№ 3693
гр. София, 06.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Албена А.а
Членове:Нели С. Маринова
Мария Стойкова
при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева
като разгледа докладваното от Мария Стойкова Въззивно гражданско дело №
20231100501458 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 13569 от 27.11.2022 г., постановено по гр.д. № 64642/2021 г. по описа
на СРС, 41 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„С.“ ЕООД срещу Й. А. П., искове с правно основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 228, ал. 3 КТ, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Й. А. П. дължи на „С.“ ЕООД, сумата от 610 лв., представляваща
обезщетение при дисциплинарно уволнение в размер на едно брутно трудово
възнаграждение, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК /24.02.2021 г./ до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от
23,89 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
01.09.2020 г. до 23.02.2021 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК по ч.гр.д. № 10999/2021 г. по описа на СРС, 41 състав.
Със същият акт са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „С.“
ЕООД срещу Й. А. П., искове с правно основание чл. 203,ал. 1, вр. чл. 205, ал. 1, вр. чл. 206,
ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 225,36 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди, причинени при изпълнение на трудовите задължения на 25.06.2020 г.,
както и сумата от 13,52 лв., представляваща обезщетение за забава върху това вземане за
периода 17.07.2020 г. – 24.02.2021 г.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове с правно
основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 228, ал. 3 КТ, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е подадена въззивна жалба
от ответника Й. А. П., чрез адв. Б.. В жалбата се излагат оплаквания, че решението е
неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила.
Поддържа се, че съдът не е обсъдил задълбочено и в съвкупност всички доказателства по
делото, като и необосновано не е уважил искането на ответника за допускане до разпит на
един свидетел при режим на довеждане за установяване на посочените в писмения отговор
обстоятелства, което довело до формиране на неправилни изводи за наличието на
предпоставките за уважаване на предявената претенция. Заявено е искане за отмяна на
решението в обжалваната част и за отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски
1
за производството.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „С.“ ЕООД,
чрез адв. З., с който същата се оспорва с доводи за нейната неоснователност. Поддържа се,
че обжалваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано, поради което същото
следва да бъде потвърдено.
Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК от „С.“ ЕООД срещу Й. А. П., искове с правно основание чл. 203,ал. 1,
вр. чл. 205, ал. 1, вр. чл. 206, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 225,36 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени при изпълнение на
трудовите задължения на 25.06.2020 г., както и сумата от 13,52 лв., представляваща
обезщетение за забава върху това вземане за периода 17.07.2020 г. – 24.02.2021 г., не е
обжалвано и е влязло в законна сила.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззвината жалба доводи за пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. По същество същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло
мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
тях. Независимо от това, във връзка с доводите на въззивника, съдържащи се в сезиращата
настоящата инстанция въззивна жалба, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 2 КТ при дисциплинарно уволнение работникът
или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово
възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в
размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение.
За основателността на предявения иск в тежест на работодателя е да установи, че
между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, което е прекратено
едностранно от работодателя с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, както и
размерът на брутното трудово възнаграждение на работника/служителя за срока на
предизвестието.
В случая с доклада по делото първоинстанционният съд е отделил като безспорни и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните на 15.06.2020 г. е бил
сключен трудов договор, по силата на който ответникът е заемал длъжността „шофьор на
товарен автомобил международни превози“, както и че уговореното с договора брутно
трудово възнаграждение е в размер на 610 лв.
Не е спорно между страните че с покана, изх. № 8/03.07.2020 г., изпратена по пощата
работодателят „С.“ ЕООД е поканил ответника на основание чл. 193, ал. 1 КТ в срок от три
дни от получаване на съобщението да се яви в офиса на дружеството и даде обяснения за
неявяването си на работа повече от два последователни дни. Поканата е получена лично от
ответника на 06.07.2020 г., видно от известие за доставяне.
Видно от Заповед № 3/10.07.2020 г. на управителя на „С.“ ЕООД на ответника е
наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ на основание чл. 188, т. 3, вр. чл. 190, ал.
1, т. 2, вр. чл. 187 КТ за това, че в периода 01.07.2020 г. - 03.07.2020 г. не се е явил на работа,
без да посочи и представи доказателства на работодателя за уважителни причини за
неявяването си на работа.
От Заповед № 4/10.07.2020 г., издадена от управителя на ищцовото дружество, се
установява, че процесното трудово правоотношение е прекратено от работодателя поради
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Установява се, че уволнителният акт е
връчен на ищеца лично на 16.07.2020 г. Следователно, по силата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ,
във вр. с чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ процесното трудово правоотношение е прекратено на
16.07.2020 г., в момента на получаването на писменото изявление за прекратяването на
договора от ищеца.
2
По делото не се твърди и не са ангажирани доказателства от ответника, че
процесното уволнение е отменено от работодателя или по съдебен ред. Правилно в мотивите
си СРС е посочил, че без предявен иск за отмяна на уволнението, е недопустимо в
настоящето производство да се изследва инцидентно законосъобразността на уволнението.
В случая страните не са формирали спор, че размерът на едно брутното трудово
възнаграждение на ответника възлиза на сумата от 610 лв., поради което искът по чл. 221,
ал. 2 КТ се явява основателен в целия предявен размер.
По отношение на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД във въззивната жалба не са изложени
никакви конкретни оплаквания – относно дължимостта на лихвата за забава, периода на
дължимост и нейния размер, поради което с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК тези
въпроси са извън обхвата на въззивната проверка и обжалваното първоинстанционно
решение следва да бъде потвърдено и в частта, с която искът за лихва е уважен сумата о
т23,89 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
01.09.2020 г. до 23.02.2021 г.
С оглед изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции решение № 13569 от 27.11.2022 г., постановено по гр.д. № 64642/2021 г. по описа
на СРС, 41 състав, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.
С оглед цената на предявения иск и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото
решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззвиаемият „С.“ ЕООД
има право на направените в производството разноски. Същият претендира и доказва такива
за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 750 лева. Насрещната страна е релевирала
своевременно възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните
адвокатски възнаграждения при интерес до 1000 лв. минималното адвокатско
възнаграждение е 400 лв. Предвид изложеното релевираното от ищеца възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно, като същото след преценка за
фактическата и правна сложност на делото, следва да се намали до сумата в размер на 400
лв.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13569 от 27.11.2022 г., постановено по гр.д. №
64642/2021 г. по описа на СРС, 41 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Й. А. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******, да заплати
на „С.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, с. Лозен, ул.
„******* № 14, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 400 лв., разноски за въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3
4