№ 177
гр. Разград, 08.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Рая П. Йончева
Атанас Д. Христов
при участието на секретаря Небенур Р. Хасан
като разгледа докладваното от Рая П. Йончева Въззивно гражданско дело №
20213300500285 по описа за 2021 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №39/16.VI.2021г. по гр.д.№787 по описа му за 2020г., състав на РРС е уважил частично
исковете, предявени по реда на чл.422 ГПК от „ПИБ” АД, ЕИК ********* гр.София срещу ЕТ“КИБ-
К.Б.“ЕИК********, Ц.С.-Б. ЕГН**********, М.Д., ЕГН********** и М.Б., ЕГН********** като на осн.чл.124
ГПК е приел за установено в отношенията им съществуването на парични вземания, дължими в условия на
солидарна отговорност от ЕТ“КИБ-К.Б.“ЕИК******** като кредитополучател и Ц.С.-Б. ЕГН**********, М.Д.,
ЕГН********** и М.Б., ЕГН**********, последните трима като поръчители, в изпълнение на главница,
договорна лихва и лихви за забава по Договор за кредит №076LD-M000034 от 29.V.2009г., за които вземания
по ч.гр.д.№2005/2019г. по описа на РРС на осн.чл.417 ГПК е издадена Заповед за незабавно изпълнение
№4203/18.ХІ.2019г.
Недоволна от постановеното решение, ответницата М.Д. обжалва същото като незаконосъобразно,
необосновано и неправилно в частта, с която са уважени предявените срещу нея искове. С жалбата си поддържа
въведените в срок за отговор възражения за преклудиране на предявените срещу нея искове в хипотеза на чл.147
ГПК; за погасяване на вземанията по давност и за недействителност на обременяващите я с вземанията
договорни клаузи.
При редовност в призоваването, въззивницата Д. не се явява. Чрез процесуалния си представител по
пълномощие –адв. Здр. Н. излага подробни и позовани на съдебна практика съображения в подкрепа на
релевираните с жалбата възражения по правилността на първоинстанционното решение и по допустимостта, и
основателността на предявения срещу нея иск. Претендира присъждане на доказано сторени за две инстанции
разноски.
В предоставеният от съда срок по чл. 265, ал. 1 ГПК, чрез назначеният в хипотеза на чл.47, ал. ГПК
особен представител, ответницата Ц.С.-Б. е волеизявила с писмена молба присъединяването си към жалбата -
1
при възникнало пасивно обикновено другарство, сезирайки въззивния съд с искане за отмяна на обжалваното
решение като неправилно и на отхвърляне на предявения срещу нея иск като неоснователен по съображения,
идентични на изложените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното
решение.
В с.з., чрез особения си представител –адв. Ж. Ч., конституираната като въззивник Ц.С.-Б. излага
подробни и позовани на съдебна практика съображения в подкрепа на релевираните с жалбата възражения по
правилността на първоинстанционното решение и по допустимостта, респ. основателността на предявения срещу
нея иск.
Останалите трима, привлечени към солидарна отговорност по иска по чл. 422 ГПК, ответници не са се
възползвали в предоставените им за това срокове от правото си на отговор и на присъединяване към въззивната
жалба. При редовност в призоваването същите не се явяват и не изпращат представител в насроченото пред
въззивната инстанция открито съдебно заседание.
В законоустановения и предоставен за това срок, от правото на отговор се е възползвал ищецът по
делото- „ПИБ” АД. С подаването му признава допустимост на жалбата и оспорва основателност на същата.
Моли за потвърждаване на решението в обжалваните му части. Не се явява и не изпраща свой представител за
насроченото по същество на жалбата съдебно заседание.
Като подадени в срок, при редовност от формална страна и от легитимиращи интерес от обжалването
страни, жалбата е допустима.
При служебно дължимата се по реда на чл.269 ГПК преценка, съдът констатира, че решението на
първоинстанционният съд е валидно, а в обжалваните си части и процесуално допустимо. Постановено е от
законен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност и по същество на надлежно
предявени по реда на чл.12 ГПК обективно и субективно съединени искове. Дадената от съда правна
квалификация е съответна на заявената с иска защита. Както при разглеждане на делото, така и при постановяване
на обжалваното решение , първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл. 131 и сл. ГПК и не е
нарушил процесуалните правила, гарантиращи правото на участие и защита на страните. Значимите за изхода
на делото факти са установени от първоинстанционния съд с допустими по см. на ГПК доказателствени средства,
при разпределена между страните тежест на доказване и в съответствие с проявената от тях активност в тази
насока. Искът, за установяване на оспореното по реда на чл.41 ГПК вземане се явява допустимо предявен от
заявителя в заповедното производство, в рамките на законоустановения за това срок и в пределите на
предявените, и оспорени му в заповедното производство вземания. Въз основа на допустимо събраните в
производството доказателства, РРС е установил фактическа обстановка, която се споделя от настоящата
инстанция. Във въззивното производство не се ангажират допустими по см. на чл.266 ГПК доказателства,
предоставящи извод за различна от приетата в първоинстанционното производство фактическа обстановка .
Следва да се посочи, че с обжалваното решение първоинстанционният съд е дал отговор на всички, въведени в
срока по чл.131 ГПК възражения, като с подадените срещу него жалби въззивниците не въвеждат спор по
фактите, а по съответствието му с приложимите по спора правни норми.
Разгледана по същество жалбата е частично основателна.
Въз основа на собствения си доказателствен анализ и в пределите на поставения във висящност правен
спор, настоящата съдебна инстанция приема за установено следното:
Процесните вземания са присъдени в полза на „Първа инвестиционна банка“АД, ЕИК********* по
реда на заповедното производство по ч.гр.д.№2005/2019г. по описа на РРС. След възражение, подадено в срока
по чл.414 ГПК от въззивниците, против издадената заповед за незабавно изпълнение по чл. 414 ГПК, в срока по
чл. 415 ГПК кредиторът е предявил установителния иск по чл. 422 от ГПК, с който е поискал съдът да признае за
установено в отношенията му с ЕТ“КИБ-К.Б.“ЕИК******** като кредитополучател и Ц.С.-Б., М.Д. и М.Б.,
последните трима като поръчители, съществуването на парични вземания, дължими в условия на солидарна
отговорност от в изпълнение на главница, договорна лихва, наказателна лихва и комисионни по Договор за
кредит №076LD-M000034/ 29.V.2019г. и сключени в обезпечение на същия договори за поръчителство, за
които вземания по ч.гр.д.№2005/2019г. по описа на РРС на осн.чл.417 ГПК е издадена Заповед за незабавно
2
изпълнение №4203/18.ХІ.2019г.
По делото се следва за безспорно установено, че на 29.V.2009г. между БАНКАТА и въззиваемия
ЕТ“КИБ-К.Б.“ЕИК******** е сключен Договор за банков кредит по програмата за микрокредитиране №205LD-
R-000354, по силата на който на последния е предоставен банков кредит в размер на 26 000,00лв., при насрещно
поето от него задължение за погасяване на кредита в срок до 29.V.2019г. на 120 равни месечни вноски. Съгласно
чл.1 от процесния договор, кредитът е предоставен за погасяване на съществуващи към Банката задължения на
въззиваемия ЕТ д договори за кредит-овърдрафт с №95RО-АА-0032/23/02/2007г. и за корпоративна кредитна
карта №95RО-АА-0030/15/12/2006г. Предвидено е, че сумата по кредита ще бъде преведена от кредитора по
нарочно разкрита на името на кредитополучателя разплащателна сметка. Съгласно двустранно подписания и
считан за неразделна част от договора погасителен план, по отношение на дължимите в изпълнение на договора
анюитетни вноски е предвиден падеж на 27-мо число на съответния месец. В съдържание и реквизит на договора
се установява, ме кредитополучателят се е задължил да заплаща на банката годишна лихва в размер на базовия
лихвен процент на Банката за евро, увеличен с надбавка от 9, 1593 пункта, като конкретно е посочено, че към
датата на сключване на договора този базов лихвен процент е в размер на 7, 7907 % годишно.
Договорът за кредит, въз основа който се претендират вземанията срещу първия ответник е валидно сключен
в изискуемата се по см. на чл. 430, ал. 3 от Търговския закон писмена форма в съответствие с публично
оповестените от Банката ОУ.
В т. 5 от договора е уговорено и задължение на кредитополучателя да събира комисионна за управление на
кредита, възлизаща съответно в размер на 1% от разрешения кредит в деня на подписване на договора и по 1% в
началото на всяка година от срока на кредита.
Съответно на предвиденото в т.7 от ДБК в обезпечение на дължимото по същия изпълнение, на 29.V.2009г.
между БАНКАТА, въззивниците Д. и Цв.Б., въззиваемата М.Б. и неучастващия в производството С.Д. са
сключени договори за поръчителство. По отношение на привлечения към солидарна отговорност поръчител -
С.Д. е установено, че същият не е оспорил издадената срещу него ЗНИ с депозирано в срока на чл.414 ГПК
възражение.
С подписването на договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и се задължава да спазва
Общите условия на банката по договорите за кредит по програмата на микрокредитиране и Тарифата на банката
за таксите и комисионите, както и всички изменения и допълнения към тях, както и че тези общи условия са
неразделна част от договора. Приложение № 1 с погасителния план е приложено към делото /л. 22/. В него е
посочен размера на всяка вноска, формиран като сбор от месечни вноски по договорената като цена на кредита
възнаградителна лихва и месечни вноски по подлежащата на връщане главница.
Също така е посочено, че месечно дължимите в погашение на кредита вноски са изчислени на база
действащия към датата на подписване базов лихвен процент и са ориентировъчни. посочено Същото е и в чл. 5 от
Общи условия по договорите за кредит по програмата за микрокредитиране. В този текст е посочено по какъв
начин се определя БЛП, както и това, че считано от дата на настъпила в БЛП промяна се променя и лихвения
процент по договора, без да е необходимо предоговаряне. В т. 12 от същите общи условия е посочено, че
дължимите и неизвършени в срок плащания се отнасят в просрочие и се олихвяват и с наказателна от 20 пункта.
В т. 18 от ОУ в право на Банката е предвидена възможност да обяви кредитния договор за предсрочно
изискуем в случай, че в срок за повече от пет работни дни след датата, на която съответното вземане е станало
изискуемо, длъжникът не е осигурил по разплащателната си сметка средства/авоар за погасяването му.
С „извлечение от счетоводните книги“ на Банката, депозирано от последната към заявлението по чл.417,
т.2 ГПК и ценено в съотв. с чл.418 ГПК като редовен от външна страна документ, се удостоверява изискуемостта
на всяко от процесните вземания в размер към дата на подаване на заявлението – 16.Х.2019г., както следва:
дължима и непогасена в срока на договора главница от 21 165,80лв.; 15 152, 22 лв. договорна лихва за периода
27.XII.2013 г. – 27.V.2019 г.; начислена за периода 27.XI.2013 г. – 15.Х.2019 г. наказателна лихва от 15646,28лв.
и 958, 30 лв., заявени като годишно дължима и непогасена за периода 2014-2018г. комисионна за управление
на кредита.
По повод оспорената достоверност на документа, в първоинстанционното производство е била назначена
СИЕ. В заключение, прието от страните и съда като относимо към останалия док. материал, вещото лице е
3
установило, че предоставеният в размер на 26000,00лв. е усвоена по банкова сметка на търговеца-
кредитополучател. Договореният ГЛП е в порядъка 16,95%, а от 1.V.2010 г. същият е 17,95%, като промяната е
за сметка на Базовия лихвен процент /от 7,7907 на 8,7907/. Съответно дължимите и неплатени суми по договора,
съобразени с промяната на лихвения процент са 21 165, 80 лв. главница, 15 152, 22 лв. договорна лихва, 15 646, 28
лв. наказателна лихва и 958, 30 лв. комисионни;
Към 24.I.2014г. вещото лице установява извършени от кредитополучателя погашения в размер на 4 834,20
лв. главница, 19 576,99 лв. по договорна лихва, 131,60 лв. наказателна лихва и 1 206,19 лв. комисионни. Същите
са отнесени в погашение на вземанията в съответствие с договорената поредност-комисионни и такси; лихви,
главница. До посочените размери вземанията са осчетоводени при ищеца и удостоверени с приложеното
извлечение от сч. му книги. Отчетената относимост на счетоводните записвания по партида на длъжника с
приложеното като доказателство извлечение дава основание на съда да кредитира последното като редовен от
външна страна документ ,установяващ вземанията по основание и като изискуеми в предявения им размер.
По делото е прието за установено, че кредитът е в просрочие от 27.11.2013 г. и че Банката не се
възползвала от правото си да го обяви изцяло за предсрочно изискуем. Крайният срок за погасяване на същия е
настъпил на 27.05.2019 г., а заявлението за издаване на заповед за незабавното му изпълнение е подадено в съда
на 16.10.2019 г. По отношение на наказателната лихва, същата е изчислена съгласно т. 12 от Общите условия при
лихвен процент от 27, 79% и 28, 79% и за периода 27.12.2013 г. – 15.10.2019 г. е в размер на 15 646, 28 лв.
Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна, че след датата на подаване на
заявлението – 16.10.2019 г., считана по см. на чл.422 ГПК и за дата на предявяване на положителния
установителен иск, не са извършени плащания по кредита. Същевременно от фактическа страна е установено, че
след дата на предявяване на иска в изпълнителното производство, образувано по издадения в заповедното
производство изп. лист, резултат на принудително изпълнение са постъпили 1 419, 92 лв., от които 856,78 лв. са
отнесени в изпълнение на дължимата по кредитния договор комисионна. Като не е съобразил това обстоятелство
като настъпил в хода на делото факт, противно на предвиденото в чл.235 ГПК първоинстанционният съд е приел
иска за установяване на вземането за комисионна за доказан в пълния му размер. След приспадане на доказано
удовлетвореното до размера на 856,78лв. вземане за комисионна, предявеният за същото иск се явява доказан до
размера на 101,52лв.
Предвид изложеното, в този си състав съдът намира, че Решението, в частта с която предявеният срещу
въззивниците иск за установяване на вземане за комисионна е уважен над посочения размер от 101,52лв., следва
да се отмени като необосновано, а искът срещу въззивниците отхвърлен като неоснователен.
Въз основа на така изложеното и в отговор на поддържаните от въззивниците възражения, от правна
страна в този си състав съдът приема следното:
По възражението за недействителност на кредитния договор поради противоречието му с разпоредбите на
ЗПК и ЗЗП: Правилно и обосновано от доказателствата първоинстанционният съд е приел неоснователност на
релевираното от въззивниците възражение за потребителска закрила, тъй като сключеният от Банката и
обезпечен с поръчителството им кредитен договор не е потребителски. Договорът е за предоставяне на
банков кредит, а не за потребителски кредит. Този извод се следва изводимо от тълкуването на т.1 от Договора и
т.т.7, 13 е 16 от ОУ, проведено по правилото на чл.20 ЗЗД в контекста на съдържимото се договора и ОУ в
цялост.
Заявлението си за издаване на заповед за изпълнение кредиторът е основал на извлечение от кредитна сметка
за изискуемо вземане на регистриран по ТЗ ЕТ -кредитополучател за главница и договорени възнаградителни,
наказателни лихви и такси по договор за кредит предоставен на малко предприятие, обезпечен с поръчителство,
дадено вкл. и от въззивниците. Няма спор, че изявената между страните воля от насрещните страни при началното
договаряне съответства на съдържанието на представените по делото писмени доказателства: Договор за банков
кредит и договори за поръчителство . Същите документи са посочени като доказателства за основанието на
вземането и в заповедното производство.
Договорът за банков кредит е търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 2 от ТЗ във връзка с чл. 1, ал. 1,
т. 7 от ТЗ. По силата на сключения валиден договор - като частноправна последица от правното му действие -
4
между страните по делото е възникнало кредитно правоотношение.
От чл. 1 на Общите условия на ищеца за микрокредитиране, към които препраща в т.9 договорът за
кредит се установява, че кредитът е за микрокредитиране на еднолични търговци. От това следва, че кредитът се
предоставя с оглед търговското качеството на кредитополучателя и развиваната от него търговска дейност – за
задоволяване на потребителски нужди на кредитополучателя, а е за банков кредит по смисъла на чл. 430- чл. 432
– ТЗ, като се отпуска за определена, в случая – стопанска цел .
С оглед предмета на кредитната сделка, уредбата й остава извън приложното поле на специалния Закон за
потребителския кредит (в редакция към сключване на договора).
Липсва основание за приложение на специалната потребителска закрила по отношение на
конституирането на другите страни в сделката. Търговският характер на кредита се отчита спрямо получателя на
характерната престация. В случая едноличният търговец е договарял като страна - кредитополучател, а
поръчителите като солидарно задължили се с изпълнение на договора лица, които не се ползват кредита.
Кредитирането на търговец е изключено от специалната императивна закрила срещу неравноправно
договаряне с потребители (§ 13 от ДР на ЗЗП, транспониращ Директива 93/13). Търговското кредитиране се
осъществява между равнопоставени страни, действащи с повишен стандарт на грижа (чл. 302 ТЗ), поради което
насрещните страни са обвързани с всяка от постигнатите помежду им уговорки без право да се позовават на
потребителска закрила. Тук следва да се посочи, че първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал
въззивниците-поръчители по кредитния договор като потребители, ползващи се от закрилата на чл.33, ал.2 ЗПК
във вр. с чл.143 ЗЗП досежно процента на вменената им в отговорност наказателна лихва, с характер на неустойка.
В тази си част обаче решението не е обжалвано и преценката за неговата законосъобразност е извън предметния
обхватна въззивното производство.
В заключение съдът приема, че като ответници в първоинстанционното производство въззивниците не
са опровергали презумпцията за сключване на кредита от едноличния търговец именно във връзка с търговската
му дейност (чл. 286, ал.3 ТЗ).
При наличието на валиден главен дълг, налице е и валидно облигационно правоотношение между Банката
и въззивниците, основано на процесния договор за поръчителство, чрез което се обезпечава изпълнението на
задълженията по договора за банков кредит. Оспорванията им са неоснователни, защото по категоричен начин е
доказано, че те са изразили съгласието си да отговаря солидарно и наред с кредитополучателя за задълженията
му към Банката по договора от 29.05.2009 г., като са подписали договор за поръчителство.
Ответниците - кредитополучател и солидарни длъжници не изпълняват основното си задължение да
погасяват в срок вноските по договора за кредит, което обуславя и договорната им отговорност за плащане на
наказателни лихви. Неоснователни са възраженията на въззивниците за нищожност по общото правило на чл.26
ЗЗД на договорните клаузи за лихви /възнаградителна и наказателна/ поради нарушение на закона и добрите
нрави. Клаузата за годишна лихва, изрично договорена като дължима и при предсрочна изискуемост на кредита, е
уговорена в резултат на договорната свобода на страните и съгласно чл. 20а от ЗЗД има силата на закон за тях.
Тази договорна клауза не противоречи на императивни правни норми и е действителна. Не противоречи на
императивни правни норми и клаузата за т.нар. "наказателна лихва . По своята правна природа това е мораторна
неустойка, т.е. обезщетение за вредите от забавеното изпълнение в предварително определен размер. За да
възникне за длъжника задължение за плащане на тази неустойка, е необходимо единствено установяване на забава
при плащането на една или повече анюитетни вноски.
Въззивниците са противопоставили възражение за погасяване на поръчителството на основание чл. 147,
ал. 1 от ЗЗД, като се позовават на съдебната практика, приемаща начало на срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД от
падежа на всяка вноска. Така в решение № 83/26.05.2017 г. по т. д. № 50394/16 г. ІV г. о. на ВКС се приема, че от
падежа на всяка вноска започва да тече шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД и ако кредиторът бездейства и
не предяви иск против главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на
поръчителя за заплащането на същата вноска.
Това становище вероятно се базира на постановеното решение № 83/ 26.05.2017 г. по т. д. № 50394/2016 г.
по описа на ВКС, ІV г. о., което разглежда уговорените погасителни вноски като отделни задължения, а не като
част от главното задължение и по този начин обосновава извода, че "не е необходимо целият дълг да е станал
5
изискуем, за да започне да тече шестмесечния преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД по отношение на
предходните вноски, чиито падежи вече са настъпили". Настоящият състав не споделя това мнение. В предходни
свои съдебни решение (напр. Решение № 345/ 12.11.2012 г. по гр. д. № 481/2012 г., ІІІ г. о. на ВКС; Решение №
23/ 24.03.2015 г. по т. д. № 1717/2013 г., І г. о. на ВКС и др.), Върховният касационен съд е изтъквал, че
"моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на
банката, че счита кредита да предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то ако са
били налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока.
Действително от фактическа страна е видно, че кредиторът е бездействал в много дълъг срок, в който не е
предявил иск против главния длъжник. Същевременно, съдебната практика по приложението на чл. 147, ал. 1 от
ЗЗД не е единна, което е наложило инициирането на тълкувателно дело № 5/19 г. на ОСГТК на ВКС, образувано с
разпореждане на председателя на ВКС от 31.10.2019 г. по въпроса "при уговорено погасяване на главното
задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1
ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на
предсрочна изискуемост?"
От настоящия състав се споделя другото становище на съдебната практика, обективирано в решение № 58
от 15.04.2009 г. по т. д. № 584/2008 г. на II т. о., решение № 130 от 27.10.2009 г. по т. д. № 139/2009 г. на I т. о.,
решение № 23 от 24.03.2015 г. по т. д. № 1717/2013 г. на I т. о. и решение № 40 от 17.06.2015 г. по т. д. №
601/2014 г. на I т. о., ВКС, а именно, че шестмесечният срок по 147, ал. 1 ЗЗД тече от настъпване на
изискуемостта на целия дълг, респ. момента на обявената предсрочна изискуемост на дълга.
Ноторно е, че поетото по кредитния договор задължение е неделимо и носимо, като съгл. предвиденото в
чл.66 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части. Няма норма, която да задължава
кредитора с предявяване на иск при настъпила изскуемост на отделни анюитетни вноски, нито пък да приложи
института на предсрочната изискуемост в случай, че със сключване на договора са предвидени предпоставки за
обявяването й.
Защитната теза на ответниците - въззивници е, че кредитът е станал предсрочно изискуем на 27.11.2013 г.
- когато са настъпили уговорените от страните обстоятелства за настъпване на предсрочна изискуемост, като
шестмесечния срок по чл. 147, ал.1 от ЗЗД следвало да де брои от тази дата, респ. от дата на падеж на всяка от
дължимите и непогасени в срок анюитетни вноски. анюитетни , поради което към момента на подаване на
заявлението на 16.Х.2019г. преклузивният срок е изтекъл, което обуславя недопустимост, респ. неоснователност
на предявените спрямо тях претенции.
Изводите по възраженията на ответниците са в противоречие с приетото по т.18 от ТР № 4/ 18.06.2014 г.
по т.д. № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС и не се споделят от настоящия съд .
Съгласно приетото по т.18 от цитираното тълкувателно решение в хипотезата на предявен иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно
изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере
вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила
на длъжника предсрочната изискуемост.
В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков
кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако
предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства, то тя не настъпва
автоматично, а при упражнено от страна на кредитора право на обявяването й по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за
кредитните институции, което следва да е било упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита. Както бе посочено по горе това е една правна възможност, но не и дължимо от кредитора поведение,
щото бездействието му да бъде ангажирано с предвидената в чл.147 ЗЗД преклузия, за която съдът е длъжен да
следи служебно. В този си състав съдът намира, че при доказано разсрочено плащане и просрочие, на
формиращите дълга анюитетни вноски, преклузияята по чл.147 ЗЗД следва да бъде съобразена, считано от дата
на изискуемост на целия дълг, която е и крайния момент, в който кредиторът може да упражни правото си на иск
6
са принудително събиране на вземанията си.
Законодателят не вменява императивно в задължение на кредитора отнемането на договореното в интерес
на длъжника преимущество на сроковете. Това дали ще обяви договора за предсрочно изискуем, респ. дали ще
предяви искове за принудително сбиране на всяка една падежирала анюитетна вноска е предоставено на неговата
воля като единствената „санкция“ за процесуалното му бездействие би било въведеното в срок възражение на
длъжника, респ. на неговите поръчители за погасяване на вземанията по давност.
Тъй като в случая, при настъпила дата на изискуемост на целия дълг на 29.V.2019г., . заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК е било подадено от кредитора на 16.Х.2019 г., от съда се
приема, че задължението на обжалвалите поръчители не е прекратено и вземанията на ищеца за главница,
договорна и нак. лихва е дължимо от тях в условията на солидарност с длъжника и с останалите двама,
необжалвали решението поръчители. Това е и началният момент, от който започва да тече шестмесечният срок
по чл. 147, ал.1 от ЗЗД . В този смисъл са решение № 23/24.03.15 г. по т. д. № 1717/13 г. на ВКС, I т. о. и решение
№ 40 от 17.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 601/2014 г., I т. о., ТК. От друга страна настоящият съд взе предвид и
решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК, постановено по чл. 290 от ГПК, с
което е прието, че при договора за заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на
сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични
плащания.
В случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на
кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което страните са постигнали съгласие още
при сключването му.
В този си състав съдът намира, че с цитираната от въззивниците съдебна практика, в отговорност на
кредиторите се вменяване едно неследващо им се по императив на закона активно поведение.
В срока по чл.131 ГПК ответниците, в това число и въззивниците са упражнили правото си на защита чрез
въведеното възражение за погасяване на задълженията им по договора с изтичане на предвидените в чл.110 и
чл.111 ЗЗД давностни срокове.
Като периодични по характера си вземанията за нак. лихва, както правилно е приел и
първоинстанционният съд се погасяват с изтичане на кратката-три годишна погасителна давност. При
изчисляването им първоинстанционният съд е съобразил установената по безспорен начин фактическа обстановка
и е приложил правилно материалния закон. В тази си част решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
За да уважи исковете за главница и дог. лихва в предявения им размер, първоинстанционният съд е
приел, че сроковете за погасяването им по давност не са изтекли, тъй като началният им момент е относим към
договорения краен падеж на кредитния договор. Съответно е неотносим към падежа на отделните анюитетни
вноски. Този , обективиран от правна страна извод не се споделя от настоящата съдебна инстанция предвид
несъответствието му със задължителната за съдилищата съдебна практика, проведена с ТР№ 3/2011 г. от
18.05.2012 г. по тълк. д № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС
Настоящият състав счита, че началният момент на течението на давността е свързан с изискуемостта на
съответната погасителна вноска, поради което не се явява датата на уговорения краен срок за погасяване на
кредита. Съгласно разяснителната част на Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. по тълк. д № 3/2011
г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е установена в обществен интерес и целта е да се стимулира
своевременното упражняване на субективните граждански права. Посочено е, че чрез този институт на кредитора
се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Тя служи за гарантиране на
правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в
интерес на всички. Въз основа на така даденото тълкуване в задължителната практика на ВКС относно целите на
института на погасителната давност, и предвид обстоятелството, че погасителната давност е свързана с
бездействие на кредитора – неупражняване на негово субективно право, за което същият може да търси
изпълнение, настоящият състав на ВКС намира, че на основание чл. 114 ЗЗД, началният момент на течението на
давностния срок винаги е свързан с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който
той може да търси изпълнение. С оглед на това, неупражняването на правото в рамките на давностния срок води
до погасяване на правото на принудително изпълнение.
7
С постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение 38/26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на ІI т. о. на ВКС
е прието за приложима по отношение на задължението за главницата по банков кредит общата 5-годишна
давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-
годишна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски.
Разяснено е, че уговорката между страните за връщане на предоставена като кредит сума на погасителни вноски
не превръща този кредит в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението
на части.
Когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на
съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие,
което има силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на
срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, вкл. и по съдебен т. е.
принудителен ред. Бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази
част от вземането по кредита. Да се приеме противното, означава да не се зачете волята на страните по договора
относно различната изискуемост на частите от главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея
течение на давността. В случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без
съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което страните са постигнали
съгласие още при сключването му. В случая, искът за установяване на вземания по главница и дог лихва е
предявен на 16.Х.2019г. при доказано дължими, просрочени и погасили се по давност вземавия по вноски за пет
години назад.
По така изложените правни съображения и обосновано от събраните чрез СИЕ доказателства, в този си
състав съдът намира, че в частта, с която първоинстанционният съд е уважил исковете за главница, дължима за
периода 27.XI.2013-16.Х.2014г . за разликата над 19 454,03лв. до първоначалния им размер 21 165,80 лв. и за
договорна лихва, дължима да периода 27.XII.2013 до 16.Х.2014 за разликата над 11 886,73 лв. до
първоначалния им размер от 15 152,22лв. следва да бъде отменено като неправилно и незакононосъобразно като
вместо него се постанови решение, с което предявените срещу въззивниците искове се отхвърлят като
неоснователни поради погасяването им по давност до размера 1 711,77лв.
По изложените мотиви, Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ като неправилно и незаконосъобразно Решение №39/16.VI.2021г. по гр.д.№787/2020 по описа на
РРС В ЧАСТИТЕ, с които по искове, предявени по реда на чл.422 ГПК и на осн.чл.124 ГПК от „ПИБ” АД,
ЕИК ********* гр.София срещу Ц.С.-Б. ЕГН********** и М.Д., ЕГН********** е прието за установено, че в
отношенията им по Договор за кредит №076LD-M000034 от 29.V.2009г. и обезпечаващите го договори за
поръчителство от 29.V.2009г. съществуват вземания по солидарно дължима за периода 27.XI.2013-16.Х.2014г
. главница в размер на 1 711,77лв., представляваща разлика над 19 454,03лв. до първоначалния размер 21
165,80 лв.; за договорна лихва, солидарно дължима за периода 27.XII.2013 до 16.Х.2014 в размер на 3
265,49лв., представляваща разлика над уважените и 11 886,73 лв. до първоначалния им размер от 15
152,22лв.; за комисионна, солидарно дължима за периода 2014-2018 в размер на 856,78лв, представляваща
разлика над уважените 101,52лв. до първоначалния им размер от 958, 30 лв., за които вземания по ч.гр.д.
№2005/2019г. по описа на РРС на осн.чл.417 ГПК е издадена Заповед за незабавно изпълнение
№4203/18.ХІ.2019г. И вместо това постанови:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни исковете предявени по реда на чл.422 ГПК и на осн.чл.124 ГПК от
„ПИБ” АД, ЕИК ********* гр.София срещу Ц.С.-Б. ЕГН********** и М.Д., ЕГН********** за установимост на
солидарно дължими в изпълнение на Договор за кредит №076LD-M000034 от 29.V.2009г. и обезпечаващите го
договори за поръчителство от 29.V.2009г. вземания по главница в размера 1 711,77лв. като погасила се по
8
давност за времето от 27.XI.2013-16.Х.2014г; вземания по договорна лихва в размер на 3265,49лв. като
погасили се по давност за времето от 27.XII.2013 до 16.Х.2014; за комисионна, солидарно дължима за периода
2014-2018 в размер на 856,78лв поради погасяването ѝ чрез плащане в хода на делото.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №39/16.VI.2021г. по гр.д.№787/2020 по описа на РРС в останалите му,
обжалвани от Ц.С.-Б. ЕГН********** и М.Д., ЕГН********** части.
В останалите си части, като необжалвано решенето на РРС е влязло н сила.
Решението на РОС може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните при
наличие в изискуемия се по см. на чл.280, ал.3, т.1 ГПК обжалваем интерес.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9