Р Е Ш Е Н И Е

 

№..............

 

гр. София, 30.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I - 18 състав, в открито съдебно заседание на девети юни през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

съдия: даниела попова

при секретар       ИРЕНА АПОСТОЛОВА

като разгледа докладваното от съдия ПОПОВА гражданско дело № 5475 по описа за 2020 г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявен е иск с правна квалификация чл.422 от ГПК, вр.чл.430 от ТЗ, вр.чл. 79 от ЗЗД,  чл.86 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД – за признаване за установени задълженията на ответника за плащане на суми, дължими по договор за ипотечен кредит, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 от ГПК.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за ипотечен кредит от 03.06.2008 г., по силата на който на ответника е бил предоставен кредит в размер на 50 000 евро, със срок на издължаване – 05.06.2008 г., който е бил усвоен от ответника. Твърди, че за обезпечаване на кредита е била учредена договорна ипотека върху недвижим имот, описан в исковата молба. Посочва, че на ответника е била предоставена възможност да се ползва от преференциални условия, свързани с лихвения процент, при коректно изпълнение на изчерпателно посочени условия, които ответникът е приел. Посочва, че съгласно т. 20.2. от ОУ към договора при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. Твърди, че поради непогасяване в срок на месечни погасителни вноски е допусната забава в плащанията над 90 дни, поради което на основание т. 20.2. от ОУ към договора за кредит и допълнителните споразумения и чл. 60, ал. 2 ЗКИ за банката е възникнало правото да обяви вземането си за главница по договора за кредит за предсрочно изискуемо. Твърди, че банката е упражнила правото си превърне кредита в предсрочно изискуем, като е изпратила до кредитополучателя покана – уведомление чрез ЧСИ. Посочва, че към датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем – 30.03.2018 г. не са били погасени общо 69 бр. погасителни вноски. Твърди, че съгласно т. 20.1. от процесния договор за ипотечен кредит при допусната забава частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 3 процента пункта, а съгласно т. 20.2. от ОУ към договора за кредит след отнасяне на кредита в просрочие до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред, остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 процента пункта. Посочва, че въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е било образувано ч.  гр. д. N 23840/18 г. по описа на СРС, 26 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за следните вземания по договора за кредит от 03.06.2008 г. – главница в размер на 46 350,63 евро, договорна възнаградителна лихва в размер на 18 449,55 евро за периода от 12.06.2012 г. до 12.04.2018 г., наказателна лихва в размер на 534,03 евро за периода от 06.07.2012 г. до 12.04.2018 г. и такса в размер на 1173,37 евро, като след подадено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК са дадени указания за предявяване на иск за установяване на съществуването на процесните вземания. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца по договор за кредит от 03.06.2008 г., както следва – главница в размер на 46 350,63 евро, договорна възнаградителна лихва в размер на 18 449,55 евро за периода от 12.06.2012 г. до 12.04.2018 г., наказателна лихва в размер на 534,03 евро за периода от 06.07.2012 г. до 12.04.2018 г. и такси в размер на 1173,37 евро.

          Ответникът твърди, че производството по делото е недопустимо, тъй като с влязло в сила решение от 12.02.2016 г., постановено по гр. д. N 11816/13 г. по описа на СГС, I – 13 състав, със сила на пресъдено нещо е бил разрешен въпроса за съществуването и дължимостта на паричните суми, произтичащи от договора за ипотечен кредит от 03.06.2008 г., сключен между страните по делото. Твърди, че исковете, предявени по настоящото дело, които имат за предмет установяването на съществуването на парични вземания, произтичащи от процесния договор за ипотечен кредит от 03.06.2008 г., са недопустими, с оглед забраната за пререшаване на спор, решен с влязло в сила решение по см. на чл. 299 ГПК. При условията на евентуалност поддържа, че исковете са неоснователни. Твърди, че с влязло в сила решение от 05.09.2017 г. по гр. д. N 5292/14 г. по описа на СРС, 44 състав, са били прогласени за нищожни клаузите на чл. 7 и чл. 14 от договора за ипотечен кредит от 03.06.2008 г., както и клаузите на т. 9.1., т. 9.4. и т. 24.3. от ОУ за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на „Б.Д.“ ЕАД, които касаят реда и начина за определяне и начисляване на възнаградителна лихва върху отпуснат ипотечен кредит. Твърди, че доколкото претенцията на ищеца за заплащане на възнаградителна лихва се базира именно на уговорката на чл. 7 от договора за ипотечен кредит, която е била прогласена за нищожна, то ищецът е обвързан от силата на пресъдено нещо, формирана по реда на чл. 298 ГПК. Поддържа, че претенцията на ищеца за заплащане на санкционираща лихва в размер на 534,03 евро за периода от 06.07.2012 г. до 12.04.2018 г. е неоснователна, тъй като клаузата на чл. 20.1. от ОУ препраща към нищожна уговорка за договорна лихва, поради което същата не може да породи действие в отношенията между страните. Твърди, че клаузата на чл. 24.1., т. 2 от ОУ, според която кредитополучателят дължи такса за управление на кредита, която в края на всяка година на падежната дата се събира от авоара по разплащателната сметка, представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по облигационното правоотношение, като създава предпоставки за облагодетелстване на банката за сметка на потребителя, поради което е нищожна. Твърди също така, че банката не е обявила надлежно настъпилата предсрочна изискуемост на кредита преди образуване на съдебното производство. Прави възражение за изтекла погасителна давност.

Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:

По реда на чл. 417 и сл. ГПК, срещу ответника в полза на ищеца е издадена заповед за незабавно изпълнение за негови задължения по договор за ипотечен кредит от 03.06.2008 г.

От събраните по делото доказателства се установява, че на 03.06.2008. г. между БАНКА ДСК АД, и ответника Д.Р., е сключен Договор за ипотечен кредит за предоставянето на парична сума в размер на 50 000 евро със срок на издължаване – 360 месеца. Сумата била преведена на кредитополучателя на 05.06.2008г. Всички клаузи във връзка с усвояването на кредита, дължими лихви такси и комисионни са уговорени в договора.

Съгласно т.7., кредитополучателят заплаща лихва за целия период формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка. Към датата на сключване на настоящия договор базовият лихвен процент е 4,19%, сгандартната надбавка е в размер на 2,6 процентни пункта, или лихвеният процент по кредита е общо 6,79 %.

Съгласно т.20.1. от Общите условия към договора, при забава на плащането на месечната вноска за главница и/или лихва от 7 (седмия) ден след падежната дата, определена в Договора, остатъкът от кредита се олихвява с договорената лихва, увеличена с наказателна надбавка от 3 (три) процентни пункта.

Съгласно т.20.2. от Общите условия, при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. До предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка размер на 10 (десет) процентни пункта.

С влязло в сила на 10.10.2017г. решение, постановено по гр.д.№ 5292 от 2014г. на СРС, 44 състав е прогласена нищожността на чл.7 от Договора и т.9.1, т.9.4 и т.24.3 от Общите условия към него в частта, касаеща правото на банката едностранно да променя уговорения лихвен процент.

Установено е по делото, че последното доброволно плащане по кредита е извършено на 10.04.2012г. /т.4 от заключението на вещото лице по приетата ССчЕ/, с която са погасени всички вноски с падеж 05.06.2012г. и лихвата с падеж 05.07.2012г. при първоначално определения лихвен процент по договора 6.79% /по ССчЕ – т.4/.

При това неизпълнение, на основание чл.20.2 от ОУ остатъкът от кредита е обявен за предсрочно, образувано е заповедно производство – ч.гр.д.№ 24368 от 2013г. на СРС, 31 състав, по което е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Във връзка с подадено възражение е образувано гр.д.№ 11816 от 2013 г. на СГС, с влязло в сила решение по което е уважен частично предявеният от банката иск по чл.422 от ГПК - поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита са признати задълженията на ответника по договора в размер на изискуемите и неплатени вноски към 05.10.2011 г.

На 30.03.2018г. кредитът е обявен отново за изцяло предсрочно изискуем, за което на ответника е изпратено уведомление чрез ЧСИ, връчено на ответника лично на 26.03.2018г.

На 13.04.2018г. е образувано и заповедното производство – ч.гр.д.№ 23840 от 2018г. на СРС, 26 състав, по което на 21.05.2018г. е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, във връзка с което е образувано настоящото производство.

От заключението на вещото лице по приетата ССчЕ се установява кога е усвоен предоставения кредит, какви суми и кога са погасявани, както и размера на дължимите по договора суми, възлизащи към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК на 46 350 евро – падежирала и непадежирала главница, 18 449.55 евро – възнаградителна лихва по договора, санкционираща лихва за забава  по т.20.1 от ОУ в размер на 366.59 евро, начислявана в размер на 3% върху просрочената главница, 167.44 евро – санкционираща лихва по т.20.2 от Общите условия, начислявана в размер на 10% върху просрочената главница, такси и разноски, от които – такса управление 932.24 евро, застраховки – 181.13 евро и такса предсрочна изискуемост – 60.00 евро.

Така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Основателността на предявения иск се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало между страните правоотношени.е, елемент от съдържанието на което да е задължението на ответника да заплати претендираната сума, представляваща задължение по договор за заем, което предполага доказване на изпълнението на задължението за престиране на такива и настъпила изискуемост на задълженията за заплащане на стойността им, както и релевирано неизпълнение от страна на длъжника.

От представените по делото доказателства съдът прие за доказано  наличието на заемно правоотношение между страните, изпълнение на задълженията на ищеца по него – предоставяне парична сума, както и неизпълнение на задълженията на ответника за връщане на сумите в уговорените срокове, поради което и на основание чл.20.2 от Общите условия към договора, кредитът е обявен за предсрочно изискуем.

Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г, на ВКС, постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски кредитът става автоматично предсрочно изискуем /какъвто е настоящия случай/ и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява, правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника. - кредитополучател”. Според ТР, фактите, относими към настъпването и обявяването на предсрочната изискуемост следва да са настъпили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

В настоящия случай, предсрочната изискуемост е настъпила на 30.03.2018, и е съобщена на надлежно на длъжника на 26.03.2018г. чрез ЧСИ. Видно от отбелязването върху разписката, ответникът е получил лично съобщението, а доводите в противната насока, поддържани от процесуалния му представител, съдът отхвърля като неоснователни. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора за настъпването й, като в конкретния случай този момент е връчване на уведомлението от ЧСИ.

В тази връзка неоснователни са доводите на ответника за неоснователност на предявения иск поради постановено предходно съдебно решение между страните относно дължимите суми по договора за ипотечен кредит. СПН се простира между същите страни, на същото основание и за същото искане, какъвто не е настоящия случай.

По гр.д №11816 от 2013г. на СГС, 13 състав е признато за установено, че ответникът дължи суми, представляващи падежирали до 05.10.2011г. и незаплатени погасителни вноски по договора за ипотечен кредит. Предмет на настоящото дело е връщане на дължимите след 05.07.2012г. суми – главница, лихви и разноски, с оглед настъпилата и обявена предсрочна изискуемост на кредита през 2018г. Липсва тъждество в предмета на двете дела, поради което и доводите за наличието на СПН са неоснователни.

Поради това съдът прие исковете за доказани по основание. Установено е наличието на валидни договорни отношения между страните, възникнали по силата на сключен договор за ипотечен кредит от 03.06.2008г. Установено е изпълнение на задълженията на ищеца по тях – предоставена е парична сума, както и неизпълнение на задълженията на ответника за връщане на сумите в уговорените срокове, поради което и на основание чл.20.2 от ОУ към Договора, кредитът е обявен за предсрочно изискуем, при което ответникът дължи непогасената част от главницата, назаплатената договорна лихва при първоначално уговорения между страните лихвен процент 6.79% /предвид прогласената нищожност на клаузата на чл.7 от Договора и ОУ, касаеща възможността за едностранна промяна на лихвения процент от страна на Банката с влязло в сила решение по гр.д.№ 5292 от 2014г. на СРС, 44 състав/ и санкциониращаите лихви по чл.20.1 и чл.20.2 от Общите условия. Съгласно заключението на вещото лице по приетата ССчЕ, размерите на тези вземания са както следва – 46 350 евро – падежирала и непадежирала главница, 18 449.55 евро – възнаградителна лихва по договора, санкционираща лихва за забава  по т.20.1 от ОУ в размер на 366.59 евро, начислявана в размер на 3% върху просрочената главница, 167.44 евро – санкционираща лихва по т.20.2 от Общите условия, начислявана в размер на 10% върху просрочената главница.

В тази връзка неоснователни са доводите на ответника за недължимост на договорната лихва, както и санкциониращите такива по чл.20.1 и чл.20.2 от ОУ, поради прогласяване нищожността на чл.7 от Договора за ипотечен кредит

Вярно е, че с решение по гр.д. .№ 5292 от 2014г. на СРС, 44 състав е прогласена нищожността на сочената разпоредба – чл.7 от Договора. Същата обаче не е обявена за нищожно изцяло, а единствено и само в частта, с която се предвижда възможност за едностранна промяна от страна на Банката на договорения между страните лихвен процент. В т.20.1 и т.20.2 от Общите условия е уговорен размер на санкционираща лихва за забава като надбавка върху действащия лихвен процент, в която част клаузата на чл.7 от Договора е валидна, поради което съдът приема, че лихвите по т.20.1 и т.20.2 от Общите условия са дължими.

Неоснователни са и доводите на ответника за погасяване на вземанията по давност. В настоящия случай давността за вземането на банката започва да тече от датата на последната погасителна вноска, която е 05.06.2038 г. и към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК давностният срок не е започнал да тече.

В настоящия процес се претендират и такси – за управление и за предсрочна изискуемост, дължими съгласно Тарифата на Банката и начислявани съответно ежегодно върху остатъка от кредита и на датата, на който кредитът е обявен за предсрочно изискуем. По делото не е установено какво включват посочените такси. Поради това и съдът приема, че макар вземането да са наречени „такси“ то срещу тези такси не се дължи никакво поведение, а точно обратно – изискуемостта на таксата следва съответно изтичането на календарната година, респ. факта на обявяване предсрочната изискуемост на кредита. Тези такси не се дължат заради извършени разходи, като от договора и анексите към него на става ясно какво е съдържанието им. В случая е налице явно несъответствие между задълженията на търговеца и задълженията на потребителя за плащане на такса за управление, при това ежегодна, както и за заплащане на такса за предсрочна изискуемост, тъй като срещу тези такси не се дължи никакво поведение. Поради това съдът приема, че клаузите, регламентиращи посочените такси са нищожни като неравноправни, а доколкото се касае за потребителски договор – за тази нищожност съдът следи и служебно.

 Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. В настоящия случай договорът може да се прилага и без посочените клаузи, поради което същият е действителен и страните дължат изпълнение на породилите се валидно от същия права и задължения.

Поради това съдът прие предявените искове за основателни в посочените по – горе размери. Претенцията за дължимост на такса за предсрочна изискуемост и такса за управление следва да бъде оставена без уважение. Ответникът дължи и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК до окончателното плащане, което е постановено с издадената заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 988 от 2019г. на СРС, 79 състав, както и съответната част от разноските в заповедното и исковото производства, при юрисконсултско възнаграждение в минималните размери по чл.26, ал.1 и чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съответно 3 074.98 лева в исковото /при извършени разноски от 3 121.55 лева/ и 2611.99 лева в заповедното производство /при извършени разноски  от 2651.55 лева/.

В тежест на ищеца, на основание  чл.78, ал.3 от ГПК следва да се възложи сумата от 29.84 лева, съставляваща част от сторените от ответника разноски /от 2 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, което съдът не намира основание да намали/, съразмерна на отхвърлената част от исковете.

Така мотивиран, съдът

 

РЕШИ:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 ГПК, че Д.С.Р., ЕГН **********,***, дължи на БАНКА ДСК АД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, сумата от 46 350.63 евро –главница по Договор за ипотечен кредит от 03.06.2008г., ведно със законната лихва върху нея от 13.04.2019г. до окончателното плащане, 18 449.55 евро – лихва по т. 7 от Договора за периода 12.06.2012г. до 12.04.2018г., 534.03 евро - санкционираща лихва по т.20.1 и т.20.2 от ОУ за периода 06.07.2012г. до 12.04.2018г., 181.13 евро – заплатени застрахователни премии, за които за е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 21.05.2018 по ч.гр.д.№ 23840/2018г. на СРС, 26 състав, като ОТХВЪРЛЯ претенциите за заплащане на такса за управление и такса за предсрочна изискуемост като неоснователни.

ОСЪЖДА Д.С.Р., ЕГН **********,***, да заплати на БАНКА ДСК АД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** 611.99 лева – разноски в заповедното производство, както и 3 074.98 лева– разноски в настоящото дело.

ОСЪЖДА БАНКА ДСК АД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, да заплати на Д.С.Р., ЕГН **********,***, сумата от 29.84 лева – разноски по делото.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

СЪДИЯ: