Р Е Ш
Е Н И Е
№…………./……...07.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание, проведено на пети юли през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН МАРИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА СТОЯНОВА
ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
при участието на
секретаря Христина Атанасова,
като разгледа
докладваното от съдия Карагьозова,
в.т.д.
№ 771/2019 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе
пред вид следното:
Производството по делото е
по реда на чл.258 ГПК.
Производството по
делото е образувано по постъпила въззивна жалба вх.№ 22033/26.03.2019г. на „Вива Прима” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град
София, бул. „България” №81 В, ет.8, против Решение № 930/06.03.2019 г., постановено по гр.д. №
9239/2017 г. по описа на Варненски районен съд, с което са отхвърлени
предявените от въззивника срещу Д.Г.Я., ЕГН **********, искове както
следва: 1./ иск с правно основание
чл.422, вр. чл.415, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че съществува част
от вземането, за което по ч.гр.д. № 3612/2017г. по описа на ВРС е издадена
Заповед № 1923/21.03.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, за сумата от 137,28 лв., представляваща дължимо възнаграждение за
използвани от длъжника, но незаплатени далекосъобщителни услуги, по Договор за
далекосъобщителни услуги от 08.10.2010г. с индивидуален клиентски № ****,
дължима съгласно фактура от 15.09.2014г. с падеж на плащане 03.10.2014г. за
отчетен период 15.08.2014г. до
14.09.2014г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението в съда –
20.03.2017 г. до окончателното изплащане на задължението и 2./ иск с правно
основание чл.92 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 375,90лв. - неустойка за
неизпълнение на договор от 08.10.2010г. в
размер на сбора от дължимите месечни абонаменти такси до края на срока на
договора.
В жалбата се
поддържат доводи за незаконосъобразност на решението поради нарушение на
съдопроизводствените правила, тъй като е постановено при наличие на основания
за спиране на делото, каквото искане е направено с молба от 18.02.2019г. и по
което няма произнасяне. Решението не е съобразено с постигнатото между страните
в хода на процеса извънсъдебно споразумение, с което ответната страна признава,
че дължи процесните суми и дори е заплатила първата от уговорените вноски в
размер на 339.39 лева. Наред с това се поддържа и материална
незаконосъобразност на решението поради неправилност на извода за недоказана
активна материална легитимация.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор от въззиваемата страна, в който оспорва жалбата като
неоснователна. Излага, че решението е правилно, тъй като ищецът не е изпълнил
задължението си, поето със сключеното между страните споразумение от
12.02.2019г., да депозира своевременно искане за спиране на делото. Независимо
от това неизпълнение на ищеца, ответникът е извършил плащане на 08.03.2019г. на
първата вноска в размер на 339.39 лева. Счита за недоказан факта на прехвърляне
на процесното вземане от „БТК“ЕАД на „С.Г.Груп“ООД, което впоследствие го е
прехвърлило на ищеца. Недоказан е фактът на уведомяване на длъжника за цесията,
което е следвало да се извърши от първоначалния кредитор – „БТК“ЕАД.
Упълномощаването от цедента с правата по чл.99 от ЗЗД е нищожно поради
невъзможен предмет, тъй като предмет на упълномощаването могат да бъдат само
права, но не и задължения. Уведомяването с исковата молба е без правно значение,
тъй като е извършено от цесионер.
За да се
произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството по
гр.д. № 9239/2017г. на ВРС е образувано по предявени от „Вива Прима” ЕООД срещу Д.Г.Я. в условията на
обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.79 ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 137,28 лв.,
представляваща дължимо възнаграждение за използвани от длъжника далекосъобщителни
услуги по Договор за далекосъобщителни услуги от 08.10.2010г. с индивидуален
клиентски № ****, дължима съгласно фактура от 15.09.2014г. с падеж на плащане
03.10.2014г. за отчетен период 15.08.2014г.
до 14.09.2014г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението в
съда – 20.03.2017 г. до окончателното изплащане, за която е издадена Заповед №
1923/21.03.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК и за
осъждане на ответника да
заплати сумата от 375,90лв.- неустойка за неизпълнение на договора в размер на
сбора от дължимите месечни абонаменти такси до края на срока на договора.
В исковата молба се твърди, че въз основа на договор за
далекосъобщителни услуги от дата 08.10.2010г. с индивидуален клиентски номер ****,
сключен между ответника и „Българска Телекомуникационна Компания” ЕАД, новиран
с допълнителни споразумения от 16.05.2013г. и 17.12.2013г., ответникът е
ползвал услуги по планове MaxiCall XS и VIVACOM UniCall М, но не е заплатил
задължението си по фактура № **********/ 15.09.2014г. с падеж 02.10.2014г. на стойност 514.21 лева, от
които 137.28лв. - възнаграждение за потребени мобилни услуги за период 15.08.2014г. до
14.09.2014г., 375.90 лева - неустойка за
неизпълнение на договора и 1.03 лева - мораторна лихва, която не се претендира
в исковото производство. Твърди, че начислената с фактурата неустойка се дължи на
основание Общите условия поради неизпълнение от страна на абоната на
договорените му задължения, а именно забава на плащанията на месечните такси.
Ищецът сочи, че основава исковата си претенция на договор за цесия от
20.02.2017г. с прехвърлител на вземанията „С.Г.Груп” ООД, ЕИК *********, което
дружество от своя страна е цесионер съобразно договор за цесия от 29.05.2015г.
с прехвърлител на вземания „Българска Телекомуникационна Компания” ЕАД относно
вземания и начислени неустойки по договора за далекосъобщителни услуги и
допълнителни споразумения към него. Счита, че процесното задължение на
ответника е валидно прехвърлено на ищеца чрез договори за цесия, както и че
длъжникът е уведомен за извършените цесии.
Ответникът, в
срока по чл.131 от ГПК е подал отговор на исковата молба, с който оспорва
допустимостта и основателността на предявения иск. Не оспорва наличието на
договор за доставка на телекомуникационни услуги и ползването на такива.
Твърди, че като длъжник не е надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на
вземането, поради и което счита, че така извършените цесии не са произвели
действие спрямо него и съответно нито „С.Г. Груп” ООД, нито ищецът „Вива Прима”
ЕООД се легитимират като негов кредитор. Оспорва извършеното упълномощаване от
цедента „БТК” ЕАД на цесионера „С.Г. Груп” ООД да съобщи на длъжника за
извършената цесия, като нищожно. Счита, че уведомяването му като длъжник за
извършената цесия в хода на делото, с връчване на исковата молба и
доказателствата към нея, е ирелевантно, тъй като ищецът е цесионер и уведомяването
направено от него е без правно значение. Сочи, че представеното с исковата
молба допълнително споразумение от 17.12.2013г. към договор от 16.05.2013г.,
подписан между „Българска Телекомуникационна Компания” ЕАД и ответника е
нищожно, тъй като не е подписано от последния.
Съдът, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на
така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и
допустимо.
По отношение на
правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на
чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания, като служебно се произнася в хипотезите на нарушение на
императивна правна норма.
В разглеждания случай
въззивната жалба е основана на новонастъпило обстоятелство след края на устните
състезания в първата инстанция – сключено на 12.02.2019г. споразумение между
страните, прието като доказателство във въззивното производство на основание
чл. 266, ал.1 от ГПК. С представеното от въззивника и неоспорено от въззиваемия
споразумение, имащо характера на извънсъдебна спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД,
длъжникът е признал изцяло вземанията предмет на настоящото производство в
размер на 137.28 лева главница и 375.90 лева неустойка, както и разноските по
заповедното и първоинстанционното исково производство в размер съответно на 205
лева и 300 лева. Изпълнението на
задължението в общ размер на 1018.18 лева е разсрочено на три равни вноски по
339.39 лева с падежи съответно 12.03.2019г., 12.04.2019г. и 12.05.2019г., чиято
изискуемост е настъпила към момента на настоящото произнасяне.
Легалната дефиниция на чл.365 от ЗЗД определя спогодбата като договор, по силата на който страните прекратяват един
съществуващ спор или избягват един възможен спор като си правят взаимни
отстъпки. Когато със спогодбата се поема ново задължение, подобно на
възникването на нови права, правното основание за това е самата спогодба. В
други случаи, както в разглежданата хипотеза, със спогодбата може да се признае
отричано преди това задължение. Постигнатото със спогодбата съгласие е
задължително за страните. При извънсъдебната спогодба правоотношенията между
страните са такива, каквито спогодбата ги прогласява. В случая споразумението не е оспорено относно
автентичността и валидността на изявленията, поради което следва да се приеме,
че договорът за спогодба е действителен и обвързващ за страните. Представената
спогодба обективира признание на неизгодния за длъжника факт, че ищецът е
титуляр на процесните вземания, поради което предявените искове се явяват
доказани по основание, без да е необходимо да бъдат обсъждани въведените от
въззиваемия възражения относно активната материална легитимация.
Настъпилите в хода на
процеса факти следва да бъдат съобразени от въззивната инстанция на основание
чл.235, ал.3 от ГПК, като съгласно т.9 от ТР 4/2013г. на ВКС това правило
намира приложение и в производството по чл.422 от ГПК по отношение на
извършените доброволни плащания. Представени и приети пред въззивната инстанция
са доказателства за извършено от въззиваемата плащане на първата вноска по
споразумението в размер на 339.39 лева, извършено по банков път по сметка на
въззивника на 11.03.2019г. Изпълнението не е принудително, поради което
погасителният му ефект следва да бъде зачетен. Предмет на исковото производство
са две главни задължения (възнаграждение и компенсаторна неустойка), доколкото
в случая неустойката няма акцесорен характер, дължи се на самостоятелно
основание и не е обусловена от дължимостта на главницата. Тъй като изпълнението
не е достатъчно за погасяване на двете еднородни задължения и доколкото
длъжникът не е посочил кое от тях погасява, прихващането на изпълнението следва да бъде
извършено по реда на чл.76, ал.1 от ЗЗД. Двете задължения в случая са еднакво
обременителни, поради което първо следва да бъде погасено по-старото, а именно
главницата в размер на 137.28 лева, а след това вземането за неустойка до
размер от 202.11 лева, което налага в тази част исковете да бъдат отхвърлени
като погасени чрез плащане в хода на процеса. Предявеният иск с правно
основание чл.92 от ЗЗД се явява основателен и доказан за непогасената част от
вземането в размер на 173.79 лева, поради което следва да бъде уважен.
Предвидената в чл.76, ал.2
от ЗЗД поредност за погасяване в случая не намира приложение поради липсата на
акцесорно материално право, което да е предмет на исковата претенцията.
Вземането за съдебни разноски е процесуална последица от уважаването на
исковете и би възникнало с влизане в сила на решението. След като не съществува
към момента на прилагане на погасителния ефект, същото не може да бъде предмет
на прихващане на изпълнението, независимо, че е признато по размер в
споразумението.
Поради частично
несъвпадение в крайните изводи на двете инстанции първоинстанционното решение
следва да бъде отменено за сумата от 173.79 лева, представляваща неизплатен
остатък от неустойка за предсрочно прекратяване, като вместо него бъде
постановено друго, с което искът бъде уважен, а в останалата част решението
следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
Предвид изхода от спора и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, в полза на въззивника следва да бъдат присъдени разноски за
заповедното производство в признатия със спогодбата размер от 205 лева, изразяващи
се в заплатена държавна такса (25 лева) и адвокатско възнаграждение (180 лева).
На основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на въззивника
се следват разноски за първа и въззивна инстанции, съобразно представените
доказателства, възлизащи на сумата от 375 лева за първата инстанция, изразяващи
се в заплатена държавна такса (75 лева) и адвокатски хонорар (300 лева) и 50
лева за въззивната инстанция, изразяващи се в заплатена държавна такса. Разноските
се дължат в пълен размер, независимо от частичното отхвърляне на исковете, тъй
като ответникът
е станал причина за предявяването им, след като сумите са платени след
предявяване на исковата молба.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 930/06.03.2019 г., постановено по
гр.д. № 9239 по описа на Варненски районен съд за 2017 г., В ЧАСТТА, с
която предявеният от „Вива Прима” ЕООД, ЕИК *********, срещу Д.Г.Я., ЕГН **********, иск с правно
основание чл.92 от ЗЗД е отхвърлен за сумата от 173.79 лева, изразяваща се в разликата над 202.11
лева до 375.90 лева, представляваща неизплатен остатък от неустойка за
предсрочно прекратяване на Договор за далекосъобщителни услуги от 08.10.2010г.
и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д.Г.Я., ЕГН **********, адрес: *** да
заплати на „Вива Прима” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град
София, бул. „България” №81 В, ет.8, сумата от 173.79 лева, представляваща неизплатен остатък от неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за далекосъобщителни
услуги от 08.10.2010г., формирана след приспадане на извършеното в хода на
процеса плащане в размер на 202.11 лева от общия размер на вземането от 375.90
лева, формиран като сбор
от дължимите месечни абонаменти такси от 15.09.2014г. до края на срока на
договора.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 930/06.03.2019 г., постановено по
гр.д. № 9239/2017г. по описа на
Варненски районен съд, в
останалата му част.
ОСЪЖДА Д.Г.Я., ЕГН **********, адрес: *** да
заплати на „Вива Прима” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град
София, бул. „България” №81 В, ет.8, сумата
от 630 лева, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски, както
следва: 205 лева за заповедното производство, 375
лева за първата инстанция и 50 лева за въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл. 280,
ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.