Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, ……….2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV
„В“
въззивен състав, в
публично заседание на десети май през
две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря НИНА СВЕТОСЛАВОВА, като разгледа
докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ
гр. дело № 16 128 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№
5007932 от 20.01.2017 г. на ответницата С.Н.Д. срещу Решение № 21575 от 22.12.2016 г. на СРС, III ГО, 88 състав по гр.д.
№ 9083.2016 г., с
което е признато за установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1
от ЗЗД вр.чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че ответницата Д. дължи на ищеца „Т.С.“
ЕАД сумата от 89.22 лева,
представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за
топлоснабден имот ап.29, находящ се в гр.София, ж.к. „********за периода от
месец 12.2012 г. до месец 04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на
подаването на заявлението по чл.410 от ГПК – 30.10.2015 г. до окончателното
изплащане на сумата, както и сумата 94.78 лева, представляваща изтекла
мораторана лихва за забава върху главницата за периода от 31.01.2013 г. до
02.10.2015 г., за които суми е издадена по чл.410 от ГПК заповед за изпълнение
на парично задължение по ч.гр.д. № 61762/2015 г. по описа на СРС, III
ГО, 88 състав.
С оглед изхода на спора, на основание
чл.78, ал.1 от ГПК ответницата Д. е осъдена да заплати на ищцовото дружество и
сумите от 325.00 лева и 375.00 лева, представляващи сторените в исковото и
заповедното производство разноски.
Решението е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
Във въззивната жалба на ответницата Д.
се инвокират съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното
съдебно решение, като постановено при нарушение на материални закон и събраните
по делото доказателства. Счита се, че понятието за начислена сума за потребена
ТЕ не е тъждествено с дължимата от ответницата такава. Релевира се, че
претендираните суми са на прогнозна стойност и не представляват реална доставка на ТЕ, като съгласно Наредбата №
16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването ищецът е необходимо да извърши
съответно измерване и отчитане на средството за търговско измерване (топломер)
от фирмата за дялово измерване. Сочи се, че по делото съдът е следвало да
изследва какъв е размера на реално потребената ТЕ за исковия период и дали тя
като стойност отговоря на размерите на заявените искови претемнции. Твърди се,
че по делото не е направено такова изследване от съда за инвокираните
обстоятелства. Излага се, че представените от третото лице – помагач
изравнителни сметки образуват задължение в размер на 505.97 лева, която от
друга страна се явява да е заплатена от ответницата Д.. Заявява се, че
разликата до заявеният в исковата молба размер на претенцията за главницата за
ТЕ е недължима. От друга страна, се релевират доводи, че исковата претенция на
ищеца е неясна за исковите суми по размер, и доколкото не са разграничени
стойностите за услугата за дялово разпределение и лихвата върху тази сума. Излага
се на съда, че издадените 24 броя фактури от 02.10.2014 г. са били сторнирани
като недължими с издаване на кредитни известия, преди датата на исковата молба.
В тази насока, ответницата Д. излага конкретни доводи, които какви конкретни
суми от фактурираните такива са били сторнирани. Инвокират се възражения, че
ответницата Д. е заплатила на ищцовото дружество дължимите суми за ТЕ и за услугата
дялово разпределение в конкретно заявения размер за отоплителните сезони от
м.10.2012 г. до месец 04.2013 г., от м.05.2013 г. до м.04.2014 г., и от
м.05.2014 г. до м.04.2015 г. Извършва се позоваване на представените към
възражението по чл.414, ал.2 от ГПК банкови документи за заплатените по банков
път суми за ТЕ. По тези съображения се счита, че съдът неправилно е приел, че е
дължима разлика от 89.22 лева за ТЕ за очертаният исков период. Излага се, че
настоящият правен спор касае само установяване на дължимостта на тази разлика
от 89.22 лева. От друга страна, се релевира с подробни съображения, че ищецът „Т.С.“
ЕАД е съотнесъл, респ. прихващал за стари периоди платените от ответницата Д.
суми за ТЕ. Сочи се на съда, че сумата за възстановяване следвало да се
приспадне със задълженията за точно определен период, а именно периода за който
се отнасяли. Съгласно чл.154 от ЗЕ следвало за задълженията на потребителите на
ТЕ да има издадена изравнителна сметка за съответната година, за която е
задължението. Мотивира се от ответницата
Д. в какви случаи са налице предпоставките на чл.103 от ЗЗД и че извършеното
прихващане е нищожно, като в тази насока се цитира и конкретна постановена
съдебна практика. По отношение на претенцията за мораторна лихва в приетият за
дължим от съда размер от 94.78 лева, ответницата Д. излага на съда, че ищецът „Т.С.“
ЕАД е начислявал мораторна лихва върху прогнозни стойности. От друга страна, се
твърди, че не са били представени доказателства за връчени на ответницата Д.
изравнителни сметки, за да се счита, че от този момент е поставена в забава. Мотивира
се, че съгласно чл.33, ал.2 от ОУ за ТЕ на ищеца от 2014 г. лихвата за забава
за периода 2014 – м.април 2015 г. се дължи върху сумата по общаат фактура,
издадена след изравняването и за периода след нейното публикуване. Сочи се, че
от страна на ищцовото дружество не са представени доказателства нито кога е
издадена, нито кога е публикувана общата фактура. Предявява се искане за отмяна
на постановеното решение и за постановяване на друго, с което исковите
претенции на ищеца „Т.С.“ ЕАД следвало да бъдат отхвърлени. Не се заявяват
доказателствени искания. Претендират се разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ищецът
„Т.С.“ ЕАД и трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не са депозирали отговор на
въззивната жалба, съответно не се релевирали доказателствени искания. Не
претендират разноски.
По делото е постъпила и частна жалба
с вх.№ 5139159 от 25.09.2017 г. на ответницата С.Н.Д. срещу постановеното по
реда на чл.248, ал.1 от ГПК Определение от 26.07.2017 г. на СРС, III ГО, 88 състав по гр.д. № 9083/2016
г., с което е оставена без уважение като неоснователна молбата на ответницата Д.
за изменение на Решение № 21575 от 22.12.2016 г. на СРС, III ГО, 88 състав по гр.д. № 9083.2016
г., в частта на присъдените на „Т.С.“ ЕАД разноски за исковото и заповедното
производство. В частната жалба на ответницата Д. са инвокирани подробни
съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваният съдебен акт.
Счита се, че съдът неправилно е изчислил размера на присъдените разноски, като
е следвало да приложи разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК и да определи
юрисконсултското възнаграждение в минимален размер по реда на Наредбата за
заплащане на правната помощ. Предявява се искане за отмяната на обжалваното
определение и за изменение на решението в частта на разноските с искане за
тяхното намаляване.
В срока по чл.276, ал.1 от ГПК ищецът
„Т.С.“ ЕАД и трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не са депозирали отговор на
частната жалба, съответно не се релевирали доказателствени искания.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Жалбата, с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима,
а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Въззивната инстанция
намира постановеното от СРС решение за валидно и допустимо, а по съществото на
спора – за частично неправилно, по следните съображения:
За
уважаване на предявения иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на
ответницата, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: 1). съществуването на договорни
отношения между него и ответницата за доставката на топлинна енергия, 2). обема на реално доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период и 3). размерът на претендираното вземане.
На
22.10.2015 г. от СРС, III
ГО
, 88 състав по ч.гр.д.№ 61 762 по описа за 2015 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено на
длъжницата С.Н.Д. да заплати на заявителя „Т.С.“ ЕАД сумата от 595.19 лева, представляваща главница за
доставена и незаплатена
топлинна енергия за топлоснабден имот ап.29, находящ се в гр.София, ж.к. „********за
периода от месец 12.2012 г. до месец 04.2015 г., ведно със законната лихва от
датата на подаването на заявлението по чл.410 от ГПК – 30.10.2015 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата 94.78 лева, представляваща изтекла мораторана лихва за забава върху
главницата за периода от 31.01.2013г. до 02.10.2015 г., ведно със сторените
разноски за сумата от 325.00 лева за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
В
срока по чл.414, ал.2 от ГПК от длъжницата Д. е постъпило възражение, че не
дължи претендираните суми, тъй като е заплатила 505.26 лева с три отделни плащания по банков път – сумата от 180.77
лева за отоплителен сезон м.10.2012 г.- м.04.2013 г.; сумата от 173.94 лева за
отоплителен сезон м.05.2013 г. – м.04.2014 г. и сумата от 151.26 лева за
отоплителен сезон от м.05.2014 г. до месец април 2015 г. Към възрежението са
представени и три броя платежни нареждания за посочените като платени суми.
След
надлежни указания по чл.415 от ГПК и съобразявайки общият размер на платеното
задължение за главница за сумата от 505.26 лева, ищецът „Т.С.“ ЕАД в
законоустановеният срок е предявило срещу ответницита Д. положителни
установителни искове по чл.422, ал.1 вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД
за сумите от 89.22 лева, представляваща
останала незаплатена главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за
топлоснабден имот ап.29, находящ се в гр.София, ж.к. „********за периода от
месец 12.2012 г. до месец 04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на
подаването на заявлението по чл.410 от ГПК – 30.10.2015 г. до окончателното
изплащане на сумата, както и сумата 94.78
лева, представляваща изтекла мораторана лихва за забава върху главницата за
периода от 31.01.2013г. до 02.10.2015 г., ведно със сторените разноски за
сумата от 325.00 лева за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
По
изложените съображения съдът не споделя изводите от въззивната жалба на
ответницата Д. в частта на твърденията, че исковите претенции по чл.422, ал.1
от ГПК не са били ясно конкретезирани по размер.
В
законоустановеният срок по чл.131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба
от ответницата С.Н.Д., с който заявява, че същата не оспорва представените към исковата молба на „Т.С.“ ЕАД фактури,
респ.извлечение от сметки, не
оспорва размера на начислената топлинна енергия за исковият период, както и че не оспорва счетоводното
отразяване на начислената ТЕ за периода. В отговора на исковата молба са
инвокирани съображения, че исковата претенция е без конкретика, и че не е ясно
как са формирани задълженията по отделните пера – за отопление, за сградна
инсталация и за БГВ. Излагат се твърдения от ответницата Д., че издадените 24
на брой фактури от 31.07.2014 г. и 31.07.2015 г. са били сторнирани. Заявява
се, че е налице липсата на идентитет между заявените в заповедното и исковото
производство претенции. Твърди се, че фактурите за претендираните суми по
исковата молба не са представени към нея. Сочи се, че не е ясно как е формирана
сумата за главницата от 89.22 лева и за кои периоди се отнася. Релевирано е
възражение за изтекла давност. Излагат
се съображения за неоснователност на исковата претенция, доколкото
претендираните суми касаели прогнозни стойности на ТЕ. Сочи се, че не се
установявало какви са стойностите на изравнителните сметки, а фактурите на
ищеца не съобразявали изравнителните сметки. Релевира се, че претендираната
сума е била призната от ответницата Д. с възражението й по чл.414, ал.2 от ГПК,
която е била заплатила и счита, че с платената сума не дължи повече каквото и
да било за ТЕ. Сочи се, че представените документи към исковата молба не
доказвали реалното потребено количество ТЕ за исковия период, поради което страната,
обаче, счита, че е безпредметно назначаването на експертизи по делото.
Предявява се искане за отхвърляне на исковите претенции.
Съдът
като съобрази доводи и твърденият на страните, пристъпи към изследване на
доказателствената съвкупност.
Не
се спори от страните, че топлоснабденият имот, относно който са предявени
настоящите искови претенции на ищеца „Т.С.“ ЕАД за установяване на дължимостта
на претендираните суми за доставената ТЕ е
ап.29, находящ се в гр.София, ж.к. ********.
От приложеният към
исковата молба нотариален акт № 65, том I, рег.№ 2612, дело № 051 от 30.10.2012
г., се
установява, че от 30.10.2012 г. ответницата С.Н.Д., на основание сключен
договор за покупко-продажба като купувач, е придобила собствеността върху ап.29,
находящ се в гр.София, ж.к. ********.
Не се спори от страните, а и от
приложените по делото доказателства – протокол от ОС на ЕС от 27.12.2000 г. и
договор с фирма за дялово разпределение от 28.12.2000 г., се установява, че
топлоснабдения имот ап.29, находящ се в гр.София, ж.к. „********се намира в
етажна собственост, която е присъединена към система за дялово разпределение,
респ. същата е топлоснабдена.
Въззивната
инстанция намира, че за очертаният от
ищеца „Т.С.“ ЕАД исков период от месец 12.2012 г. до месец 04.2015 г. ответницата
Д. се явява да е собственик на процесния имот. От отразените обстоятелства в
приложения по делото нотариален акт, не се установява върху имота да е имало
учредено вещно право на ползване в полза на друго лице.
При
това положение, въззивният съд намира, че са налице облигационни отношения
между ищеца „Т.С.“ ЕАД и ответницата Д.
на основание на чл.153, ал.1 от ЗЕ. Според тази разпоредба, в
редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия (респ.
потребители на топлинна енергия съгласно предишната редакция на закона). Разпоредбата
императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.
Настоящият съдебен
състав приема, че нормата на чл.150, ал.1 от ЗЕ регламентира продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители (клиенти) на
топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. Договорното правоотношение
по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносното
предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150 от ЗЕ, без да
е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, включително и относно
приемането на Общите условия.
По отношение на обема на доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период, съдът приема следното:
С отговора на исковата
молба ответницата Д. не излага доводи и не оспорва изрично, че за исковият
период в топлоснабденият имот е била доставяна ТЕ за отопление, сградна
инсталация и БГВ, поради което съдът приема, че е доказана тази предпоставка на
иска. От друга страна, от представените от ФДР писмени отчети и протоколи е
видно, че доставянето количество ТЕ е било остойностявано след извършен отчет в
количествено и стойностно отношение за исковия период м.12.2012 г. до
30.04.2015 г., а отчетите от друга страна, останали неоспорени от страните по
делото, е видно, че са били подписани за абонат.
При това положение,
исковата претенция за претендираната главница се явява доказана по основание.
По размера на главницата
за ТЕ:
Настоящият правен спор
се съсредоточва върху разрешаването на въпроса за размер на исковата претенция
за главницата за ТЕ.
Към исковата молба е
видно представено извлечение от сметки за аб.№ 303136 и съобщения към фактури,
според което за исковият период е формиран размер на главница за сумата от 595.19 лева и лихва в размер на
94.78 лева. С отговора на исковата молба ответницата Д. е заявила, че не оспорва представените към исковата
молба на „Т.С.“ ЕАД фактури, респ.извлечение от сметки, че не оспорва размера на
начислената топлинна енергия за исковият период, както и че не оспорва счетоводното отразяване на
начислената ТЕ за периода.
Вече се посочи, че от
фирмата за дялово разпределение – „Т.С.“ ЕАД за топлопреносният имот са
представени писмени доказателства по делото, които са били приети от съда без
възражения от страните, а именно справки за извършено дялово разпределение, за
отопление и БГВ за исковия период от 01.05.2012 г. до 30.04.2015 г., документи
за главни отчети на имота за същият период, подписани от абонат, свидетелство
за годност и сертификат на разпределите на ФДР № 005300Д.
При това положение
съдът следва да зачете извършеното признание на факти в отговора на исковата,
доколкото обстоятелствата, за които е извършено то, се доказват, респ.подкрепят
от приложените към исковата молба и събраните по делото писмени доказателства.
От друга страна, съдът
съобрази горното признание на ответницата Д. в отговора на исковата молба, като
срещу същото се установяват противопоставени по – долу в отговора възражения по
съществото на спора, които влизат в противоречие с извършеното признание на
факти. Именно, заявено, е че не се оспорват
представените към исковата молба на „Т.С.“ ЕАД фактури, респ.извлечение
от сметки, че не оспорва размера на начислената топлинна енергия за исковият
период, както и че не оспорва
счетоводното отразяване на начислената ТЕ за периода, а от друга страна, се
сочи от ответницата Д., че не е ясно какви са стойностите на изравнителните
сметки, а фактурите на ищеца не съобразявали изравнителните сметки, че
издадените 24 на брой фактури от 31.07.2014 г. и 31.07.2015 г. са били
сторнирани, че не е ясно как е формирана сумата за главницата от 89.22 лева и
за кои периоди се отнася. Тези изложени възражения, поддържани и във въззивната
жалба на ответницата Д., са неоснователни. Сумите по изравнителните сметки се
установяват от самите изравнителни сметки, в които е отразена стойността на реално
доставеното количество топлинна енергия. От признанието на ищеца „Т.С.“ ЕАД в
исковата молба се установява, че част от дължимата от ответницата Д. сума за
топлинна енергия е заплатена. Липсват представени от ответницата Д.
доказателства за заплащане на останалия дължим остатък от 89.22 лева.
В този смисъл, в правилно приложение на
материалният закон и събраните по делото доказателства, съдът приема, че е
доказана исковата претенция за главницата за ТЕ и по размер, или за сумата от
89.22 лева за периода от м.12.2012 г. до м.04.2015 г. Като законна последица и
с оглед диспозитивното начало, в правилно приложение на материалният закон,
първоинстанционният съд е приел че е дължима законната последица от уважаване
на исковата претенция, а именно законната лихва, считано от 13.10.2015 г. до
окончателното й изплащане, за което е била издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК по гр.д. № 61762/2015 г. по описа на СРС, ГО, 88 състав.
По изложените
съображения, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно в частта на претенцията за уваженият размер на
главницата за ТЕ от 89.22 лева за периода от м.12.2012 г. до м.04.2015 г.
По исковата
претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на
претенцията за главницата за ТЕ обуславя основателността и на иска за
акцесорното вземане за мораторна лихва, дължима за времето на забавата.
Настоящият съдебен състав съобразява, че претенцията за главницата за ТЕ е от
01.12.2012 г. до 30.04.2015 г. и че същата в крайния си времеви момент включва
вземания за ТЕ от месеците от 02.2014 г. до м.04.2015 г. За този исков период
на главницата за ТЕ, а именно от 01.02.2014 г. до 30.04.2015 г. са приложими Общите условия на „Т.С.“
ЕАД от 2014 г. Настоящият съдебен
състав, обаче, намира, че тези ОУ са
нищожни в частта на клаузите на чл. 33, ал.1 и ал.2. С посочените клаузи
от ОУ е регламентиран падежът за изпълнение на задължението за плащане на
стойността на ТЕ. Съдът намира, че клаузите на чл. 33, ал.1 и чл. 33, ал.2 от
ОУ от 2014 г. са нищожни, на основание чл. 146, ал.1,предл.1 от Закона за
защита на потребителите, като
неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от
нормата на чл. 143, ал.1
от ЗЗП и водещи до значително
неравновесие на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на
потребителите /купувачи/ - в случая ответницата Д.. С клаузата на чл. 33, ал.1
от ОУ от 2014 г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ,
определени по прогнозен дял /по чл. 32, ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл. 33, ал.2 от ОУ е установен
падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане,
след изготвянето на изравнителните сметки /по чл. 32, ал.2 от ОУ/ - отново в 30
дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача "Т.С."
ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа
на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо средство от
страна на потребителя /компютър или смартфон/, което да му дава възможност за
достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи
допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в
значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Съдът приема,
че потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и
отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му
гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл. 33, ал.1 и ал.2 от ОУ от
2014 г. противоречат на императивната норма на чл. 143, ал.1 от Закона за защита на
потребителите и като последица
от това, на основание чл. 146, ал.1, предл.1 от ЗЗП – са нищожни.
С оглед изложените
мотиви съдът приема, че част от вземанията на ищеца за дължимата стойност на ТЕ
за (главницата) за исковия период 01.12.2012 г. до 30.04.2015 г., а именно за
месеците от 02.2014 г. до м.04.2015 г.,
считано от 12.03. 2014 г. попадат в приложното поле на ОУ от 2014 г. /в сила от
12.03.2014 г./, при което ответницата Д. не следва да се счита за изпаднала в
забава за времето на претенцията за главницата за ТЕ от месеците от 02.2014 г. до м.04.2015 г., считано
след 31.03.2014 г., тъй като липсва
договорен падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно
изискването на чл. 84, ал.2 от ЗЗД. Поради това, съдът приема, че решението в
обжалваната част, с която предявеният иск по чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 86, ал.1 от ЗЗД е уважен
изцяло за сумата от 94.78 лева за периода от 31.01.2013 г. до 02.10.2015 г.
следва да бъде отменено частично. Настоящият съдебен състав прие, че дължимата
главница за ТЕ за периода 01.12.2012 г. – 31.01.2014 г. възлиза на стойност в
размер на 89.22 лева. Съдът, използвайки прости аритметични изследвания чрез
системата ЕПИ – калкулатор и на основание чл.162 от ГПК определи размера на
претенцията за мораторна лихва за сумата от
13.04 лева. Последната
сума в този размер също се явява дължима като акцесорно вземане при наличие на
главен дълг, за който съдът е приел, че е дължим.
С оглед горните съображения, въззивният
съд приема с решението си, че обжалваното първоинстанционно решение следва да
бъде частично отменено в обжалваната му уважителна част за иска за мораторна
лихва за сумата над 13.04 лева до приетият за дължим размер от 94.78 лева
и за периода от 31.03.2014 г. до 02.10.2015 г., а исковата претенция за
мораторна лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД – отхвърлен за разликата от 81.74 лева и
за периода от 31.03.2014г. до 02.10.2015 г.
По разноските:
Настоящият съдебен състав приема, че
следва да преразпредели отговорността за разноските с настоящият съдебен акт.
Преди да се произнесе по тях по обаче,
съдът споделя, с оглед постъпилата частна жалба на ответницата Д. срещу постановеното
по чл.248 от ГПК Определение от 26.07.2017 г. на СРС, III ГО, 88 състав по гр.д. № 9083/2016
г., че следва да се произнесе преюдициално по нея.
Съдът намира същата за
подадена в законоустановения срок от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен
акт, подлежащ на съдебен контрол,при обоснован правен интерес, поради което се
явява процесуално допустима. Разгледана по същество – частната жалба е неоснователна.
С постановеният съдебен
акт съдът е оставил молбата на ответницата Д. по чл.248, ал.1 от ГПК за
изменение на първоинстанционното решение в частта на разноските без уважение,
тъй като е приел, че не е приложима разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК. Съдът
споделя изложените съображения като
правилни и законосъобразни. Следва да бъде отчетено по отношение на
претендираното юрисконсултско възнаграждение, че заповедта за изпълнение по
чл.410 от ГПК е издадена на 22.10.2015 г., а устните състезания пред
първоинстанционният съд са приключили на 22.11.2016 г. При това положение са
неприложими измененията на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК, влезли в сила
през 20.01.2017 г. след
публикуването им в ДВ бр.8 от 2017 г., според които юрисконсултското
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл.37 от Закона за
правната помощ във
връзка с чл.26 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Измененията на чл.78, ал.8 от ГПК от
20.01.2017 нямат обратно действие, поради което за отговорността за
разноски по делата, приключили по същество преди 20.01.2017 г., е приложима
предишната разпоредба на чл.78, ал.8 от ГПК, според която „В полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда адвокатско
възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт“. С оглед това,
дължимото юрисконсултско възнаграждение в полза на ищеца „Т.С.“ ЕАД следва да
бъде определено по реда на Наредбата на ВАС за минималните размери на
адвокатските възнаграждения във връзка с предишната разпоредба на чл.78, ал.8
от ГПК отпреди 20.01.2017 г., поради което на основание чл.7, ал.2, т.1 от
Наредбата на ищеца „Т.С.“ ЕАД се дължи принципно за заповедното и исковото
производство отделни възнаграждения за юрисконсулт в размер на по 300.00 лева.
С оглед изложените
мотиви, съдът намира частната жалба на ответницата Д. срещу обжалваното
определение по чл.248, ал.1 от ГПК за
неоснователна и като такава, следва да бъде оставена без уважение.
От друга страна,
предвид изход на спора пред въззивната инстанция и частичната неоснователност
на исковата претенция за мораторна лихва, то съдът следва да преизчисли
повторно отговорността за разноските съразмерно на уважената част на исковите
претенции.
По
разноските за първата инстанция за исковото и заповедното производство - при
разпределяне на отговорността за разноските следва да
се съобрази постановеното в т. 12 от ТР № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в заповедното производство.
На
ищецът „Т.С.“ ЕАД се полагат разноски за държавна такса в размер на 25.00 лева
за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300.00 лева, по
изложените от съда по-горе съображения. Общият размер на разноските за
заповедното производство възлизат на 325.00
лева. Използвайки общото тройно правило, с оглед на общия размер на материалния
интерес на предявените искови претенции за главница и лихва за сумата от 184.00
лева и предвид на основателността на иска за главницата и на частичната за
лихвата за уважения материален интерес в общия размер от 102.26 лева, на ищеца се дължат съразмерно за заповедното производство разноски
за сумата от 180.62 лева. Следва да се постанови частична отмяна на
първоинстанционното решение в частта на присъдените разноски в полза на „Т.С.“
ЕАД за разликата над сумата от 180.62 лева до крайният размер на присъдените
такива от 325.00 лева.
За исковото
производство, на „Т.С.“ ЕАД се полагат разноски за
държавна такса в размер на 75.00 лева за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300.00 лева, по изложените от съда по-горе
съображения. Общият размер на разноските за заповедното производство възлизат на 375.00 лева. Използвайки общото тройно
правило, с оглед на общия размер на материалния интерес на предявените искови
претенции за главница и лихва за сумата от 184.00 лева и предвид на
основателността на иска за главницата и на частичната за лихвата за уважения
материален интерес в общия размер от 102.26
лева, на ищеца се дължат
съразмерно за исковото производство разноски за сумата от 208.41 лева. Следва да се
постанови частична отмяна на първоинстанционното решение в частта на
присъдените разноски в полза на „Т.С.“ ЕАД за разликата над сумата от 208.41
лева до крайният размер на присъдените такива от 375.00 лева.
По отношение
на разноските, дължими на ответницата Д., същата претендира разноски за две
отделни адвокатски възнаграждения за заповедното в размер на 200.00 лева и за
исковото производство в размер на 350.00 лева. Представени са разписка, че
уговорената сума от 200.00 лева е платена от ответницата в брой, на основание
представената разписка, както и договор за правна помощ, че сумата от 350.00
лева също е платена в брой. Общият размер на разноските възлиза в размер на
550.00 лева. Използвайки общото тройно правило, с оглед на общия размер на
материалния интерес на предявените искови претенции за главница и лихва за
сумата от 184.00 лева и предвид на неоснователността на иска за лихвата за отхвърления
материален интерес в общия размер от 81.74 лева, на ответницата Д. се дължат съразмерно
за заповедното и исково производство разноски за сумата от 244.33 лева.
По разноските за въззивната инстанция – от страна на
ищеца „Т.С.“ ЕАД не се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение,
доколкото във въззивното производство не е подаван отговор на въззивната жалба,
не е осъществено процесуално представителство и такива не са изрично
претендирани.
По отношение
на разноските, дължими на ответницата Д. за въззивната инстанция, същата
претендира разноски за държавна такса в размер на 26.13 лева и адвокатско
възнаграждение в размер на 350.00 лева. Представен е договор за правна помощ, че сумата от
350.00 лева също е платена в брой. Общият размер на разноските възлиза в размер
на 376.13 лева. Използвайки общото тройно правило, с оглед на общия размер на
материалния интерес на предявените искови претенции за главница и лихва за
сумата от 184.00 лева и предвид на неоснователността на иска за лихвата за отхвърления
материален интерес в общия размер от 81.74
лева, на ответницата Д. се дължат съразмерно за въззивното производство разноски
за сумата от 167.09 лева.
На
основание чл.280, ал.3 от ГПК решението на въззивният съд е окончателно и не
подлежи на обжалване, тъй като е търговски спор.
Водим
от изложеното СГС,
РЕШИ
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната
жалба с вх.№ 5139159 от 25.09.2017 г. на С.Н.Д. срещу Определение от 26.07.2017 г. на СРС, III ГО, 88 състав по гр.д. № 9083/2016
г., с което е оставена без уважение като неоснователна молбата на С.Н.Д. за
изменение на Решение № 21575 от 22.12.2016 г. на СРС, III ГО, 88 състав по гр.д. № 9083/2016
г., в частта на присъдените на „Т.С.“ ЕАД разноски за исковото производство за
сумата от 375.00 лева и за заповедното производство за сумата от 325.00 лева.
ОТМЕНЯ Решение
№ 21575 от 22.12.2016 г. на СРС, III ГО, 88 състав по гр.д. № 9083/2016 г., 1). в частта, в която по предявеният положителен иск с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал. 1 от ЗЗД е признато за установено, че С.Н.Д. с ЕГН: ********** с адрес *** дължи
на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** разликата над сумата от 13.04 лева
до приетата за дължима такава от 94.78 лева, представляваща мораторна лихва върху
главницата за ТЕ за периода от месец 02.2014 г. до месец 04.2015 г. и за
периода на претенцията за мораторна лихва от
31.03.2014г. до 02.10.2015 г., за която суми е издадена по
чл.410 от ГПК заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №
61762/2015 г. по описа на СРС, III ГО, 88 състав, 2). както и в частта на разноските за разликата
над сумата от 180.62 лева до
крайният размер на присъдените такива от 325.00 лева за разноските за
заповедното производство и в частта на
разноските за разликата над сумата от 208.41 лева до крайният размер на
присъдените такива от 375.00 лева за исковото производство, които С.Н.Д. с
ЕГН: ********** с адрес *** е осъдена на
основание ч.78, ал.1 от ГПК да заплати на Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес
на управление ***, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният положителен
установителен иск с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал. 1 от ЗЗД за
признаване за установено С.Н.Д. с ЕГН: ********** с адрес *** дължи на „Т.С.“
ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** разликата над сумата от 13.04 лева до приетата за дължима такава от 94.78 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за
ТЕ за периода от месец 02.2014 г. до месец
04.2015 г. и за периода на претенцията за мораторна лихва от 31.03.2014 г.до 02.10.2015 г.,
за която сума е издадена по чл.410 от ГПК заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. № 61762/2015 г. по описа на СРС, III ГО, 88 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 21575 от 22.12.2016 г. на СРС, III ГО, 88 състав по гр.д. № 9083/2016 г., в частта, в която е признато за
установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр.чл.150 от
ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че С.Н.Д. с ЕГН: ********** с адрес *** дължи на „Т.С.“
ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** сумата от 89.22 лева, представляваща главница за
доставена и незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот ап.29, находящ се
в гр.София, ж.к. „********за периода от месец 12.2012 г. до месец 04.2015 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаването на заявлението по чл.410 от ГПК – 30.10.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 13.04
лева, представляваща изтекла мораторана лихва за забава върху главницата за
периода 31.01.2013
г. до 02.10.2015 г., за които
суми е издадена по чл.410 от ГПК заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. № 61762/2015 г. по описа на СРС, III ГО, 88 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** да заплати на С.Н.Д.
с ЕГН: ********** с адрес *** на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 244.33 лева, представляваща общият
размер на сторените в заповедното и исковото производство разноски, съразмерно
на отхвърлената част на исковите претенции.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** да заплати на С.Н.Д.
с ЕГН: ********** с адрес *** на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 от ГПК сумата
от 167.09 лева, представляваща
общият размер на сторените във въззивното производство разноски, съразмерно на
уважената част на въззивната жалба.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“
ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
Решението
е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.