№ 446
гр. Велико Търново, 21.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – пети състав, в съдебно заседание на
двадесет и девети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Мария Данаилова
при
участието на секретаря С.М. изслуша докладваното от съдия Данаилова адм. д. № 599 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е с правно основание чл. 268 от ДОПК.
Образувано е по жалба на директора на ТП на НОИ Велико Търново против
Решение № 200/02.10.2019г. на директора на ТД на НАП В. Търново, с което е
оставена без уважение жалба вх. № 25021/18.09.2019г. и е потвърдено Разпореждане
за прекратяване на производството по принудително изпълнение съгласно чл.225 от ДОПК № С190004-035-0245345/25.04.2019г. на публичен изпълнител при ТД на НАП
Велико Търново.
Жалбоподателят оспорва решението като неправилно и
незаконосъобразно. Намира за неправилен извода на директора на ТД на НАП в
оспореното решение, че не били налице данни да са предприемани действия от
страна на взискателя и публичния изпълнител, които да попадат в някоя от
хипотезите за прекъсване или спиране на давността. В тази връзка посочва, че ТП
на НОИ В. Търново е извършвало прихващане по реда на чл.114, ал.5 от КСО, за
което е уведомявало публичния изпълнител. Това прихващане според него е по
специален ред, различаващ се от общия по
ДОПК, като противно на възприетото от ответника това прихващане е форма на
принудително изпълнение, тъй като само осигурителният орган има право с
едностранно изявление да удовлетвори вземането си. Сочи съдебна практика в този
смисъл. От друга страна посочва, че в случая не е без значение и фактът, че
публичният изпълнител не е предприемал никакви действия за принудително
изпълнение, които да прекъснат давността. В този смисъл посочва, че лицето Л.Г.дългогодишно
работи в „Дирекция социално подпомагане“
гр. Павликени, поради което публичният изпълнител е имал възможност да наложи
запор на сметката или възнаграждението, за да започне погасяване на дълга,
каквито действия обаче не са предприемани от негова страна. Именно
бездействието на публичен изпълнител на ТД на НАП – Велико Търново е
провокирало прилагане на разпоредбите на КСО, даващи възможност за събиране на
дължими суми от лица, за неоснователно извършени осигурителни разходи. Предвид
така изложените съображения счита, че в случая погасителната давност за вземането е прекъсната и не следва
да се прилага чл. 171, ал.1 от ДОПК, а 10-год. давност по чл. 172, ал. 2 от ДОПК, който не е изтекъл към настоящия момент. Моли съда да постанови решение,
с което да отмени обжалвания акт и потвърденото с него разпореждане.
В съдебно заседание, жалбоподателят, чрез процесуалния си представител юк М.,
поддържа жалбата по изложените в същата съображения. Посочва, че в случая
административният орган не се е съобразил с приложимите законови разпоредби,
касаещи прихващането и по – конкретно със специалната разпоредба на чл. 114,
ал. 5 от КСО, която позволява административният орган – ТП на НОИ – Велико
Търново да прави прихващане. Именно такова прихващане е извършено в случая,
като за извършените действия са приложени доказателства пред ТД на НАП – Велико
Търново. Предвид това, в решението неправилно е възприето, че давността не е
била прекъсвана и дългът е можело след възражение от лицето да бъде прекратен.
Моли за отмяна на обжалваното решение. Не претендира разноски.
Ответникът по жалбата - Директорът на Териториална дирекция на Национална агенция по приходите, гр.
Велико Търново, чрез процесуалния си представител юк Д., оспорва подадената
жалба и моли съда да постанови решение, с което да потвърди обжалвания акт по
мотивите, изложени в него. Счита, че в конкретния случай давността не е
прекъсвана по отношение на титула, който е на НОИ и същата е изтекла, поради
което правилно публичният изпълнител е прекратил производството. Счита, че
прихващането е способ за погасяване на публични задължения, но не представлява
действие, което да прекъсва давността. Посочва, че в случая такова прекъсване
не е настъпило и давността е изтекла. Не претендира разноски.
След като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по
делото и становищата на страните, административният съд приема за установено от
фактическа страна следното:
Обжалва се Решение № 200/02.10.2019 г. на директора на Териториална
дирекция на НАП - Велико Търново, с което е оставена без уважение жалбата на ТП
на НОИ гр.Велико Търново и е потвърдено като правилно и законосъобразно Разпореждане
за прекратяване на производството по принудително изпълнение съгласно чл.225 от ДОПК № С190004-035-0245345/25.04.2019г. на публичен изпълнител при ТД на НАП
Велико Търново, с което са погасени по давност задълженията по Разпореждане № 206/15.10.2010г.
на ТП на НОИ Велико Търново.
С Разпореждане №206/15.10.2010г. на ТП на НОИ Велико Търново е определено
за възстановяване недобросъвестно полученото за период от 23.04.2007г. до
06.06.2007г. от Л.Т.Г.парично обезщетение за отглеждане на малко дете в размер
на 265,91лв. главница и лихви в размер на 210,08лв. Разпореждането е връчено на
Г.на 19.10.2010г. Същото не е обжалвано и е влязло в сила на 03.11.2010г.
Относно задължението от ТП на НОИ Велико
Търново до Л.Т.Г.е била изпратена Покана за доброволно изпълнение изх.№ 4031/19.11.2010
г., която видно от приложеното по делото известие за доставяне, е била връчена
на 24.11.2010 г.
Задължението не е било изпълнено
доброволно в указания срок, поради което с писмо изх. № 4536/23.12.2010г. преписката
е била предадена на ТД на НАП В. Търново за принудително изпълнение. Било е образувано
изпълнително дело № **********/2012г. Подготвено е Съобщение за доброволно
изпълнение до длъжника с изх. № 1144/2012/000003/02.04.2013г.,
като по преписката няма данни същото да е връчено на длъжника. Няма данни
от страна на публичния изпълнител да са предприети никакви други действия по
изпълнението.
От страна на публичния взискател обаче са извършвани
периодично прихващания на суми от задължението по посоченото по горе
Разпореждане срещу дължими на осигуреното лице плащания от фондовете на ДОО. По
делото са приложени 5 броя официални писма от ТП на НОИ – В. Търново до ТД на
НАП В. Търново (л.10 – л.19) за извършените
от публичния взискател прихващания. Първото такова е от дата 06.02.2012г., следващото
от 29.01.2014г., 03.04.2015г., 07.07.2016г. и последното от 05.09.2019г.
На 07.01.2019г. Л.Т.Г.е депозирала пред ТД
на НАП В. Търново възражение за изтекла погасителна давност с вх. №
С190004-000-0005354 за същото публично вземане.
Публичният изпълнител е извършил проверка
по изпълнителното дело и приел, че Съобщението за доброволно изпълнение от 02.04.2013г.
е прекъснало давността за вземането, при което е започнала да тече нова давност,
която е изтекла на 03.04.2018г., тъй като не са извършвани действия от публичния
изпълнител довели до спиране или прекъсване на давността. Поради това с
Разпореждане изх. № С190004-035-0245345/25.04.2019г. публичен изпълнител при ТД
на НАП – Велико Търново е прекратил производството по ИД № **********/2012г.
Разпореждане изх. № С190004-035-0245345/25.04.2019г.
на публичен изпълнител е оспорено пред директора на ТД на НАП В. Търново от
директора на ТП на НОИ В. Търново. Към жалбата с вх. № 25021/18.09.2019г. са приложени
писмени доказателства, а именно: заверени копия от Разпорежданията /5 на брой –
вж. л.11 и сл./ на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при същото ТП
на НОИ, с които са прихванати суми по задължението на Л.Г.. Същите са
комплектовани с копия на писмата, изпратени до ТД на НАП – В. Търново.
С Решение по жалба срещу действия на
публичен изпълнител № 200/02.10.2019г. на директора на ТД на НАП – Велико
Търново, оспореното разпореждане на публичния изпълнител е потвърдено като
правилно и законосъобразно. Решаващият орган е възприел изцяло мотивите на
публичния изпълнител, изложени в оспореното разпореждане. Прието е, че 5
–годишната давност е изтекла, защото не са предприети действия по принудително
изпълнение от публичния изпълнител или взискателя. Посочено е, че извършваното
от органите на НОИ прихващане не може да бъде възприето като действие по
принудително изпълнение, тъй като не е насочено към обезпечаване и събиране на
конкретно вземане и не е в рамките на определен изпълнителен способ.
Решение № 200/02.10.2019г. е изпратено на
жалбоподателя ТП на НОИ В. Търново с писмо изх. № 15717/02.10.2019г., като по
делото липсват данни за датата на получаване на същото. Същото е обжалвано по
съдебен ред с жалба, подадена чрез административния орган, въз основа на която
е образувано настоящото дело.
В хода на съдебното следствие от ответната
по спора страна е представена административната преписка по издаване на
оспореното решение.
При така изложената фактическа обстановка съдът приема от правна страна
следното:
Жалбата е допустима, като подадена срещу подлежащ на оспорване
административен акт, пред компетентния да я разгледа съд, от лице с правен
интерес. В случая ТП на НОИ В. Търново има качеството на публичен взискател в
образуваното изпълнително производство. Предвид това и съгласно чл. 268 от ДОПК, във вр. с чл. 267, ал. 2, т. 5 от ДОПК притежава право на жалба, независимо
от правилото на чл. 266, ал. 1 от ДОПК в рамките на административното
обжалване. Липсват данни кога потвърдителното решение на директора на ТД на НАП
- В. Търново е съобщено на ТП на НОИ В. Търново, но съобразно датата на
издаване на въпросното решение и тази на подаване на жалбата, оспорването при
всяко положение е извършено в рамките на преклузивния 7-дневен срок по чл. 268,
ал.1 от ДОПК. Предвид горното жалбата се явява допустима. Разгледана по същество,
съдът намира същата за основателна по следните мотиви:
Оспореното решение е издадено от оправомощен за това орган по смисъла на
чл. 266, ал. 1 от ДОПК – директорът на Териториална дирекция на НАП Велико
Търново.
Решението е съставено в предвидената от
законодателя писмена форма и в рамките на установения в чл. 267, ал. 2 от ДОПК
14-дневен срок, при спазване на административнопроизводствените правила.
В случая се спори между страните погасени
ли са по давност публичните задължения на Л.Т.Г., установени с Разпореждане №
206 от 15.10.2010г. на ТП на НОИ Велико Търново.
На първо място следва да се подчертае, че
действително в случая се касае за вземания, представляващи публични държавни такива по аргумент от чл. 162, ал. 2, т. 4
от ДОПК, доколкото с Разпореждане №206/15.10.2010г.
е определено за възстановяване недобросъвестно полученото за период 23.04.2007г.
- 06.06.2007г. от Л.Т.Г.парично обезщетение за отглеждане на малко дете в
размер на 265,91 лв. - главница и 210,08 лв. - лихва. За разлика от останалите
публични държавни вземания, които се установяват по реда на ДОПК, вземанията за
незаконосъобразно извършени осигурителни разходи се установяват по реда на КСО
с разпореждане на компетентното длъжностно лице в съответното териториално
поделение на Националния осигурителен институт. В конкретния случай вземането
за незаконосъобразно извършени осигурителни разходи е възникнало на основание
чл. 114, ал. 1 от КСО и е установено с разпореждане, издадено по реда на ал. 3,
без да се съставя ревизионен акт за начет по чл. 110, ал. 1 от КСО.
Безспорно погасителната давност е
материалноправен институт, поради което и при липса на изрична правна норма в
противна насока, следва да се приложи тази разпоредба, която е в сила към
момента на възникване на спорното правоотношение. Давността за публичните
задължения, възникнали след 01.01.2006 г., каквито са процесните, се подчинява
на общата разпоредба на чл. 171 от ДОПК, според ал. 1 на която публичните
вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от
първи януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Според ал.
2 с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се
погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на
давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или
изпълнението е спряно по искане на длъжника.
Спирането и прекъсването са регулирани от
процесуалноправната норма на чл. 172 от ДОПК. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ДОПК,
давността спира: 1. когато е започнало производство по установяване на
публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; 2.
когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока
на спирането; 3. когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на
плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с
който е определено задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни
мерки; 6. когато е образувано наказателно производство, от изхода на което
зависи установяването или събирането на публичното задължение. Съгласно чл.
172, ал. 2 от ДОПК давността се прекъсва с издаването на акта за установяване
на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително
изпълнение, като съгласно ал. 3 от прекъсването на давността започва да тече
нова давност.
Видно от разпоредбата на чл. 115, ал. 3 от КСО давността се прекъсва с влизането в сила на разпореждането за установяване
на вземането и с предприемане на действия по принудително изпълнение. Тази
норма на КСО е специална спрямо общата по ДОПК и се отнася само за вземанията
на Националния осигурителен институт за неправилно извършени осигурителни
плащания, т.е. от бюджета на ДОО. В случая, предвид осъществените факти, както
ДОПК, така и КСО предписват, че предприемането на действия по принудително
изпълнение прекъсват давността за вземането.
Действията по принудителното изпълнение са
уредени в раздел ІV на ДОПК – чл. 220 и следващите и включват: образуване на
изпълнително дело, изпращане на съобщение за доброволно изпълнение, налагането
на запор и вписването на възбрана.
В разглеждания случай от материалите по делото се установява, че през 2012
г. е образувано изпълнително производство срещу Л.Т.Г., след което на основание
чл. 221, ал. 1 от ДОПК публичния изпълнител е отправил до нея съобщение за
доброволно изпълнение. Съобщението за доброволно изпълнение по чл. 221 от ДОПК
представлява действие на публичния изпълнител насочено към събиране на
вземането и като такова представлява действие, прекъсващо погасителната
давност. В подкрепа на този извод на съда е и обстоятелството, че действията по
образуване на изпълнително производство и действията по започване на
производството са регламентирани съответно в чл. 220 и чл. 221 от ДОПК в раздел
изпълнителни действия. Законът не предвижда за образуването на изпълнителното
производство издаването на нарочен акт от вида на предвидените в чл. 226 от ДОПК, но задължава публичния изпълнител при започване на производството да
изпрати на длъжника съобщение за доброволно изпълнение и то преди да пристъпи
към изпълнение. Изводът който се налага от това е, че действията по
принудително изпълнение започват със съобщение за доброволно изпълнение. Безспорно в случая са налице действия на публичния изпълнител, които
представляват действия по самото изпълнение, като изпращането на съобщение за
доброволно изпълнение е отделно самостоятелно изпълнително действие по чл. 221
от ДОПК. Изпращане на СДИ представлява действие по принудително изпълнение, с
извършването на което по принцип се прекъсва давността на основание чл. 172,
ал. 2 от ДОПК.
В непосредствена връзка с изложеното,
съдът намира, че в случая давността по отношение на
процесното публично вземане е прекъсната на 02.04.2013г., на основание чл. 115,
ал. 3, т. 3 от КСО. Поради това от 03.04.2013г. е започнала да тече нова
давност, съгласно чл. 115, ал.4 от КСО. Същата не е изтекла и понастоящем,
защото е прекъсвана с предприемане на действия по принудително изпълнение от
самия взискател, съответно на дата 06.02.2012г., 29.01.2014г., 03.04.2015г.,
07.07.2016г. и 05.09.2019г. Поради това, считано от 06.09.2019г. за вземането е
започнала да тече нова давност, която понастоящем не е изтекла. Това е така, защото
дължимите суми по разпорежданията, издадени по реда на чл. 114, ал. 1 и ал. 3
от КСО, които не са погасени доброволно в 14-дневния срок по ал. 3, подлежат на
принудително изпълнение по реда, указан в чл. 114, ал. 5 от КСО (в приложимата
редакция – ДВ, бр.100 от 2010 г.- ал.4).: по реда на Данъчно-осигурителния
процесуален кодекс, освен в случаите, когато могат да бъдат прихванати от
изискуеми вземания на осигурения от държавното обществено осигуряване.
Прихващането се извършва с разпореждане на длъжностното лице, на което е
възложено ръководството по контрола на разходите на държавното обществено
осигуряване в съответното териториално поделение на Националния осигурителен
институт или на друго длъжностно лице, определено от ръководителя на поделението.
Така създаденият ред за прихващане и принудително изпълнение на разпорежданията
по чл. 114, ал. 3 от КСО, установяващи вземанията на ДОО от неправилно
извършени осигурителни плащания на осигурените лица, е специален по отношение
на реда за прихващане и принудително изпълнение на публични вземания по ДОПК. В
тази връзка следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 163, ал. 1 от ДОПК
изрично предвижда изключение от правилото за събиране на публични вземания по
реда на ДОПК, когато в закон е предвидено друго. В случая такова „друго” е
предвиденото в чл. 114, ал.5 от КСО прихващане на задълженията към ДОО с
вземания от същия този бюджет.
С оглед спецификата на принудителното
изпълнение по КСО, съдържащо специални спрямо ДОПК разпоредби, то следва, по
гореизложените съображения, че и прихващането по чл. 114, ал. 5 от КСО е способ
за принудително изпълнение - изрично в разпоредбата на чл. 114, ал. 5 от КСО е
посочено, че дължимите суми по разпореждания, които не са погасени доброволно в
срока по ал. 3, подлежат на принудително
изпълнение ... чрез прихващане от изискуеми вземания на осигурения от ДОО. В
този смисъл е и съдебната практика на ВАС - вж. Решение № 3758 от 28.03.2017 г.
на ВАС по адм. д. № 3140/2016 г., Решение № 7092 от 14.06.2016 г. по адм. дело
№ 10944/2015 г., Решение № 4328 от 28.03.2014 г. по адм. дело № 15601/2013 г.,
Решение № 1319 от 25.01.2012 г. по адм. дело № 10675/2011 г., Решение № 355 от
13.01.2014 г. по адм. дело № 13758/2013 г., Решение № 2202 от 26.02.2015 г. по
адм. дело № 14966/2014 г., Решение № 2743 от 7.03.2017 г. по адм. дело
2903/2016 г., Решение № 8617 от 14.06.2013 г. по адм. дело № 14ЗЗ/2013 г., и
др. В цитираната съдебна практика се приема, че прихващането на основание чл.
114, ал. 5 от КСО по правното си естество е способ за принудително изпълнение,
тъй като само осигурителният орган има право с едностранно волеизявление да
удовлетвори вземането си. Длъжникът не може да компенсира с едностранно
волеизявление свое публично задължение към ДОО с насрещното си частно вземане
от ДОО. В тази връзка прихващането на публични задължения към ДОО с частни
вземания от ДОО не е просто способ за погасяване на вземането, но и способ на
принудително изпълнение, предвиден в специалния закон. Поради това прекъсва
давността.
Действително това обстоятелство не е
предвидено в някоя от хипотезите на спиране или прекъсване на давността по чл. 172
от ДОПК, но е предвидено в КСО като специална хипотеза, в отклонение на
предвиденото в ДОПК. То е израз от една страна на общата идея, че давността е установено в полза на длъжника, а
при това стимулира взискателя. В случая публичният взискател е проявил
активност, поради което неговите действия следва да се вземат предвид, тъй като
са осъществени преди да изтече давността. От друга страна, противно на приетото от публичния изпълнител, не е без
значение какъв е вида на вземането. Не става въпрос просто за това, че обект на
изпълнение е публично вземане. Важно е и
това, че осигурителните плащания не са равнозначни и нямат същите цели като
социалните плащания, които целят да осигурят минималния необходим ресурс за
съществуване. Осигурителните плащания са обезщетение при сбъдване на
осигурителния риск – оставане без трудови доходи по различни, установени от
закона причини и се формират от осигурителните плащания /вноски/ на всички
работещи. Добросъвестността е основен принцип за съществуване на солидарната
осигурителна система, при която всички плащат за всеки, но само ако е
добросъвестен. Обратното разбиране би довело да разрушаване на системата за
осигурителни плащания.
Предвид така изложените съображения, настоящият
състав намира, че в случая не е изтекъл 5-годишния давностен срок за вземането
на ТП на НОИ Велико Търново, нито абсолютната десетгодишна давност. Предвид това,
обжалваното решение на директора на ТД на НАП - Велико Търново и потвърденото с
него разпореждане на публичен изпълнител при същата дирекция са
незаконосъобразни и подлежат на отмяна.
Жалбоподателят не претендира разноски по
делото, поради което такива не следва да му се присъждат.
Водим от горното и на основание чл. 268, ал. 1
и 2 от ДОПК,
Административен съд Велико Търново, пети състав
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба на директора на ТП на НОИ Велико Търново Решение № 200/02.10.2019г. на директора на ТД на НАП В. Търново и потвърденото с него Разпореждане за прекратяване на производството по принудително изпълнение съгласно чл. 225 от ДОПК № С190004-035-0245345/25.04.2019г. на публичен изпълнител при ТД на НАП Велико Търново.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 268, ал. 2 от ДОПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: