя. Неустойката съответства и на присъщата й
обезщетителна функция като осигурява възможността наемодателят да бъде обезщетен
за вредите, които понася вследствие на неизпълнението. Само несъразмерност между
главницата и неустойката към момента на неизпълнението не е основание за
обявяването на клаузата за неустойка за нищожна. В този смисъл - Решение №
1/02.01.2024г. по гр. д. № 633/2023г., IV г.о. на ВКС. Нищожна поради противоречие с
добрите нрави е договорна мораторна неустойка, която е несъизмеримо висока с
очакваните за кредитора вреди от забавеното изпълнение и нарушава принципа за
справедливост в гражданските и търговски спорове.
Санкционирането на наемателя с неустойка е предвидено за обезщетяване на
вредите от забавеното изпълнение на паричното му задължение за плащане на
уговорената месечна наемна цена по договора, поради което и стойността на
очакваната вреда, за която наемодателят би имал право на обезщетение в хипотезата
на забавено изпълнение, се съизмерява с установения от закона размер на
обезщетението за забавено изпълнение на парично задължение, евентуално пропускът
от реализиране на доход под формата на възнаградителна лихва. При липса на
уговорка за неустойка наемодателят би могъл да претендира от наемателя обезщетение
за вредите по общите правила на чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на основния лихвен
процент, увеличен с десет пункта. В конкретния случай за посочения в исковата молба
период на забавата до депозирането на исковата молба в съда, мораторната лихва по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху задълженията по фактурите възлиза в размер на сумата 4 981.81
лева, т.е. предвиденият максимален размер на неустойката за посочения в исковата
молба период на забавата, а именно до депозирането на исковата молба в съда, е в
приблизително троен размер на очакваната вреда от забавеното изпълнение. До датата
на устните състезания пред СРС мораторната лихва върху дължимия остатък по
фактурите нараства до 9 159.48 лева и продължава да расте до погасяването на
задълженията, като към датата на устните състезания пред въззивния съд, при липса на
плащане, обезщетението за вредите, определено по общите правила на чл. 86, ал. 1
ЗЗД, би превишило максималния размер на договорната мораторна неустойка по чл.
18, ал. 1 от договора.
Следва да се отбележи, че при съпоставка с предвидимите действителни вреди
при сключването на договора, е възможно размерът на неустойката да превиши
действително понесените вреди, но тук следва да се акцентира, че функцията
8
на неустойката освен обезщетителна е и санкционна. Ето защо въззивният съд приема,
че с определения в договора размер на конкретната неустойка не се излиза извън
смисъла и функциите на института неустойка. Това е така, тъй като в случая времето,
през което неустойката се начислява изцяло е последица от бездействието на
длъжника, като от поведението му зависи да преустанови неблагоприятните последици
от собственото си неизпълнение. Същевременно страните уговорили и максимален
размер до който неустойката може да достигне – не повече от 50 % от общата
дължима стойност по договора. Уговореният начин на формиране на неустойката,
преценяван съобразно конкретните обстоятелства по делото и изброените в т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.07.2010 г. на ОСТК на ВКС примерни
критерии, мотивира у съда извода, че уговорената клауза за неустойка съответства на
принципите за справедливост и добросъвестност в търговските правоотношения и не
накърнява добрите нрави. Доводите в жалбата за нейната нищожност на основание чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД са неоснователни.
По делото се установи неизпълнението от страна на ответника на договорните
му задължения за своевременно заплащане на падежа на дължимите месечни наемни
вноски. Предвид продължителния период на неизпълнението на ответника, достигнат
се явява крайният предел на неустойката по чл. 18, ал. 1 от сключения от страните
договор, а именно 16 068 лева, равняващ се на 50% от просрочените с повече от 100
дни задължения по процесните фактури.
Настоящият съдебен състав предвид съдържанието на сключеното от страните
на 01.12.2020г. споразумение, намира че с него страните не са изявили никаква воля
досежно възникналите неустоечни задължения по договора. В тази връзка и от
представената по делото счетоводна справка се установява, че обсъденият от страните
в споразумението общ размер на задължението 25 700 лева включва единствено
неиздължения остатък за главници по процесните 4 фактури. Ето защо съдът намира
за напълно неоснователно въведеното от ответника възражение за новиране по чл. 107
ЗЗД на задълженията по договора и в този смисъл отпадане на неустойката, доколкото
със споразумението от 01.12.2020г. страните единствено уговорили разсрочено
плащане на натрупаните стари задължения за наем. Не се установява заявена от
страните воля за погасяване на породените от договора задължения – изцяло или
частично и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или
предмет, предвид на което не е налице твърдяната от ответника обективна новация по
смисъла на чл. 107 ЗЗД.
Пред СГС по реда на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК са приети писмени
доказателства:
Видно от съдържанието на представеното във въззивното производство писмо
на ищеца изх. № 23-1527-1 от 27.10.2023г., с него той уведомява ответника, че
9
искането му да ползва мобилно съоръжение – шатра, разположена на територията на
СК „Червено знаме“ няма да бъде удовлетворено, поради непогасени от ответника
задължения за ползване на обекти в общ размер 39 307.08 лева. Излага още, че ако
ответникът желае да получи оферта за ползване на обект, следва да подпише
споразумение, с което да признае задълженията и да ги плати. Като ново писмено
доказателство във въззивното производство ответникът е ангажирал преводно
нареждане за заплатена на 31.10.2023г. в полза на ищеца сума в размер на 5 000 лева, с
посочено основание „стари задължения по писмо изх. № 23-1527-1/27.10.2023г.“. В
о.с.з. пред въззивния съд ищецът, чрез процесуалния си представител, признава, че
получил сумата. Излага, че счетоводно плащането било отнесено за погасяване на
дължимата по делото неустойка, считано от най-старите задължения, а именно
неустойка от първата фактура с падеж 18.12.2019г., насетне. Процесуалният
представител на ответника оспорва начина на погасяване, приложен от ищеца, при
твърдение, че с плащането погасил дължимо възнаграждение за ползване /наем/.
Както вече бе отбелязано по-горе тежестта да установи погасяването на
задълженията е за ответника, като същият дължи да проведе пълно и главно доказване.
В платежния документ от 31.10.2023г. ответникът не е посочил, че с плащането на
сумата 5 000 лева погасява претендиран по делото наем. От препращането към писмо
изх. № 23-1527-1/27.10.2023г. такъв извод също не следва, още повече, че посоченият
общ размер на задълженията надхвърля сумата на претендираните по настоящото дело
вземания на ищеца. Ето защо съдът приема, че извършвайки плащането на
31.10.2023г., избор по смисъла на чл. 76, ал. 1 ЗЗД ответникът не е направил.
В случая процесните вземания са за главници за наем по договора от
05.11.2019г. и неустойка за забава. Неустойката не е акцесорно задължение, подобно
на това за разноски и лихви по смисъла на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, а представлява еднородно
с главниците главно задължение. В този смисъл - Решение № 111/27.10.2009г. по т.д.
№ 296/2009г., І т.о. на ВКС, определение № 60833/17.12.2021г. по гр.д. № 1983/2021г.,
ІV г.о. на ВКС, определение № 1212/22.11.2010г. по гр.д. № 918/2010г., ІV г.о. на ВКС и
др.
Следователно приложение в настоящия случай следва да намери правилото за
погасяване на няколко задължения, предвидено в чл. 76, ал. 1 ЗЗД, доколкото и
страните не са уредили по друг начин отношенията между тях.
Съгласно чл. 76, ал. 1 ЗЗД, този, който има към едно и също лице няколко
еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да
заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за
него задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-
старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.
Като най-обременителни задължения се определят тези, за които текат най-
10
големи по размер лихви или са предвидени най-големи неустойки при неизпълнението
им. Според възприетото в съдебната практика разбиране по-обременително е това
задължение на длъжника, чието неизпълнение се отразява по-тежко и по-
неблагоприятно върху неговата имуществена сфера и преценката трябва да се
извърши конкретно по време на изпълнението. При отсъствие на такива най-
обременително е задължението, което е обезпечено в най-голяма степен.
Същевременно при наличие на вземане за главница и неустойка първо следва да се
погаси главницата, доколкото е по-обременителното задължение съгласно правилото
на чл. 76, ал. 1 ЗЗД. В този смисъл - Решение № 211/26.01.2017г. по гр.д. № 958/2016г.,
ІІІ г.о. на ВКС.
Отделно от горното, дори и съдът да приеме, че двете процесни вземания са
еднакво обременителни за длъжника, то най-рано възникналото в темпорален аспект е
това за наем по първата процесна фактура, което отново води до извод, че с
извършеното в хода на делото, на 31.10.2023г. плащане на сумата 5 000 лева, ищецът
погасил част от дължимата по делото главница за наем, а именно най-старите
процесни задължения за главница.
При съобразяване на нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът приема, че вземането
на ищеца за главница в размер на 21 727.27 лева, към датата на устните състезания
пред въззивния съд е частично погасено чрез извършеното в хода на въззивното
производство плащане на сумата 5 000 лева. Ето защо обжалваното решение следва да
бъде отменено в частта, в която по предявения иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 232, ал.
2, вр. чл. 228 ЗЗД, ответникът е осъден да заплати на ищеца разликата над сумата
16 727.27 лева до пълния предявен размер от 21 727.27 лева, като вместо това, поради
извършеното в хода на въззивното производство частично погасяване на дълга, за
същата тази разлика искът следва да бъде отхвърлен.
Като правилно и законосъобразно, първоинстанционното съдебно решение
следва да бъде потвърдено в частта, в която искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 232, ал.
2, вр. чл. 228 ЗЗД е уважен до размера на сумата 16 727.27 лева - наемно
възнаграждение за предоставена за ползване тренировъчна зала и 4 бр. съблекални,
част от многофункционална спортна зала „Арена Армеец София“ по Договор № 19-
720-1/05.11.2019г., съгласно издадени фактури с №№ **********/13.12.2019г.,
**********/17.01.2020г., **********/17.02.2020г. и **********/23.04.2020г., както и в
частта, в която СРС изцяло уважил предявения иск по чл. 92 ЗЗД за сумата от 16 068
лева, представляваща неустойка за забава по чл. 18, ал. 1 от Договор за наем № 19-720-
1/05.11.2019г., начислена в размер на 50 % от стойността на дължимата главница по
същите фактури.
По разноските:
По аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК, ответникът следва изцяло да понесе
11
разноските по исковете, както пред СРС, така и пред въззивния съд, макар и искът за
главница за наемни вноски частично да бива отхвърлен поради извършено в хода на
въззивното производство погасяване на част от дълга.
При този изход на спора право на разноски пред въззивния съд има
въззиваемият-ищец. Същият е представляван от юрисконсулт и е заявил претенция за
присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Въззивният съд определя
такова в минимален размер от 100 лева, които на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 1 ГПК
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна-ищец.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 6977/04.05.2023г., постановено по гр.д. № 68717/2021г. по
описа на СРС, 164-и състав, в частта, в която по предявения иск с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 232, ал. 2, вр. чл. 228 ЗЗД, ответникът Сдружение „Клуб по
художествена гимнастика София спорт 2017“, ЕИК *********, е осъден да заплати на
ищеца „Национална спортна база“ ЕАД, ЕИК *********, разликата над 16 727.27 лева
до пълния предявен размер от 21 727.27 лева, представляваща наемно възнаграждение
за предоставена за ползване тренировъчна зала и 4 бр. съблекални, част от
многофункционална спортна зала „Арена Армеец София“ по Договор № 19-720-
1/05.11.2019г., съгласно издадени фактури с №№ **********/13.12.2019г.,
**********/17.01.2020г., **********/17.02.2020г. и **********/23.04.2020г., като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Национална спортна база“ ЕАД, ЕИК *********,
срещу Сдружение „Клуб по художествена гимнастика София спорт 2017“, ЕИК
*********, иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 232, ал. 2, вр. чл. 228 ЗЗД, за горницата над
сумата 16 727.27 лева до пълния предявен размер от 21 727.27 лева, представляваща
наемно възнаграждение за предоставена за ползване тренировъчна зала и 4 бр.
съблекални, част от многофункционална спортна зала „Арена Армеец София“ по
Договор № 19-720-1/05.11.2019г., съгласно издадени фактури с №№
**********/13.12.2019г., **********/17.01.2020г., **********/17.02.2020г. и
**********/23.04.2020г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6977/04.05.2023г., постановено по гр.д. №
68717/2021г. по описа на СРС, 164-и състав, в частта, в която на основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 232, ал. 2, вр. чл. 228 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, Сдружение „Клуб по
художествена гимнастика София спорт 2017“, ЕИК *********, е осъдено да заплати на
„Национална спортна база“ ЕАД, ЕИК *********, сумата 16 727.27 лева,
представляваща наемно възнаграждение за предоставена за ползване тренировъчна
12
зала и 4 бр. съблекални, част от многофункционална спортна зала „Арена Армеец
София“ по Договор № 19-720-1/05.11.2019г., съгласно издадени фактури с №№
**********/13.12.2019г., **********/17.01.2020г., **********/17.02.2020г. и
**********/23.04.2020г., и сумата 16 068 лева - неустойка за забава по чл. 18, ал. 1 от
Договор за наем № 19-720-1/05.11.2019г., начислена в размер на 50 % от стойността на
дължимата главница по същите фактури.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 1 ГПК, Сдружение „Клуб по
художествена гимнастика София спорт 2017“, ЕИК *********, да заплати на
„Национална спортна база“ ЕАД, ЕИК *********, сумата 100 лева – разноски по
делото, сторени пред СГС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13