РЕШЕНИЕ
гр. София, 13.04.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ „А” въззивен състав, в публичното заседание на двадесети май две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
БОРЯНА
ПЕТРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 15146 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.07.2018г., постановено по гр. дело № 9970
по описа за 2017г. на СРС, 145 с-в са уважени предявените от „И.Т.С.“ ЕООД срещу
„Б.-Т.“ ООД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване
дължимостта на сумата 3655. 20 лв. – главница, представляваща неизплатено
възнаграждение по договор за изработка
за извършен ремонт на МПС с рег. № ******* и рег. № *******, съгласно фактури
№№№ **********/30.12.2015г.; **********/25.01.2016г. и **********/21.01.2016г., ведно със законната
лихва от 24.10.2016г. до окончателното изплащане, както и сумата 189. 22 лв. –
лихва за забава върху главницата за
периода 18.04.2016г. -20.10.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д. № 59563/2016г. на СРС, 145 с-в и е отхвърлен предявения от „Б.-Т.“
ООД срещу „И.Т.С.“ ООД частичен насрещен осъдителен иск за заплащане на сумата
9900 лв. – разходи за поправка на работата по договора за изработка с предмет
ремонт на МПС с рег. № ******* и рег. № ******* – претърпени вреди и пропуснати
ползи, при цена на цялото вземане в размер на 30 920 лв., като неоснователен. С
решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Недоволен от постановеното решение е останал ответникът
по първоначалните искове и ищец по насрещния иск, който в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК е подал въззивна жалба, в която излага съображения за неправилност и
необоснованост на съдебното решение. Въззивникът поддържа, че първоинстанционният
съд не се е произнесъл по възражението за недопустимост на акцесорния иск,
поради невнесена държавна такса. Отделно твърди, че неправилно СРС не е приел
за основателно възражението за плащане на сумата 960 лв. с ДДС, за която е
издаден РКО от 28.12.2015г. Сочи, че в обжалвания акт неправилно са ценени
показанията на свидетеля П., съгласно
които единият камион се е развалил в гаранционния срок, поради което
претендираната сума по фактурата от 25.01.2016г. е изцяло недължима. Твърди, че
по отношение на втория камион с рег. № 8078 МК изводите на първоинстанционния
съд, че същият продължава да се експлоатира от него, са неправилни, тъй като
посоченият камион се намира в сервиза на ищеца. Моли съда да отмени решението и
да отхвърли предявените срещу него искове, като уважи предявения насрещен иск.
Въззиваемият „И.Т.С.“ ООД е подал
отговор в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който твърди, че
първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Твърди, че изводите
на СРС за приемане на работата, поради бездействие на възложителя и пропуск да прегледа
работата по смисъла на чл. 264, ал. 3 ЗЗД, са правилни. По отношение на
плащането на сумата 960 лв. поддържа, че доводите в тази връзка в жалбата са
изцяло недоказани, включително и от показанията на свидетеля П.. Моли съда да
потвърди изцяло решението, с присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК, поради което е допустима, по същество се явява неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Възражението в жалбата за недопустимост на
акцесорния иск за мораторна лихва е неконкретизирано и необосновано. Дължимата
държавна такса по иска е довнесена от ищеца след изрични указания на СРС с
разпореждане от 08.05.2017г. Отделно от това, невнасянето на цялата държавна
такса не рефлектира върху допустимостта на решението, с оглед принципната
възможност за събирането й по реда на чл. 77 ГПК и след приключване на устните
състезания.
По първоначално предявените установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Ищецът твърди, че е кредитор на
ответника по вземане за заплащане на възнаграждение за извършени авторемонтни
услуги на две МПС - камиони, по фактури №№№ **********/30.12.2015г.;
**********/25.01.2016г. и
**********/21.01.2016г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е
оспорил исковете с твърдения, че по отношение на първото МПС с рег. № *******,
е налице извършен ремонт, съгласно фактура **********/30.12.2015г. на стойност
1867 лв. с ДДС и фактура **********/25.01.2016г. на стойност 498 лв. с ДДС,
като по отношение на първата фактура от 30.12.2015г. е налице частично плащане в
размер на сумата 960 лв. съгласно представен РКО, а сумата по втората фактура е
недължима, тъй като вторият ремонт на същото МПС е направен поради некачествено
изпълнение на първия, в рамките на гаранционния срок. В отговора по чл. 131 ГПК
също се твърди, че некачественият ремонт на това МПС е наложил последващ ремонт
на същото в друг сервиз на стойност 3200 лв. По отношение на второто МПС с рег.
№ 8078 МК, ремонтирано на стойност 1290 лв. с ДДС съгласно процесната трета
фактура от 21.01.2016г., е заявено, че заявката за ремонта по тази фактура не е
изпълнена, а същото МПС се намира в сервиза на ищцовото дружество.
За да уважи исковете, СРС е приел, че
представените три неоспорени процесни фактури са подписани от представител на „Б.Т.“
ООД и установяват изпълнение на договорите и приемане на работата, а
възражението за частично плащане е прието за неоснователно и недоказано.
При така
наведените от страните фактически твърдения, настоящият съдебен състав счита,
че са налице сключени договори за изработка, при които за ищеца са възникнали задължения
да извърши уговорената работа съобразно поръчката в срок, без отклонение от нея
и без недостатъци и да я предаде на възложителя, а за ответника – да приеме
(одобри) извършената работа и да заплати уговореното възнаграждение на
изпълнителя - арг. чл. 258 ЗЗД и чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 288 ТЗ.
Законът задължава
поръчващият да приеме изработеното – чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Приемането като правно
действие представлява фактическо получаване на изработеното и признанието, че
то съответства на поръчаното. Следователно, приемане е налице, когато реалното
получаване на изработеното се придружава от изричното или мълчаливото изразено
изявление на поръчващия, че счита работата съобразна с договора. Именно за да
може да се даде на приемането значението на одобряването, законът предписва на
поръчващия да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно,
неточно изпълнение – чл. 264, ал. 2 ЗЗД. И ако не направи такива възражения,
работата се счита за приета, т.е. за одобрена, както разпорежда уредената в чл.
264, ал. 3 ЗЗД необорима презумпция.
В случая по отношение на първото МПС е
безспорно по делото наличието на извършените два ремонта, като в срока по чл.
131 ГПК, при заявените оспорвания от ответника, в съответствие с носената от него
доказателствена тежест, не са ангагжирани никакви доказателства, включително и
до приключване на устните състезания в първоинстанцинното производство чрез
СТЕ, извършеният втори ремонт по фактурата от 25.01.2016г. да е в причинно
следствена връзка с некачествено изпълнение на първия ремонт. Поради изложеното
това възражение е изцяло недоказано.
Недоказано е и възражението за извършено
частично плащане в размер на сумата 960 лв. Представеният в тази връзка РКО от
28.12.2015г. е оспорен изрично от ищеца по реда на чл. 193 ГПК, но и същият не
обективира получена от служител на ищцовото дружество сума, както и въобще
липсва индивидуализация на лицето, подписало ордера за получил сумата, за да се
приеме, че е налице частично плащане по процесната фактура. Поради това
доводите в жалбата в тази връзка са изцяло неоснователни.
По отношение на възражението за липса на
изпълнение на договора по третата проесна фактура за второто МПС с рег. № 8078
МК, ремонтирано на стойност 1290 лв. с ДДС, следва да се отбележи, че
неоспорената фактура от 21.01.2016г., ведно с показанията на разпитания
свидетел П., установяват извършената и приета работа. Без значение за изхода на
спора по този иск е местонахождението на камиона към настоящия момент.
Предвид изложеното, искът за главницата
е основателен и доказан, поради което е основателен и акцесорния иск за
мораторна лихва, по отношение на който не са релевирани конкретни оплаквания в
жалбата.
По насрещния частичен иск с правно
основание чл. 265, ал.1, пр. 2 ЗЗД за сумата общо 9900 лв:
Жалбата в частта досежно насрещния иск е
изцяло бланкетна, без релевирани конкретни оплаквания.
Настоящият съдебен състав счита, че претенцията
за претърпени вреди в размер на сумата 3 200 лв. , представляваща стойността на
ремонт на камиона с рег. № *******, е изцяло недоказана, поради липса на
доказана от ищеца по насрещния иск причинно-следствена връзка между този ремонт
и некачествено изпълнение на предходния чрез съответна СТЕ. Освен това
въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния, че представените по
делото фактури въобще не доказват ремонт на процесното МПС.
По отношение на исковете за сумата 4620
лв., претендирана като претърпени вреди и представляваща заплатена наемна цена
по договор за наем на МПС с рег. № ******* за период от 2 месеца, както и по
отношение на претендираните пропуснати ползи общо от 23 100 лв., произтичащи от
липсата на ремонт и незаконно задържане на МПС рег. № ******* за период от 12
месеца: същите са недоказани и неоснователни, поради липса на доказано по
делото поведение на ответника по насрещния иск, което да е в причинно
следствена връзка с претендираните разходи.
Отделно от това, с оглед горните изводи
за липса на направени възражения от възложителя за извършения ремонт, изцяло
недоказана се явява активната материалноправна легитимация по насрещния иск да
претендира на основание чл. 265, ал. 1 ЗЗД разходи, свързани с поправка на
недостатъците.
При достигане на едни и същи правни
изводи, на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
По разноските: При този изход на правния
спор, предмет на настоящото съдебно производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на въззиваемото дружество следва да се присъдят претендираните и
доказани разноски в размер на сумата 650 лева, представляваща заплатено в брой адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред СГС.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от
28.07.2018г., постановено по гр. дело № 9970 по описа за 2017г. на СРС, 145
с-в.
ОСЪЖДА
„Б.Т.“
ООД, ЕИК ********да заплати на „И.Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сумата от 650 лв,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.
ПОТВЪРЖДАВА
решение
от 28.07.2018г., постановено по гр. дело № 9970 по описа за 2017г. на СРС, 145
с-в. ОСЪЖДА
„Б.Т.“
ООД, да заплати на „И.Т.С.“ ЕООД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 650 лв, представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС.