ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 385
гр. Велико Търново, 02.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – трети състав, в закрито съдебно
заседание на втори ноември две хиляди и двадесета година в състав:
Административен съдия : Евтим Банев
изслуша докладвано от съдия
Банев Адм. д. № 605 по
описа за 2020 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 197 и сл. от АПК, вр. с чл. 54, ал.
5 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано
е по жалба, подадена от ***С.С.от ВТАК, като пълномощник на К.Д.П. с ЕГН **********,
постоянен адрес ***, срещу Решение № Ц1012-04-55#1/ 31.08.2020 г. на директора на ТП на НОИ – Велико
Търново. С обжалваното решение е спряно производството по жалба на К.Д.П. с вх.
№ Ц1012-04-55/ 30.07.2020 г., срещу Разпореждане № О-04-999-00-**********/ 16.07.2020
г. на оправомощено лице за ръководител по изплащане на обезщетенията и помощите
в ТП на НОИ – Велико Търново. Жалбоподателят оспорва посоченото решение като
незаконосъобразно, поради съществено нарушение на административно-
процесуалните правила, противоречие с
материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона – основания по чл. 146, т. 3, т. 4 и т. 5 от АПК. Счита, че е налице императивна разпоредба на специален закон – чл. 117,
ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/, която изключва субсидиарната
приложимост на чл. 54, ал. 1 от АПК, както и че спирането на административното
производство в случаи от вида на разглеждания, лишава осигуреното лице от
средства за живот и лечение, т.е. от социалната закрила - предмет на осигурителното правоотношение, при
което е нарушен принципа на съразмерност, прогласен в чл. 6 от АПК. С подробни
доводи в посочения смисъл, от съда се иска оспореното решение на директора на
ТП на НОИ – Велико Търново да бъде отменено, претендира се присъждане на направените
в производството разноски. Със заявление вх. № 3937/ 19.10.2020 г., адвокатът,
подал жалба от името на К.Д.П., представя пълномощно от 23.09.2020 г., договор
за правна защита и съдействие от същата дата, и списък на разноските.
Ответникът –
директорът на ТП
на НОИ – Велико Търново, в представени два броя писмени становища, твърди неоснователност на жалбата,
като твърди наличието на преюдициално производство от значение за упражняването
на осигурителните права на жалбоподателя, излага подробни доводи в тази насока.
Прави възражение срещу искането за присъждане на разноски на жалбоподателя за
адвокатско възнаграждение, в условията на евентуалност и възражение за
прекомерност на същите.
Въз основа на събраните доказателства, съдът прие за установено от
фактическа страна следното:
Между
К.Д.П. и „Съдружие 2018“ ООД – с. Павел е бил сключен трудов договор № 001/
16.01.2020 г. /л. 94 от делото/, по силата на който жалбоподателят е заемал
длъжността „Организатор стопански дейности“ с код по НКПД 24216011. В
представената от ответника преписка се съдържат длъжностната характеристика за
въпросната длъжност, както и цялото трудово досие на К.П. вкл. дипломи за
завършено образование, карта за предварителен медицински преглед, удостоверение
от трудова медицина, автобиография и други. Посоченият трудов договор е бил
прекратен със Заповед № 001/ 31.1.2020 г., поради завършване на определената
работа. Впоследствие между К.Д.П. и „Съдружие 2018“ ООД е сключен нов трудов
договор № 2/ 19.2.2020 г., за заемане на същата длъжност /л. 69 от делото/.
По
повод подаден сигнал с вх. № Ц1056-04-40/ 15.04.2020 г. е извършена проверка от
контролен орган при ТП на НОИ – Велико Търново и е съставен Констативен
протокол КП-504-00782264/ 13.07.2020 г., с който е установено, че
жалбоподателят не е упражнявал трудова дейност за периодите 16.01.2020 г. -
31.01.2020 г. и 19.02.2020 г. - 31.05.2020 г., за която да подлежи на
осигуряване, съобразно с разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от КСО /л. 164 – л. 166
от делото/. При така констатираното, на работодателя „Съдружие 2018“ ООД – с.
Павел са издадени Задължителни предписания № 3Д-1-04-00782280/ 13.07.2020 г., с
които е разпоредено да бъде подадена Декларация Обр. 1, за заличаване на подадените
данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за К.Д.П. за периодите 16.01.2020 г. -
31.01.2020 г. и 19.02.2020 г. - 31.05.2020 година. Срещу задължителните
предписания е подадена жалба с вх. № Ц1012-04-51/ 27.7.2020 г. пред директора
на ТП на НОИ – Велико Търново, по реда на чл. 117 от АПК. Жалбата по
административен ред е отхвърлена с Решение № Ц1012-04-51#11/ 10.09.2020 г., което, съгласно представеното
удостоверение от деловодството на съда, е обжалвано от Съдружие 2018“ ООД и за
разглеждането на тази жалба е образувано производство по адм. дело № 621/
2020г. по описа на АС – Велико Търново.
Междувременно
с Разпореждане № О-04-999-00-**********/ 16.07.2020 г. на оправомощено лице за
ръководител по изплащане на обезщетенията и помощите в ТП на НОИ – Велико
Търново, е отказано изплащането на парично обезщетение за временна
неработоспособност поради общо заболяване на К.Д.П., по болничен лист №
Е20201165227 за времето от 09.05.2020 г. до 07.06.2020 година. Срещу
разпореждането от К.П. е подадена жалба
с вх. № Ц1012-04-55/ 30.07.2020 г. на ТП на НОИ – Велико Търново. С обжалваното
Решение № Ц1012-04-55#1/ 31.08.2020
г. на директора на ТП на НОИ – Велико Търново, на основание чл. 117, ал. 3 и
ал. 5 от КСО, вр. с чл. 54, ал. 1, т. 5 от АПК, е спряно производството по тази жалба.
Решението е съобщено на К.П. на дата 08.09.2020 г. /известие за доставяне на л.
199 от делото/, жалбата срещу него пред АСВТ е подадена по куриерска служба,
чрез органа, който го е издал, на дата 23.09.2020 г. /първи работен ден след
изтичане на срока/, съгласно извършена справка на интернет сайта на „Еконт“
ООД. Заедно с жалбата от ответника е представена административната преписка,
установяваща описаните по-горе обстоятелства. Страните на заявяват спор по тези
факти.
При
така установеното от фактическа страна, съдът прави следните изводи:
Жалбата
е подадена от правоимащо лице, пред компетентния да я разгледа съд и в рамките
на преклузивния 14-дневен срок по чл. 197 от АПК. Същата отговаря на
изискванията на чл. 150 и чл. 151 от АПК и като такава е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
В случая става
въпрос за спряно производството по жалба по административен ред, срещу
разпореждането с отказ за заплащане на обезщетение за временна
неработоспособност. В диспозитива на решението не е посочен срок на спирането,
в мотивите му е прието, че производството по обжалване на задължителните
предписания към „Съдружие 2018“ ООД – с. Павел, се явява преюдициално по отношение
изплащането на обезщетенията за временна неработоспособност, тъй като в него ще
бъде установено дали жалбоподателят е осигурено лице по смисъла на § 1, ал. 1,
т. 3 от ДР на КСО, ползващо се от съответните права, произтичащи от този факт,
към началната дата на настъпване на временната неработоспособност.
Спирането
на производството е извършено на основание чл. 54, ал. 1, т. 5 от АПК и
съгласно чл. 54, ал. 5 от АПК, постановеният акт подлежи на обжалване по реда
на Глава десета, раздел IV от АПК. В
конкретния случай актът е издаден от компетентния за това административен орган
– директорът ТП на НОИ, пред който е висящо производството по жалба срещу
разпореждане № О-04-999-00-**********/ 16.07.2020 г. на оправомощено лице за
ръководител по изплащане на обезщетенията и помощите в ТП на НОИ - Велико
Търново. В акта за спиране са посочени
неговият издател и адресат, както и фактическите и правни основания за
постановяване на спирането. Като фактическо основание е посочено наличието на
висящо пред органа преюдициално административно производство по оспорване на
задължителни предписания, издадени към осигурителя, което е от значение за
правилното решаване на настоящия спор. При извършената от съда проверка се
установи, че междувременно по същото е издадено решение на горестоящия орган, с
което жалбата по административен ред е отхвърлена. Това решение не е влязло в
сила, тъй като е обжалвано по съдебен ред и за разглеждане на спора е
образувано дело в Административен съд - Велико Търново. Действително, в диспозитива
на решението не е посочен срокът за който е извършено спирането на
административното производство, но този формален порок не е съществен,
доколкото от мотивите на акта ясно се извежда волята на административния орган,
че срокът на спирането е до приключване с окончателно решение на спора за
законосъобразността на задължителните предписания, дадени на осигурителя
„Съдружие 2018“ ООД – с. Павел.
Неоснователни
са оплакванията, че след като чл. 117, ал. 3 от КСО задължава директора на ТП
на НОИ, да се произнесе по същество по подадената жалба против разпореждането в
едномесечен срок, обжалваното спиране е в противоречие с тази специална
процесуална норма. Всъщност възприетата в чл. 117, ал. 3 от КСО уредба на
произнасяне при административно оспорване, не се различава съществено от тази
по чл. 97, ал. 1 и ал. 2 от АПК. Обратно на поддържаното от жалбоподателя
становище, преобладаващата съдебна практика признава възможността директорът на
ТП на НОИ да спира административното
производство по подадена пред него жалба по реда на чл. 117, ал. 3 от КСО, при
наличието на някоя от посочените в чл. 54, ал. 1 от АПК хипотези /така така
Определение № 23 от 12.10.2015 г. по адм. д. № 429 от 2015 г. на АдмС –
Хасково, Определение № 2459 от 05.12.2017 г. по адм. д. № 3456 от 2017 г. на АС
– Пловдив, Определение № 1066 от 22.05.2019 г. по адм. д. № 390 от 2019 г. на
АС – Благоевград, Определение № 6392 от 02.06.2015 г. по адм. д. № 5818 от 2015
г. на ВАС, Шесто отделение и други. Действително има и съдебни актове в сочения
от оспорващата лице смисъл, но изложеното в тях мотиви за недопустимост на
спирането на производството пред гарестоящия административен орган не се
споделят от настоящия състав. Поначало, въпреки липсата на изрична препратка в
Глава шеста от АПК, в практиката е възприето, че спирането на производството е
приложимо и от по-горестоящия административен орган във фазата на оспорване по
административен ред и в рамките на извършваната от него проверка. Обратно
тълкуване би породило абсурдни ситуации и разрешения, предвид факта, че всяко
от основанията по чл. 54, ал. 1 от АПК би могло да възникне, респ. да бъде
установено и във фазата на административното обжалване, която по същество е
част от общото производство по постановяването на административния акт. В
такава ситуация не може единствено поради липсата на изрична законова
препратка, да бъде отречено правото на горестоящия административен орган да
осигури законосъобразно провеждане и приключване на развиващото се пред него
производство, ако за тази цел е необходимо неговото спиране. Горните
съображения с още по-голяма сила важат за производства от вида на настоящото,
при които фазата на административното обжалване е задължителна, а на съдебен
контрол за законосъобразност подлежи именно решението на ръководителя на ТП на
НОИ, т.е. последният действа като инстанция по същество. Поради това настоящият
състав счита, че ответникът разполага с правомощието да спре административното
производство във фазата по задължително административно обжалване.
По
същество съдът намира изводите на директора на ТП на НОИ – Велико Търново, за
наличието на посоченото от него основание за спиране на административното
производство, за неправилни. Съгласно разпоредбата на чл. 54, ал. 1, т. 5 от АПК административният орган спира производството при наличието на образувано
друго административно или съдебно производство, когато издаването на акта не
може да стане преди неговото приключване, като в тези случаи спирането се
постановява след представяне на удостоверение за наличие на образувано производство,
издадено от органа, пред който то е образувано. В случая неправилно
горестоящият административен орган е приел, че влизането в сила на задължителни
предписания, издадени на основание чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО и имащи за свой
адресат осигурителя „Съдружие 2018“ ООД, би установило със сила на пресъдено
нещо осигурителния статус на жалбоподателя и този въпрос не би подлежал на
пререшаване по повод на подадената от последния жалба срещу разпореждането, с
което му се отказва отпускане на парично обезщетение за временна
неработоспособност.
На първо място
следва да се отбележи, че правоотношенията по разходване на средствата на
общественото осигуряване, каквото е правоотношението по отпускане на парично
обезщетение за временна нетрудоспособност,
възникват и се развиват между осигурените лица и осигурителния орган
като производни от други, първични отношения, които представляват и основанието
за обществено осигуряване. Първичното отношение, съставляващо основание за
осигуряването, респ. за отпускането или отказа да бъде отпуснато обезщетение и
по съществуването и съдържанието на което директорът на ТП на НОИ е следвало да
се произнесе и се е произнесъл в образуваното пред него производство по чл. 117
от КСО, не е обусловено нито от издадените задължителни предписания, нито от
изпълнението на вмененото задължение на осигурителя за корекция на декларирани
за лицето данни. Със задължителните предписания на осигурителя е указано
заличаване на данни за лицето, като е
посочено необходимото според органа съдържание на Декларация Обр. 1. Тези
предписания третират задълженията на осигурителя за представяне и деклариране
на данни, които задължения той има по силата на чл. 5, ал. 4 от КСО и които за
процесните периоди са детайлно регламентирани в Наредба № Н-13 от 17.12.2019 г.
на МФ за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на
данни от работодателите, осигурителите за
осигурените при тях лица, както и от
самоосигуряващите се лица. Само по себе си предписаното деклариране, респ.
заличаване на данни, не е обуславящо за
преценката на осигурителния статус на осигуреното лице, още повече че
осигуреното лице не е адресат на задължителните предписания, на които се
основава оспореното решение и то не може да охрани правата си в производството
по тяхното обжалване.
Съгласно § 1, ал.
1, т. 3 от ДР на КСО, осигурено лице е физическо лице, което извършва трудова
дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а от КСО
и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Видно е, че
обстоятелството дали дадено лице притежава качеството на „осигурено лице“ по
смисъла на цитираната разпоредба, по никакъв начин не е поставено в зависимост
от декларираните за това лице данни по реда на Наредба № Н-13 от 17.12.2019 г.
на МФ, а подаването на тези данни /респ. и тяхната достоверност/, не е
предпоставка за възникването или изгубването на това качество, нито е елемент
от фактическия състав на възникване на осигурителното правоотношение.
Определящи в тази насока са наличието на трудово или друго правоотношение,
представляващо основание за задължително осигуряване, фактически извършваната
дейност по това правоотношение и нейния характер, а от там и осигурителният
статус на лицето – факти, за чието изясняване задължителните предписания за
деклариране, дадени към осигурителя, нямат определящо значение. Ето защо административният орган не би следвало да очаква резултатът от
производството по оспорване на задължителните предписания, да предопредели
преценката му за верността на съдържанието и автентичността на представените от
заявителя официални документи, касаещи осигурителния стаж и доход на К.П.. В този смисъл дадените на осигурителя задължителни
предписания нямат преюдициално значение относно релевантните за възникването и
упражняването на права на осигуреното лице факти, вкл. такива касаещи
осигурителния му статус.
Предвид
горното, съдът намира за неоснователни и изложените от ответника съображения,
че при отричане преюдициалното значение на законосъобразността на
задължителните предписания, е възможна различна преценка на отделните съдебни
състави относно осигурителния статус на лицето и респ. относно правото му на
обезщетяване при временна неработоспособност. Такава възможност безспорно е
налице, но тя съществува и в случай, че решенията на директора на ТП на НОИ
бъдат съобразени с евентуално стабилизиране на коментираните предписания, след
обжалването им по административен и съдебен ред. Тъй като задължителните
преписания в разпоредителната си част нямат за предмет наличието или не на осигурително
правоотношение, по този въпрос нито те, нито евентуално потвърждаващи ги
административно и съдебно решения, могат да бъдат обвързващи при последващото
разглеждане на съдебни дела между осигурителния орган и осигурителя, имащи за
предмет обезщетения, свързани с това осигурително правоотношение. Освен това,
както вече се посочи, осигуреното лице не е адресат на задължителните
предписания, нито е страна в производството по неговото оспорване, при което по
отношение на него евентуално потвърдително съдебно решение не би имало сила на
пресъдено нещо, с произтичащите от това правни последици.
Вярно
е, че в случая отказът на заплащане по представения от К.П. болничен лист е по
съображения, от фактическа страна обосновани с обстоятелството, че същият не
попада в кръга на лицата по чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО, подлежащи на осигуряване
на това основание. Предвид изложеното по-горе, този въпрос подлежи на
изясняване в производството по обжалване на Разпореждане №
О-04-999-00-**********/ 16.07.2020 г. на оправомощеното лице за ръководител по
изплащане на обезщетенията и помощите в ТП на НОИ – Велико Търново. По него
горестоящият орган следва да формира правните си изводи на база събраните в
съответното административното производство доказателства, след предоставяне
възможност за ангажиране на такива от осигуреното лице /чл. 85, ал. 2 и ал. 3
от АПК, вр. с чл. 117, ал. 5 от КСО/. Спрямо тези изводи, задължителните
предписания за деклариране на данни от осигурителя, нямат обуславящо
значение, тъй като нямат характер на правно релевантен факт, определящ
наличието на осигурително правоотношение и неговото съдържание, т.е. на факт от
значение за преценката на осигурителния статус на жалбоподателя и изпълнение
чл. 40, ал. 1 от КСО.
По
изложените съображения съдът намира, че не са установени твърдяните от
ответника процесуални пречки за развитието на производството по обжалване на
разпореждането, с което е отказано изплащането на отпуснатото обезщетение за
временна неработоспособност. Оспореният акт за спиране на административното
производство по обжалването, е издаден при липса на обосноваващото го правно
основание по чл. 54, ал. 1, т. 5 от АПК, поради което подлежи на отмяна. На
основание чл. 200, ал. 1 от АПК, обжалваното решение за спиране на административното производство
следва да бъде отменено, а преписката - върната на административния орган за
продължаване на производството.
При този изход
на спора основателно се явява искането на процесуалния представител на
жалбоподателя за присъждане на сторените по делото разноски с оглед
представените доказателства за договорено и заплатено адвокатско
възнаграждение. Неоснователно е възражението на процесуалния представител на
ответника за липса на основание за заплащане на адвокатско възнаграждение
предвид липсата в Наредба № 1/ 2004 г. на предвидено възнаграждение за
изготвяне на жалба до съда. Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК, при отмяна на
обжалвания административен акт, се дължи възстановяване от бюджета на
органа, на направените от жалбоподателя разходи за възнаграждение
за един адвокат. Това възнаграждение и присъждането му не е обвързано от вида и
броя на процесуалните действия на адвоката, а единствено от отмяната на акта и
надлежното упълномощаване на процесуалния представител. Съдът намира за
неоснователно и възражението на ответника за прекомерност на адвокатския
хонорар, заплатен от жалбоподателя. Съобразно критериите по чл. 36, ал. 2 от
Закона за адвокатурата, фактическата сложност на настоящото дело не се отличава
от обичайната за този род дела. Правната сложност, обусловена от приложимите
правни норми и естеството на казуса в случая също се явява типична за дела с
предмет осигурителни правоотношения. Изхождайки от горното и определения
минимум по чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в приложимата редакция, договореното между
жалбоподателя и пълномощника му възнаграждение за правна защита, в размер
360,00 лв. /с 10,00 лв. над минимума/, покрива критериите за обоснованост и
справедливост.
Водим от горното
и на основание чл. 200, ал. 1, вр. с чл. 54, ал. 5 от АПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Отменя по жалба на К.Д.П.
с ЕГН **********, постоянен адрес ***, Решение № Ц1012-04-55#1/ 31.08.2020 г. на директора на ТП на НОИ – Велико
Търново, с което е спряно производството по жалба на К.П. срещу Разпореждане №
О-04-999-00-**********/ 16.07.2020 г. на оправомощено лице за ръководител по
изплащане на обезщетенията и помощите в ТП на НОИ – Велико Търново.
Изпраща
преписката на директора на ТП на НОИ – Велико Търново за продължаване на
действията по административното производство и разглеждане по същество жалбата
на К.П. срещу Разпореждане № О-04-999-00-**********/ 16.07.2020 г. на
оправомощено лице за ръководител по изплащане на обезщетенията и помощите в ТП
на НОИ – Велико Търново.
Осъжда
Национален осигурителен институт – гр. София, да заплати на К.Д.П. с ЕГН **********,
постоянен адрес ***, разноски по делото в размер на 360,00 /триста и
шестдесет/ лева.
Определението
подлежи на обжалване с частна жалба, подадена пред Върховен административен
съд, при условията на чл. 200, ал. 2 от АПК, в 7-дневен срок от съобщаването му
на страните.
Определението да се съобщи на
страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.
Административен съдия: