№ 4257
гр. София, 12.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100510975 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника И. Б. З. срещу решение № 9607 от 06.06.2023 г., постановено по гр. дело
№ 33116/2022 г. по описа на СРС, 53 състав (в което е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка с решение № 9609/06.06.2023 г.), в частта, с която са уважени
предявените от „Топлофикация София“ ЕАД установителни искове с правно основание чл.
422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за сумата от 2149,27 лв.,
представляваща главница за топлинна енергия за периода от м. 10.2018 г. до м. 04.2020 г. за
имот с абонатен номер 239579, ведно със законната лихва върху сумата от 25.11.2021 г. до
окончателното й изплащане, за сумата от 330,67 лв., лихва за забава върху главницата за
периода 01.12.2018 г. – 09.11.2021 г., както и за сумата от 47,13 лв. главница за дялово
разпределение за периода м. 10.2018 г. – м. 04.2020 г.
Въззивникът поддържа, че решението на СРС в обжалваната част е неправилно, тъй като е
постановено в нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила и
при погрешна интерпретация на събраните доказателства. Оспорва да е бил потребител на
топлинна енергия през процесния период при липсата на доказателства да е бил собственик
на имота, като за клиент следвало да се счита лицето, което е подало молба-декларация за
1
открИ.е на партида в топлопреносното предприятие, а такава липсвала от името на
ответника. Поддържа, че липсват доказателства за възникване на облигационно
правоотношение между страните, за поставянето му в забава, както и за дължимост на
таксата за дялово разпределение. Ето защо моли решението в обжалваната част да бъде
отменено, а предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД счита, че въззивната жалба е неоснователна и
моли решението на СРС в обжалваната част да бъде потвърдено.
Третото лице-помагач на страната на въззиваемия „Б.“ ООД не изразява становище по
въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната
част, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и
на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата следва да се
добави и следното:
По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост (в която се намира процесният имот) е била присъединена към топлопреносната
мрежа. От приетите по делото писмени доказателства (списък на етажните собственици в
сградата, заповед № РД-41-2422/10.11.1986 г. на СНС – Изпълнителен комитет, декларация
по чл. 14 ЗМДТ) се установява, че през процесния период собственик на описания
топлоснабден имот, представляващ апартамент № 69, находящ се в гр. София, ж.к. „*******
(с предишно наименование *******“), бл. 356, ет. 19, с клиентска партида с абонатен номер
при ищеца 239579, е бил ответникът И. Б. З., който през 1986 г. го е придобил от държавата
като обезщетение за негов отчужден поземлен имот по реда на чл. 100 ЗТСУ (отм.).
Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ. битов
клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или
собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен
газ за домакинството си. Следователно, ответникът се явява потребител на доставената в
апартамента топлинна енергия, респ. задължено лице за заплащане на цялата й стойност
като клиент на топлинна енергия за битови нужди в него през процесния период, доколкото
е бил негов собственик. В тази връзка неотносими се явяват възраженията във въззивната
жалба за липсата на подадена от ответника молба-декларация за открИ.е на партида –
представянето на такава не е задължително за установяване качеството потребител на
топлинна енергия при доказано право на собственост върху топлоснабдения имот и липса на
2
данни за учредени вещни права върху него в полза на трети лица.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР
(писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко
в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите
условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани.
Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на
общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответникът е
упражнил правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното,
първоинстанционният съд правилно е приел, че между И. Б. З., от една страна, и ищеца, от
друга страна, са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите
условия, за периода м. 05.2017 г. – м. 04.2020 г.
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу количеството доставена
топлинна енергия и размера на претендираните и присъдени суми, поради което въззивният
съд не следва да излага изрични мотиви в тази насока. При установеното облигационно
правоотношение между страните първоинстанционният съд е съобразил изводите на
приетото и неоспорено заключение на СТЕ и при отчитане на погасения по давност период
на вземанията правилно е уважил претенциите за главница за топлинна енергия в размер на
2149,27 лв. за периода м. 10.2018 г. – м. 04.2020 г. Към посочената сума следва да се добавят
дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение в размер на
47,13 лв. за периода м. 10.2018 г. – м. 04.2020 г. Противно на доводите на въззивника, същите
се дължат в полза на ищцовото дружество, макар и услугата да се извършва от трето лице,
тъй като съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-
334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на договорите между
„Топлофикация София” ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна собственост, таксите за
извършеното дялово разпределение се заплащат от потребителите на топлинна енергия на
„Топлофикация София“ ЕАД, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на
дружествата за дялово разпределение.
Доколкото установеното главно вземане е начислено за периода м. 10.2018 г. до м. 04.2020 г.,
то приложение следва да намерят новоприетите Общи условия на ищеца, одобрени с
Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 13.08.2016 г., като противно на доводите
във въззивната жалба, съобразно клаузите на тези ОУ за поставяне на длъжника в забава не е
необходимо публикуване на общите фактури на интернет страницата на ищцовото
3
дружество. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2016 г., клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят, като лихва за забава на основание чл. 33, ал. 4, вр. с ал. 2, вр.
чл. 32, ал. 3 от Общите условия от 2016 г. започва да се начислява едва след изтичане на 45-
дневен срок след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца. В случая падежът на задължението за заплащане
стойността на топлинна енергия е изрично определен – с изтичане на 45-дневен срок след
изготвяне на изравнителните сметки след края на отоплителния сезон, като по общите
правила на договорната свобода страните са овластени да уговорят падеж на задълженията
си с договора, респ. с общите условия към него. Предвижда се лихва да се дължи след
установяване на окончателния размер на задължението, с оглед на което и след настъпване
на падежа купувачът изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва (арг.
чл. 84, ал. 1 ЗЗД).
С оглед на изложеното, доводите на въззивника за липса на изискуемите по ОУ
предпоставки за изпадането му в забава са несъстоятелни – според приложимите ОУ, не се
изисква публикуване на дължимите суми на интернет страницата на топлопреносното
предприятие, като процесният период на акцесорната претенция започва с изтичане на
уговорения срок – 45 дни след издаване на общата фактура на 31.07.2018 г. и до посочената
крайна дата 09.11.2021 г. е дължимо мораторно обезщетение в размер на 330,67 лв. върху
установения главен дълг.
С оглед съвпадането на крайните изводи на двете инстанции, решението на
първоинстанционния съд в обжалваната част следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените пред въззивната инстанция
разноски в размер на 100 лв., юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 9607 от 06.06.2023 г., постановено по гр. дело № 33116/2022 г.
по описа на СРС, 53 състав (в което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка с
решение № 9609/06.06.2023 г.), в частта, с която предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК ******* срещу И. Б. З., ЕГН **********, положителни установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД са уважени за сумата от 2149,27 лв., представляваща главница за топлинна
енергия за периода от м. 10.2018 г. до м. 04.2020 г. за имот с абонатен номер 239579, находящ
се в гр. София, ж.к. „*******, бл. *******, ведно със законната лихва върху сумата от
25.11.2021 г. до окончателното й изплащане, за сумата от 330,67 лв., лихва за забава върху
4
главницата за периода 01.12.2018 г. – 09.11.2021 г., както и за сумата от 47,13 лв., главница за
дялово разпределение за периода м. 10.2018 г. – м. 04.2020 г., за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 9671/2022 г. по описа на СРС,
53 състав.
ОСЪЖДА И. Б. З., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******, бл. *******, да
заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК ******* със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 100 лв.,
разноски пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на въззиваемия
„Топлофикация София” ЕАД – „Б.” ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5