Решение по в. гр. дело №4211/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 265391
Дата: 12 август 2021 г. (в сила от 12 август 2021 г.)
Съдия: Николай Димитров Димов
Дело: 20201100504211
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 22 май 2020 г.

Съдържание на акта

                   

                               Р     Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

                                            гр.София, 12.08.2021 г.

       

                  В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                         Мл.с-я: РОСИ МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 4211 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

         

         Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

         С решение № 290518 от 02.12.2019 год., постановено по гр.дело № 32870/2019 г.  на  СРС, 65 състав, е осъдена Н.З.О.К., БУЛСТАТ ********, с адрес: гр.София, ул.“ ********, да заплати на В.П.С., с ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в размер на 2517 лева, представляваща обезщетение по чл.104, ал.2 от ЗДСл., в трикратния размер на основната му заплата, определена при прекратяването на служебното му правоотношение, ведно със законната лихва, считано от 10.06.2019 г. до окончателното й заплащане, както и сумата в размер на 400 лв., представляваща деловодни разноски.

           Срещу решението на СРС, 65 с-в е постъпила въззивна жалба от Н.З.О.К./НЗОК/,гр.София, подадена чрез юрк.Б.Н., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения осъдителен иск. Твърди се, че решението е неправилно и  незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Не претендира присъждане на разноски по делото.

       Въззиваемата страна- ищец В.П.С., чрез пълномощника си адв.Е.О.оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда,  жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

        Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

        Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.             

         Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния  съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

         Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

         Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК  от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. 

         Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.               

         Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

         Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни  процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява неправилно, като в тази връзка настоящата въззивна инстанция не споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно основателност на предявения от ищеца В.П.С. срещу ответника Н.З.О.К./НЗОК/, гр.София, иск с правно основание чл.104, ал.2 от ЗДСл. Доводите в жалбата са изцяло основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

          Спорно е по делото обстоятелството, дължи ли се на ищеца при прекратяване на служебното му правоотношение с ответника, претендираното от него обезщетение по реда на чл.104, ал.2 от Закон за държавния служител/ЗДСл./.        

В настоящия случай при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира че липсва валидно правно основание за заплащане от страна на ответника на претендираното от ищеца обезщетение по чл.104, ал.2 от ЗДСл. в размер на сумата от 2517 лв. В процесния случай, безспорно е обстоятелството, че със заповед ЗП № 4/15.02.2019 г., издадена от Управител на НЗОК, на основание чл.103, ал.1, т.4 от Закона за държавния служител и предизвестие № А3-2/21.01.2019 г. е прекратено служебното правоотношение с В.П.С., считано от 21.02.2019 г., с място на работа „Специализирана администрация“, отдел „Болнична помощ“, с ранг ІV младши за държавен служител на длъжността старши експерт. В заповедта, като причина за прекратяване на служебното правоотношение е посочена разпоредбата на чл.7, ал.2, т.8 от Закона за държавния служител.

 Съгласно разпоредбата на чл.104, ал.2 от ЗДСл., в случая по чл.103, ал.1, т.4, изречение второ държавният служител има право на обезщетение в размер на трикратния размер на основната му заплата, определена към момента на прекратяването на служебното правоотношение. Съгласно разпоредбата на чл.103, ал.1, т.4 от ЗДСл. /доп. - ДВ, бр. 103 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г., обявена за противоконституционна с РКС № 3 от 2019 г. - ДВ, бр. 23 от 2019 г./, служебното правоотношение се прекратява поради несъвместимост в случаите по чл.7, ал.2; когато несъвместимостта е по чл.7, ал.2, т.1, органът по назначаването прекратява служебното правоотношение с един от двамата държавни служители по своя преценка; когато несъвместимостта е по чл.7, ал.2, т.8, служебното правоотношение се прекратява с едномесечно предизвестие; Съгласно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.8 от ЗДСл. /нова - ДВ, бр. 103 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г., обявена за противоконституционна с РКС № 3 от 2019 г. - ДВ, бр. 23 от 2019 г./, не може да бъде назначавано за държавен служител лице, което е упражнило правото си на пенсия по чл.68, 68а, 69 или 69б от Кодекса за социално осигуряване,  освен при условията на чл.15, ал.1, чл.81в, ал.6 и чл.84а. Безспорно е обстоятелството, че причина за прекратяване на служебното правоотношение с ищеца е разпоредбата на чл.7, ал.2, т.8 от ЗДСл., преди същата да бъде обявена за противоконституционна с РКС № 3 от 2019 г. - ДВ, бр. 23 от 2019 г. Това обстоятелство не се оспорва от страните по делото. Обезщетението в размер на трикратния размер на основната заплата на държавния служител, определена към момента на прекратяването на служебното правоотношение по чл. 104, ал. 2 от ЗДСл. се полага само в случаите, когато служебното правоотношение е прекратено на основание чл. 103, ал. 1, т. 4, изречение второ от ЗДСл., т.е. когато несъвместимостта е по чл. 7, ал. 2, т. 1 от ЗДСл. - има двама служители в една администрация, които са били в йерархическа връзка на ръководство и контрол със съпруг или съпруга, с лице, с което е във фактическо съжителство, роднина по права линия без ограничения, по съребрена линия до четвърта степен включително или по сватовство до четвърта степен включително. В тези случаи, органът по назначаването прекратява служебното правоотношение с единия от двамата държавни служители по своя преценка - вж. чл. 103, ал. 1, т. 4, изр. 2 от ЗДСл. В процесния случай несъвместимостта на ищеца не е по чл.7, ал. 2, т. 1 от ЗДСл., а такава по чл. 7, ал. 2, т. 8 от ЗДСл., поради което ищецът няма право на обезщетение в размер на трикратния размер на основната му заплата, определена към момента на прекратяването на служебното правоотношение на основание чл. 104, ал. 2 от ЗДСл. С оглед на което единствения обоснован извод, който следва да се направи в процесния случай е, че след като служебното правоотношение с ищеца е прекратено на основание чл. 103, ал. 1, т. 4, изречение трето от ЗДСл., т.е. когато несъвместимостта е по чл.7, ал.2, т.8 от ЗДСл., ищецът няма право на обезщетение в размер на трикратния размер на основната му заплата, определена към момента на прекратяването на служебното му правоотношение на основание чл. 104, ал. 2 от ЗДСл.

 В настоящия случай, след като служебното правоотношение с ищеца не е прекратено на основание чл.103, ал.1, т.4, изр. 2 от ЗДСл., т.е. когато несъвместимостта е по чл. 7, ал. 2, т. 1 от ЗДСл., а е прекратено на основание

чл.103, ал.1, т.4, изр. 3 от ЗДСл., т.е. когато несъвместимостта е по чл.7, ал.2, т.8 от ЗДСл., при упражнено право на пенсия по чл.68, 68а, 69 или 69б от Кодекса за социално осигуряване,  освен при условията на чл.15, ал.1, чл.81в, ал.6 и чл.84а, съдът намира че липсва валидно правно основание за заплащане от страна на ответника на претендираното от ищеца обезщетение по реда на чл.104, ал.2 от ЗДСл. Служебното правоотношение с ищеца е прекратено на основание чл.103, ал.1, т.4, изр. 3 от ЗДСл., в който случай на същия не се дължи от страна на работодателя обезщетение по реда на чл.104, ал.2 от ЗДСл.  В тази връзка, само на това основание исковата претенция на ищеца се явява неоснователна и като такава подлежи на отхвърляне.        

            При така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции изводи по съществото на спора, първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно следва да се отмени изцяло, включително и в частта относно разноските, като постановено в нарушение на материалния закон и вместо това следва да бъде постановено ново решение, с което да се отхвърли изцяло исковата претенция.

        Относно разноските по производството.

  При този изход на спора, с оглед изричното изявление на процесуалния представител на въззивника- ответник юрк.Б.Н., направено в публично съдебно заседание на 12.05.2021 год., че не претендира присъждане на разноски, такива не следва да му се присъждат по делото. На въззиваемата страна- ищец, разноски за въззивното производство също не се дължат.  

           Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,

 

                                                 Р     Е    Ш     И   :

 

           ОТМЕНЯ решение № 290518 от 02.12.2019 год., постановено по гр.дело № 32870/2019 г.  на  СРС, 65 състав и вместо това постановява:

           ОТХВЪРЛЯ предявения от В.П.С., с ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:***, офис 6, чрез адв.Е.О., срещу Н.З.О.К./НЗОК/,гр.София, ул.“ ********, осъдителен иск с правно основание чл.104, ал.2 от ЗДСл. за заплащане на сумата от 2517 лв./ две хиляди, петстотин и седемнадесет лева/, представляваща обезщетение в размер на трикратния размер на основната му заплата, определена към момента на прекратяването на служебното правоотношение, като неоснователен и недоказан.            

           РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ :              

 

                                           

                                                                    ЧЛЕНОВЕ : 1.                     

 

 

                                                                                                 2.