№ 97
гр. Кюстендил, 26.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Любка Евг. Николова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20241500500033 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба вх. № 7927/04.08.2023 г. от „Юробанк
България“ АД (предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД), с ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр. София, район ***, ул. „*** № 260, чрез
пълномощника адв. С. З. от САК, със съдебен адрес гр. София, ул. „***“ № 57, партер,
както и въззивна жалба вх. № 8675/30.08.2023 г. от Ж. С., чрез особения му
представител адв. З. К. от АК – гр. Кюстендил, насочени против Решение № 665 от
03.07.2023 г., постановено по гр.д. № 1062/2022 г. по описа на Районен съд –
Кюстендил.
Въззивната банка обжалва първоинстанционното решение в частите му, в които
предявените искове са отхвърлени, като поддържа становище за неговата
неправилност, незаконосъобразност поради допуснато нарушение на материалния
закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост в
тази му част.
Не се споделя изводът, че приложимият по процесния договор за банков кредит
лихвен процент и методиката за неговото определяне, не отговарят на изискванията на
чл. 10, ал. 1, т. 9 и т. 9а от ЗПК, поради което той е недействителен на основание чл. 22
ЗПК.
Аргументира се с клаузите на чл. 3, ал. 1, ал. 3 и ал. 6 и чл. 7, ал. 2 и ал. 6 от
процесния договор, които твърди, че са тълкувани от първоинстанционния съд
изолирано, а не в съвкупност, и които сочат че между страните съществували ясни,
разбираеми, последователни и логични правила досежно начина за определяне на
1
приложимия по кредита лихвен процент, и възможността на кредитополучателя да се
осведомява за него, дори и след промяна в референтния лихвен процент ПРАЙМ.
Счита, че подписаната към процесния договор и представляваща неразделна
част от него съгл. чл. 3, ал. 2 Методология за определяне на референтен лихвен
процент ПРАЙМ по потребителски жилищно-ипотечни кредити, съдържа подробни,
ясни и разбираеми данни и правила относно формулата за определяне на същия РЛП,
неговите компоненти, както и органът на банката – кредитодател, отговарящ за
промените в него.
Оспорва, като неправилен и в противоречие със събраните по делото писмени
доказателства и изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, извода на решаващия
състав, че по процесния договор за банков кредит не се дължи мораторна лихва за
просрочените задължения по кредита.
С оглед твърденията си, че договорът между страните бил валиден и сключен
при съблюдаване на императивните изисквания на ЗПК и българското законодателство,
счита, че клаузата на чл. 9 от процесния договор породила обвързваща правна сила
спрямо кредитополучателя.
Позовава се на заключението на приетата и неоспорена съдебно-счетоводна
експертиза по делото, което доказвало по размер претенцията на банката за мораторна
лихва.
При развитите доводи иска да бъде отменено първоинстанционното решение в
обжалваната му отхвърлителна част и постановено ново, с което предявените искове
бъдат уважени. Не ангажира доказателствени искания. Претендират се сторените пред
двете съдебни инстанции деловодни разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна Ж. С..
Постъпила е обаче въззивната жалба с вх. №8645/2024, депозирана от особения
представител на ответника Ж. С., с която първоинстанционното решение се обжалва в
осъдителната му част.
Изразява се съгласие с мотивите на съда за наличие на неравноправни клаузи в
договора за потребителски кредит, но същевременно се възразява срещу мотивите на
решаващия състав за дължимост на кредита в неговата чиста стойност.
Навежда се твърдение, че районният съд не е обсъдил наведеното в отговора на
исковата молба възражение за липса на доказателства, от които да е видно кои и колко
погасителни вноски са платени, респ. са останали непогасени, за да може да се
установи коректно стойността на тази чиста сума.
Прави се възражение за нищожност на всички клаузи от процесния договор,
доколкото същият е сключен при Общи условия, т.е. при предварително определени от
страна на финансовата институция клаузи.
Поддържа се, че след като самият договор е бланков, то същият не е бил предмет
на предварително договаряне между страните, респ. кредитополучателят не е имал
възможност да влияе върху неговото съдържание и подчертава, че наличието на молба
за предоставяне на кредит не подкрепя обратното твърдение.
Допълва се, че в случая е бил подписан стандартизиран бланков формуляр,
чието съдържание било предварително изготвено от ищеца.
По изложените съображения се прави искане за отмяна на решението в
обжалваната му осъдителна част и постановяване на друго, с което претенциите на
2
ищцовото дружество бъдат изцяло отхвърлени. Не ангажира доказателствени искания.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, депозирана
от особения представител на ответника Ж. С., от „Юробанк България“ АД, чрез
процесуалния му представител адв. С. З., с който се изразява становище за
неоснователност и необоснованост на депозираната въззивна жалба като се възразява
срещу наведените в нея оплаквания, а решението на районния съд в оспорваната му
част се приема за правилно и законосъобразно
Иска се отхвърляне на жалбата и потвърждаване на решението в обжалваната му
част. Доказателствени искания не са ангажирани.
В съдебно заседание въззивните жалби се поддържат.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ”
АД срещу Ж. С..
Поддържано е било, че между страните бил сключен договор за потребителски
кредит № FL967303/05.02.2019 г., по силата на който банката е предоставила на
кредитополучателя сумата от 12 864 лв., изцяло усвоена на 05.02.2019 г.
Длъжникът не погасявал задълженията си по кредита, а поради неплащане на
вноска № 27 с падеж 05.05.2021 г. и вноска № 28 с падеж 05.06.2021 г. съгласно
изготвения погасителен план, при спазване на чл. 19 от договора за кредит, банката
обявила кредита за изцяло предсрочно изискуем. За това кредитополучателят бил
изрично уведомен чрез уведомление за предсрочна изискуемост, връчено му при
условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, чрез ЧСИ ***. Посочено в т.см. е било, че
постоянният адрес на лицето е в Северна Македония, но уведомлението било надлежно
съобщено и следвало да се приеме за връчено на 30.12.2021 г. като това била датата на
предсрочната изискуемост.
Заявено е било искане за присъждане на главница в размер на 8 085,93 лв.,
договорна лихва 555,09 лв. за периода 05.05.2021 г.до 30.12.2021 г., мораторна лихва
849.24 лв. за периода 05.05.2021 г. до 26.05.2022 г., такси по договора 49,50 лв. за
периода от 05.05.2021 г. до 26.05.2022 г., такса за връчване на уведомлението за
предсрочна изискуемост - 36 лв., от които 6 лв. за извършване на справка в община
Кюстендил за постоянен и настоящ адрес, 6 лв. такса по т. 2 от ТТРЗЧСИ, 24 лв. такса
по т. 5 от ТТРЗЧСИ; ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване
на исковата молба до окончателното плащане; съдебни и деловодни разноски в
настоящия исков процес, от които 323,44 лв. държавна такса и 881,16 лв. адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на искова молба от особения
представител на ответника, който оспорва иска като неоснователен и недоказан.
Възразява, че липсват доказателства кои вноски са платени и кои не са. Оспорва
обявяването на предсрочната изискуемост. Прави възражение за наличие на нищожни
клаузи, които не са индивидуално уговорени. Сочи, че не е представена методология за
изчисляване на ГПР, не ставало ясно как са формирани ГПР и възнаградителна лихва,
не бил посочен видът лихвен процент, застраховка. Моли искът да бъде отхвърлен.
В хода на производството са събрани писмени доказателства, като съдът е приел
3
и заключение на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза.
С обжалвания първоинстанционен акт Кюстендилският районен съд е осъдил Ж.
С. да заплати на „Юробанк България“ АД сумата 4 223,64 лв., представляваща
неплатена главница по договор за потребителски кредит № FL967303/05.02.2019 г.,
сключен между страните, ведно със законна лихва от датата на постъпване на исковата
молба в съда – 09.06.2022 г. до окончателното плащане на сумата, като е отхвърлил
иска за разликата над уважената част за главница до пълния предявен размер от
8085,93 лв., но е оставил е без уважение исковете за присъждане в полза на ищеца на
следните суми: договорна лихва 555.09 лв. за периода 05.05.2021 г. до 30.12.2021 г.,
мораторна лихва 849.24 лв. за периода 05.05.2021 г. до 26.05.2022 г., такси по договора
49,50 лв. за периода от 05.05.2021 г. до 26.05.2022 г., такса за връчване на
уведомлението за предсрочна изискуемост - 36 лв., от които 6 лв. за извършване на
справка в община Кюстендил за постоянен и настоящ адрес, 6 лв. такса по т. 2 от
ТТРЗЧСИ, 24 лв. такса по т. 5 от ТТРЗЧСИ.
Разпределена е и отговорността за разноски, като ответникът е бил осъден да
заплати на ищцовото дружество такива в размер на 1 108,58 лв.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна страна следното:
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
То е и допустимо.
По правилността на решението:
Разгледани от първостепенния съд са искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и
2 от ТЗ, вр. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1от ЗЗД
По иска за присъждане на 8085,93 лв. – главница:
От съвкупния анализ на доказателствата по делото остава безспорно, че
страните по делото са били обвързани от валидно облигационно отношение по силата
на сключен между тях Договор за потребителски кредит № FL967303/05.02.2019 г.,
като на потребителя била предоставена сума в размер на 12 864 лв. Договорили, че
сумата ще бъде върната ведно с дължимите лихви, в сроковете по договора, с краен
срок на договора 05.02.2024 г., на 60 погасителни вноски.
Установено е забавяне в плащанията, вкл. и чрез заключението по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза, заради което банката уведомила длъжника за
обявената предсрочна изискуемост чрез писмено изявление, съгласно чл. 19 от
договора за кредит – неплатени са вноски 27 и 28, с падеж съотв. на 05.05.2021 г. и
05.06.2021 г. То е връчено чрез ЧСИ ***, по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, видно от
приложеното уведомление на л. 133 от делото. Такава възможност е регламентирана с
нормата на чл.18, ал.5 от ЗЧСИ, която посочва, че частният съдебен изпълнител може
да връчва всякакви покани, съобщения и отговори във връзка с гражданскоправни
отношения, а по разпореждане на съда - съобщения и призовки по граждански дела. От
друга страна, формирана е трайна и непротиворечива практика на ВКС, че
разпоредбата на чл. 47 ГПК е приложима и в нотариалните производства при връчване
на нотариални покани по реда на чл. 50 ЗННД, както и при връчване на документи от
4
ЧСИ, т. е. нотариусът/ЧСИ може да фингира връчване на поканата, ако са осъществени
предвидените от чл. 47 ГПК факти. Приема се още, че ако не е уговорено друго,
банката може да избере начин за връчване на изявлението за предсрочна изискуемост
на длъжника, вкл. и чрез нотариална покана, и той ще е редовно осъществен, ако е
била проведена процедура по чл.50 ЗННД вр. чл.47, ал.1-5 ГПК - отсъствието от
адреса по чл.47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за
връчени - така напр. Решение №86/27.10.2020 г., постановено по т.д. №2118/2019 г. на
ВКС, I т.о.
В случая по делото са представени доказателства за извършени три посещения в
рамките на един месец на лицето, натоварено от ЧСИ с връчването на книжа.
Посещенията са на постоянния и настоящия адрес на длъжника (идентичен с
посочения в договора). Отразено е и поставеното уведомление, залепено на 16.12.2021
г., като длъжникът е поканен да получи книжата в кантората на ЧСИ Н. Славов, но
няма данни да се е явил на посоченото място, респ. документите се считат за редовно
връчени след изтичане на двуседмичния срок от залепване на уведомлението и за
получаване на същите от кантората, а именно 31.12.2021 г. При тези обстоятелства
настоящият съдебен състав намира, че връчването на уведомлението за предсрочна
изискуемост на настоящия и постоянния адрес по реда на чл. 47 ГПК чрез нотариална
покана следва да се счита редовно, като за лицето, изпращащо поканата, не съществува
задължение за посочване на друг адрес, както и за нотариуса не съществува
задължение да издирва друг адрес (освен настоящ или постоянен), по месторабота или
местослужене или осъществяване на търговска дейност. В т.см. правилни са изводите
на първостепенния съд, че кредиторът е положил дължимата грижа за откриване и
уведомяване на длъжника, позовавайки се и на Решение по дело С-327/10 от 17.11.11 г.
на СЕС, което настоящият съдебен състав също споделя.
Досежно размера на дължимите суми съдът приема за обективно и коректно
изготвено заключението на вещото лице по допуснатата съдебно счетоводна
експертиза, което цени с доверие. Според него длъжникът е преустановил плащанията
си, като не е платил вноска № 27 с падеж 05.05.2021 г. и вноска № 28 с падеж
05.06.2021 г., а задължението за целия период на действие на договора за
потребителски кредит е в общ размер на 5263,43 лв., от които: главница – 4006,30 лв.,
възнаградителна лихва - 1257.13 лв.
С това предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост са налице към
датата на волеизявлението на кредитора. Констатира се обаче, че не е спазено
изискването на закона в договора за потребителски кредит да са посочени по ясен и
разбираем начин всички разходи, които потребителят следва да понесе при
сключването му, не е посочен действителен размер на ГПР, което противоречи на
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до
недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Подробни доводи в т.см. ще
бъдат изложени и по-долу, като служебната проверка за това е задължение на съда по
см. на чл. 7, ал. 3 от ГПК, както и решения на СЕС по: дело С-240/98- С-244/98, т. 27- т.
28; дело С-168/05; дело С-40/08; дело С-137/08, дело С-243/08, т. 31, дело С-618/10, т.
41-42; дело С-472/11, т. 21-24, дело С-397/11, т. 26, дело С-415/11, т. 44-т. 46/. В този
случай, на основание чл.23 ЗПК, на ищеца се следва само чистата стойност на кредита,
без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за чистата
стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55
ЗЗД - така Решение № 50056/ 29.05.2023 г. на ВКС,Търговска колегия, I търговско
отделение, по т.д.№ 2024 по описа на ВКС за 2022 г. Именно заради това ответникът
5
следва да заплати само 12864 лв. Доколкото обаче според обоснованото и
законосъобразно заключение на допуснатата съдебно счетоводна експертиза бе
установено, че потребителят е възстановил сумата от 8640,36 лв., то искът е
основателен за сумата от 4223,64 лева. До същите изводи е достигнал и КРС, поради
което в тази му част решението ще бъде потвърдено.
По иска за присъждане на сумата от 555,09 лв. – договорна лихва:
По своята същност възнаградителната лихва представлява цената, която
заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства.
Възможността за договарянето на такава лихва е предвидено в закона – чл.240, ал.1
ЗЗД, а при потребителските кредити тази уговорка е задължителен елемент от
съдържанието на договора – арг. чл.4, ал.1, т.5 ЗПК.
По действащото българско право максималният размер на възнаградителната
лихва е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.
В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се прави на
плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава
фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР, като уговорките, определящи
размер на възнаградителната лихва, който накърнява добрите нрави, са нищожни на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
В случая с клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит страните са приели, че
годишният лихвен процент е променлив, образува се като сбор от референтен лихвен
процент плюс фиксирана договорна надбавка в размер на 6.550 %.
В заключението по съдебно-счетоводната експертиза се сочи, че при
сключването на договора се е прилагал годишен лихвен процент в размер на 7.7 %,
като през различните периоди той се е променял, бил е 11.2 % и 10.7 %.
Не се твърди клаузите по договора - чл. 3, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 и сл. да са
индивидуално уговорени.
Но те, по разбиране този съдебен състав, са неравноправни по см. на чл. 143, ал.
2, т. 11 от ЗЗП, т.к. позволяват на търговеца или доставчика да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Не е налице
изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП, тъй като на това право не е противопоставена
възможност на потребителя незабавно да прекрати договора. В подобна хипотеза
споделимо е разрешението в Решение №76/22.07.2020 г. на ВКС по т.д. №1011/2019 г.,
I т.о., според което когато неравноправната договорна клауза е нищожна, т.е. няма
задължителна сила за ответника, имащ качеството потребител, същата не следва да се
прилага в отношенията между страните. В т.см. разпоредбата на чл. 2 от Директива
2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г., сочи, че в тези случаи съдът не може да
допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза – така и Решение С-
421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/.
Договорът трябва да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото
от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на
вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът. Или,
тази претенция следва да бъде оставена без уважение.
При изложените съображения атакуваното решение и в тази му част ще бъде
потвърдено.
По отношение на претенцията за мораторна лихва 849,24 лв.:
6
Законната /мораторна/ лихва има обезщетителна функция за вредите на
кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Дължимостта й е
предвидена в закона - чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като същата не се дължи при нормално
развитие на облигационното отношение, т.е. при срочно изпълнение на парично
задължение.
Тук, с разпоредбата на чл. 9 от процесния договор, страните са приели, че при
просрочие на дължими погасителни вноски, както при предсрочна изискуемост на
кредита, кредитополучателят дължи обезщетение за времето на забавата в размер на
законната лихва, чиито размер се определя от Министерски съвет.
Денят на забавата се определя съобразно разпоредбата на чл. 84 ЗЗД, според
която при срочно задължение длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а ако
задължението е без срок за изпълнение – от деня, в който бъде поканен от кредитора.
Следователно ищецът доказва, освен основанието, от което произтича вземането му за
лихва, т. е. договора, така и забавата. Доказването на забавата се извършва с
установяване момента на изискуемост на главното вземане, като, ако главното вземане
е с определен срок, то доказването се осъществява с договора /арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД/.
В процесния случай главното задължение е периодично по смисъла на
разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД – страните по договор за заем са договорили, че
връщането на заема е на месечни вноски, всяка с падеж 5-то число на месеца, от който
момент става изискуема, като датата на първото плащане е 05.05.2021 г. То е и срочно -
има договорен краен срок за връщане на цялата заета сума 05.05.2024 г., на която дата
ще настъпи изискуемост на целия остатък от по заема, обявен за предсрочно изискуем,
следователно началният момент на забавата на длъжника е денят на предсрочната
изискуемост – 31.12.2021 г., а крайният момент е 26.05.2022 г. /по искова молба/.
От неоспореното заключение на приетата по делото Съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че начислената лихва за периода 05.05.2021 г. – 26.05.2022 г.
при лихвен процент 20,7% е 811.57 лв., но при лихвен процент за този период от 10%
тя би била 393,12 лв. С това безспорно е налице нарушение на забраната на чл. 33 от
ЗПК, респ. в тази част обжалваното решение също е правилно и ще бъде потвърдено.
По претенцията за такси в размер на 49,50 лв., както и такса за връчване на
уведомлението за предсрочна изискуемост - 36 лв., от които 6 лв. за извършване на
справка в община Кюстендил за постоянен и настоящ адрес, 6 лв. такса по т. 2 от
ТТРЗЧСИ, 24 лв. такса по т. 5 от ТТРЗЧСИ:
Възможността за събиране от потребителя на такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в чл.10а, ал.1 ЗПК, като
ал. 2 на същата разпоредба съдържа императивна забрана за кредитора да изисква
заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита.
Тук страните са договорили, че кредитополучателят дължи такса за действия за
ограничаване на негативните последици при просрочие съгласно ОУ и т. 10 от
Тарифата на банката.
Според Общите условия към процесния договор и Раздел XVI „Кредитни
сделки“, б. „В“ „Потребителски кредит, т. 10 от Тарифата на банката, се начисляват и
такси за действия за ограничаване на негативните последици при просрочие.
Последната уговорка директно противоречи на чл. 33, ал. 1 ЗЗП. Уговорената
предпоставка за начисляване на такси и разходи е единствено забавата на длъжника.
Според цитираната разпоредба, при забава на потребителя кредиторът има право само
7
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Ето защо валидността
на уговорката, от която произтича вземането за такса за разходи, преценена с оглед на
императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗЗП, води до извод за нейната нищожност.
При тези съображения крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат
напълно, заради което обжалваното решение ще бъде потвърдено изцяло.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция в полза на
въззивника-ищец на основание чл. 81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал. 1 от ГПК не се
следват разноски, а въззивника/въззиваем – ответник в първоинстанционното
производство, не поддържа искане в т.см., респ. такова произнасяне не се следва.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение подлежи на касационен контрол – спр.
императивната разпоредба на чл. 280, ал.3, т.1 от ГПК, според която от обхвата на
касационното обжалване са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до
5000 лв. за граждански дела и до 20 000 лв. за търговски дела.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 665 от 03.07.2023 г., постановено по гр.д. №
**********1062 по описа на Районен съд – Кюстендил за 2022 г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщаването му пред Върховен касационен съд на Република България – арг. от чл.
280, ал. 3, т 1 от ГПК.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните - по арг. от разп. на чл. 7, ал. 2
от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8