№ 1361
гр. София, 07.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело
№ 20231100503800 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С Решение № 20073058 от 04.01.2023 г., постановено по гр. д. № 22712
по описа за 2018 г. на СРС, 55 състав, са отхвърлени като недоказани,
предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ******* срещу Ц. М. Б.,
ЕГН **********, искове по чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл.150 ЗЕ за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 609, 24 лева
за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент 53,
находящ се в гр. София, ж.к. „******* за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2017
г., и сумата 29, 09 лева – главница за осъществено дялово разпределение за
същия период, ведно със законната лихва от 30.01.2018 г. до окончателното
плащане, както и по чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл.86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите 89, 79 лева
– лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 16.09.2015
г. – 15.01.2018 г. и 5, 18 лева – лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение за същия период, за които суми е била издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 6497/18 г. на СРС, 55 състав. Решението е
постановено при участието на „Т.“ ООД, ЕИК *******, като трето лице
помагач на страната на ищеца.
Срещу решението в законоустановения срок е постъпила въззивна
жалба от ищеца в първоинстанционното производство – „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК *******. Въззивникът поддържа, че решението е
неправилно. Твърди се, че по делото е доказано, че ответницата е собственик
1
на топлоснабдения имот. Моли за отмяна на решението и уважаване на
предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемият – Ц. М. Б., ЕГН ********** оспорва подадената въззивна
жалба. Счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли
същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.“ ООД, ЕИК *******,
не изразява становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно
и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми,
за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По
доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от „Топлофикация
София“ ЕАД против Ц. М. Б., с която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът е
предявил искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, за сумите, за които била издадена оспорената от длъжника заповед
за изпълнение по ч. гр. д. № 6497/2018 г. по описа на СРС, 55 състав. По
заповедното производство длъжникът е депозирал бланкетно възражение по
чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение, след което са дадени указания на
заявителя за предявяване на иск по чл. 414, ал. 2 ГПК за предявяване на
установителен иск. Ищецът твърди, че ответникът е потребител на
доставената за имота топлоенергия, като собственик на имота, но не е
изпълнил задължението си да заплати потребения консуматив.
Ответницата оспорва исковата претенция с твърдение, че не живее в
имота и никога не е достъпвала същия, тъй като след закупуването му и при
опит да влезе във владение на жилището, установила, че апартаментът се
обитава от друго лице, което също твърдяло да е собственик на обекта.
Уточнява, че спорът относно собствеността е бил отнесен за разглеждане
пред съд и е било образувано гр. д. № 14858/2000 г. на СРС, 48 състав.
По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи, че по силата на
облигационно отношение с ответника, съществувало към процесния период, е
престирал /доставил е топлинна енергия за отопление и/или подгряване на
вода/ и за ответника е възникнало задължение за плащане на уговорената цена
в претендирания размер.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да докаже
положителния факт на погасяване на дълга.
По делото е представен нотариален акт № 117, том IV, рег. № 9664,
2
дело № 751/01.12.2000 г., видно от който процесното жилище е било
продадено на ответника Ц. М. Б.. Видно от приложено Решение №
141575/14.06.2019г. на СРС, 48 състав, по гр. д.№ 14858/2000г., съдът е приел,
че Ц. М. Б. не е придобила собствеността по отношение на процесното
жилище, тъй като праводателите не са били собственици на имота. Със
същото решение и по предявен насрещен иск е било признато за установено
по отношение на Ц. М. Б., че собственици на имота са други лица. Приложено
е Определение от 02.06.2021г. на СГС, III – Б въззивен състав, постановено по
в. гр. д.№ 3396/2020 г., образувано по жалба срещу решението на СРС, с което
обжалваното решение е било обезсилено и производството по делото
прекратено, тъй като същото е било спряно по съгласие на страните и в срока
по чл.184, ал.1 ГПК (отм.) никоя от страните по спора не е поискала
възобновяването му. Като последица от прекратяване на делото, решението
на СРС е било обезсилено.
Доколкото по делото липсват доказателства за промяна правото на
собственост върху процесния имот, съдът приема, че през исковия период Ц.
М. Б. е собственик на имота. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ
(приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на
топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или
собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си, т.е. лице, което ползва
на вещно или облигационно право на ползване. В качеството на титуляр на
правото на собственост ответникът е и страна по облигационното отношение
за доставка на топлинна енергия до топлоснабдения имот.
По отношение установяване доставката на топлинна енергия и
извършването на услугата дялово разпределение са представени изисканите
писмени доказателства от третото лице, от които може да се направи извод,
че процесния имот е топлоснабден. Същевременно при липса на специални
знания от страна на съда липсва възможност същият да установи
обстоятелството дали на ответника е доставяна топлинна енергия през
процесния период и в какъв размер. Въпросът касае не само размера на
претенцията, в който случай приложение би могла да намери нормата на чл.
162 ГПК, а основанието за възникване на същата. В тази връзка следва да се
отбележи, че пасивното процесуално поведение на ответника не е
равнозначно на признаване наличието на определени факти, включени във
фактическия състав на иска. Ответникът не е признал нито едно от
обстоятелствата, предмет на доказване, като липсва отделяне на такива
обстоятелства и в доклада по делото по смисъла на чл.146, ал. 1, т. 3 ГПК. Ето
защо не може да бъде направен извод, че юридическите факти, включени във
фактическите състави на вземанията, са безспорни между страните.
Процесуалният закон не въвежда по-нисък стандарт за доказване на
обстоятелствата, включени във фактическия състав на иска при липса на
изрично оспорване от страна на ответника – същите следва да бъдат доказани
пълно и главно. С оглед изложеното, съдът намира за недоказана реалната
доставка на топлинна енергия в имота на ответника и извършването на
3
услугата дялово разпределение, поради което и предявените главни искове се
явяват изцяло неоснователни.
С оглед неоснователността на предявените главни искове,
неоснователни се явяват и акцесорните претенции за установяване на
вземания за мораторни лихви.
С оглед съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
макар и при различни мотиви, решението на първоинстанционния съд следва
да бъде потвърдено изцяло, а въззивната жалба на ищеца – оставена без
уважение.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на въззиваемия се следват разноски, като
такива са претендирани за адвокатско възнаграждение в размер 500 лв.,
съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Видно от представения договор
за правна защита и съдействие от 13.02.2024 г. обаче единствено е договорено
заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., но липсват
доказателства за неговото заплащане, като нито в договора, нито в друг
документ е удостоверено уговореното адвокатско възнаграждение да е
заплатено от страната в брой (в който случай договорът би имал характер на
разписка за платената сума) или по банков път, поради което и разноски не
следва да се присъждат.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20073058 от 04.01.2023 г.,
постановено по гр. д. № 22712 по описа за 2018 г. на СРС, 55 състав.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Т.“
ООД, ЕИК ******* на страната на въззивника „Топлофикация София” ЕАД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4