РЕШЕНИЕ
№ 457
гр. Пловдив, 21.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Нестор Сп. Спасов
Членове:Емилия Ат. Брусева
Меденка М. Недкова
при участието на секретаря Красимира Хр. Несторова Кутрянска
като разгледа докладваното от Меденка М. Недкова Въззивно търговско дело
№ 20235001000660 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
С решение №123/11.ІV.2023год. постановено по т.д.
№1487/2021год. Старозагорският окръжен съд е ПРИЗНАЛ ЗА
УСТАНОВЕНО, че М. И. Д., ЕГН ********** от гр.С.З., ул."М.Т.К." №*,
ет.*, ап.*, дължи на „Р.Т.“ ООД гр.С., ЕИК*** на основание договор за заем
от ***год., Анекс№**год. и договор за цесия от ***год., с нотариална заверка
на подписите от ***год., между заемодателя по договора за заем „Р.и.“ АД
гр.С. и „Р.Т.“ ООД гр.С., вземанията, за които е издадена Заповед за
изпълнение №***год. по ч.гр.д.№4452/2021год. на РС- С.З., за сумите:
93 523.84лв.- остатък от главницата по договор за заем от ***год. и
Анекс№**год., 19 639.94лв.- договорна лихва за периода от 28.ІХ.2018год. до
28.ІХ.2021год. в размер на 7% годишно върху сумата 93 523.84лв., както и
законна лихва върху главницата, считано от 28.ІХ.2021год. до окончателното
и изплащане, като Е ОТХВЪРЛИЛ предявения иск за сумата 39 279.88лв.-
неустойка за неизпълнение на главното задължение за периода от
1
28.ІХ.2018год. до 28.ІХ.2021год., като неоснователен.
ОСЪДИЛ е М. И. Д., ЕГН ********** да заплати на
„Р.Т.“ ООД гр.С., ЕИК*** разноски в заповедното и в исковото производство
в размер на 10 712лв.
ОСЪДИЛ е „Р.Т.“ ООД гр.С., ЕИК*** да заплати на
М. И. Д., ЕГН ********** разноски в исковото производство в размер на
1 505лв.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето
лице помагач на страната на ответника „Р.и.“ АД гр.С., ЕИК***.
ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА вх.№***год. е постъпила от М. И.
Д., ЕГН ********** от гр.С.З., ул."М.Т.К." №*, ет.*, ап.*, чрез пълномощника
му адв. К. Л., срещу решение№123/11.ІV.2023год. по т.д.№1487/2021год. на
Старозагорски окръжен съд в частта, с която е прието за установено, че М.
И. Д. дължи на „Р.Т.“ ООД гр.С., ЕИК*** сумата 93 523.84лв.,
представляваща остатък от главницата по договор за заем от ***год. и
Анекс№**год., сключени между М. И. Д. и „Р.и.“ АД гр.С., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 28.ІХ.2021год. до
окончателното плащане и сумата 19 639.94лв., представляваща договорна
лихва за периода от 28.ІХ.2018год. до 28.ІХ.2021год. в размер на 7% годишно
върху сумата от 93 523.84лв., с оплаквания за неправилност и необоснованост
на решението, което е постановено при неправилно приложение на
материалния закон и съществени процесуални нарушения на
съдопроизводствените правила. Ето защо моли въззивният съд да отмени
решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част и постанови
ново решение, с което отхвърли предявения иск, като неоснователен и
недоказан. Относно нарушенията на съдопроизводствените правила,
жалбоподателят твърди, че делото е прието за разглеждане от
първоинстанционния съд по реда на Глава 32 от ГПК „Производства по
търговски спорове“, въпреки направеното възражение от негова страна с
отговора за исковата молба, че делото следва да се разглежда по общия исков
ред. Твърди, че производството по делото няма търговски характер, тъй като
страни по договора за заем са търговско дружество и физическо лице, което
като заемополучател не е сключил договора за заем с оглед занятието му и
сделката не е абсолютна търговска сделка по смисъла на чл.1ал.1 от ТЗ. На
2
следващо място твърди, че в съдебно заседание на 17.І.2023год. е оспорил
заключението на съдебно-графологичната експертиза, като необоснована и е
направил искане за назначаване на повторна съдебно-графологична
експертиза, което е оставено без уважение от първоинстанционния съд без да
са изложени мотиви за отказа му. По този начин жалбоподателят бил лишен
от възможността да събере доказателства в подкрепа на защитната си теза.
Жалбоподателят твърди, че решението на първоинстанционният съд, с което е
уважен частично предявения иск по чл.422ал.1 ГПК, е неправилно и
необосновано, тъй като не е уважено възражението му за прихващане на
исковата сума с насрещно задължение на „Р.и.“ АД гр.С. към М. И. Д., в
размер на 160 000лв., произтичащо от представеното по делото споразумение
от 3.VІІІ.2009год. Твърди, че с нотариална покана рег. №*, том*, акт* на
нотариус Ц.Г., с рег.№* по РНК, М. Д. е направил изявление за прихващане
на дължимата от „Р.и.“ АД гр.С. сума в размер на 160 000лв.- главница по
споразумение от 3.VІІІ.2009год. и сума в размер на 138 708.29лв.-
обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва за забава,
изчислена от падежа на последната вноска по договора- 9месеца след
неговото подписване на 3.V.2010год. до деня на изпращане на нотариалната
покана, с вземането на „Р.и.“ АД гр.С. за главница и лихви по договора за
заем от ***год. С извършеното извънсъдебно прихващане на насрещните
изискуеми парични вземания, не съществува вземане на ищеца по предявения
иск. Освен това в нарушение на материалния закон, първоинстанционният
съд е приел, че М. Д. дължи и договорна лихва в размер на 7% годишно за
периода от 28.ІХ.2018год. до 28.ІХ.2021год., въпреки направеното от него
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за
договорна лихва по смисъла на чл.120 ЗЗД във връзка с чл.111ал.1б.“в“ ЗЗД.
Възражението не е уважено, тъй като договорна лихва се претендирала за
период от 3 години преди датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК.
Жалбоподателят счита, че решението на първоинстанционният съд в тази част
противоречи на материалния закон, тъй като вземането по процесния договор
за заем от ***год. и Анекс№**год. е било изискуемо към 15.ХІІ.2017год.-
крайната дата на падежа за задължението за главница и лихви по договора.
Следователно вземането за договорни лихви е станало изискуемо на
16.ХІІ.2017год. и към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК
кратката тригодишна давност за лихви е изтекла. Оспорва и доводите на ОС
3
С.З., че М. Д. няма качеството на потребител по процесния договор за заем,
тъй като бил активната страна при сключване на договора за заем и при
преговарянето, като бил и пълномощник на „Р.и.“ АД гр.С. при подписване на
договора за учредяване на ипотека върху недвижим имот на трето задължено
лице, което налагало извода, че договорът за заем не бил сключен при общи
условия, на които той не можел да влияе. Жалбоподателят отново прави
възражение че има качеството на потребител по смисъла на §13т.1 от ДР на
ЗЗП, тъй като е сключил договора за заем не във връзка с упражняваната от
него търговска дейност. Ето защо клаузата за договорната лихва и нейното
начисляване по процесния договор за заем е нищожна на основание чл.146
ЗЗП във връзка с чл.146ал.2 ЗЗП във връзка с чл.143ал.1 ЗЗП във връзка с
чл.143ал.2т.5 и 20 ЗЗП. Претендира за съдебните разноски пред двете съдебни
инстанции, включително и за адвокатско възнаграждение на процесуалния му
представител.
ВЪЗЗИВАЕМИЯТ „ Р.Т.“ ООД гр.С., ЕИК***,
представлявано от управителя К.Н.К., чрез пълномощника му адв. Г. К.
подава отговор на въззивната жалба вх.№***год., в който излага подробни
съображения за нейната неоснователност.
НАСРЕЩНА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА вх.№***год. е
подадена от „Р.Т.“ ООД гр.С., ЕИК***, представлявано от управителя К.Н.К.,
чрез пълномощника му адв. Г. К., срещу решение№123/11.ІV.2023год. по т.д.
№1487/202год. на Старозагорски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен
иска по чл.422ал.1 ГПК за установяване на вземането за неустойка за
неизпълнение за периода от 28.ІХ.2018год. до 28.ІХ.2021год., с оплаквания за
необоснованост на решението, което е постановено в нарушение на
материалния закон- чл.26ал.1 ЗЗД и чл.92ал.1 ЗЗД. Неправилно
първоинстанционният съд е приел, че договорената неустойка е нищожна
като противоречаща на добрите нрави, чийто размер и липсата на уговорена
горна граница противоречат на присъщите обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции на неустойката. Ето защо моли въззивният съд да
отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част и
постанови ново решение, с което уважи предявения иск по чл.422ал.1 ГПК и
признае за установено, че М. И. Д. дължи на „Р.Т.“ ООД гр.С., ЕИК***
вземането по Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК
№***год. по ч.гр.д.№4452/2021год. на РС С.З. за сумата 39 279.88лв.-
4
неустойка за неизпълнение на главното задължение от 93 523.84лв. за
периода от 28.ІХ.2018год. до 28.ІХ.2021год., като му се присъдят разноските
за двете съдебни инстанции съразмерно на обжалваемия интерес.
ВЪЗЗИВАЕМИЯТ М. И. Д., ЕГН ********** от
гр.С.З., ул."М.Т.К." №*, ет.*, ап.*, чрез пълномощника му адв. К. Л., подава
отговор на насрещната въззивна жалба вх.№***год., с който я оспорва изцяло,
като неоснователна.
Въззивната и насрещната въззивна жалби са
допустими, тъй като са подадени в законоустановените срокове по чл.259ал.1
ГПК и чл.263ал.2 ГПК, от надлежно легитимирани страни и срещу подлежащ
на обжалване акт на първоинстанционния съд.
Пловдивският апелативен съд като взе предвид
направените от страните твърдения и възражения и развитите в жалбите
доводи, с оглед разпоредбите на чл.269 ГПК, чл.271 ГПК и след преценка на
събраните по делото доказателства, в тяхната съвкупност и поотделно, на
основание чл.235 ГПК, провери валидността, допустимостта и правилността
на обжалваният съдебен акт, прие за установено следното:
Решението на първоинстанционният съд е валидно, т.е.
постановено от надлежния окръжен съд, съобразно правилата на родовата и
местна подсъдност, функциониращ в надлежен състав и в рамките на
предмета на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма
и надлежно подписано. То е и допустимо решение, постановено при липса на
съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените правила.
По правилността на решението на първоинстанционния
съд въззивната съдебна инстанция е ограничена от посоченото във въззивната
жалба, освен когато става дума за императивна правна норма или когато
съдът следи служебно за интересите на някоя от страните по делото или
ненавършили пълнолетие деца, съгласно т.1 от ТР№1/2013год. на ОСГТК на
ВКС.
Предмет на делото е предявен от ищеца „Р.Т.“ ООД
гр.С., ЕИК***, представлявано от управителя К.Н.К. срещу ответника М. И.
Д., ЕГН ********** от гр.С.З., иск с правно основание чл.422ал.1 ГПК- да се
признае за установено, че М. И. Д. дължи на „Р.Т.“ ООД гр.С. на основание
договор за заем от ***год. и Анекс№**год. към него, и договор за цесия от
5
***год., с нотариална заверка на подписите от ***год., между заемодателя по
цитирания договор за заем- „Р.и.“ АД гр.С., и „Р.Т.“ ООД гр.С., вземанията,
за които е издадена заповед за изпълнение №***год. по ч.гр.д.№4452/2021год.
на РС- С.З., както следва: 93 523.84лв.- остатък от главницата по договор за
заем от ***год. и Анекс№**год., 19 639.94лв.- договорна лихва за периода от
28.ІХ.2018год. до 28.ІХ.2021год. в размер на 7% годишно върху сумата 93
523.84лв., 39 279.88лв.- неустойка за неизпълнение на главното задължение в
размер на сумата 93 523.84лв. за периода от 28.ІХ.2018год. до 28.ІХ.2021год.,
законна лихва върху главницата, считано от 28.ІХ.2021год. до окончателното
и изплащане.
Искът по чл.422ал.1 ГПК е установителен и с него
кредиторът цели установяване със сила на присъдено нещо спрямо
насрещната страна, съществуването на вземането си, предмет на издадената
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. В случая в производството по ч.гр.д.
№4452/2021год. по описа на РС- С.З., образувано по заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417т.3 ГПК на „Р.Т.“ ООД гр.С., е издадена заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК №***год. и изпълнителен
лист, с които длъжникът М. И. Д., ЕГН ********** е осъден да заплати на
кредитора „Р.Т.“ ООД гр.С., ЕИК*** сумата 93 523.84лв.- остатък от
главницата по договор за заем от ***год. и Анекс№**год. към него,
обезпечен с ипотека, учредена с нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека №*, том*, рег.№*, н.д.№***год. на нотариус П. И., с рег.№** по РНК,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.ІХ.2021год. до
изплащане на вземането, сумата 19 639.94лв.- договорна лихва върху
невъзстановената главница за периода от 28.ІХ.2018год. до 28.ІХ.2021год. в
размер на 7% годишно, сумата 39 279.88лв.- неустойка за неизпълнение на
главното задължение, изчислена върху размера на невърнатия остатък от
93 523.84лв., за периода от 28.ІХ.2018год. до 28.ІХV2021год., както и
разноските в заповедното производство- ДТ в размер на 3 043лв. и 2 436лв. за
адвокатско възнаграждение. Или заповедта за незабавно изпълнение на
парично задължение е издадена въз основа на акт по чл.417т.3 ГПК- договор
за заем от ***год., сключен между заемодателя „Р.и.“ АД гр.С., ЕИК** и
заемополучателя М. И. Д., ЕГН **********, като клаузите на договора за заем
са инкорпорирани в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №*,
6
том*, рег.№*, н.д.№***год. на нотариус П. И., с рег.№** по РНК, който
документ е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на
изпълнение вземане срещу длъжник.
Тъй като в законоустановения срок по чл.414ал.2 ГПК
длъжникът М. И. Д. е подал възражение вх.рег.№***год., че не дължи
изпълнение на вземанията по издадената заповед за изпълнение, поради
погасяванията им чрез прихващане, на основание чл.103 ЗЗД, с негово
вземане срещу „Р.И.“ АД гр.С. за сумата 160 000лв., дължима по
споразумение от 3.VІІІ.2009год., то с разпореждане№**год. по ч.гр.д.
№4452/2021год. на РС- С.З. на заявителя „Р.Т.“ ООД гр.С. е указано в
законоустановения срок да предяви иск за установяване на вземанията му.
Иск с правно основание чл.422ал.1 ГПК е предявен от заявителя „Р.Т.“ ООД
гр.С. в законоустановения срок по чл.415ал.1 ГПК, поради което той е
допустим.
Пред първоинстанционният съд е приет за безспорен
факта /който не е оспорен от ответника М. Д./, на сключване на договора за
заем от ***год., по силата на който заемодателят „Р.и.“ АД гр.С. е
предоставил на М. И. Д. паричен заем от 100 000лв., със срок на връщане-
една година, т.е. до 24.VІ.2014год. и договорена лихва от 10% годишно върху
паричната сума на заема, считано от предаване на сумата на заемополучателя
до връщането и. Не е било спорно между страните и че са сключени няколко
допълнителни споразумения към договора за заем- Анекс№**год., Анекс от
1.І.2015год. / с който е договорено изменение на лихвения процент на заема
от 10% на 7% годишно, считано от датата на сключване на анекса/,
Анекс№**год. и Анекс№**год., с който е договорен нов срок за издължаване
на заема- до 15.ХІІ.2017год., като заемополучателят плати и сума, равна на
дължимата лихва по заема до 25.ІV.2017год. Не е спорно и че е сключен
договор за учредяване на договорна ипотека с нотариален акт №*, том*, рег.
№*, н.д.№***год. на нотариус П. И., с рег.№** по РНК, като обезпечение на
предоставения заем на М. Д..
Правата по договора за заем от ***год. и анексите към
него, са прехвърлени с договор за цесия от ***год., с нотариална заверка на
подписите рег.№9352/ ***год. на нотариус Н.Л., с рег.№ ** по РНК, от
заемодателя „Р.и.“ АД гр.С. на „Р.Т.“ ООД гр.С., като с уведомително писмо
7
по чл.99ал.3 ЗЗД, връчено на 9.Х.2020год. на длъжника М. И. Д., последният е
бил надлежно уведомен за извършената цесия от цедента „Р.И.“ АД гр.С..
Ответникът М. И. Д. прави възражение за недължимост на
сумите по издадената заповед за изпълнение, тъй като на основание чл.103
ЗЗД е извършил прихващане на дължимите суми с вземането му за 160 000лв.
от „Р.и.“ АД гр.С. на основание споразумение от 3.VІІІ.2009год.
По делото е представено като доказателство
споразумението от 3.VІІІ.2009год., сключено между М. И. Д.,
ЕГН**********, като първа страна, и „Р.и.“ АД гр.С., ЕИК***,
представлявано от изпълнителния директор Б.Л.М. и „Л.“ ООД гр.С., ЕИК**
представлявано от управителя С.В.Х., като втора страна, съгласно което:
Първата страна е предоставила на втората страна Инвестиционно
предложение от консервно предприятие М. от май 2009год. за придобиване
на дружествени дялове от „М.“ ЕООД с.Я., община О., област С.З., ЕИК***, а
втората страна, чрез представляващите двете търговски дружества, е заявила
намерение да придобие дялове, които представляват най-малко половината от
капитала на „М.“ ЕООД, както и гаранциите и декларациите на първата
страна, като страните са определили условията и реда за осъществяване на
сделките и извършване на действията по придобиване от втората страна на
дялове от капитала на „М.“ ЕООД. В чл.1ал.1 от споразумението, страните са
договорили първата страна да продаде, а втората страна да купи 220 дяла от
по 100лв., които представляват 11% от капитала на „М.“ ЕООД, срещу цена
от 400 000лв., която се плаща по начин и срокове, определени в
споразумението /чл.6ал.1/ , както следва: 150 000лв.- в срок от един месец от
подписване на споразумението, 150 000лв.- при прехвърляне на
дружествените дялове, което се счита окончателно извършено с вписването
му по партидата на „М.“ ЕООД в ТР и 100 000лв- в срок от 9 месеца след
подписване на споразумението. Страна първа се задължава да прехвърли на
страна втора в надлежната форма, дружествените дялове срещу цената,
определена в чл.1ал.2 от споразумението, в срок от една седмица след
получаване на искане от страна втора. Но в срок от три месеца от сключване
на споразумението, втората страна има право да извърши чрез своите
представители проверка на счетоводните и други документи на „М.“ ЕООД за
установяване дали финансовото и имущественото му състояние съответства
на гаранциите и декларациите представени от първата страна по чл.4ал.1 и 2
8
от споразумението, за да вземе решение дали да изпълни задълженията си за
плащане на цената на закупуваните дружествени дялове и/или стойността на
записаните нови дялове, или да упражни правата си по чл.4ал.3 от
споразумението, като направи отбив от цената, съответстваща по размер на
разликата в декларираното и действителното или да се откаже да закупи
дялове/те, записването на нови дялове или внасянето на стойността на
записаните дялове. Освен това М. Д. е поел задължение да увеличи капитала
на „М.“ ЕООД с нови 1 560 дяла на обща емисионна стойност от 2 950 000лв.,
които да бъдат записани на „Р.и.“ АД гр.С. и „Л.“ ООД гр.С..
Ответникът М. Д. е представил като доказателство по делото
нотариална покана рег.№ ***год. на нотариус Ц.Г., с която е направил
възражение за прихващане на сумата 160 000лв., дължима от „Р.и.“ АД гр.С.
по споразумението от 3.VІІІ.2009год. и законната лихва за забавено плащане
на тази сума, считано от 3.V.2010год. до датата на нотариалната покана, в
размер на 138 708.39лв., със задълженията му към „Р.и.“ АД гр.С. по договора
за заем от ***год. и Анекс№**год.
Безспорно е установено по делото, че с договор за
прехвърляне на дружествени дялове, сключен на 21.Х.2009год., с нотариална
заверка на подписите рег.№***год. на помощник нотариус Е.Б., при нотариус
В.М., с рег.№** по РНК, между М. И. Д., ЕГН **********, като продавач и
„Р.и.“ АД гр.С., ЕИК***, като купувач, М. Д. е прехвърлил на „Р.и.“ АД гр.С.,
принадлежащите му 110 дяла, с номинална стойност на всеки дял 100лв., на
обща стойност 120 010лв., от капитала на „М.“ ЕООД с.Я., община О., област
С.З., ЕИК***. На същата дата 21.Х.2009год. е сключен и договор за
прехвърляне на дружествени дялове, с нотариална заверка на подписите с рег.
№***год. на помощник нотариус Е.Б. при нотариус В.М., с рег.№** по РНК, с
който М. И. Д.,като продавач прехвърля на „Л.“ ООД гр.С., ЕИК**като
купувач 110 дяла, с номинална стойност на всеки дял 100лв., на обща
стойност 120 010лв. от капитала на „М.“ ЕООД с.Я., община О., област С.З.,
ЕИК***. Изрично в чл.3 от тези договори, страните са се договорили, че с
плащането на цената, отношенията между страните по прехвърлянето на
дружествени дялове от капитала на „М.“ ЕООД, ЕИК*** се считат изцяло
уредени. Договорите са били надлежно вписани по партидата на „М.“ ЕООД
с.Я., община О., област С.З., ЕИК*** в ТР. От заключението на ССчЕ се
9
установява, че на 27.Х.2009год. е нареден превод за 120 010лв. от „Р.И.“ АД
гр.С. с основание „по договор от 21.Х.2009год. за покупка на 110дяла от
капитала на „М.“ ЕООД“, като сумата е постъпила по банковата сметка на М.
И. Д.. А на 3.ХІ.2009год. е нареден превод за 120 010лв. от „Л.“ ООД гр.С. с
основание „по договор от 21.Х.2009год. за покупка на 110 дяла от капитала на
„М.“ ЕООД“ и сумата е постъпила по банковата сметка на М. И. Д.. Или за
продадените 220дружествени дяла от капитала на „М.“ ЕООД, М. И. Д. е
получил сумата 240 020лв., с която според чл.3 от договорите за прехвърляне
на дружествени дялове, отношенията между страните се считат за изцяло
уредени.
От приетото заключение на съдебно-почерковата
експертиза се установява, че ръкописният текст, изписан върху молбата за
потвърждаване на салда към 31.ХІІ.2016год., изпратена от „Р.и.“ АД гр.С. до
М. И. Д., в частта, касаещ „споразумение“, е изписан върху част от
елементите на подписа, положен от името на главния счетоводител на
дружеството Е.Н.. Вещото лице К.П., който е ползвал при изготвяне на
заключението по възложената му експертиза прецизен микроскоп,
предоставен му от НИИК МВР- С., е категоричен, че на видеоспектралния
компаратор се вижда много добре, че тези елементи- буквите „и“ и „е“ от
„споразумение“ от изписания ръкописен текст, са насложени върху
елементите на подписа, положен върху молбата за потвърждаване на салда, от
името на главния счетоводител Е.Н..
По делото е разпитана свидетелката Й.Ж. Д.а, съпруга на
ответника М. Д., която заявява, че е изписала ръкописния текст върху молбата
за потвърждаване на салда към 31.ХІІ.2016год. Но тя не си спомня кога е
изписала текста, нито дали подписа на главния счетоводител Е.Н. бил
положен върху молбата. Изписала текста, след което М. Д. се подписал.
По делото е разпитан свидетелят Б.Л.М., който е бил
изпълнителен директор на „Р.и.“ АД гр.С. до края на септември 2016год., а от
1.ХІ.2017год. напуснал дружеството. Свидетелят е категоричен, че по негово
време било изключено в молба за потвърждаване на салда, някой от
контрагентите ръкописно да напише, че не е съгласен с констатациите в
молбата. Ако някой контрагент е искал да напише нещо върху молбата за
потвърждаване на салда, то това можело да е само „съгласен съм“ и да се
10
положи подпис. Не било възможно молбата да се върне от контрагента с
писмо, в което последният да е изписал, че не е съгласен. Ако контрагентът
не бил съгласен с посочените в молбата салда, той трябвало да създаде нов
документ, с нови салда, който да се подпише от страните, ако са съгласни.
Свидетелят никога не е оставял официален документ с ръкописен текст, да
няма негова резолюция и подпис. Сочи, че главният счетоводител на
дружеството нямал право да изпраща писма на контрагентите, без да са
съгласувани с него. Свидетелят потвърждава, че дялове от капитала на „М.“
ЕООД са закупени по времето, когато е бил изпълнителен директор на „Р.И.“
АД гр.С.. Първо закупили половината от дяловете на дружеството. След
което установили, че в счетоводните баланси на „М.“ ЕООД е укрито
действителното финансово и имуществено състояние на дружеството, че има
задължения, които не били посочени на новите собственици. Ето защо „Р.и.“
АД гр.С. се възползвало от уговорката в чл.4ал.3 от споразумението за отбив
от цената, за която закупило дружествените дялове от капитала на „М.“
ЕООД. Свидетелят твърди и че М. Д. не е изпълнил задължението си по
споразумението да увеличи капитала на „М.“ ЕООД с нови 1 560дяла, защото
нямал финансови възможности. Цената на закупените дялове е посочена в
договора за прехвърляне на дружествени дялове от 21.Х.2009год., която е
окончателна.
При така установената фактическа обстановка, въззивният
съд счита, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел
за неоснователно възражението на ответника М. И. Д. за извършено
прихващане на вземането в размер на 160 000лв., представляваща разликата
между договорената цена от 400 000лв. и действително заплатената цена от
240 000лв. за продадените 220 дружествени дяла от капитала на „М.“ ЕООД
по споразумението от 3.VІІІ.2009год., със вземанията на ищеца „Р.Т.“ ООД
гр.С. по процесния договор за заем и Анекс№**год. към него. Не е
основателно и искането за извършване на съдебно прихващане между тези
суми.
Споразумението, сключено на 3.VІІІ.2009год. между М. И.
Д., като първа страна и „Р.и.“ АД гр.С., ЕИК ЕИК***, представлявано от
изпълнителния директор Б.Л.М. и „Л.“ ООД гр.С., ЕИК** представлявано от
управителя С.В.Х., като втора страна, по своя характер е предварителен
договор за продажба на дружествени дялове от капитала на „М.“ ЕООД,
11
ЕИК***. Не случайно в преамбюла на споразумението е посочено- първата
страна /М. Д./ представя инвестиционно предложение за придобиване на
дружествените дялове на „М.“ ЕООД, както и гаранциите и декларациите, на
втората страна /“Р.и.“ АД гр.С. и „Л.“ АД гр.С./, която е заявила намерение да
закупи дружествените дялове, които представляват най-малкото половината
от капитала на „М.“ ЕООД. С това споразумение са уговорени условията и
реда за осъществяване на сделките и извършване на действията по
придобиване на дяловете от капитала на „М.“ ЕООД. Договорена е цена от
400 000лв. на 220 дружествени дяла, с номинална стойност на всеки дял
100лв., от капитала на „М.“ ЕООД, ЕИК***, която се плаща по начин и в
срокове, определени в споразумението. Но е договорено и че в срок от три
месеца от сключване на споразумението, втората страна има право да
извърши чрез своите представители проверка на счетоводните и други
документи на „М.“ ЕООД за установяване дали финансовото и
имущественото му състояние съответства на гаранциите и декларациите
представени от първата страна по чл.4ал.1 и 2 от споразумението, за да вземе
решение дали да изпълни задълженията си за плащане на цената на
закупуваните дружествени дялове и/или стойността на записаните нови
дялове, или да упражни правата си по чл.4ал.3 от споразумението, като
направи отбив от цената, съответстваща по размер на разликата в
декларираното и действителното или да се откаже да закупи дялове/те,
записването на нови дялове или внасянето на стойността на записаните
дялове. Съгласно чл.4ал.1 от споразумението първата страна /М. Д./ е
гарантирал, че „М.“ ЕООД се намира в състояние, което вярно и точно
отразено в междинния финансов отчет към 31.VІІ.2009год. /Приложение№1/,
както и в справката-декларация /Приложение№2/, са отразени вземанията и
задълженията на дружеството „М.“ ЕООД, включително и обезпеченията,
учредени като задължения на трети лица. Но в случая „Р.и.“ АД гр.С. е
закупило с договор за прехвърляне на дружествени дялове от 21.Х.2009год., с
нотариална заверка на подписите рег.№***год. на помощник нотариус Е.Б.,
при нотариус В.М., с рег.№** по РНК, от М. И. Д., ЕГН **********, като
продавач принадлежащите му 110 дружествени дяла, с номинална стойност
на всеки дял 100лв., на обща стойност 120 010лв., от капитала на „М.“ ЕООД
с.Я., община О., област С.З., ЕИК***. Според свидетелските показания на Б.
М., изпълнителен директор на „Р.и.“ АД гр.С. в момента на подписване на
12
споразумението и до септември 2016год., които не противоречат на
приложените по делото документи, направен е отбив от цената, на която са
закупени дружествените дялове, защото е установено, че финансовото и
имуществено състояние на „М.“ ЕООД, представено от М. Д., не отразявало
всички задължения на дружеството.
Продажбата на 220 дружествени дялове от капитала на
„М.“ ЕООД, ЕИК*** на „Р.и.“ АД гр.С. и „Л.“ ООД гр.С., е извършено в
надлежната форма- с писмени договори, сключени на 21.ІХ.2009год., с
нотариални заверки на подписите от 5.ХІ.2009год., съгласно редакцията на
чл.129ал.2 ТЗ към момента на сключването им, които са надлежно вписани по
партидата на „М.“ ЕООД в ТР и цената- по 120 010лв. от „Р.и.“ АД гр.С. и
120 010лв. от „Л.“ ООД гр.С. била надлежно платена по банкова сметка на
М. И. Д.. В чл.3 от тези договори изрично е записано, че с плащането на
цената от 240 020лв. за закупените 220 дружествени дяла от капитала на „М.“
ЕООД, отношенията между страните се счита за уредени изцяло. Т.е. с
прехвърлянето на дяловете от капитала на „М.“ ЕИК*** от М. И. Д. на „Р.и.“
АД гр.С. и „Л.“ ООД гр.С. в изискуемата от ТЗ форма и с плащането на
цената им, отношенията между тях са напълно уредени. Този факт отново
потвърждава, че споразумението от 3.VІІІ.2009год. е предварителен договор,
с който страните са договаряли продажбата на дружествени дялове от
капитала на „М.“ ЕООД, ЕИК***, а не окончателен договор, по който на М. Д.
да се дължи договорената цена. Договорената в чл.1ал.1 от споразумението
цена на 220 дяла от капитала на „М.“ ЕООД е била намалена, след като
купувачите „Р.и.“ АД гр.С. и „Л.“ ООД гр.С. са установили действителното
финансово и имуществено състояние на „М.“ ЕООД.
Освен това, по споразумението от 3.VІІІ.2009год., втората
страна, която имала намерение да закупи 220 дяла от капитала на „М.“ ЕООД,
се състои от две дружества- „Р.и.“ АД гр.С. и „Л.“ ООД гр.С.. Т.е. тези
дружества закупуват по равно /по 110 дяла/ от предложените дялове от
капитала на „М.“ ЕООД. Следователно, ако споразумението имаше характер
на окончателен договор, по който се дължи плащане на договорената цена, то
„Р.и.“ АД гр.С. следваше да дължи не 160 000лв., а 80 000лв., защото
останалата неплатена цена се дължи от „Л.“ ООД гр.С.. Според заключението
на ССчЕ в счетоводството на „Р.и.“ АД гр.С. няма осчетоводени плащания по
13
споразумение от 3.VІІІ.2009год., а само по договора за продажба на
дружествени дялове от 21.ІХ.2009год.
Този извод на съда е подкрепен и в молбата за
потвърждаване на салда към 31.ХІІ.2016год., като правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е кредитирал заключението на
съдебно-почерковата експертиза, че ръкописния текст, изписан върху
молбата от свидетелката Й. Д.а, съпруга на М. Д., е изписан върху част от
подписа, положен върху молбата за главния счетоводител Е.Н.. Т.е.
изписването на текста е след получаване на молбата за потвърждаване на
салда, изготвена от главния счетоводител Е.Н., поради което по делото не се
доказва, че „Р.и.“ АД гр.С. е потвърдил наличието на негово задължение към
М. Д. в размер на 160 000лв. на основание споразумението от 3.VІІІ.2009год.
Първоинстанционният съд не е допуснал съществено процесуално
нарушение, като е отказал да назначи повторна съдебно-почеркова
експертиза, защото заключението на вещото лице К.П. е компетентно и
обосновано изготвено, като е ползвана съвременна техника, предоставена но
НИИК на МВР- С..
От заключението на ССчЕ се установява, че съгласно
договора за заем от ***год., „Р.и.“ АД гр.С. е превел по банкова сметка на М.
И. Д. на ***год.- сумата 60 000лв. и на 1.VІІ.2013год. – сумата 40 000лв.
Отпуснатият заем е бил надлежно осчетоводен в счетоводните регистри на
„Р.и.“ АД гр.С., като дългосрочно вземане в лева по сметка 229, подсметка 3,
аналитична партида „М. И. Д., заем 2“ за 100 000лв. На 14.VІІ.2017год. М. Д.
е превел сумата 36 062.46лв. на „Р.и.“ АД гр.С., с която са намалени
задълженията му за лихви в размер на 29 586.30лв. и частично е погасена
главница по заема в размер на 6 476.16лв. На 1.І.2019год. остатъка от
вземането по договора за заем е в размер на 93 523.84лв. главница и
начислени, но неплатени лихви в размер на 10 863.02лв., които са били
прехвърлени в сметка „вземания по съдебни спорове“. През 2016год. и
2017год. вещото лице не открило осчетоводени задължения на „Р.И.“ АД гр.С.
и вземане от М. И. Д.. А при извършена проверка в архива на БНБ относно
лихвените проценти по кредити, различни от овърдрафт за домакинства,
вещото лице е установило, че за месец юни 2013год. те са от 8.48% до 9.66%,
а за месец януари 2015год. те са от 7.37% до 8.26% годишен лихвен процент.
14
Или безспорно е установено по делото, че към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в РС- С.З.,
неизплатената главница по договора за заем от ***год. и Анекс№**год. към
него е в размер на 93 523.84лв. и това вземане е било цедирано от „Р.и.“ АД
гр.С. на „Р.Т.“ ООД гр.С. с договора за цесия от ***год. Ето защо правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е уважил предявеният иск по
чл.422ал.1 ГПК за сумата 93 523.84лв., представляваща остатък от главницата
по договор за заем от ***год. и Анекс№**год., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 28.ІХ.2021год. до окончателното и изплащане.
Спорна по делото е и дължимостта на сумата 19 639.94лв.,
представляваща договорна лихва върху неизплатената главница от
93 523.84лв., за периода от 28.ІХ.2018год. до 28.ІХ.2021год.. Жалбоподателят
М. Д. прави възражение за погасяване по давност задължението за договорна
лихва на основание чл.111б.“в“ ЗЗД, както и възражение, че договорената
лихва е нищожна на основание чл.143ал.1 и ал.2т.5 и т.20 ЗЗП във връзка с
чл.146ал.2 ЗЗП.
Процесният договор за заем е сключен на ***год. между
„Р.И.“ АД гр.С., като заемодател и М. И. Д., ЕГН**********, като
заемополучател за сумата 100 000лв.. Съгласно разпоредбата на чл.240ал.1 ТЗ
с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или
други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или
вещи от същия вид, количество и качество. Заемателят дължи лихви само ако
е уговорено- чл.240ал.2 ТЗ. В случая страните са договорили плащане на
годишна лихва в размер на 10%, считано от датата на предоставяне на сумата,
съобразно договореното в чл.2ал.1, до датата на връщането /на заетата сума/.
С анекс от 1.І.2025год. към договора за заем, е договорено изменение на
лихвения процент от 10% на 7% годишно, считано от датата на анекса. А с
анекс№**год. е договорен нов краен срок за връщане на заема-15.ХІІ.2017год.
Въззивният съд счита, че процесният договор за заем,
сключен на ***год., не е търговска сделка. Легално определение на понятието
“търговска сделка” се съдържа в разпоредбите на чл.286ал.1,2 и 3 ТЗ. Нашият
законодател е възприел смесената система за определяне на понятието
“търговска сделка”, т.е. и по обективен, и по субективен критерий. Съгласно
чл.286ал.1 ТЗ “търговска” е сделката, сключена от търговец, която е свързана
15
с упражняваното от него занятие. Това означава сделките да се сключват
системно и в количество, което разкрива намерението на лицето да си създаде
траен източник на печалба. В това определение намира израз субективната
система. В настоящия случай, видно от регистрирания в ТРРЮЛНЦ предмет
на дейност на „Р.и.“ АД гр.С., то не предоставя финансови услуги по занятие,
не е банкова или друга финансова институция. Съгласно чл.286ал.2 ТЗ
сделките по чл.1ал.1 ТЗ са търговски, независимо от качеството на лицето,
което ги сключва. В тази разпоредба намира израз обективната система.
Процесният договор за заем не е абсолютна търговска сделка по смисъла на
чл.1ал.1 ТЗ. И на последно място е създадена оборимата презумпция по
чл.286ал.3 ТЗ, че сделката е търговска, когато сключената от търговеца сделка
е свързана с неговото занятие. Сами по себе си тези сделки не са търговски.
Те стават такива, когато са сключени от лице, което вече има качеството на
търговец или са сключени от него във връзка с упражняваното от него
занятие. Или законодателят е създал законово предположение, като от
известният факт, че лицето е търговец, се прави заключението, че
извършената от него сделка е свързана с неговото занятие. Предположението
по чл.286ал.3 ТЗ се прилага при съмнение. Това предположение може да се
обори, като оспорването му е в тежест на заинтересованото лице. В случая
самото заинтересовано лице- заемателят М. Д. твърди, че процесната сделка е
гражданскоправна, а не търговска сделка, защото заемът не е предназначен за
упражняваната от него търговска или професионална дейност, затова и
спорът следва да се решава по общия исков ред.
Потребител по смисъла на §13.1 от ДР на ЗЗП е физическо
лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност. В настоящия случай
договора за заем е гражданскоправна сделка, следователно тя не попада към
категорията договори по ЗЗП, които се сключват от търговци и са търговски
сделки по смисъла на ТЗ. Затова и ЗЗП е неприложим към процесния договор
за заем.
Както посочи по-горе съдът, лихви по договора за заем се
дължат, ако са уговорени-чл.240алл.2 ЗЗД, както в настоящия случай.
Съгласно чл.10ал.1 ЗЗД лихви могат да се уговарят до размер, определен от
16
Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по
право до този размер. Такъв акт на МС по отношение на максималния размер
на уговорената възнаградителна лихва обаче липсва. При липсата на законова
рамка, определяща императивно максималния размер на договорната лихва, и
съгласно разпоредбата на чл.9 ЗЗД, се приема, че страните имат свободата да
уговарят възнаградителна лихва по свое общо съгласие, като нейният
максимален размер е ограничен единствено от добрите нрави.
Добрите нрави са неписани общо валидни морални норми,
които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии
за оценка на договорите. В съдебната практика се приема, че нищожност по
чл.26ал.1пред. трето ЗЗД- поради противоречие с добрите нрави е налице,
когато договорът или отделна негова клауза/и противоречи на общо
установените нравствено-етични правила на поведение. Добрите нрави са
морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона- чл.26ал.1 ЗЗД. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Няма установен универсален критерий кога договорената
лихва е прекомерна и този въпрос се решава конкретно за всеки отделен
случай, като се съобразят всички данни по делото- не само нейния размер, но
и размера на валутата по предоставения капитал, срока на ползването му,
обстоятелствата, при които е поето задължението за лихва, нейната функция,
както и всички други условия и обстоятелства по договора, които евентуално
биха имали значение за размера и. Възнаградителната лихва представлява
цената-възнаграждението, което се дължи за ползване на паричната сума за
определено време. В случая сравнението за прекомерност следва да се
направи на база лихвените проценти, които финансови институции прилагат
по отношение на своите кредитополучатели. Всяка стО.ска дейност се
развива в рамките на установени с времето и съобразени с конкретните
икономически условия рамки. В случая страните по договора валидно са
направили изявления за задължения, изпълнението на които законът не
17
забранява и които не излизат извън рамките на основните начала в
договорното право. При преценка дали договорената между страните лихва е
в съответствие или в противоречие с добрите нрави следва да се отчетат
естеството и размера на задължението, за изпълнението на което е уговорена
лихвата, дали то е обезпечено с други правни способи-ипотека, залог,
поръчителство и др., съотношението между размера на уговорената лихва и
възможността на заемодателя да обеднее от предоставянето в заем на пари
или на други вещи, изразени чрез ръста на цените на основните материални
ценности /златото и недвижимите имоти/ през конкретния период от време,
курсът на основния лихвен процент на БНБ за съответната валута и др., които
са посочени в ТР№1/15.VІ.2006год. по т.д.№1/2009год. на ОСТК на ВКС/.
Съгласно възприетото в практиката на ВКС
/Решение№378/18.V.2006год. по гр.д.№315/2005год. на ІІ ГО на ВКС и
съответно Решение№59/26.ІІІ.2018год. по В.гр.д.№714/2017год. на ПАС/
противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, при необезпечен заем и
надвишаваща двукратния размер на законната лихва по обезпечен с ипотека
или по друг начин заем. От съдържанието на процесния договор за заем и
анексите към него се установява, че това не е типов договор или договор,
сключен при Общи условия, при които заемателят да не е можел да влияе на
тяхното съдържание, а е сключен след договаряне между страните по него-
заемодател и заемател. Клаузите в договора са съставени на ясен и разбираем
език, и са индивидуално договорени, защото ясно е посочен предмета на
договора- паричен заем в размер на 100 000лв., при договорна лихва /която е
възнаграждението за ползването на предоставения заем/ в размер на 10%
/впоследствие намалена на 7%/ дължима годишно до връщането му. От
заключението на ССчЕ се установява, че в архива на БНБ лихвените проценти
по кредити, различни от овърдрафт за домакинствата, за месец юни 2013год.
са от 8.48% до 9.66% и за месец януари 2015год. са от 7.37% до 8.26%
годишен лихвен процент. Т.е. в случая договореният годишен лихвен
процент, както първоначално с договора за заем от ***год., така и при
изменението му с анекса от 1.І.2015год., не надвишава годишния лихвен
процент по банковите кредити. Той не надвишава и законовата лихва, която
до началото на 2021год. е в размер на 10%, а след това започва нейното
увеличаване, и след 1.VІІ.2023год. е в размер на 13.12%. Следователно
18
договорения годишен лихвен процент не противоречи както на повелителни
норми на закона, така и на добрите нрави. Съгласно съдебната практика,
обективирана в Решение№452/25.VІ.2010год. по гр.д.№4277/2008год. на ВКС
„Понятието „добри нрави“ предполага известна еквивалентност на насрещни
престации и от тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение,
водещо до нищожност. Когато едната престация е предоставяне в собственост
на парични средства, то насрещната престация- заплащане на
възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на
отпуснатия заем така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума
и с поетия риск /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от
невъзможността да си върне заетата сума/. В настоящия случай сумата на
отпуснатия заем е в размер на 100 000лв. за период от 12 месеца. Уговорената
договорна лихва се явява еквивалентна на големия размер на отпуснатата
заемна сума. При съобразяването на съответствието й с добрите нрави следва
да се отчете и фактът, че „Р.и."АД гр.С. не е банкова финансова институция,
което е отпуснало сумата по заема от лични средства на дружеството, което
обуславя по-високия риск за дружеството, за разлика от банките, отпускащи
средствата, събрани от публично привличане на влогове и при по-строги
изисквания към заемополучателите си.
Неоснователно е и възражението на жалбоподателя за
погасяване на договорната лихва по давност на основание чл.111б.“в“ ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.111б.“в“ ЗЗД с изтичането на тригодишната
давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични
плащания. В случая „Р.Т.“ ООД гр.С. претендира договорна лихва за период
от 3 години преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК-28.ІХ.2021год., за която не е изтекъл давностния
срок. Жалбоподателят счита, че решението на първоинстанционният съд в
тази част противоречи на материалния закон, тъй като вземането по
процесния договор за заем от ***год. и Анекс№**год. е било изискуемо към
15.ХІІ.2017год.- крайната дата на падежа за задължението за главница и
лихви по договора. Следователно вземането за договорни лихви е станало
изискуемо на 16.ХІІ.2017год. и към датата на подаване на заявлението по
чл.417 ГПК кратката тригодишна давност за лихви е изтекла. Но тълкувайки
действителната воля на страните по договора за заем, на основание чл.20а
ЗЗД, съдът счита, че страните са се договорили в чл.4ал.1 от договора,
19
заемателят да дължи лихва в размер на 10% /намалена с анекс от 1.І.2015год.
на 7% годишно/ до датата на връщане на заема. Тъй като главница в размер на
93 523.84лв. не е върната към датата на подаване на заявлението-
28.ІХ.2021год., то се дължи и договорна лихва в размер на 19 639.94лв. върху
главницата, за периода от 28.ІХ.2018год. до 28.ІХ.2021год., т.е. за периода от
3 години преди датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК.
Спорен по делото е и въпроса дали е дължима неустойката
по чл.5ал.1 от договора за заем от 24.VІ.2009год. за неизпълнение на главното
задължение в размер на сумата 93 523.84лв., за периода от 28.ІХ.2018год. до
28.ІХ.2021год., в размер на 39 279.88лв. или договорната клауза за неустойка
е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, както и на чл.143ал.2т.5 от
ЗЗП.
Въззивният съд счита, че решението на
първоинстанционния съд, с който е отхвърлен предявения иск по чл.422ал.1
ГПК като неоснователен за сумата 39 279.88лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на главното задължение за периода от 28.ІХ.2018год. до
28.ІХ.2021год., е правилно, но не по изложените от ОС С.З. съображения.
Безспорно е, че в чл.5 от договора за заем страните са
договорили, че „при забава по чл.4 от договора заемателят дължи неустойка в
размер на двойния размер на договорената лихва по чл.5ал.1, която неустойка
се изчислява върху невърнатата сума“. Съгласно граматическото и логическо
тълкуване на тази клауза от процесния договор за заем, на основание чл.20а
ЗЗД, съдът счита, че страните са договорили неустойка при невръщане на
заемната сума на падежа, който съгласно анекс№**год. е 15.ХІІ.2017год., и тя
е в размер на двойния размер на договорената лихва, която съгласно анекса от
1.І.2015год. е в размер на 7%. Т.е. неустойката е мораторна, за забавено
изпълнение на главното задължение на заемателя да върне заетата сума в
договорения срок. Следователно тя има за цел да обезпечи, обезщети и
санкционира точно този вид неизпълнение на главното парично задължение,
неизпълнено в договорения срок. Но в същото време с клаузата на чл.4 от
договора страните са договорили годишна лихва, която се заплаща от датата
на предоставяне на заемната сума до датата на връщането и. Т.е. тя е дължима
и след настъпване на падежа, ако заемната сума не е върната. Следователно за
едно и също неизпълнение на парично задължение, длъжникът би дължал две
20
обезщетения, а кредиторът ще се обогати неоснователно. Двойното
възмездяване на кредитора за претърпените от него вреди чрез едновременно
присъждане на два вида лихви / възнаградителна лихва и неустойка за забава,
в двойния размер на договорената лихва/, за един и същи период от време,
води до неоснователно обогатяване на кредитора, което е недопустимо, тъй
като противоречи както на повелителни разпоредби на закона, така и на
добрите нрави, поради нарушаване на принципа за справедливост. На това
основание претендираната неустойка е недействителна, тъй като би довела да
неоснователно обогатяване на кредитора. Ето защо насрещната въззивна
жалба е неоснователна.
Тъй като е достигнал до същите изводи и е уважил иска по
чл.422ал.1 ГПК за дължимия остатък от главницата по договора за заем от
***год. и Анекс№**год. в размер на 93 523.84лв. и договорна лихва в размер
на 7% годишно върху главницата, дължима за периода от 28.ІХ.2018год. до
28.ІХ.2021год., в размер на 19 639.94лв., е а е отхвърлил като неоснователен
иска за неустойка в размер на 39 279.88лв. за неизпълнение на главното
задължение за периода от 28.ІХ.2018год. до 28.ІХ.2021год., обжалваното
решение на първоинстанционния съд ще следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора пред въззивната съдебна
инстанция, не се дължат разноски на страните по делото.
На основание гореизложеното и чл.271 ГПК и чл.272 ГПК
Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
21
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №123/11.ІV.2023год. по т.д.
№1487/2021год. на Старозагорски окръжен съд, с което е прието за
установено, че М. И. Д., ЕГН ********** от гр.С.З., ул."М.Т.К." №*, ет.*,
ап.*, дължи на „Р.Т.“ ООД гр.С., ЕИК*** на основание договор за заем от
***год., Анекс№**год. и договор за цесия от ***год., с нотариална заверка на
подписите от ***год., между заемодателя по договора за заем „Р.и.“ АД гр.С.
и „Р.Т.“ ООД гр.С., вземанията, за които е издадена Заповед за изпълнение
№***год. по ч.гр.д.№4452/2021год. на РС- С.З., за сумите: 93 523.84лв.-
остатък от главницата по договор за заем от ***год. и Анекс№**год.,
19 639.94лв.- договорна лихва за периода от 28.ІХ.2018год. до 28.ІХ.2021год.
в размер на 7% годишно върху сумата 93 523.84лв., както и законна лихва
върху главницата, считано от 28.ІХ.2021год. до окончателното и изплащане,
като е отхвърлен предявения иск за сумата 39 279.88лв.- неустойка за
неизпълнение на главното задължение за периода от 28.ІХ.2018год. до
28.ІХ.2021год., като неоснователен.
Решението е постановено при участие на трето лице
помагач „А.“ АД гр.С., ЕИК*** / с предишно наименование „Р.и.“/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред
ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните по делото, при
наличие на предпоставките по чл.280 ГПК!
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
22