№ 461
гр. София, 27.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100503530 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Г. Р. Т. срещу решение № 20015963 от
23.02.2022 г. по гр.д. №64837/2020 г. на Софийския районен съд, 51 състав, в частта, в която
е уважен предявеният от „Ю.Б.“ АД осъдителен иск с правно основание чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД
вр. чл.430 ал.1 ТЗ за сумата от 9335,56 евро – непогасена главница по договор за
потребителски кредит HL28959/16.11.2007 г., ведно със законната лихва от 23.12.2020 г. до
окончателното погасяване на задължението, както и съдебни разноски.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно,
постановено при съществено нарушение на материалния закон. Твърди се, че процесният
кредит е станал изцяло предсрочно изискуем на 10.01.2016 г., тъй като първата просрочена
и незаплатена вноска за главница е на 10.10.2015 г. Намира, че вземането на кредитодателя
му е погасено по давност поради изтичане на 5-годишния давностен срок на 10.01.2021 г.,
т.е. преди предявяване на исковата претенция спрямо него. Излага, че с изпращане на
нотариална покана за обявяване на предсрочната изискуемост едва на 05.04.2017 г.
кредиторът му е направил опит за заобикаляне на договорни разпоредби, с което да измести
срока на изтичане на погасителната давност за вземането си. Сочи, че в договора за кредит
страните са договорили предсрочната изискуемост да настъпва при реализиране на
определена хипотеза, а не с изпращане на предварително волеизявление. Предвид
изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
отхвърлени изцяло предявения иск.
Въззиваемата страна „Ю.Б.“ АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният осъдителен иск и
отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер, поради което е влязло в законна сила
1
в тази му част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, поради което на основание чл. 272 ГПК настоящият въззивен състав препраща
към мотивите на първоинстанционния съд и в допълнение излага следното:
Основният спор в настоящото въззивно производство е съсредоточен върху въпроса
кога е настъпила предсрочната изискуемост по договор за кредит HL28959/16.11.2007 г.,
поради което дали е изтекла погасителната давност за вземанията на кредитодателя.
Видно от представените по делото договор за потребителски кредит №HL 28959 от
16.11.2007 г. въззиваемият е отпуснал на въззивника сума в размер на 17 000,00 евро, която
следва да бъде изплатена на 164 бр. равни месечни погасителни вноски от откриване на
заемната сметка по кредита до окончателното им изплащане. Заемната сметка е открита на
23.11.2007 г. видно от приложението към договора. Уговорена е възнаградителна лихва в
размер на сбора на БЛП за жилищни кредити в евро и надбавка от 0,6 пункта, като към
момента на сключване на договора първата компонента е в размер 6,35 %. Съгласно чл.18
ал.2 от договора при неиздължаване на три последователни месечни вноски, изцяло или
частично, целият остатък от кредита се превръща в предсрочно изискуем, считано от падежа
на последната вноска, без да е необходимо каквото и да е волеизявление на страните.
За периода 30.03.2009 г. – 12.01.2015 г. страните по договора за кредита са сключили
10 бр. допълнителни споразумения, с които са изменени падежите и размера на
погасителните вноски, но не и структурата на възнаградителната лихва, с изключение на
периодите на облекчено погасяване на дълга. Съгласно процесните споразумения
уговорките между страните влияят само на размера на възнаградителната лихва като сбор от
две компонентни – константна надбавка и БЛП на банката за жилищни кредити в евро.
На 27.03.2017 г. на ответника е връчена нотариална покана от ищеца, с която
вземанията на кредитодателя по процесния договор за кредит от 16.11.2007 г. са обявени за
предсрочно изискуеми, поради неплащане на ежемесечни погасителни вноски за мес.10, 11
и 12.2015 г. Заключението на ССчЕ, допусната в първоинстанционното производство, което
и настоящият съдебен състав кредитира изцяло, подкрепят твърденията на кредитодателя за
неплащане на трите последователни погасителни вноски, посочени в нотариалната покана.
Договорът за банков кредит е двустранен, консенсуален, формален, срочен, с
продължително изпълнение. Договорът за банков кредит е и възмезден, защото чл.430 ал.2
ТЗ предвижда изрично, че заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката.
Доколкото такава лихва е по естеството си възнаграждение за ползвания финансов ресурс,
тя еднозначно се определя като „възнаградителна“. Предсрочната изискуемост на
вземанията на кредитодателя има действие от получаване от длъжника на изявлението на
първия, че прави кредита предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили
2
уговорените в договора за потребителски кредит предпоставки, обуславящи настъпването .
Началният момент на изискуемостта на вземане по договор за потребителски кредит,
съдържащ договореност за настъпването на предсрочна изискуемост при неплащане на
определени вноски, не настъпва автоматично, а е необходимо кредиторът да е уведомил
длъжника за обявяване предсрочната изискуемост на кредита. Правилно е позоваването в
първоинстанционното решение на приетото в т.18 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
доколкото постановките му са приложими и в настоящото производство, тъй като
предсрочната изискуемост е обявена от кредитодателя преди инициирането на исковото
производство. В мотивите към т.18 от ТР се разяснява, че предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление на една от страните
при едновременното наличие на две предпоставки: обективният факт на неплащане на
дължими суми по кредита и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60 ал.2 ЗКИ
предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от
него за предсрочно изискуеми, вкл. и за вноските с ненастъпил падеж, като предсрочната
изискуемост има действие от момента на получаване на изявлението от длъжника, ако към
този момент са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването . От
дадените разяснения произтича извод, че предсрочната изискуемост не би могла да настъпи
по начина, предвиден в чл.18 ал.2 от договора за кредит – като последица единствено от
забавата в плащанията на дължимите суми по кредита, ако не е изпълнено изискването за
уведомяване на кредитополучателя. В договорната клауза на чл.18 ал.2 е закрепено правото
на кредитодателя при настъпване на юридическия факт на неизпълнение на длъжника,
първият е този, който може да направи или не волеизявление за обявяване на предсрочна
изискуемост на цялото задължение, но уведомяване на неизправния кредитополучател не е
необходимо, щом съконтрахентите са постигнали съгласие помежду си за автоматична
предсрочна изискуемост при определени от тях условия, които, както е и в разглеждания
случай са настъпили - пълно или частично неплащане на три последователни погасителни
вноски. Процесната разпоредба от договора за кредит противоречи на изложеното в
цитираното ТР и на константната съдебна практика на ВКС (напр. решение №92 от
09.09.2019 г. по т.д. №2481/2017 г. на ІІ ТО на ВКС), поради което и настоящия въззивен
съдебен състав намира, че договорната норма не следва да бъде прилагана към факта на
обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията на ответника. Към 27.03.2017 г., когато
е връчено изявлението за обявяване на предсрочната изискуемост, обективните
предпоставки за превръщане на кредита в предсрочно изискуем са били осъществени, както
е установено и в заключението на вещото лице по ССчЕ. При тези обстоятелства следва да
се приеме, че с достигане на изявлението на банката до въззивника на 27.03.2017 г. кредитът
е станал предсрочно изискуем, вкл. за вноските с ненастъпил към тази дата падеж.
Съгласно чл.114 ал.1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. За да се прецени дали вземанията са погасени по давност, следва да бъде
определен моментът, в който за тях е настъпила изискуемостта. Договорът за потребителски
кредит е типичен договор за банков кредит, при които е налице едно неделимо вземане,
чието плащане е разсрочено във времето и изискуемостта му настъпва с изтичане на
уговорения краен срок за погасяване на кредита или при обявяване на предсрочната му
изискуемост. Кредитополучателят е длъжен да осигурява средства за погасяване на кредита.
Договореното връщане на предоставената за ползване сума на погасителни вноски
представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части
(чл.66 ЗЗД), т.е. частични плащания на едно задължение, поради което приложима е
петгодишната давност по чл.110 ЗЗД (в този смисъл е трайната съдебна практика - решение
№38 от 26.03.2019 г., постановено по т.д. №1157/2018 г. на ВКС, II ТО, решение №261 от
12.07.2011 г., постановено по гр.д. №795/2010 г. на ВКС, ІV ГО и др.).
Първоинстанционният съд е направил извод, че получаването от длъжника на
3
уведомлението за обявяването на предсрочната изискуемост на дълга по договора за кредит
на 27.03.2017 г. е моментът, в който е настъпила изискуемостта на вземанията на банката-
кредитодател. С предявяването на иска по настоящото съдебно производство на 23.12.2020
г. съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД е настъпило основание за прекъсване на давностния срок. Към
този момент са изтекли почти 3 г. и 9 м. от давностния срок. Ето защо, настоящият въззивен
съдебен състав намира за неоснователни доводите на въззивника за недължимост поради
изтекла погасителна давност на присъдените с първоинстанционното решение суми в полза
на ищеца.
Поради изложените съображения настоящият състав намира обжалваното решение на
първоинстанционния съд за правилно и обосновано, и предвид съвпадението в изводите на
двете съдебни инстанции възивната жалба на ответника следва да бъде оставена без
уважение, а решението на Софийския районен съд като правилно следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 538,88 лв., представляваща депозит за особен представител, а на основание чл.78
ал.6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на СГС сумата от 365,18 лв.,
представляваща държавна такса.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20015963 от 23.02.2022 г., постановено по гр.д.
№64837/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 51 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Г. Р. Т. , ЕГН *******, адрес: гр. София, ул. „*******, да заплати на
„Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 538,88 лв., представляваща разноски във въззивното
производство, а на основание чл.78 ал.6 ГПК да заплати по сметка на СГС сумата от 365,18
лв., представляваща държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4