№ 201
гр. София, 31.01.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито
заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Иван Коев
Членове:Стефан Милев
Любомир Игнатов
като разгледа докладваното от Любомир Игнатов Въззивно частно
наказателно дело № 20211100605077 по описа за 2021 година
Производството е по реда на глава XXII във връзка с чл. 306, ал. 3 от
Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК).
Образувано е въз основа на постъпила частна жалба от ЕЛ. Д. К., адрес град София,
бул. ****, чрез упълномощения представител адвокат Ю.С., срещу определение №
20212082, постановено в закрито съдебно заседание на 16. 11. 2021 г. от Софийския районен
съд, Наказателно отделение, 102-ри състав, по н. ч. х. дело № 17892 по описа за 2018 г. С
обжалваното определение първостепенният съд е осъдил жалбоподателката ЕЛ. Д. К. да
заплати в полза и по сметка на Б.Д.Ф.-П. сумата от 1 500 лева, представляваща разноски за
процесуално представителство от защитника й пред касационната инстанция, както и сумата
в размер на 5 лева, съставляваща държавна такса за служебно издаване на изпълнителен
лист за сумата от 1 500 лева.
Жалбоподателката К. оспорва определението като неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Намира, че съдът, който може да се произнесе по въпроса за разноските по
делото по смисъла на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК всъщност е съдът, който е постановил съдебния
акт. В настоящия случай според нея това е Върховният касационен съд (ВКС). Поддържа, че
пропускът на ВКС да се произнесе с определение в частта за разноските не може да се
санира с произнасянето с определение от първоинстанционния съд. Позовава се на трайната
съдебна практика, според която решаващият съд се произнася по въпроса за разноските на
една от страните, направени пред касационната инстанция. Оспорва Б.Ф.-П. действително да
е заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лева. Добавя, че първостепенният
съд е пренебрегнал направеното от жалбоподателката възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, като се позовава на чл. 13, ал. 1, т. 2 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Иска от Софийския градски съд да
отмени обжалваното определение ведно с всички законни последици от това. Евентуално,
ако доводите й не бъдат възприети, иска от Софийския градски съд да задължи Б.Ф.-П. да
посочи платежна сметка, по която да й бъде преведена присъдената сума.
По делото е постъпило възражение от Б.Д.Ф.-П., ЕГН **********, настоящ адрес
град Паунцхаузен, ул. „****, Германия, постоянен адрес град София, бул. ****, чрез
упълномощения представител адвокат В.П., адрес град София, бул. ****, партер. Намира, че
по настоящото дело е приложима единствено нормата на чл. 190, ал. 1 НПК, според която
1
всички разноски по дела, образувани по тъжба на пострадалия, се възлагат на частния
тъжител, когато наказателното производство бъде прекратено. Намира, че произнасянето по
чл. 189 НПК, съответно по чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК е всякога възможно независимо от етапа
на производството. Поддържа, че след като ВКС е пропуснал да се произнесе по разноските,
то правилно първостепенният съд го е сторил с обжалваното определение. Оспорва
твърдението на жалбоподателката, че процедурата по издаването на изпълнителния лист не
е била спазена. Обосновава, че законът не предвижда възможност за намаляване на
адвокатското възнаграждение поради възражение за прекомерност (чл. 78, ал. 5 от
Гражданския процесуален кодекс не може да намери приложение в наказателния процес и
на основание съответното препращане по чл. 88, ал. 1 НПК), както и че в настоящия случай
заплатеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно. Твърди, че жалбоподателката
разполага с актуална банкова сметка на Б.Ф.-П.. Иска от Софийския градски съд да
отхвърли частната жалба и да остави в сила обжалваното определение. Претендира
сторените в настоящото производство разноски.
Преди провеждането на закритото заседание е постъпило и становище от
жалбоподателката по постъпилото възражение, с което се излагат допълнителни доводи към
частната жалба за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и че то не е било
действително уговорено и заплатено.
След като съобрази доводите на страните и данните по делото, Софийският
градски съд направи следните фактически и правни изводи.
Частната жалба е постъпила в законоустановения срок срещу обжалваем съдебен акт,
поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна.
Наказателното дело е било образувано по тъжба на пострадалата ЕЛ. Д. К. срещу
Б.Ф.-П. с твърдения за причиняването на лека телесна повреда, изразяваща се в
кръвонасядания на горната устна, на дясната мишница и на дясната предмишница, както и
за противозаконно оставане в чуждо (съсобствено) жилище на 28. 06. 2016 г. във връзка с
възникнал спор за наследствен недвижим имот. Първостепенният съд е постановил присъда
на 17. 09. 2020 г., с която е признал Б.Ф.-П. за виновна за посочените две престъпления,
определил е общо най-тежко наказание и я е осъдил да заплати на ЕЛ. Д. К. направените по
делото разноски в размер на 1 393 лева и 90 стотинки. Така постановената присъда е била
обжалвана и с решение № 260160, постановено на 12. 03. 2021 г. от Софийския градски съд,
Наказателно отделение, III въззивен състав, по в. н. ч. х. дело № 4153 по описа за 2020 г.,
въззивният съд е отменил присъдата и е прекратил наказателното производство при
констатация, че абсолютната наказателна давност е изтекла. Също така въззивният съд е
осъдил тъжителката да заплати на Б.Ф.-П. направените разноски в размер на 1 686 лева.
След касационно обжалване с решение № 94 от 30. 08. 2021 г., постановено от ВКС, II
наказателно отделение, по н. дело № 329 по описа за 2021 г., въззивното решение е било
оставено в сила, като ВКС е пропуснал да се произнесе по направените в производството по
касационно обжалване разноски. След съответно искане от Б.Ф.-П. е изпратил делото на
първостепенния съд, който е постановил и обжалваното определение, с което е осъдил
тъжителката да заплати на Б.Ф.-П. тези разноски.
Съдебната практика по наказателни дела на този етап приема по силата на аргумент
от авторитета, че когато касационната инстанция е пропуснала да се произнесе по
разноските в касационното производство, компетентен да се произнесе по тези разноски е
първостепенният съд (в този смисъл са определение от 27. 09. 2021 г. по н. дело № 329/2021
г. на ВКС, II наказателно отделение, и цитираното в него определение № 25 от 10. 04. 2003
г. на ВКС по н. дело № 371/2002 г., I наказателно отделение). Затова и Софийският градски
съд приема, че първата инстанция е била компетентна да се произнесе по въпроса за
разноските в касационното производство.
Разноските се присъждат с оглед изхода на производството. В дадения случай
2
касационната жалба е била подадена от тъжителката Е.К., но е била приета за неоснователна
и обжалваното въззивно решение е било оставено в сила. При това положение съгласно чл.
190, ал. 1 НПК тя трябва да бъде осъдена да заплати сторените от Б.Ф.-П. разноски в
касационното производство. За да бъдат присъдени тези разноски, нужно е по делото да има
фактически данни, че те реално са били направени. Когато става въпрос за разноски,
понесени от страната за заплащането на адвокатско възнаграждение, нужно е да е
представен договор между страната и нейния адвокат, в който да е предвидено
възнаграждение в съответен размер и начин на неговото заплащане. Освен това е
необходимо да са представени доказателства за фактическото плащане на адвокатското
възнаграждение в уговорения размер и по уговорения начин. Само при наличието на тези
данни по делото следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение (в сходен
смисъл са разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 6/2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК
на ВКС).
По въззивното дело, по което са приложени касационната жалба и отговора на
касационната жалба, е приложен също така и договор за правна защита и съдействие,
сключен между Б.Ф.-П. и адвокат В.П. (л. 92). С този договор адвокат П. е поела
задължението да окаже правна защита и съдействие на Б.Ф.-П. в касационното
производство, а Б.Ф.-П. е поела задължението да заплати на адвокат П. възнаграждение в
размер на 1 500 лева, платимо в брой. Самият договор инкорпорира и разписка, подписана
от кредитора адвокат П., според която възнаграждението е било изплатено в брой. При това
положение следва да се приеме, че Б.Ф.-П. действително е направила разноски в
касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лева.
Изложените от жалбоподателката доводи, че Б.Ф.-П. не е била в България към датата на
подписването на договора, инкорпориращ и разписка, не могат да бъдат изследвани в
рамките на настоящото производство. Дори и посочената в договора-разписка дата 18. 03.
2021 г. да е недостоверна, доколкото договорът-разписка е подписан от страните и е
представен с отговора на касационната жалба, постъпил на регистратурата на въззивния съд
на 31. 03. 2021 г., то следва да се приеме, че адвокатското възнаграждение е било уговорено
и заплатено най-късно на 31. 03. 2021 г.
Софийският градски съд приема, че производството по наказателното дело не
представя особена фактическа и правна сложност. Въпреки това уговореното и заплатено
адвокатско възнаграждение за касационното производство не подлежи на редуциране като
прекомерно, защото наказателният съд не разполага със съответни правомощия.
Правомощията на държавните органи са изчерпателно уредени в закона и не могат да бъдат
извличани по тълкувателен път или чрез аналогия. НПК не предвижда възможност съдът да
намалява прекомерното адвокатско възнаграждение. Действително, чл. 88, ал. 1 НПК
субсидиарно препраща към Гражданския процесуален кодекс (включително и към чл. 78, ал.
5 от последния нормативен акт), но видно от текста на закона препращането е ограничено за
целите на разглеждането и произнасянето по приетия за съвместно разглеждане в
наказателния процес граждански иск. А в настоящия случай предявеният от тъжителката
граждански иск не е бил приет за съвместно разглеждане в рамките на наказателния процес.
В сходен смисъл е и съдебната практика (решение № 163 от 13. 04. 2010 г. на ВКС по н.
дело № 14/2010 г., I наказателно отделение).
По същата логика съдът не разполага със законово правомощие да задължи която и да
е от страните в наказателния процес да посочи платежна сметка.
Във връзка с доводите за издаването на изпълнителния лист трябва да се отбележи
следното. Страните неправилно смесват изпълнителния лист за разноските, които е
присъдил въззивният съд, с изпълнителния лист за разноските за касационното
производство, които се присъждат с обжалваното определение. С осъждането на
жалбоподателката да заплати държавна такса за издаването на последния изпълнителен лист
3
контролираният съд не е допуснал нарушение на закона. Напротив, той го е приложил (чл.
190, ал. 2 НПК).
При това положение частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение
следва да бъде потвърдено. Въпреки този изход на делото обаче Софийският градски съд
намира, че не следва да присъжда претендираните от Б.Ф.-П. за настоящото производство
разноски, макар и да са представени доказателства за сключването на нов договор за правна
защита и съдействие и за заплащането на ново адвокатско възнаграждение. Това е така,
защото настоящото производство няма самостоятелно юридическо битие, а е функционална
последица от производството пред касационната инстанция. Затова и разноските за него
трябва да се приемат за сторени с плащането на адвокатското възнаграждение за
касационното производство в размер на 1 500 лева. Разноски в производство по разноски не
се присъждат. В сходен смисъл е трайната съдебна практика по граждански и търговски
дела (определение № 296 от 15. 08. 2017 г. на ВКС по ч. гр. дело № 1758/2017 г., III г. о.).
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 20212082, постановено в закрито съдебно
заседание на 16. 11. 2021 г. от Софийския районен съд, Наказателно отделение, 102-ри
състав, по н. ч. х. дело № 17892 по описа за 2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4