РЕШЕНИЕ
№
................
Гр.
София, 28.06.2022
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV „Д” въззивен състав,
в публичното заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА
ЧЕРНЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 3465 по описа за 2021
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение №
20253591 от 17.11.2020 г., постановено по гр. д. № 28881/2018 г. на СРС, ІІ ГО,
70 състав, съдът е признал за установено
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 535 ТЗ, че ответникът Г.Л.Х., ЕГН ********** дължи на ищеца С.Ц.Т., ЕГН
**********, сумата от 5 000 лв., представляваща
непогасена част от задължение по запис на заповед от 13.09.2017 г. с падеж -
25.09.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл. 417 ГПК - 14.05.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, за
която сума по ч. гр. дело № 26318/2019 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена
Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 20.05.2019 г. и въз основа на
нея изпълнителен лист.
С решението Г.Л.Х., ЕГН ********** е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на
С.Ц.Т., ЕГН **********, сумата от 489,58 лв., представляваща разноски в производството по ч. гр.
дело № 26318/2019 г. по описа на СРС. 79 състав, както и сумата от 699 лв., представляваща разноски в исковото производство.
Недоволен от така постановеното решение е останал
ответникът Г.Л.Х., който в срока по чл.259, ал.1
от ГПК го обжалва с оплаквания за неправилност поради допуснати при постановяването му
нарушения на материалния закон и на съществени процесуални правила. По-конкретно
се поддържа, че плащането по процесния менителничен документ е осъществено
изцяло, поради което претендираното от
ищеца вземане по него е неоснователно. Иска се въззивната инстанция да отмени
обжалваното решение на Моли решението на
СРС и предявения иск да бъде отхвърлен изцяло.
Въззиваемата страна С.Ц.Т., чрез пълномощника си, оспорва жалбата
по съображения, изложени в депозирания в срока по чл.263, ал.1 от ГПК писмен отговор (наименован
"становище").
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено
от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената
му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е
валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо. Същото е и правилно, като решаващият въззивен състав споделя
изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. По доводите във въззивната жалба следва да
бъде отбелязано и следното:
Предявеният пред първоинстанционният съд
иск е установителен, при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на сума по издаден на 13.09.2017 г. Запис на заповед с падеж -
25.09.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл. 417 ГПК - 14.05.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, за
която сума по ч. гр. дело № 26318/2019 г. по описа на СРС, 79 състав, е
издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 20.05.2019 г.
Производството
се развива след постъпване на възражение против заповедта за изпълнение по
чл.417 от ГПК, издадена в полза на С.Ц.Т.. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца
е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява
процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявения
положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 535 ТЗ.
Ищецът Ищецът С.Ц.Т. в исковата молба твърди, че на
13.09.2017 г. ответникът Г.Л.Х. е издал в негова полза запис на заповед за
сумата от 9 950 лв. с падеж - 25.09.2017 г. Поддържа, че като длъжник по записа
на заповед ответникът е извършил в негова полза като поемател частично плащане в размер на 4 950 лв.,
но въпреки, че падежът му е настъпил останалата част от сумата по него - в
размер на 5 000 лв., е останала незаплатена.
Ответникът Г.Л.Х. в проведеното пред СРС открито
съдебно заседание на 05.11.2020 г. посочва, че цялата сума по процесния запис
на заповед е заплатена от него в полза на ищеца, оспорва да има друго
задължение към него, възникнало на твърдяната дата - 13.09.2017 г.
При съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства,
вкл. приложените в производството по ч.гр. дело № 26318/2019 г. по описа на
СРС, 79 състав, извлечение от сметка с титуляр Г.Л.Х. в „Юробанк България“ АД, правилно
и обосновано районният съд е приел, че по делото се
установява извършването в полза на ищеца С.Ц.Т. на следните плащания: на
24.10.2018 г. в размер на 5 000 лв. с посочено основание: „частично плащане по
връщане на заем, доплащане по запис на заповед от 01.04.2019 г.“; на 05.11.2018
г. в размер на 5 000 лв. с посочено основание „връщане на заем по запис,
доплащане по запис на заповед от 11.06.2018 г.“; на 11.12.2018 г. в размер на 1
500 лв. с посочено основание „плащане на запис на заповед от 11, доплащане
06.2018 г.“; на 11.02.2019 г. в размер на 3 400 лв. с посочено основание
„доплащане по запис на заповед от 11.06.2018 г., доплащане“; на 18.02.2019 г. в
размер на 2 000 лв. с посочено основание „вноска по заем, доплащане по запис на
заповед от 13.09.2017 г.“; на 18.02.2019 г. в размер на 2 950 лв. с посочено
основание „доплащане, заем по запис на заповед от 13.09.2017 г.“; на 25.02.2019
г. в размер на 850 лв. с посочено основание „връщане заем по запис на заповед
от 02.03.2017 г. и доплащане 19.06.2017 г.“; на 27.02.2019 г. в размер на 800
лв. с посочено основание „връщане на заем по запис на заповед, доплащане от
04.09.2018 г.“; на 18.03.2019 г. в размер на 500 лв. с посочено основание „връщане на заем по запис на
заповед, доплащане от 04.09.2018 г.“ и на 01.04.2019 г. в размер на 500 лв. с
посочено основание „връщане на заем по запис на заповед, доплащане от
04.09.2018 г.“
Част от удостоверените в извлечението
плащания се потвърждават и от представените 3 броя платежни нареждания, а
именно: от 24.10.2018 г. за сумата от 5 000 лв. с посочено основание „частично
плащане по връщане на заем по запис на заповед от 28.12.2017 г“, от 15.02.2019
г. за сумата от 2 000 лв. с посочено основание „вноска по заем
със запис на заповед от 13.09.2017 г.“ и от 18.02.2019 г. за сумата от 2 950 лв. с посочено основание „доплащане заем по
запис на заповед от 13.09.2017 г.“.
Правилно и обосновано районният съд е приел, че в случая, ищецът С.Ц.Т. основава вземането
си срещу ответника Г.Л.Х.
на менителничен ефект - процесният запис на заповед, издаден на 13.09.2017 г.,
като в настоящото производство не са ангажирани твърдения и възражения относно
наличието на каузално правоотношение между страните, поради което съдът дължи
единствено извършване на преценка относно валидността на записа на заповед от
формална страна.
В правилно приложение на материалния закон
първостепенният съд е приел и че Предмет на делото по предявен установителен
иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед, е вземането по редовен
от външна страна менителничен ефект. В случая подписаният от ответникът Г.Л.Х. ефект съдържа изискуемите в чл. 535 ТЗ
реквизити, поради което същият удостоверява извършването от него на валидна
едностранна абстрактна сделка и възникване в правната му сфера на задължението
по ефекта. Съгласно ТР № 1/2004 г. по т. д. № 1/2004 г. на ВКС
ОСТК, за да е редовен записът на заповед от външна страна, е необходимо самият
документ да е назован „запис на заповед“, както и в самия текст на същия да е
изписан изразът „запис на заповед“, както предписва правната норма,
регламентирана в чл. 535, т. 1 от ТЗ. В процесната ценна книга се съдържа
наименованието „запис на заповед“ както в заглавието на документа, така и в
неговия текст на езика, на който той е написан. Налице е безусловно обещание за
заплащане на определена парична сума от издателя в размер на 9 950 лв., като
уговореният от страните падеж - 25.09.2017 г. е настъпил. В менителничния ефект
се съдържа посочване на мястото на издаване - гр. София, както и мястото на
плащане - също гр. София. Записът на заповед е издаден на 13.09.2017 г., като
издателят Г.Л.Х. е положил подписа си върху него, което обстоятелство не се
оспорва по делото, а и се потвърждава от извършеното от него частично плащане
на сумата от общо 4 950 лв., представляваща част от вземането по ценната книга.
Следователно, налице е редовен от външна страна запис на заповед с всички
предвидени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити.
Спорният по делото въпрос е погасен ли е от него остатъкът от 5 000
лв., представляващ част от сумата по записа на заповед от 13.09.2017 г. или не.
В случая, при съвкупна преценка на доказателствата по делото законосъобразно и
обосновано първостепенният съд е извел извода, че от страна на ответника Г.Л.Х.,
комуто принадлежи доказателствената тежест за това, не е установен фактът на
цялостно погасяване
на сумата по процесния запис на заповед от 13.09.2017 г., доколкото при
проследяване на данните от представеното от самия него извлечение от банковата
му сметка в „Юробанк България“ АД се установява извършването на множество плащания към
ищеца, които са насочени към погасяването на вземания по различни запис на
заповеди,
което е в потвърждение на поддържаната от ищеца С.Ц.Т. теза, че двамата са били обвързани не само от
ценната книга от 13.09.2017 г., но и от други такива. В същото време в
платежното нареждане от 24.10.2018 г. (л. 33 от заповедното дело), за което
ответникът претендира, че се отнася именно за вземането по записа на заповед от
13.09.2017 г., изрично е отразено, че касае връщане на заем по запис на заповед от 28.12.2017 г. Ето защо
въззивниата инстанция споделя изводът на СРС, че няма основание да се приеме,
че волята на платеца е била да погаси именно остатъка от сумата по записа на
заповед от 13.09.2017 г., както коректно той е отразил в останалите две
платежни нареждания съответно от 15.02.2019 г. и от 18.02.2019
г., касаещи именно процесния запис на заповед. Ето защо, при наличието
на данни по делото, че ответникът се явява задължено лице спрямо ищеца по
множество други ценни книги, то съдът не би могъл да достигне да категоричен
извод, че плащането от 24.10.2018 г. в размер на 5 000 лв. касае именно
процесния запис на заповед от 13.09.2017 г., а не някое от другите му
задължения към ищеца Т.. Както се посочи по-горе, установяването на
този факт е в доказателствена тежест на ответника, а в случая същият не е
провел пълно и главно доказване в тази насока. Уговореният от страните падеж -
25.09.2017 г. е настъпил, поради което останалото непогасено вземане по
процесната ценна книга в размер на 5 000 лв. е изискуемо.
Изложеното обосновава извод, че предявеният иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ТПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 535 ТЗ за сумата от 5 000 лв. се явява основателен, поради което следва да бъде
уважен изцяло. Посочената сума следва да се присъди ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ТПК - 14.05.2019 г. до
окончателното плащане.
В упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК и с
оглед съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, въззивната инстанция е
длъжна да потвърди обжалваното решение.
С оглед изхода на делото и на основание чл.38, ал.1,
т.3 от ЗАдв. на пълномощника на въззиваемата страна адв.Н.П. въззивникът следва
да заплати адвокатско възнаграждение в размер на 500.00 лв.
Така мотивиран, Софийският районен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20253591 от 17.11.2020 г., постановено по
гр. д. № 28881/2018 г. на СРС, ІІ ГО, 70 състав, вкл.в частта за разноските.
ОСЪЖДА Г.Л.Х., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на
адв.Н.П. на основание чл.38, ал.1, т.3 от ЗАдв. възнаграждение в размер на
500.00 лв.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.