№ 697
гр. София, 07.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Виктория Мингова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Стела Кацарова Въззивно гражданско дело №
20231100510805 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 15.05.2023 г., гр.д. 15443/2021 г., СРС, 164 с-в се осъжда
„П.К.Б.“ ЕООД да заплати на „Т.К.“ ООД на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД сумата 2 913,39 лв. – предадена без основание сума (удържана като
възнаграждение за пакет допълнителни услуги по договор за потребителски
кредит № **********/28.02.2018 г.) от И.Т.Н. за „П.К.Б.“ ЕООД през периода
01.12.2015 г. – 06.12.2019 г. въз основа на нищожни клаузи по Споразумение
за допълнителен пакет услуги към договора, които вземания са цедирани на
„Т.К.“ ООД с договор за вземания на финансови институции от 06.12.2019 г.,
ведно със законната лихва от датата на ИМ – 01.12.2020 г. и сумата 811,54 лв.
– разноски.
Срещу решението постъпва въззивна жалба от ответника по иска
„П.К.Б.“ ЕООД. Счита, че цесията е редовно съобщена на длъжника от новия
кредитор, упълномощен в тази насока от първоначалния кредитор. Договорът
за потребителски кредит съдържа условията за погасяване на кредита и
подробен погасителен план, които дават информация за размера, броя,
1
периодичността и датите за плащане на погасителните вноски. Ясно са
факсирани размерите на ГПР и възнаградителната лихва. Иска се отмяна на
решението и постановяване на друго, с което да се отхвърли искът.
Въззиваемият – ищецът „Т.К.“ ООД оспорва жалбата.
Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по
реда на чл. 269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна
страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.
Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2
ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете
инстанции съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в
обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото
производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се
потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на
първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.
В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема
следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
По силата на Договор за потребителски кредит №
**********/28.02.2018 г., ответникът по иска „П.К.Б.“ ЕООД предоставя на
трето за спора лице И.Т.Н. кредит от 3 000 лв., подлежащ на връщане на 24
анюитетни месечни вноски от по 185,46 лв. Уговорен е годишен процент на
разходите 49,89 % и годишен лихвен процент от 41,17 %. Съобразно съдебно-
счетоводната експертиза, след включване на такси за допълнителен пакет
услуги „Бонус КДКО“, всяка погасителна вноска възлиза на 335,52 лв., а ГПР
достига размер от 216,04 %.
С договор за вземания на финансови институции от 06.12.2019 г.,
пръвоначалният кредитополучател И.Т.Н. прехвърля на ищеца „Т.К.“ ООД
2
всички свои вземания по кредитното правоотношение.
С пълномощно от същата дата цедентът овластява цесионера и нов
кредитор-ищеца да уведоми длъжника-ответник за прехвърлянето и
промяната на кредитора.
Съобразно чл. 99, ал. 4 вр. ал. 3 ЗЗД, прехвърлянето има действие
спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня на съобщаването му на
длъжника от предишните кредитори и цеденти. В случая, съобщение за
цесията е връчено на ответника с известие на телепоща на 18.05.2020 г.
Фактът за цесията достига до знанието на ответника и с връчения препис от
исковата молба, която обективира волеизявление за нотификация на
цесионера. Връченият препис от исковата молба с доказателства,
включително преписи от изходящите уведомления за прехвърлянето от
цесионера, обвързват ответника с последиците на прехвърлянето.
Сключеният между страните договор за кредит е потребителски по
смисъла на чл. 9 ЗПК.
Не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а именно:
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителния план да съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
Не е спазена и следващата т. 12 относно информация за правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен
план за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва
дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези
плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения
процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният
процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат
променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно,
че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща
3
промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно
договора за кредит.
Допуснато е нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК, според който ГПР по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В решение на СЕС по дело С-686/2019 г. се приема, че
„общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, които
потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни
на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен
да заплати на кредитора.
В тази връзка, към процесния договор, освен липсата на подробен
погасителен план, отсъства и напълно изчерпателна информация за вида и
размера на компонентите от всяка една анюитетна вноска. Клаузите на
договора не внасят достатъчно яснота кои точно са компонентите, които
формират годишния процент на разходите, включително доколко касаят и
възнаградителната лихва. Уговорените допълнителни възнаграждения, такси
и разноски за услуги по кредита са предвидени като отделни задължения,
вместо да бъдат включени изрично в ГПР. Такива са таксите за допълнителен
пакет услуги „Бонус КДКО“ за общо 1 237,68 лв. В резултат, на практика
задължението по кредита се увеличава от 1 425,59 лв. на общо 2 663,27 лв., а
месечната вноска се увеличава от 59,41 лв. на 110,98 лв., без това да е
отразено в погасителния план
Отделно, при съотношение с усвоения кредит от 3 000 лв., размерът на
възнаградителната лихва, като компонент от ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, с
фиксиран размер от 41,17 %, неколкократно превишава размера на
нормативния минимум за законната лихва от 10 %, като очевидно включва и
още едно допълнително, но неуредено изрично, възнаграждение за кредитора.
След като тази лихва, участваща във формирането на ГПР, надвишава
размера на нормативния минимум, това неминуемо рефлектира и върху
размера на ГПР, като реално го завишава от 49,89 % на 216,04 %.
Така уговореният размер на ГПР от 49,89 %, но без посочените „скрити
възнаграждения“, които биха го оскъпили, води до заобикаляне на чл. 19, ал. 4
4
ЗПК, регламентиращ императивното ограничение, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, а именно 10
%, т.е. ГПР да не е по-висок от 50 %. Налице е и поставяне на потребителя,
като по-слаба страна по правоотношението, в неизгодна позиция, което
противоречи с принципа за добрите нрави.
Предвид изложеното, нищожна е уговорката за фиксирания размер на
договорната възнаградителна лихва от 41,17 %, поради нарушен принцип на
справедливост и добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. При
извършена преценка за нищожност към момента на договарянето, въззивният
съд съпоставя следните критерии: лихвата е предвидена като възнаградителна
за ползване на предоставения кредит, преди пълното му изплащане, а не като
мораторна за неизпълнение. Размерът значително превишава този на
предвидимите към момента на договарянето обичайни вреди за ищеца от
пропуснатите ползи при разсроченото изплащане. Същевременно
уговореният размер несправедливо и прекомерно оскъпява кредита за
потребителя, като икономически по-слабата страна в правоотношението.
Получаването на подобна възнаградителна лихва, вместо да обезщети
адекватно изправната страна, води до нейното неоснователно обогатяване за
сметка на потребителя.
Съобразно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, нищожна е като неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Презумпцията на
чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена. Не се доказва, потребителят при договарянето
да е разполагал с възможност да изрази становище и повлияе върху
съдържанието на договора и конкретните клаузи. Обсъдените клаузи са
нищожни, като неравноправни поради противоречие със закона, неговото
заобикаляне и накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД, изключване и
ограничаване правата на потребителя – чл. 20, ал. 1 ЗПК, имащи за цел и
резултат заобикаляне на закона – чл. 21, ал. 1 ЗПК и с оглед неспазено
изискуемо съдържание – чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.1, т. 10 вр. 19, ал. 1 ЗПК.
5
Предвид обсъденото, в полза на ищеца, като цесионер на
кредитополучателя, възниква правното да претендира възстановяване на
нарушеното имуществено равновесие по реда на чл. 55, ал.1 предл. 1 ЗЗД чрез
връщане на платената при начална липса на правно основание сума от
2 913,39 лв. за допълнителен пакет услуги „Бонус КДКО“.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат.
Първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 3
ГПК следва да се потвърди.
Въззиваемият пред настоящата инстанция реализира разноски за 400 лв.
– платено по банков път възнаграждение за един адвокат, които се дължат.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 15.05.2023 г., гр.д. 15443/2021 г., СРС,
164 с-в.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, със седалище: гр. София, бул. „България“
№ **** да заплати на „Т.К.“ ООД, със седалище: гр. София, бул. **** сумата
400 лв. – разноски за въззивна инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6