РЕШЕНИЕ
№ 136
гр. Пловдив, 10.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Г. Славчева Андонова
при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева
като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева Андонова Гражданско
дело № 20225330108328 по описа за 2022 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, предложение първо
ЗЗД, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, за прогласяване нищожността на клаузата
за неустойка по чл.17 от договор за потребителски кредит, сключен между страните на
18.04.2021г.
В исковата молба от Н. Г. Л. против „Стик кредит“ АД се твърди, че между
страните бил сключен договор за кредит от 18.04.2021 г., по силата на който на ищцата
са предоставени заемни средства в размер на 800 лева, при фиксиран лихвен процент
по заема – 36 % и годишен процент на разходите – 42.58 %. Съгласно чл. 7 от
договора, същият следвало да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на
договора за кредит, с банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, което да
бъде одобрено от ответното дружество. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията, визирани в договора, се дължала неустойка по чл. 17
от същия, която била в размер на 0,9 от стойността на усвоената сума за всеки ден,
през който не е предоставено обезпечение или сумата от 380 лева. Начислената
неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита
съобразно уговорения погасителен план. Ищцата твърди, че е усвоила изцяло заемния
ресурс, но не дължи плащане за лихва и неустойка. Счита, че посоченият в договора
фиксиран лихвен процент не отговаря на действително приложения, тъй като
уговорената неустойка представлявала добавка към договорната лихва. Поради по-
1
високия лихвен процент нараствала и стойността на ГПР, но същият не бил обявен на
потребителя и не бил посочен в договора в действителния му размер, което
представлявало нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 ЗПК. Счита, че с
договорения фиксиран лихвен процент се нарушават добрите нрави и се внася
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на
финансова услуга в разрез с изискванията за добросъвестност, което води до
нищожност на договорното съглашение. Излага съображения за недействителност на
уговорката за възнаградителна лихва, като противоречаща на добрите нрави. Твърди,
че в настоящия случай уговорената между страните лихва надхвърля повече от три
пъти законната и не отговаря на действителните параметри на договора, тъй като към
нея се кумулира уговорената в договора неустойка. Твърди, че клаузата за неустойка
също е нищожна. Счита, че неустойката за неизпълнение на задължението за
осигуряване на поръчители или банкова гаранция е загубила присъщата й
обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и
сигурни неблагоприятни последици за кредитора. Поддържа, че предвидената
неустойка е в размер почти равен на заетата сума, не зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Посочва, че било предвидено неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, като счита, че това води до скрито оскъпяване на кредита и
създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
потребителя, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно
принципа за спазване на добрите нрави. Твърди, че недобросъвестно и в ущърб на
потребителя небанковата финансова институция е поставила към ищеца неизпълними
изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че неустойката е договорена в нарушение
на изискванията за добросъвестност и е излязла извън присъщата й обезпечителна
функция. Твърди, че поставянето на изискване за осигуряване на лично обезпечение
противоречи на Директива 2008/48. Поддържа, че клауза, която предвижда, че се
дължи неустойка при неосигуряване на поръчители, е в пряко противоречие с целта на
директивата. Сочи, че преди сключването на договор за кредит, кредиторът е длъжен
да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, което задължение
произтича и от разпоредбата на чл. 16 ЗПК. Заявява, че в настоящия случай ответникът,
в качеството на кредитор, е поел риск да отпусне реално необезпечен и само
евентуално обезпечаем кредит, поради което неблагоприятните последици за него били
самопричинени, доколкото не било спазено задължението за предварителна оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя. Предвид това счита, че финансовата
институция не може да черпи права за себе си от собственото си противоправно
поведение, претендирайки описаната неустойка. Поддържа, че неустойката е уговорена
в нарушение на изискванията за добросъвестност и е излязла извън присъщите й
2
функции. Поради изложеното е направено искане за прогласяване нищожността на
клаузата за неустойка по чл. 17 от договора за кредит, сключен между страните на
18.04.2021 г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящa
материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващa договорното
равноправие между страните и нарушаващa предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК
относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от „Стик – Кредит“ АД, със становище за неоснователност на
предявения иск. Твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит № *** от 18.04.2021 г., по силата на който кредиторът е предоставил на ищеца
заемна сума в размер на 800 лева. Ищецът се задължил да върне посочената сума
заедно с дължимото възнаграждение за нейното ползване съгласно погасителен план.
Договорът бил сключен от разстояние, при спазване изискванията на ЗПФУР и
ЗЕДЕУУ. На същата дата, в изпълнение на своето задължение, ответното дружество
предоставило на разположение на ищеца заемната сума по посочената от последния
банкова сметка. Ответникът твърди, че в чл. 20 и сл. от договора за кредит е
предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от
страна на потребителя, може да бъде начислена неустойка, като кредиторът не е
договорно задължен да претендира подобна неустойка. Сочи, че комуникацията между
страните се извършвала по инициатива на ищеца чрез извършване на действия по
кандидатстване за отпускане на кредит, чрез попълване на електронна заявка на сайта
на ответното дружество. Електронната поща, която потребителят посочвал във
формата/заявлението за кандидатстване, представлявала средство за индивидуализация
на същия от страна на кредитора. Поддържа, че в Общите условия към договора е
посочено, че използването на идентификационния номер, профил на
клиента/електронен профил и електронна поща от потребителя, представлява
електронен подпис, като му е придадена силата на саморъчен подпис по смисъла на чл.
13, ал. 4 ЗЕДЕУУ. На 18.04.2021 г., чрез създадения от ищцата Н. Л. личен профил,
същата попълнила заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените
полета в заявлението въвела личните си данни, бил посочен и т.нар. идентификационен
номер. След попълване на заявлението за кандидатстване и в съответствие с чл. 6, ал. 2
от Общите условия, на ищцата била изпратена необходимата преддоговорна
информация, вкл. Стандартен европейски формуляр. Твърди се, че след запознаване с
всички условия във връзка с кредита, на 18.04.2021 г. ищцата е натиснала бутон
„подпис“, с което е изразила своето недвусмислено съгласие за сключване на договора.
Посочва се, че сключването на договора във формата на електронен документ е
съобразено изцяло със ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и всички други приложими нормативни
документи. Относно неустойката при непредоставяне на обезпечение е изложено
становище, че независимо от това, че такава неустойка не е начислявана и събирана от
3
ответното дружество, тази клауза е валидна и отговаряща на всички законови
изисквания. Твърди, че неустойката представлява самостоятелно съглашение, което в
случая е обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит.
Счита, че по отношение на нейната действителност не се прилагат разпоредбите на
ЗПК и Директива № 2008/48, а общите условия на ЗЗД. Заявява, че в случай на
неизпълнение на задължението, което тя обезпечава, размерът на задължението на
длъжника се увеличава, като това обстоятелство не я прави нищожна с оглед факта, че
това е присъщата за нея функция. Твърди, че в настоящия случай са налице всички
предпоставки за възникване на задължението за неустойка. Същата била уговорена за
неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, като нейният
вид се определял в зависимост от това дали заемателят ще изпълни в някакъв момент
своето задължение. В тази връзка сочи, че размерът на неустойката се определя като
процент от заетата сума, като същата се начислява докато не бъде изпълнено
задължението и зависи от волята на заемателя. Заявява, че видно от договора,
неустойката се дължи единствено за периода, в който заемателят не е предоставил
обезпечение и ако такова бъде предоставено впоследствие, същата спира да се
начислява, т.е. причината за евентуално начисляване на такава неустойка би било
единствено виновно поведение на ищеца. Твърди, че така уговореният размер на
неустойката от 0,9 %, като определен процент съгласно чл. 46, ал. 1 от Общите
условия, изпълнява предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не предвижда неоснователно
разместване на блага, независимо, че в текста на договора за кредит е посочен вече
изчисленият размер, който обхваща целия период на договора. Счита, че уговорената
неустойка не е излязла извън присъщите й функции, като същата има стимулираща
роля за длъжника да изпълни точно задълженията си. Твърди се, че в случай на
непредоставяне на обезпечение кредиторът е лишен от гаранция, че неговото вземане
някога ще бъде удовлетворено. Поддържа, че основната цел на уговорената неустойка
е да репарира причинените от неизпълнение в срок вреди. С оглед изложеното счита,
че задължението на заемателя да предостави обезпечение, както и неблагоприятните за
него последици от неизпълнение на това негово задължение, са валидни и не
противоречат на добрите нрави. Твърди, че няма въведено ограничение на
максималния размер на неустойката и в случай, че се приеме, че същата е прекомерно
голяма, следва нейният размер да бъде намален, а не цялата клаузата да бъде обявена за
недействителна. Счита, че нищожността поради противоречие с добрите нрави следва
да се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа на размера,
който се получавал в резултат на неизпълнението. Намира за правилно размерът на
неустойката да е предварително уговорен между страните и включен като част от
погасителните вноски, като изрично било записано, че това е дължимата вноска само
при хипотезата на чл. 20 от договора, а именно – в случай, че заемателят не предостави
обезпечение. Излага съображения, че не е била налице изначална невъзможност да се
4
осигури в уговорения в договора срок поръчител, който да отговаря на посочените
изисквания, като твърди, че ищецът е бил предварително запознат с договора и е имал
възможност да прецени дали ще успее да изпълни това си задължение. Заявява се, че
потребителят е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД,
след като изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора
обезпечение. Поддържа, че неустойката се начислява само докато не бъде
предоставено обезпечение, като същото може да бъде предоставено, както преди
подписването на договора, така и в процеса на неговото изпълнение. Позовава се на
разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, която предвижда възможност задължението по договора да
стане предсрочно изискуемо при непредоставяне на обещано обезпечение от страна на
длъжника. Посочва, че при изчисляването на ГПР по кредита са взети предвид
размерът на кредита, договорената между страните лихва и срокът, в който следва да
бъде върната заемната сума. Заявява, че при изчисляването на ГПР не е включен
размерът на договорената между страните неустойка, като твърди, че същата
представлява плащане, което съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не следва да се включва
при неговото изчисляване.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по
вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
Представен е по делото договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №
*** от 18.04.2021г., сключен между страните по делото, видно от който е предоставена
заемна сума в размер на 800 лв., при лихвен процент по кредита: 36 % и годишен процент на
разходите: 42.58 %.
Представени са Общи условия на договора за потребителски кредит, предоставен от
разстояние, уреждащи отношенията между „Стик-Кредит“ АД и потребителите. Представен
е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити, както и погасителен план по договор за кредит № ***/18.04.2021г. Представено е и
нареждане за кредитен превод за сумата от 800 лв. от дата 19.04.2021г., както и разписка за
извършено плащане за сумата от 948.70 лв. от дата 20.05.2021г., с наредител Н. Г. Л. и
получател „Стик Кредит“ АД.
По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според
което разходите, които са включени при изчисляване на ГПР по потребителски кредит №
***/18.04.2021г. са единствено договорна възнаградителна лихва. Договорената неустойка в
размер на 380 лв. представлява 47.50 % от сумата на главницата. За периода от 18.04.2021г.
до 18.04.2022г. размерът на платената неустойка по договора за кредит е 123.86 лв.
При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
По делото не се спори, че на 18.04.2021 г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит № ***, по силата на който „Стик-Кредит“ АД е предоставило на Н. Г.
Л. сумата в размер на 800 лв., която е следвало да бъде върната в срок до 19.04.2023г. с
плащането на 24 месечни погасителни вноски.
5
Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на
своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на
своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.
В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 17, ал. 1, за неизпълнение на задължение
за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на
усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За потребителя е
предвидено задължение по чл. 7, ал. 1 от договора, в рамките на три дни от сключването на
договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на
поръчителство. В ал.2 на чл.7 от договора е предвидено, че третото лице – поръчител, както
и банковата гаранция, трябва да отговорят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват
от кредитора. Според чл.20, ал.1 от Общите условия поръчителят следва да е дееспособно
физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, с постоянно местоживеене в
България, с непрекъснати осигурителни права, което полага труд по безсрочен договор и не
е в период на предизвестие за прекратяване на трудово/служебно правоотношение към
датата на подаване на заявката за кредит, както и други изисквания във връзка с кредитната
история на поръчителя. При неизпълнение на това задължение се начислява според чл.17,
ал.1 от договора посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като
начислената неустойка се заплаща периодично заедно с вноските на погасителния план.
Уговорената в чл. 17, ал. 1 от договора за кредит № *** от 18.04.2021г. неустойка
действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора
кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора и
многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на
посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за
изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да
върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита
възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на
вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като
длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от
неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че така
уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се
6
подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно
с всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения съдът приема, че така уговорена
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради
противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и разясненията по т. 3 от ТР № 1/2009 г. по
т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. От представения погасителен план е видно, че при
отпусната заемна сума в размер на 800 лв., общата сума за плащане възлиза на 3522.32 лв.,
от които сумата за главница и лихва е в размер на 1253.72 лв., или неустойката е в размер на
2268.60 лв., тоест неустойката е равна на почти три пъти размера на главницата по кредита.
Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, то ГПР по
процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл.
19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския
съвет на Република България. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. Поради това съдът
намира, че искът е основателен и следва да бъде уважен.
При този изход на делото, на ищцовата страна следва да се присъдят направените по делото
разноски в размер на 50 лв. заплатена държавна такса и 150 лв. заплатен депозит за работа
на вещото лице. По делото ищцата се е представлявала от адв. ***, която е поискала
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА. Представено е пълномощно
от 06.06.2022г. и договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на ищцата е
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА, като съгласно чл.38, ал.2 ЗА на
адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакция към датата на сключване
на договора за правна защита и съдействие, съдът определя адвокатско възнаграждение за
адв. *** в размер на 300 лева, което ще се присъди.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл.17 в договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от 18.04.2021г., сключен между Н.
Г. Л., ЕГН ********** от *** и „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, със законен представител ***, като
противоречаща на добрите нрави и на основание чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, със законен представител *** да заплати на Н. Г. Л., ЕГН
********** от *** сумата от 200 /двеста/ лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
7
Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, със законен представител *** да заплати на адв. *** от ***,
със служебен адрес *** сумата от 300 лв. /триста лева/ адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8