№ 22980
гр. София, 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 81 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА
при участието на секретаря И. К.
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА Гражданско дело
№ 20241110108645 по описа за 2024 година
Предявени са по реда на чл. 422 ГПК от ищеца “Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД срещу ответника В. Н. К. обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че В. Н. К. дължи
на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сума в размер на 1 300,00 лв.,
представляваща главница по Договор за кредит № **********/21.12.2020г. за периода
от 22.12.2020г. до 20.01.2021г., ведно със законната лихва за периода от 03.05.2023 г. до
изплащане на вземането, сумата 43,29 лв., представляваща договорна лихва за периода
от 22.12.2020г. до 20.01.2021г., сумата 1 034, 22 лв., представляваща мораторна лихва
за периода от 21.01.2021г. до 03.05.2023г., за които суми е издадена заповед за парично
задължение по чл.410 ГПК от 23.06.2023 г. по ч. гр.дело № 31452 /2023 г. по описа на
СРС, 81 състав.
Ищецът “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД твърди, че между ВИВУС.БГ
и ответникът В. Н. К. е сключен Договор за потребителски кредит № ********** от
22.12.2020г. по реда на ЗПФУР, по силата на който на ответникът е предоставен кредит
в размер 1300 лева, с краен срок за погасяване до 20.01.2021г. Поддържа, че е
уговорено отпуснатата парична сума да бъде върната на една погасителна вноска в
размер на 1349,29 лева, включваща главница – 1300 лева и договорна лихва в размер
на 43,29 лева. Допълва, че в договора е предвидено също, че при забава в плащането
на погасителната вноска, заемателят дължи и обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва върху просрочената главница, която изчислява за периода
1
21.01.2021г. до датата на подаване на заявлението на 1034,22 лв. Излага, че
кредитополучателят се е съгласил с общите и специални условия на договора, които
съдържат клауза даваща право на кредитодателя да прехвърли правата си на трето,
избрано от него лице. На 18.10.2022г. е подписано Приложение № 1 към договор за
цесия от същата дата между „Вивус. БГ“ и ищеца “Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, по силата на който вземането на „Вивус.БГ“, произтичащо от договор за кредит
**********, сключен на 22.12.2020г. е прехвърлено на ищеца, за което твърди, че е
уведомил ответника с писмо УПЦ-П-4ФВ/********** от дата 25.10.2022 г., в
качеството на пълномощник на цедента. Моли за установяване на вземанията, предмет
на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 31452/2023г. по описа
на СРС, 81 състав. Претендира сторените в производството разноски.
Ответникът В. Н. К. е депозирал отговор на исковата молба в срока по чл. 131
ГПК, с който оспорва исковите претенции както по основание така и по размер.
Оспорва твърдението да е подписвал договор за кредит, както и приложените към него
Общи условия. Навежда твърдение, че не са представени доказателства за
фактическото изплащане, съответно получаване от него на процесната сума.
Противопоставя се по отношение размера на претенцията като излага, че в нея не са
отчетени направените плащания по заема. Позовава се на неравноправност на клаузите
в договора, предвиждащи заплащането на договорна и мораторна лихва. Твърди, че
ответникът не е уведомен за извършената цесия. Моли за отхвърляне на исковете и
присъждане на сторените разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 31452/2023г. по описа на Софийски районен
съд, 81 състав по същото е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК срещу В. Н. К..
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника, който в законоустановения
срок по чл. 414 ГПК е депозирал възражение срещу нея.
В указания от съда едномесечен срок заявителят е предявил настоящия иск в
хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК.
Предвид изложеното за ищеца е налице правен интерес и с оглед идентитета на
съдебно предявените вземания с вземанията, за които е издадена заповедта за
изпълнение, исковете са процесуално допустими. По
основателността на исковете, съдът намира следното:
За основателността на исковете в тежест на ищеца е пълно и главно да докаже
наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски
2
кредит между него и ответника с твърдяното съдържание, в т.ч. възнаградителна
лихва, получаване на паричната сума от кредитополучателя; уговорения начин за
връщане на усвоените суми, падежа на уговорените дължими вноски за връщане на
заема и настъпване на падежа на задължението за връщане на претендираните вноски
по кредита, както и че вземанията са прехвърлени на ищеца въз основа на валидно
сключен договор за цесия, за което длъжникът е бил надлежно уведомен.
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже положителния
факт на погасяване на дълга.
От представения по делото договор за кредит № ********** от 21.12.2020г. се
установява, че кредитодателят „Вивус.БГ /с предишно наименование “4финанс”
ЕООД/ се е задължил да предостави на кредитополучателя сумата от 350 лв. под
формата на потребителски заем, а последният се е задължил да върне заетата сума в
срок от 30 дни – на 20.01.2021г., при уговорен фиксиран годишен лихвен процент по
заема – 40,98 %, годишен процент на разходите – 49,60 %, такса за бързо разглеждане
– 78,05 лева и общ размер на всички плащания – 439,84 лв. Видно от приетия Анекс
за допълнителна сума от дата 22.12.2020г. към договор за кредит № № ********** от
21.12.2020г., страните са постигнали съгласие за отпускане на допълнителна сума в
размер на 450 лева, при уговорен лихвен процент за срока на кредита след отпускане
на допълнителната сума – 40,98 %, годишен процент на разходите – 49,70 %, такса за
бързо разглеждане след отпускане на допълнителната сума – 269,48 лева и обща
дължима сума по кредита – 1612,77 лева.
Прието е и копие от общите условия на договора за кредит, според които
искането за отпускане на кредит се подава с формуляр, предоставен на началната
страница www.vivus.bg, при партньор на кредитора или по телефон – чл. 2.1. С
подаване на искането за отпускане на кредит, кредитополучателят потвърждава
истинността на всички попълнени данни и декларира, че няма обстоятелства, които
биха могли негативно да засегнат платежоспособността му. Съгласно чл. 6.1
кредитополучателят трябва да се запознае с договора за кредит и ако го приеме да го
подпише по един от законоустановените начини – саморъчно на всяка страница или
електронно – по един от начините, посочени в чл.13, ал. 1 - ал. 3 от Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги. В чл. 6.2 е
предвидено, че при електронна заявка на искане за кредит, достъпна на началната
страница, чрез натискане на бутона „Потвърди“ от кредитополучателя се счита,че
същият е получил преддоговорна информация под формата на Стандартен европейско
формуляр, подписал е всяка страница на договора за кредит и на Общите условия. В
чл. 6.5 е посочено също, че договорът за кредит се счита за сключен и влиза в сила от
датата на потвърждаването му по електронна поща от страна на кредитора или след
3
подпис от страна на кредитора в офис на партньор. В т. 6.7 се предвижда, че след
сключването на договора за кредит кредиторът незабавно превежда сумата по кредита
по избрания от кредитополучателя начин. Според чл. 10.1 всеки кредитополучател има
право да кандидатства за отпускане на суми в рамките на индивидуално определения
му кредитен лимит, който представлява максимално допустима сума, която може да
бъде изтеглена. В рамките на кредитния си лимит, кредитополучателят може да
изтегли допълнително суми, чиито специални условия се уреждат между страните в
отделен анекс към договора за кредит.
От заключението на съдебно-техническата експертиза, което не е оспорено от
страните и се кредитира от съда като обективно и компетентно дадено, се установява,
че в базата данни на сайта vivus.bg е създаден профил на В. Н. К., след преминаване на
процедура по регистрация. Установява се, че от профила на В. К. и IP адрес
89.215.225.10 е подадена заявка за отпускане на кредит на дата 21.12.2020г. в размер на
350 лева, последваща заявка на 21.12.2020г. за отпускане на кредит в размер на 500
лева, както и на 22.12.2020г. за отпускане на кредит на стойност 450 лева. Вещото лице
е разяснил, че за да бъде получен кредит, е нужно клиентът да премине всички стъпки
по регистрация. Посочил е, че съгласно данните отразени в системата е попълнена от
заемополучателя форма за кандидатстване за финансова услуга по електронен път от
посочената уеб страница, която съдържа негови лични данни – три имена, ЕГН, номер
и дата на издаване на лична карта, мобилен телефон, адрес, e-mail адрес, парола и
банкова сметка, които са отразени и в процесния договор за банков кредит №
********** от 21.12.2020г. В допълнение е изяснил, че заемателят е приел надлежно
стандартния европейски формуляр и договорът за финансова услуга, ведно с общите
условия по електронен път, които са му изпратени в pdf формат на електронна поща
************@***.**. След прочитане и съгласие с условията, бил използван бутон
„Подпиши“ за финализиране на процедурата.
С оглед на изложеното съдът намира, че процесният договор за кредит е
съставен като електронен документ по смисъла на чл. 3 от ЗЕДЕУУ. Съгласно чл. 3, ал.
1 в редакцията на нормата към 09.03.2016 г., електронен документ е електронно
изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава
възможност да бъде възпроизвеждано. Към посочената дата законът придава значение
на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис, но допуска страните да се съгласят в отношенията
помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен -
чл. 13, ал. 4. Съгласно чл. 13, ал. 1 електронен подпис е всяка информация в
електронна форма, добавена или логически свързана с електронното изявление, за
установяване на неговото авторство. С оглед на изложеното по-горе, което се
установява от заключението на съдебно-техническата експертиза, както и на изрично
посоченото в чл. 6.1 от общите условия, приложими към процесния договор за кредит,
4
съдът приема, че същият е надлежно подписан от страните по него, съответно
възраженията на ответника в противна насока се явяват неоснователни.
Установява се от представените с исковата молба Разписка за извършено
плащане № 2000000237774062/21.12.2020г., че на В. Н. К. е предоставена сума по
кредит № ********** в размер на 350 лв., с Разписка за извършено плащане №
2000000237893092/21.12.2020г. е предоставена сума в размер на 500 лв. и с Разписка за
извършено плащане № 2000000237951751/ 22.12.2020г. е предоставена сума в размер
на 450 лв. или общият размер на предоставените суми по кредит № ********** е 1 300
лв. От горепосочените документи се установява, че на 21.12.2020г. и 22.12.2020г.
ответникът лично е получил заетата сума в размер на общо 1300 лв. Това
извънсъдебно поведение на ответника – получаването на определена сума чрез
паричен превод, в която изрично като основание за превода е отразено договор №
**********, с наредител ВИВУС /„4финанс“ ЕООД/, освен доказването на
получаването на сумата, представлява отново признание на неизгоден факт –
сключения договор за потребителски кредит. Ответникът е получил сумата на
основание договор № **********, който съвпада със сключения между страните
договор за кредит № ********** от 21.12.2020г. От страна на ответника не са
наведени други основания за получаване на сумата от 1300 лв. Платецът черпи
правото си от извършеното плащане и затова трябва да го докаже, получателят черпи
своето право от основанието за получаване на паричната сума и затова трябва да го
докаже /в този смисъл Решение № 746 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г. на ВКС,
IV г. о. /. При това положение в доказателствена тежест на ответника е да установи, че
е получил сума на друго основание от кредитора, каквито твърдения липсват по
делото. С оглед на гореизложеното се установи, че страните са били обвързани от
договор за кредит № ********** от 21.12.2020г., по силата на който на ответника е
предоставена сумата в размер на 1300 лв., която сума е следвало да бъде върната след
тридесет дни на 20.01.2021г.
От представените по делото договор за продажба и прехвърляне на вземания от
18.10.2022г., сключен между „ВИВУС.БГ“ ЕООД /с предишно наименование
„4финанс“ ЕООД/ в качеството му на цедент и „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД в качеството му на цесионер, от приложение № 1 към договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 18.10.2022г., както и от потвърждение от „ВИВУС.БГ“
ЕООД на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършване на цесия на всички вземания,
съгласно договор за продажба и прехвърляне на вземания от 18.10.2022г., които са
индивидуализирани в приложение № 1, се установява обстоятелството, че ВИВУС.БГ“
ЕООД е прехвърлило на и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД вземането си
срещу В. Н. К. по процесния договор за кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат
5
това, като предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето.
Нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД постановява, че прехвърлянето има действие спрямо
третите лица и спрямо длъжника, от деня, в който е то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор. Следователно, докато длъжникът не бъде уведомен от
предишния си кредитор за извършената цесия, последният остава титуляр на
вземането. Правата по цесията преминават върху цесионера със сключването на
договора за прехвърляне на вземането, но това прехвърляне има действие спрямо
длъжника от деня, когато то му бъде съобщено от предишния кредитор. При това,
релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника,
извършено от цедента, но не и от цесионера. В тази връзка следва да се отбележи
обаче, че в закона липсва забрана цедентът да делегира правата си по уведомяване на
длъжника за извършената цесия, какъвто е и настоящият случай. По делото е
представено пълномощно от законния представител на кредитора, с което ищецът е
надлежно упълномощен да уведоми длъжника от името на цедента за извършеното
прехвърляне на вземането. Касае се за упълномощаване за извършване на самото
уведомяване. Тъй като съобщаването не е лично непрехвърлимо право, няма законова
пречка извършването на това действие да бъде възложено на представител, в това
число и на цесионера, като при наличието на такова упълномощаване цесионерът
действа спрямо длъжника не от свое име, а от името на представлявания от него
цедент и именно това му качество е релевантно. При това, упълномощаването следва
да е оповестено, т. е. длъжникът, до когото е адресирано волеизявлението на
представителя, трябва да бъде известен, че правното действие се извършва от името и
за сметка на цедента, като законът не поставя специални изисквания за начина, по
който следва да бъде извършено уведомяването, нито е определен срок за
това.
Видно от известието за доставяне уведомлението не е било връчено на
ответника. В случая обаче доколкото договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 18.10.2022г., приложение № 1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 18.10.2022г., потвърждение от „ВИВУС.БГ“ ЕООД на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД,
уведомление за цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД са приложени към исковата молба и са
надлежно връчени на ответника на 03.06.2024г., когато същият е получил
разпореждането по чл. 131 ГПК с препис от исковата молба и приложенията към нея,
поради което съдът приема, че на тази дата ответникът е получил уведомлението за
извършената цесия. В тази връзка е налице съдебна практика на ВКС, постановена по
реда на чл. 290 ГПК – Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, II т.
о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о., съгласно която, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
6
цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и
прехвърлянето на вземането поражда действия спрямо него на основание чл. 99, ал. 4
ГПК. С посочените решения на ВКС е прието също така, че извършеното по този
начин уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към исковата молба,
представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на процеса, след
предявяването на иска и следва да бъде съобразено от съда при решаване на делото, с
оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В съответствие с посочената
съдебна практика обстоятелството, че ответникът е получил с преписа на исковата
молба и уведомление за извършената цесия на вземането, то на основание чл. 235, ал.
3 ГПК така настъпилият в хода на делото факт от значение за спорното право следва
да бъде съобразен от настоящия състав при постановяване на
решението.
По отношение процесния договор за паричен заем приложение намират
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното
правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК. Законът за
потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България
за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски
кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който
следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите,
те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на
кредита и 5 Актът е постановен на 17.10.2024 относно техните задължения, преди да
бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява формален
/изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/, реален или
консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните
средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на
конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК, едностранен или двустранен в
зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване
на паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки,
възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да иска
от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски
кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.
7
22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване.
В настоящия случай от съдържанието на договора и анекса към същия се
установява, че ГПР е 49.70%. В ГПР, обаче, не е включена дължимата се сума от
269,48 лв. – „такса за бързо разглеждане“. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси. Съгласно т. 2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В подкрепа на
формулирания извод е и Решение на СЕС по дело C‑714/22, в което е прието, че член
3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и
дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява
техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по
смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. По
изложените съображения предвидената в договора „такса за бързо разглеждане“
представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19,
ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България, по-конкретно основен лихвен процент – 0. 1 %, плюс 10
%, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
8
взетата сума. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са
нищожни. С включването на сумата от 269,48 лв. – „такса за бързо разглеждане“ в
ГПР, същият ще надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
По изложените съображения, следва извода, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е
отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен – чл. 22 ЗПК / в този смисъл в този смисъл са Решение №
261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б
въззивен състав и др. /. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на
чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Съдът следва да установи с решението си дължимата
сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на
ищеца, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната
разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на
чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата
сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да
се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е
разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този смисъл е и постановената
трайна съдебна практика: Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г.
на ВКС, IV г. о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I
т. о. и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о.,
Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о., Решение
№ 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза следва извод, че
9
ответникът е направил плащания в размер на общо 400 лв. на дата 16.03.2021г. При
това положение дължимата се главница по договора за кредит в размер на заетата сума
– паричните средства, които се предоставят за ползване на кредитополучателя, 1300
лв. е погасена с извършените плащания до размера 900 лева, до който искът е
основателен и следва да бъде уважен, съответно следва да бъде отхвърлен за разликата
до пълния претендиран размер от 1300 лева. Предявените установителни искове за
сумата от 43,29 лева – договорна лихва и 1034,22 лева – мораторна лихва, следва да
бъдат отхвърлени изцяло.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски имат и двете страни.
В заповедното производство ищецът е сторил разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 97,55 лева, като с оглед уважената
част от исковете следва да му бъде присъдена сумата от 37,07 лева. В исковото
производство ищецът е сторил разноски в общ размер 904,45 лева за държавна такса,
за депозит за възнаграждения на вещи лица, както и юрисконсултско възнаграждение,
чийто размер съдът определи на 50 лева съгласно чл. 25, ал. 1 НЗПП. С оглед
уважената част от исковете, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в исковото
производство в размер на 343,69 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, право на разноски има и ответникът,
съобразно отхвърлената част от исковете. Същият претендира разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1000 лева, съобразно представен договор за правна защита
и съдействие от 22.05.2024г., както и депозит за експертиза в размер на 200 лева.
Поради изложеното в полза на ответника следва да се присъди сумата 744 лева,
представляващи сторени разноски в настоящото исково производство. Ответникът
няма право на отделно адвокатско възнаграждение в заповедното производството за
подадено възражение и такова не следва да му бъде присъждано /в този смисъл
Определение №45/23.01.2019г. по ч.т.д.№3074/2018г. на ВКС, I ТО, Определение
№140/19.03.2020г. по ч.т.д.№236/2020г. на ВКС, II ТО и др./.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове от “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, срещу В. Н. К.,
ЕГН **********, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, чл. 430, ал.
1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата 900
лева, представляваща главница по Договор за кредит № **********/21.12.2020г. за
10
периода от 22.12.2020г. до 20.01.2021г., ведно със законната лихва за периода от
03.05.2023 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за парично
задължение по чл. 410 ГПК от 23.06.2023 г. по ч. гр.дело № 31452/2023г. по описа на
СРС, 81 състав, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за главница за разликата над 900 лева
до пълния претендиран размер от 1300 лева, за сумата 43,29 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 22.12.2020г. до 20.01.2021г., за сумата 1 034, 22 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 21.01.2021г. до 03.05.2023г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В. Н. К., ЕГН ********** ДА
ЗАПЛАТИ на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, сумата
343,69 лева, представляваща разноски в исковото производство, както и сумата 37,07
лева, представляваща разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК “Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на В. Н. К., ЕГН **********, сумата от 744
лева, представляваща разноски в настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11