Решение по дело №551/2019 на Окръжен съд - Плевен

Номер на акта: 503
Дата: 15 ноември 2019 г.
Съдия: Силвия Цветкова Кръстева
Дело: 20194400500551
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 19 юли 2019 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

 

                                  15.11. 2019г.    гр.Плевен

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛЕВЕНСКИЯТ  ОКРЪЖЕН СЪД   ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ

ПЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

на  шестнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година

В публичното заседание в следния състав:

                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИЛВИЯ КРЪСТЕВА

                                   ЧЛЕНОВЕ:1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА

                                                         2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА

 

Секретар  ИВАЙЛО ЦВЕТКОВ

Прокурор …………………

като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ

В.ГР.Д. №551  по описа за 2019 год.

              ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.                  

 

      Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд- гр.Плевен е образувано на основание въззивна жалба  от И.И.К. с ЕГН********** срещу Решение № 1104/ 11. 06. 2019 г. по гр. д. №516/ 2019 г. по описа на Плевенския районен съд.

       Въззивният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.С въззивната жалба е отправено искане за отмяна на решението  на районния съд като  неправилно и незаконосъобразно  , като бъде уважен предявеният иск  с правно основание чл. 59 ЗЗД да размера на сумата от 504 лв. Отправено е искане за допускане до разпит като свидетели на родителите на въззивника досежно обстоятелството, че държи ключовете от избеното помещение, предадени от неговите родители.

     Въззиваемата страна  „ ********“ ЕАД е изразила становище, че въззивната жалба е недопустима, съответно неоснователна и следва решението в обжалваната част да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

     ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 от ГПК при съответно прилагане на чл.262 от ГПК, установи следното:

     Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

    С  обжалваното решение районният съд  е отхвърлил предявения от И.И.К., с ЕГН **********,*** против "********, със седалище и адрес на управление гр.**********, ЕИК ******* иск с правно основание чл.59 ЗЗД ответника да бъде осъден да плати на  ищеца сумата от 1250,00 лв., в едно със законната лихва върху сумата от от 16.01.2019г. до окончателното ѝ изплащане, представляваща обезщетение за лишаване от ползването за периода от 16.12.2016г. до 16.01.2019г. на следния недвижим имот: Избено помещение № 4 с полезна площ от 14,18 кв.м. при съседи изток-перално помещение, запад-двор, север-улица, юг-маза 6, прилежащо към  Апартамент № 4, находящ се в гр.**********, като неоснователен и недоказан.

С решението на основание чл.78, ал.3 ГПК, И.И.К., с ЕГН **********,*** да плати на  "********, със седалище и адрес на управление гр.**********, ЕИК ******, направените деловодни разноски в размер на 100,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

За да постанови съдебния си акт районният съд въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че въззивникът е придобил правото на собственост върху процесното жилище ведно с избеното помещение, в което е  монтирана абонатната станция, но тъй като прехвърлителите са си запазили правото на ползване върху имота докато са живи, то искът с правно основание чл. 59, ал.1 ЗЗД се явява неоснователен, тъй като ищецът не доказал правото си на ползване , съответно неоснователното лишаване на същия от правото на ползване, за да възникне и правото му да претендира обезщетение по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Въз основа на тези правни изводи съдът е отхвърлил предявения иск като неоснователен и недоказан.

Въззивният съд счита, че решението на районния съд следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, но следва да бъдат изложени и допълнителни мотиви по съществото на спора.

От доказателствата по делото става ясно, че в избеното помещение на въззивника е монтирана абонатна станция на топлофикационно дружество, която е била към момента на придобиване на жилището и избеното помещение от въззивника и към настоящия момент. Въззивникът претендира за обезщетение за неоснователно обогатяване на въззиваемия  за периода от 15.12.2016 г. до 15. 01. 2019 г. общо в размер на 1250 лв.

Съгласно разпоредбата на чл. 67, ал. 3 (изм. И доп. – ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17. 07. 2012 г.) операторите на преносни разпределителни мрежи ползват безвъзмездно части от сгради и прилежащите им поземлени имоти за монтиране на средства за измерване и други съоръжения, свързани с доставката на електрическа и топлинна енергия и природен газ. С текста на ал. 4 от цитираната разпоредба е дадена възможност на собствениците на имотите да претендират за обезщетение за нанесени щети. Следователно с разпоредбата на чл. 67, ал.4 ЗЕ  е възможно да бъде предявен иск за обезщетение от деликт, но не и да се претендира за обезщетение от неоснователно обогатяване, какъвто е искът с правно основание чл. 59 ЗЗД.

От доказателствата по делото става ясно, че  не са налице настъпили щети от монтирането на абонатната станция в избеното помещение на въззивника, като  претенциите на същия са затова, че не може да ползва помещението по предназначение заради монтираната абонатна станция. В този случай освен мотивите на районния съд затова, че въззивникът не е лишен от право на ползване на избеното помещение, тъй като такова същият не притежава до смъртта на прехвърлителите по силата на договора за покупко- продажба  между страните, следва да се съобразят и разпоредбите на ЗЕ, които не предвиждат възможност собствениците на помещенията по чл. 67, ал.1- 3 ЗЕ да претендират за обезщетения при основателно обогатяване, а само за обезщетение при настъпили щети в помещенията. В този смисъл  са и Решение № 1202 от 24. 02. 2014 г. на СГС по в. гр. д. № 4552/ 2013 г., в което е постановено, че не следва да се приема възражението на жалбоподателя, че съобразно с чл. 67, ал.4 ЗЕ му се дължи обезщетение за времето, през което е ползван имота (  при предявен иск по чл. 59 ЗЗД), тъй като собствениците по чл. 67, ал.1-3 ЗЕ имат право на обезщетение само за нанесените щети върху имота при използването му, а по делото такива не се доказват и претендират. Аналогично е разрешението на спора и в Решение № 47191 от 08.10. 2018 г. на СРС по гр. д. № 52173/ 2015 г. по описа на същия съд.

По изложените съображения въззивният съд счита, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 вр. чл.273 ГПК въззивникът следва да заплати на въззиваемия направените по делото разноски в размер на 200 лева за юрисконсултско възнаграждение.

По изложените съображения и на основание чл.271, ал.1, пр.1 ГПК, V граждански въззивен състав

 

 

 

                                Р     Е     Ш     И     :

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО Решение № 1104/ 11. 06. 2019 г. по гр. д. №516/ 2019 г. по описа на Плевенския районен съд.

 

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 вр. чл.273 ГПК И.И.К. с ЕГН********** да заплати на „********“ЕАД с ЕИК*****направените по делото разноски  във въззивното производство в размер на 200 лева за юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО на основание чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                              ЧЛЕНОВЕ :