РЕШЕНИЕ
№
гр.
София, 02.04.2024 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-В
въззивен състав, в публичното заседание на първи март
през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ И.
ГЕОРГИ СТОЕВ
при
секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Георги Стоев в.гр.д.
№ 11290 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
С
Решение № 79461/30.04.2020 г., постановено по гр.д. № 87786/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, 26 състав, е уважен предявения от И.Ж.И., ЕГН **********,
срещу М.С.К., ЕГН **********, отрицателен установителен иск по реда на чл. 124 ГПК. Признато е за установено, че ответникът не притежава правото на
собственост върху складови помещения в сутерена на сграда с идентификатор
68134.1942.205.1 по плана на град София, представляващи склад от 15,09 кв.м., складово помещение под стълби от 3.50 кв.м.,
склад от 4,92 кв.м., санитарно помещение с предверие от 3,34 кв.м., коридор от
7,31 кв.м., входно антре от 4.62 кв.м., които са обект на прехвърлителна сделка,
обективирана в Нотариален акт № 21, том II, рег № 5166, дело 186/2017 г. Първоинстанционният съд се е
произнесъл по дължимостта на сторените съдебни разноски на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК.
Производството
е образувано по въззивна жалба № 5064983/03.06.2020 г., подадена от ответницата,
с която е обжалвано изцяло първоинстанционното решение. Въззивникът навежда оплаквания
за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на
процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни
факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие
на материалния закон. Излага правни доводи за недопустимост на
първоинстанционното решение, тъй като ищецът не е доказал фактите от които
произтича правния му интерес от предявяването на иска. Счита се, че не
съществува конкуренция между правата на страните, доколкото не е налице
идентичност между обектите, описани в придобивните основания, които легитимират
ищеца и ответника като носители на вещни права. Претендира разноски.
В
срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца с който се
излагат доводи за нейната неоснователност и недоказаност. Моли да се постанови
решение, с което да се отхвърли въззивната жалба, респективно да се потвърди
първоинстанционния акт, и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.
Постъпил
е отговор на въззивната жалбжа и от третото лице помагач от страна на ищеца. Моли
да се постанови решение, с което да се отхвърли въззивната жалба и да се
потвърди първоинстанционния акт.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за
установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Въззивният съд съгласно
чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения
за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до
неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на
въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от
страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост,
а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно.
По допустимостта на иска.
Съгласно
диспозитивното начало в гражданския процес, ищецът може да определи предмета,
обема и вида на търсената защита на засегнатото материално право от възникналия
правен спор. Процесуалните предпоставки като условия за допустимост на иска,
обуславят допустимостта на процеса, а с това и правото и задължението на съда
да разгледа и реши по същество правния спор между страните. За наличието на правен интерес, като абсолютна
процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, се прави извод от
конкретните обстоятелства на правния спор, т.е. от начина по който се засягат
правните сфери на страните, съгласно изложените твърдения – в този смисъл
мотивите на Тълкувателно решение №
1/2019г. по т.д. 1/2017 г. ОСГТК на ВКС. Когато правният спор се
изразява единствено в застрашаване на правото на ищеца, защитата се
изчерпва със силата на пресъдено нещо, с която спорното право се потвърждава
при положителен установителен иск или отрича в хипотезата на отрицателен
установителен иск. Ако съсобственикът реши да защити своето право чрез отрицателен
установителен иск, то предмет на делото не е претендираното от него материално
субективно право на собственост, а отричаното право на собственост ответника.
Твърдяното от ищеца субективно право остава извън предмета на делото, като
установяването му е условие за допустимост на иска. В мотивите на Тълкувателно решение № 8/ 27.11.2013 г. по
тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС, се прие че в „процеса относно процеса“, т.е.
при проверка дали исковото процесуално правоотношение е възникнало валидно,
следва да бъде установено материалното право на ищеца (когато основава правния си интерес на свое вещно право, засегнато от
правния спор), чрез доказване на фактите, от които произтича, за да бъде процесът
допустим. Но тъй като правото на ищеца, засегнато от правния спор, стои извън
предмета на делото, то при уважаването на иска, същото няма да се ползва от
силата на пресъдено нещо. Ако се установи, че ищецът има правен интерес, то
ответникът в условията на пълно и главно доказване следва да установи
съществуването на своето право до момента на приключване на съдебното дирене,
чрез доказване на фактите, от които то произтича. С уважаването на отрицателния
установителен иск ще се сложи край на правния спор, като със сила на пресъдено
нещо ще се отрече съществуването на претендираното от ответника право.
В
конкретния случай ищецът твърди, че е придобил собствеността върху процесните
обекти, вследствие на транслативна сделка – договор за дарение, обективиран в
Нотариален акт № 90, том V, рег. №
13279, дело № 785 от 2006 г., с който акт родителите на ищеца ( Ж.Д.И. и Л.Г.И.)
му прехвърлят безвъзмездно правото на собственост върху ½ идеална част
от дворното място и правото на собственост върху целия първи етаж от триетажна жилищна сграда с идентификатор 68134.1942.205.1
по плана на гр. София, ведно с Мазе от 4
стаи и площ от 106 кв.м., находящо се в описаната сграда. Правният спор се изразява в това, че
ответникът се легитимира, съгласно Нотариален акт за покупко-продажба № 21, том
II, рег. № 5166, дело 186 от 2017 г.,
като титуляр на правото на собственост върху процесните обекти, а именно склад
от 15,09 кв.м., складово помещение под стълби от 3.50 кв.м., склад от 4,92
кв.м., санитарно помещение с предверие от 3,34 кв.м., коридор от 7,31 кв.м.,
входно антре от 4.62 кв.м, които помещения се намират в подземния етаж на
описаната по-горе сграда, т.е. в мазето, което макар и описано по различен
начин, е прехвърлено на ответника с договора за дарение от 2006 г. Следователно
материалното правото на ищеца е оспорено,
т.е. правният спор се изразява в застрашаване на правото на ищеца и същия има
правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, при
уважаването на който да се отрече съществуването на правото на собственост на
ответника върху процесните помещения в сутеренния етаж.
От
изслушаните в хода на съдебното дирене пред първа инстанция заключения на
съдебно-техническа експертиза и допълнителната такава се установява, че 1) общата полезна площ на сутерена на сградата (без да се
включва стълбището) е 77,08 кв.м., а самата складова, т.е. използваема площ, е
46,41 кв.м., като е изготвена комбинирана скица (стр. 200 и стр. 124 от
първоинстанционното дело) от която е видно местоположението и площта на
помещенията; 2) първоначално
предназначението на помещенията в сутерена е било за изби (вж. стр. 142 от първоинстанционното дело), като в
проекта от 1981 г. помещенията са отбелязани като сутерен с изключение на
помещение № 7, което е отбелязано като котелно; 3) след 1981 г. е изграден вход към сутерена от северната част на
сградата, като е обособено входно антре (№ 2 и № 6 от скицата на стр. 200),
което се свързва с коридора (№ 5) и помещението под стълбите (№10); 4) като достъпът до всички помещения в
сутерена на сградата се осъществява, именно от входното антре и коридора.
Вещото лице в своите две заключения по назначените експертизи констатира, че
има разминаване в описанието на процесните помещения, т.е. нито в придобивния
акт на ищеца, нито в придобивния акт на праводателя на ответника са записани по
начина, по който са индивидуализирани в нотариалния акт за продажба от 2017 г,
с който са прехвърлени процесните помещения. Въпреки това от събрания
доказателствен материал – писмени доказателства, заключения по СТЕ, включително
свидетелските показания на Н.И.(стр. 215), К.Г. (стр. 216) и С.К.(стр.217), настоящия
съдебен състав констатира идентичност между описаните помещения, като приема, че
се касае за сутеренния етаж, разположен под жилищна сграда от три етажа с
идентификатор 68134.1942.205.1 по плана на гр. София, находяща се в гр. София,
кв. Бояна, ул*********. Следователно възражението
за недопустимост на решението следва да бъде оставено без уважение, т.е. налице
е правен спор относно правото на собственост за част от обектите в сутеренния
етаж на жилищната сграда, а именно описани по скицата на стр. 200 от
първоинстанционното решение – (обект № 1) склад от 15,09 кв.м.; ( обект
№ 10) складово помещение под стълби от 3.50 кв.м.; (обект № 3) склад
от 4,92 кв.м., (обект № 4) санитарно помещение с предверие от 3,34
кв.м., (обект № 5) коридор от 7,31 кв.м., ( обект № 2 + обект № 6)
входно антре от 4.62 кв.м., които обекти ищецът твърди, че е придобил въз
основа на договор за дарение от 2006 г. Допълнително следва да се отбележи, че
площта не е единствен индивидуализиращ белег, поради което разминаване
единствено в площта на помещения не може да доведе до извод за неидентичност на
спорните обекти.
По основателността на иска.
Предмет
на делото е отричаното от ищеца, респективно претендираното от ответника
субективно материално право на собственост върху описаните по-горе помещения в
сутеренния етаж на триетажна къща, находяща се в гр. София, кв. Бояна, ул*********.
От
анализа на събрания доказателствен материал се установява, а и между страните
не се спори, че първият етаж от
жилищната сграда е собственост на ищеца, а вторият
етаж и третият полуетаж се
притежават от ответницата. Поради което съдът приема, че сградата се намира в
режим на етажна собственост по смисъла
на чл. 37 ЗС, доколкото са налице поне два самостоятелни обекта на правото,
собственост на различни субекти.
Ответникът
излага твърдения, че е придобил процесните помещения в сутеренния етаж по
силата на 1 ) транслативна сделка, сключена с С.К.и
обективирана в Нотариален акт за покупко-продажба № 21, том II, рег. № 5166, дело 186 от 2017 г., 2) в условията на евентуалност е излагат
твърдения, че правото на собственост върху процесните обекти е придобито въз
основа на давностно владение продължило повече от 10 г.Твърди се, че
ответницата е присъединила своето владение (установено на 07.06.2017 г.) към
това на своята баба и праводател – св. С.К., която е упражнявала владение в
периода от 1974 г. до 2017 г. Счита, че пристройката към сградата е владяна от
праводателя й в периода от 1970 г. до 2002 г., въпреки че през 1992 г. е
осъществена разпоредителна сделка в полза на праводателите на ищеца.
Преди
всичко следва да се уточни, че така индивидуализирани помещенията в сутеренния
етаж не могат да бъдат самостоятелен
обект на вещни права, т.е. годен предмет на сделка по смисъла на чл. 26,
ал. 2, пр. 1 in fine ЗЗД, поради
правна невъзможност на предмета. От което следва, че процесните помещения не
могат да бъдат прехвърлени в патримониума на ищеца, чрез договора за продажба
от 2017 г. Предметът на сделката се свързва с обекта на
правоотношението, към което е насочено поведението на страните по сделката.
Предмет на сделката са вещи, действия, бездействия, нематериални правни и
имуществени блага. Ако към момента на постигне на съгласието, предметът е
фактически или правно невъзможен, сделката е нищожна поради невъзможен предмет. Правната невъзможност на
предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него
съществува непреодолима правна пречка. Правната пречка може да се изразява в
нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването
на обекта.
Съгласно
Тълкувателно решение 3/2016 г. по
тълк.д. 3/2014 г., ОСГТК на ВКС правна невъзможност за обособяване на
реално определена част от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти) е
налице, когато при сключване на сделката съществува непреодолима правна пречка
да бъде одобрен инвестиционен проект за обособяване на тази част. Съгласно
нормата на чл. 202 ЗУТ при транслативни сделки с предмет реално обособени части
от самостоятелен обект на правото (жилище или друг обект) е необходимо същите
да съответстват на одобрените инвестиционни проекти. Целта на изискването за
одобряване на инвестиционен проект при прехвърлянето на реално определена част
е прехвърляната част и останалата част да съответстват на техническите правила
и норми. Разпоредбата на чл. 202 ЗУТ не въздига инвестиционния проект като
елемент, определящ съдържанието на правните последици, а като елемент, чието
проявление е необходимо, за да се осъществи правното действие на сделката. Това
се извежда от съдържанието на правната норма, която поставя изискване прехвърляната
реално определена част да отговаря на одобрен инвестиционен проект, т.е. на
изискванията за самостоятелен обект на право на собственост или придаване
към друг самостоятелен обект на право на собственост, без да определя поредност
между сключването на сделката и одобряването на проекта.
Вещото
лице, при зашитата на своето заключение в хода на откритото съдебно заседание,
(стр. 146 от първоинстанционното дело) уточнява че процесните помещения в
сутерена не притежават белезите на
самостоятелен обект на правото. Следователно също така не отговорят и на
критериите за жилище по смисъла на § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ вр. чл. 40 ЗУТ, нямат
необходимата височина на помещенията, нормативно предвидената дневна светлина,
както и функционално предназначение. Намират се подземен етаж – § 5, т. 48 от
ДР на ЗУТ и въпреки че фактически се ползват за жилищни нужди от св. С.К.(праводател
на ответника по договора за продажба от 2017 г.), то същите представляват
складови помещения към самостоятелните обекти в сградата. Съгласно Наредба № 7 за правила и нормативи за устройство на отделните видове
територии и устройствени зони е предвидено нормативно изискване за светла
височина на жилищните помещения в новите сгради, която трябва да бъде най-
малко 2.60 м. Тези изисквания са императивни, затова се приема, че
сгради или части от сгради, които нямат необходимите по вид помещения или не
отговарят на изискванията за минимална височина на жилищните помещения, не
представляват годен обект на правото на собственост, поради което не могат
да се придобиват по давност. Такива минимални изисквания към жилищните имоти
съдържат и действащите преди ЗУТ благоустройствени закони-чл. 209 от Закона за
благоустройството на населените места от 1941 г. /отм./; чл. 38 от Строителните
правила и норми от 1959 г. / отм. 1977 г. /; чл. 35 от Наредба № 5 за правила и
норми по териториално и селищно устройство от 1977 г.; чл. 93 от Наредба № 5 от
17.05.1995 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство /отм./;
Наредба № 5 за правила и нормативи за устройство на територията от 2001 г.
Приобщените
като писмени доказателства архитектурни проекти от 1981 г. според вещото лице не са се реализирали, т.е. фактическото
състояние не отговоря на предвиденото в тях. От заключението по допусната
допълнителна СТЕ (стр. 194 от първоинстанционното дело) се установява, че
входът към сутерена е бил от към стълбището на сградата, където впоследствие е
изграден санитарен възел (обект № 4 от скицата на стр. 200), а понастоящем
входа е от към обект № 2 от същата скица, който е изграден без да са налице
необходимите строителна книжа. От Решение - 03.04.2009 г. по адм.д. № 5239/2008
г. се установява, че вътрешното преустройство по смяна на входа към подземния
етаж се е осъществило през 1983 г. в отклонение от предвидения проект, като
според съдебния състав са налице условията на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ строежът
да бъде постановен под категорията „търпим строеж“, съответно се приема, че не
подлежи на премахване.
Като междинен извод от анализа
на целия събран доказателствен материал се установява, че процесните помещения
в сутерена не представляват самостоятелен обект на правото нито в своята
съвкупност, нито самостоятелно, поради което ответницата няма как да придобие вещни права въз основа на нищожен договор –
чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД. Същите помещения имат статут на принадлежност по
смисъла на чл. 98 ЗС към самостоятелните обекти в сградата.
Съгласно
чл. 40 ЗУТ - всяко жилище трябва да има самостоятелен вход, най-малко едно
жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може
да бъде в жилището или извън него. За принадлежностите, като складовите
помещения, се прилага чл. 98 ЗС / в
този смисъл Решение № 172 от 12.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1167/2015 г., I
г. о./ Затова и непрехвърлените
/неописаните изрично в НА/ складове помещения се считат прехвърлени ако не
принадлежат към друг самостоятелен обект или не са самостоятелен обект на
правото на собственост. Следователно складовите помещения в тавана или
сутеренния етаж като принадлежност следват собствеността на главната вещ,
т.е. съответното жилище, представляващо самостоятелен обект на правото. В този
смисъл е константната практика на ВКС - ТР № 44/71 г. на ОСГК на ВС, решение №
50 от 08.07.2020 г. по гр.д. № 2139/2019 г. на ІІ г.о., решение № 24 от
27.04.2020 г. по гр.д. № 1919/2020 г. на ВКС, І г.о, решение № 34 от 02.03.2020
г. по гр.д. № 1282/2019 г. на І г.о. и
др.
От
казаното следва, че за да се установи кому принадлежи собствеността върху
процесните помещения е необходимо темпорално да се изследва въпроса във връзка
с обособяването и прехвърлянето на различните етажи от жилищната сграда.
С
Решение № 218/01.10.1975 г. по дело № 4261/1974 г. на СРС за извършване на
делба в дял на С.К.(баба на главните страни по делото) е поставено жилище,
построено в северната част от
старата къща, състоящо се от кухня, сервизни помещения и изба под помещенията, свързано
с пристройката към старата къща, която пристройка е била собственост на С.К.и
е изключена от делбата.
С
Нотариален акт № 74, том Х, дело № 1963/92
г. С.К.и Д.К.(баба и дядо на ищеца и ответницата) прехвърлят на Ж.И. (баща
на ищеца и трето лице помагач в настоящето дело) собствеността върху
самостоятелно жилище, построено в северната
част от старата къща, състоящо се от една стая, кухня, антре и изба под тях, свързано с пристройката към
старата къща.
С
Нотариален акт № 114, том IV, рег №
111968. Дело 614 от 2006 г. е извършен договор за замяна по смисъла на чл.
222 ЗЗД, с който И.К. и съпругът й С.К.(родителите на ответницата) прехвърлят
на Ж.И. и съпругата му Л.И.(родителите на ищеца) правото на собственост върху
самостоятелно жилище, обособено в южната
част на старата къща, състоящо се от две стаи, коридор и изба под тези помещения. В замяна
родителите на ищеца прехвърлят на родилите на ответницата третия полуетаж от
процесната триетажна къща. Вторият етаж е придобит от ответницата вследствие на
реализирано право на строеж, което в случая не е спорно и се отбелязва за
пълнота на изложението. Следователно с настъпването на транслативния ефект на
договора за замяна родителите на ищеца
придобиват правото на собственост върху целия първи етаж от жилищната сграда,
ведно с двете изби под северната и южната част от първия етаж, както и върху пристройката, която е функционално свързана със северната чат от
първия етаж и се ползва за котелно
(обект № 7 от скицата на стр. 200). Съгласно допълнителното заключение на
вещото лице обект 7 още с проекта от
1981 г. е предвидено да се ползва като котелно помещение. След извършен оглед
вещото лице установява, че същото помещение е функционално свързано, т.е. служи
за отопление единствено на първия и
приземния етаж и по никакъв начин не обслужва втория или третия полуетаж.
С
договор за дарение оебективиран в Нотариален акт № 90, том V, рег. № 13279, дело № 785 от 2006 г., родителите на
ищеца ( Ж.Д.И. и Л.Г.И.) му прехвърлят безвъзмездно правото на собственост
върху ½ идеална част от дворното място и правото на собственост върху целия първи етаж от триетажна жилищна
сграда с идентификатор 68134.1942.205.1 по плана на гр. София, ведно с Мазе от 4 стаи и площ от 106
кв.м., находящо се в описаната сграда, т.е. правата, които са придобили с
описаните актове от 1992 г. и 2006 г.
С
Решение от 16.05.2011 г. по гр.д. № 413/2011 г. на Софийски градски съд (влязло
в сила), е признато за установено в отношения между И.И. (настоящия ищец) и М.К.
(настоящия ответник), че последната притежава правото на собственост върху
мазе-изба в приземен етаж с площ от 13,68 кв.м., при съседи на мазето: от
запад-стълбище, от север коридор, от изток маза-изба, от юг дворното място,
като към заключението е изготвена скица, приложена по настоящето дело на стр.
35. При съпоставка с изготвената комбинира скица от вещото лице по настоящия
правен спор се установява, че обектът,
спрямо който е налице разрешен спор със сила на пресъдено нещо е отбелязан като
склад № 9, до който понастоящем няма нормален достъп, тъй като вратата към
помещението е зазидана. От анализа на събрания доказателствен материал се
установява, че това е една от двете изби, разположени в южната част на
сградата. С договора за замяна от 2006 г. в патримониума на родителите на ищеца
е преминало единствено собствеността върху изба № 8, която понастоящем се
ползва за гараж, докато изба № 9 е принадлежност към втория и третия полуетаж
от процесната сграда.
Настоящият
състав приема за установено, че процесните спорни помещения се намират под
северната част на първия етаж и са преминали в патримониума на праводателите на
ищеца по силата на договор за гледане и издръжка, обективиран в Нотариален акт
№ 74, том Х, дело № 1963/92 г., като впоследствие с договора за дарение от 2006
г. същите преминават в собственост на ищеца т.е. склад № 1 и обособените
по-късно, в отклонение на проекта от 1981 г., помещения № 4, № 3 и № 10 от скицата.
Пристройката,
която има предназначение на котелно помещение (№7), също е преминала към
патримониума на праводателите ищеца по силата на чл. 98 ЗС, като принадлежност, която следва главната вещ, която към
тогавашния момент е била северната част на първия етаж. В този смисъл виж Решение № 100 от 25.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4966/2013 г., I г. о.
Обектите
посочени като № 2, № 6 и № 5 представляват общи
части по смисъла на чл. 38 ЗС и не могат да се придобиват самостоятелно по
давност, нито чрез правна сделка. По силата на закона те се разпределят към
самостоятелните обекти в сградата и не могат да се притежават отделно от тях.
Същите са общи части по своето естество
и са функционално свързани с помещенията в сутерена и осигурят нормалния достъп
до тях, т.е. не могат да се придобиват по давност, тъй като не са обособени и
не могат да се обособят като самостоятелни обекти на собственост съгласно
изискванията на действащите строителни правила и норми.
Относно
въведения в условията на евентуалност от ответника правопораждащ фактически
състав на отричаното право. Настоящият състав приема, че е допустимо правото на
собственост върху складово помещение в
избения или таванския етаж в сградата да се придобие по давност от
владелец, който 1) притежава
самостоятелен обект в сградата, 2) и
при условие, че то не е единственото складово помещение за друг самостоятелен
обект в същата сграда, за който законът задължително предвижда изискване да има
такова помещение /решение № 1368 от 03.12.2008 г. по гр.д. № 4834/2007 г. на І.
г.о., решение № 1266 от 07.07.1995 г. по гр.д. № 1439/1994 г. на І. г.о.,
решение № 81 от 04.04.2014 г. по гр.д. № 5556/2013 г. на І г.о. , решение № 394
от 22.10.2010 г., решение № 99 от 20.07.2011 г. по гр.д. № 827/2010 г. на ІІ
г.о./ Праводателката на ищцата след 1992 г. не притежава самостоятелен обект в
процесната сграда, тъй като е прехвърлила всичко което притежава на своите
деца, поради което същата не може да придобие по давност някое от помещенията,
разположени в сутерения етаж. От което следва, че С.К.не е придобила правото на
собственост върху процесните помещения, доколкото те не представляват
самостоятелен обект на вещни права и същата не притежава право на собственост
върху друг самостоятелен обект в сградата, доколкото това би обусловило
прилагането на изключението посочено в практиката на ВКС.
След
анализ на свидетелските показания на Т.,К., Г. и И. настоящият състав приема,
че упражняваната от С.К.фактическа власт върху процесните помещения в сутерена не може да се квалифицира като владение по смисъла на чл. 68 ЗС. Владението представлява фактическо
състояние, което се характеризира с упражняване на фактическа власт (corpus)
върху определена вещ,
която владелецът държи лично или чрез другиго като своя (animus
domini, animus rem sibi habendi). Кумулативно с двата признака, под влиянието на чл. 302
ЗИСС(отм.), в съдебната практика се приема, че владението следва да бъде постоянно,
непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно. (Решение № 705 от 29.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1744/2009
г., I г. о., ГК) Намерението
на владелеца да държи вещта като своя се изявява чрез извършваните от него
действия, които по съдържание и обем трябва да съответстват на правото на
собственост /или на друго вещно право/ върху вещта. Тези действия трябва да са
от такъв характер, че да не оставят съмнение, че владелецът счита себе си за
собственик и отрича правата на други лица върху същата вещ. ( Решение № 453 от
29.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1248/2011 г.) За да
настъпят правните последици от придобивната давност следва владението да бъде явно, т.е. фактическата власт да
се упражнява чрез действия, от които всеки заинтересован може да формира
обоснован извод, че владелецът е собственик на вещта или се счита за такъв. От
събрания доказателствен материал не се установява да са извършвани подобни
действия, а напротив установява се, включително от показанията наК., че ищецът
е извършил основен ремонт на помещенията в приземния етаж, които тя ползва за
жилищни нужди, както и че същите паралелно се ползват от семейството на ищеца
като склад, каквото им е предназначението. Следователно в полза на
праводателката на ответницата никога не е започвал да тече давностния срок за
придобиване на правото на собственост, доколкото упражняваната фактическа власт
върху процесните помещения не осъществява фактическия състав на владението по
смисъла на чл. 68 ЗС. Поради което въведения довод, че ответницата е
присъединила към своето владение това на праводателката си е изцяло
неоснователен, доколкото въобще не е се установява помещенията да са ползвани с
намерение за своене. С.К.упражнява фактическа власт върху процесните
помещения със съгласието /мълчаливо или изрично/ на собственика им – ищецът по
настоящето дело.
Ищецът
в условията на пълно и главно доказване успя да установи осъществяването на
правопораждащия субективното материално право на собственост фактически състав,
обуславящ правния му интерес от предявяването на процесния отрицателен
установителен иск.
Ответникът
не установи в условията на пълно и главно доказване фактите, включени в
твърдения от него правопораждащи фактически състав на отричаното от ищеца,
респективно на претендираното от него право на собственост върху процесните
помещения, поради което отрицателния установителен иск следва да бъде уважен.
На
основание чл. 271, ал. 1, пр. I ГПК първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено като правилно.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото отговорността за
разноски е на въззивника. Право на разноски имат въззиваемата страна, която е
представила доказателства за сторени такива в размер на 1440 лева.
Така мотивиран Софийски градски съд:
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 79461/30.04.2020 г., постановено по гр.д.
№ 87786/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 26 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, М.С.К., ЕГН **********
да заплати на И.Ж.И., ЕГН **********, сумата от 1440 лева, представляваща сторените пред въззивната инстанция
съдебни разноски.
Решението е постановени при участието
на Жоро И. в качеството му на трето лице
помагач.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен
срок от връчването му пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.