№ 31
гр. Бургас, 30.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на десети март
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Илияна Т. Балтова
Членове:Десислава Д. Щерева
Христина З. Марева
при участието на секретаря Петя Ефт. Помакова Нотева
като разгледа докладваното от Десислава Д. Щерева Въззивно търговско
дело № 20222001000007 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „А. п.“
ЕООД, ЕИК ********, представлявано по пълномощие от адв.А., срещу
решение № 341/12.11.2021 г., постановено по т.д.№67/ 2021 г. по описа на
Окръжен съд Бургас, с което е уважен иск с правно основание член 135 от
ЗЗД, предявен от Ел. Р. М. и Ан. Дм. В.и против „П. а.“ ЕООД и „А. п.“
ЕООД, като е обявен за относително недействителен по отношение на ищците
договор за покупко-продажба във формата на нотариален акт №55 от
01.10.2018 година, том ХІІІ, регистрационен номер 14878, н.д.номер 2275 от
2018 година на нотариус под №208 на НК, с който „П. а.“ ЕООД продава на
„А. п.“ ЕООД следните недвижими имоти, находящи се в град С. В.,
представляващи: 1/ самостоятелен обект с идентификатор 11538.1.87.1.31; 2/
самостоятелен обект с идентификатор 11538.1.87.1.39 и 3/ самостоятелен
обект идентификатор 11538.1.87.1.55.
Решението се обжалва като неправилно, постановено в нарушение на
закона. Поддържа се, че в настоящия случай вземането на ищеца е възникнало
след подписването на нотариалния акт, чиято недействителност се цели да
бъде установена – нотариалния акт е от 01.10.2018 год., а вземането е
1
възникнало с влизане в сила на решението на Бургаски окръжен съд по т.д.
№187/19 год., като исковата молба по това дело е заведена на 08.04.2019 год.
Заявява се, че в случаите по чл.135 ал.3 от ЗЗД, когато действието е
извършено преди възникване на вземането, то е недействително само ако е
било предназначено от договорящите да увреди кредитора. Поддържа се, че в
производството е установено, че при сключването на нотариалния акт
ответникът не е целял да увреди кредитора. Заявява се, че нотариалният акт е
сключен като възмездна сделка, като плащането по нея е извършено с няколко
вида насрещни престации – с банков превод, с поемане на задължения на
продавача по сключения договор за продажба на имоти, свързани с
извършване на инвестиции по вече продадени от длъжника имоти и поемане
на задължения на продавача към негови кредитори с признати вземания към
момента на нотариалния акт по влезли в сила съдебни решения. Поддържа
се, че при сключване на атакувания нотариален акт ответникът „А. п.“ ЕООД
не е целял увреждането на кредитора, нито е подозирал, че с действията си
„П. а.“ ЕООД го уврежда, а е реализирал търговска сделка съгласно предмета
си на дейност. Наред със заплащането на продажната цена по сделката и
заплащането на задължения по висящи съдебни производства, ответникът е
поел и задължение да продължи договорните отношения по отношение на
съществуващи предварителни договори с предмет продажбата на 44
самостоятелни обекти между „П. а.“ ЕООД и части лица – купувачи,
включително и предварителния договор, действащ към 01.10.2018 година за
обекта „детски център“ Поддържа се довод за неправилност на извода на
първоинстанционния съд, че ищците са придобили качеството „кредитор“
още на 09.12.2015 год., когато е сключен предварителния договор между тях и
„П. а.“ ЕООД. Заявява се, че въззиваемите са развалили този договор едва
след като „П. а.“ ЕООД е сключил атакувания нотариален акт с „А. п.“ ЕООД,
т.е. след сключване на „увреждащата“ за тях сделка.
Сочи се, че на „А. п.“ ЕООД е било представено от „П. а.“ на
14.09.2018 год. „подписано“ тристранно споразумение, с което страните
предоговарят възникналите отношения от предварителния договор с дата
09.12.2015 год. и въззиваемите не оспорват този факт. Твърди се, че към
момента на сключване на нотариалния акт приобретателят по него „А. п.“
ЕООД е бил поставен в заблуждение, че е предоговорил с всеки един от
купувачите на обектите с предварителни договори отделни условия, при
2
които да бъде прехвърлена собствеността. В случай, че към „А. п.“ ЕООД са
били предявени претенции, дружеството е разполагало с възможността да
избере дали да сключи договора или да се откаже от сделката. Сочи се, че „А.
п.“ ЕООД е действал добросъвестно и е узнал, че тристранното споразумение
не е подписано от ищците едва с получаването на исковата молба по т.д.
№187/19 год. на БОС. Поддържа се, че прехвърлянето е извършено преди
възникване на вземането (вземането за връщане на продажната цена,
неустойка и разходи по воденето на делото възниква с влизане в сила на
съдебното решение) и е недействително, само ако е било предназначено от
длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Заявява се,
че придобивайки имота с атакувания нотариален акт, „А. п.“ ЕООД не е целял
увреждане на кредиторите, а е сключил търговска сделка на действителни
пазарни условия.
Моли за отмяна на обжалваното съдебно решение и присъждане на
извършените разноски.
В срока по чл.263 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
Ел. Р. М. и Ан. Дм. В., чрез адв.П., в който се навеждат аргументи за нейната
неоснователност. Сочи се, че ищците са придобили качеството на кредитори в
момента на сключване на предварителния договор на 09.12.2015 год.
Заявява се, че изложеното в жалбата, а именно, че въззивникът не е
знаел за претенциите на ищците и е бил поставен в заблуждение, не следва да
доведе до промяна в решението на съда, тъй като за хипотезата на чл.135 ал.1
изр.второ от ЗЗД ищецът следва да установи знанието за увреждане у всеки
един от ответниците, а не намерението за увреждане, каквото се изисква в
хипотезата на чл.135 ал.3 от ЗЗД. Сочи се, че знанието за увреждане е
установено от представените нотариален акт и предварителен договор, от
които е видно, че въззивникът е знаел за съществуването на предварителния
договор, т.е. че въззиваемите са кредитори на „П. а.“ ЕООД. Поддържа се, че
уговорката между двете дружества за осигуряване на тристранни
споразумения с предварителните купувачи е от значение само за техните
вътрешни отношения. Незнанието на въззивника, че споразумението не е
подписано от възииваемите, не може да промени изводите на съда, още
повече, че въззивникът се е съгласил да поеме последиците от развалянето
безусловно, ако сумата е до 100 000 евро.
3
Моли се за потвърждаване на обжалваното решение, претендират се
разноски.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбите
съображения, доводите на страните, събраните по делото доказателства и
прилагайки закона, приема
следното:
Пред Окръжен съд Бургас е предявен иск с правно основание чл.135
ал.1 от ЗЗД, за обявяване недействителността на договор за покупко-
продажба на недвижими имоти, сключен с нот.акт №133, том 23, вх.рег.
№7462, дв.вх.рег.7387 на Служба по вписвания Н., между „П. а.“ ЕООД и „А.
п.“ ЕООД, относно три самостоятелни обекта в сграда. В исковата си молба
до Окръжен съд Бургас, ищците М. и В. са поддържали, че са кредитори на
„П. а.“ ЕООД от 09.12.2015 год. – датата, на която са сключили предварителен
договор за строителство и покупко-продажба на недвижим имот – детски
център с идентификатор 11538.1.87.1.98. Поддържали са, че този договор те
са развалили с подаването на исковата молба по т.д.№187/2019 год. по описа
на БОС, с решението по което „П. а.“ ЕООД бил осъден да им заплати сума,
дадена по разваления и неизпълнен договор, а именно – 48 433 евро и
неустойка в размер на 4 843 евро. Поддържали са, че на 02.10.2018 год.
длъжникът се разпоредил с цялото си имущество – недвижими имоти в полза
на втория ответник – „А. п.“ ЕООД, че това разпореждане ги уврежда, както и
че и двете страни са знаели за увреждането, доколкото в договорите между
тях ясно е посочено, че за имота с идентификатор 11538.1.87.1.98 е сключен
предварителен договор с ищците.
В отговора на исковата молба ответникът „А. п.“ ЕООД е заявил, че
вземането на ищците е възникнало след сключването на атакуваната сделка, а
именно с влизане в сила на решението по т.д.№187/19 год. на БОС, с което в
тяхна полза са присъдени суми. Това е причината ответникът да твърди, че
приложение намира нормата на чл.135 ал.3 от ЗЗД и действието е
недействително само в случай, че е било предназначено от длъжника и
лицето, с което последният е договарял, да увреди кредитора. Поддържал е,
че не е целял увреждане на кредиторите, нито е подозирал, че ги уврежда.
Поддържал е, че при сключването на предварителен договор с „П. а.“ ЕООД
и последващия нотариален акт е бил наясно със съществуването на
4
предварителния договор на ищците, но продавачът му представил тристранно
споразумение за уреждане на отношенията между предварителните купувачи
и двете дружества, на което „А. п.“ ЕООД се доверил, и едва с получаването
на исковата молба по т.д.№187/19 год. научил, че споразумението не е било
подписано от М. и В., а и това се установило от графическата експертиза.
С обжалваното решение претенцията е уважена, като е прието от БОС,
че ищците са придобили качеството на кредитори на първия ответник от
момента на подписване на предварителния договор, чрез което те са
задължили продавача не само да предприеме действия за сключване на
окончателен договор, но и са станали кредитори за всички, произтичащи от
него права, вкл.да искат връщане на платената цена. Съдът е приел, че
продажбата на трите имота уврежда кредиторите, тъй като разпоредителното
действие води до намаляване на имуществото на длъжника и на
възможностите на кредитора за удовлетворяване. Тъй като действието е
възмездно, съдът е изследвал знанието за увреждане у съдоговорителя и е
приел, че такова е съществувало към момента на продажбата, понеже и двете
страни са били наясно, че ищците са купувачи по предварителен договор.
Отделно е посочено, че от съдържанието на уговорките във вътрешните
отношения на ответниците може да се заключи, че вторият е знаел за
съществуването на кредитори на първия, доколкото е допусната
възможността, че срещу „А. п.“ ЕООД може да бъдат предявени искове от
трети лица и да бъдат претърпени вреди от това. Относимите факти са
установени от първоинстанционния съд и са подведени под приложимите
правни норми, поради което и на осн. чл. 272 ГПК въззивната инстанция
препраща към неговите мотиви, като в допълнение, във връзка с оплакванията
в жалбата, излага и следното:
При въведено от ищците твърдение, че притежават качество „кредитор“
още преди сключване на атакуваната сделка и то е придобито с подписване на
предварителния договор, правната квалификация на отменителния иск е по
чл.135 ал.1 от ЗЗД, а не както се сочи във въззивната жалба на „А. п.“ ЕООД
по чл.135 ал.3 от ЗЗД. Правната квалификация се дава от съда въз основа на
твърденията на ищеца по фактите, а не въз основа на тяхната интерпретация
от насрещната страна или пък съобразно установеното от фактическа страна в
решението. Затова, при твърдения, че ищците са станали кредитори на „П. а.“
ЕООД в момента на сключване на предварителния договор, т.е. преди
5
сключване на атакуваната сделка, единствената възможна правна
квалификация е тази по чл.135 ал.1 от ЗЗД, а дали ищците са доказали
твърденията си за наличие на предпоставките за уважаване на иска е въпрос
по същество.
В практиката си ВКС последователно приема, че и кредиторът по
предварителен договор разполага с иск по чл.135 от ЗЗД, когато обещан с
предварителния договор имот е продаден на трето лице; тогава за купувача по
предварителния договор сделката е увреждаща поради осуетената
възможност за реализиране на правото да се иска сключване на окончателен
договор (така т.2 от ТР №2/09.07.2019 год. по т.д.№2/17 год. ОСГТК ВКС).
Поради така застъпеното становище следва да се приеме, че още с подписване
на предварителния договор въззиваемите са станали кредитори на обещателя
П. „а.“ ЕООД, като носители на притезателното право да искат сключване на
окончателен договор, но и на всякакви други вземания, чийто източник би
бил договора, дори и тогава, когато тези вземания възникнат в резултат на
неизпълнение на задълженията по него. В хипотезата на чл.135 ал.1 от ЗЗД
законът изисква знание за увреждане и от двете страни по възмездната сделка
(каквато в случая е настоящата), а не намерение за увреждане на кредитора,
както в чл.135 ал.3 от ЗЗД. Знанието, като субективно отношение,
представлява известност на договарящите, че разпоредителят има кредитор
към момента на разпореждането. Както в предварителния договор, сключен
между двете дружества на 13.07.2018 год., така и в нот.акт №55, том ХІІІ, рег.
№14878, дело №2275/18 год., с който „П. а.“ ЕООД е продал терена, ведно с
всички самостоятелни обекти в двете сгради, изградени до степен „груб
строеж“, страните са удостоверили, че за 44 обекта, включително процесния,
е сключен предварителен договор с други лица. Отделно от това,
договарящите са допуснали възможност срещу „А. п.“ ЕООД да бъдат
предявени парични претенции за връщане на платени суми по
предварителните договори или за неустойки – чл.3.2 и 3.3 от предварителния
договор. От това следва, че и двете страни са знаели за увреждането като
последица от сключената разпоредителна сделка. Действително, както се
твърди от въззивника, той е встъпил в облигационната връзка с нужната
добросъвестност и предпазливост, като е поискал от „П. а.“ ЕООД
предварително да бъдат уредени отношенията с всички купувачи по
предварителните договори чрез тристранни споразумения и това е било
6
условието за сключване на окончателен договор. Потвърждава се тезата му,
че до провеждане на предходния процес между страните, „А. п.“ ЕООД е
считал представеното тристранно споразумение с участието на М. и В. за
истински документ - в съдебното заседание на 12.10.2021 год. ищците са
признали, че тристранното споразумение е било предоставено на „А. п.“
ЕООД вече подписано и впоследствие се е доказало, че подписите не са на М.
и В.. Законът допуска сключване на договори между остъстващи – чл.13 от
ЗЗД, в който случай е възможно съгласие да бъде изразено отделно, първо от
предложителя, а по-късно от приемащия, но и тогава приемащият следва да
се убеди, че предложението действително изхожда от лицето, което
документът сочи за автор. Затова проявеното доверие към представеното вече
подписано тристранно споразумение не е извинително за „А. п.“ ЕООД.
Въззивната жалба е неоснователна, ето защо обжалваното решение
следва да се потвърди. С оглед изхода на спора, в полза на въззиваемите
следва да бъдат присъдени разноски в размер на 2 625 лв.
Водим от изложеното Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 341/ 12.11.2021г., постановено по т.д.
№ 67/ 2021 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА „А. п.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление гр.Н., ул.“И. В.“№14, ет.1, офис5, представлявано от управителя
М. Д., да заплати на Ел. Р. М. род.на ************ год. и Ан. Дм. В. род.на
********** год., двамата граждани на Руска Федерация, със съдебен адрес в
България гр.Бургас, ул.“Тр.К.“ 26, ет.3, офис 8, разноски във въззивното
производство в размер на 2 625 (две хиляди шестстотин двадесет и пет) лева.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчване на препис от него на страните, пред Върховен касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
7
1._______________________
2._______________________
8