№ 6976
гр. София, 17.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Г.
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело №
20241100501278 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 20.12.2023г., постановено по гр.д. № 41683/2023г. по описа
на СРС, ГО, 33 състав, са отхвърлени предявените от И. М. П. и В. П. Г. срещу
„Топлофикация София“ ЕАД отрицателни установителни искове по чл. 439
ГПК за признаване на установено по отношение на ответника, че всяка от
ищците не му дължи по ½ част от следните суми: от сумата в общ размер на 1
366, 27 лева, представляваща главница за доставена топлинна енергия за
периода от 01.02.2010г. до 30.04.2012г., ведно със законната лихва, считано от
25.06.2013г. до окончателното изплащане на вземането, както и от сумата в
общ размер от 276, 40 лева, представляваща обезщетение за забава за периода
от 31.03.2010г. до 04.06.2013г., за които суми е издаден изпълнителен лист от
02.12.2014г. по ч.гр.д. №10745/2013 г., по описа на СРС срещу техния
наследодател В.С.Г., починала на 03.03.2023 г.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата И. М. П., в
която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.
1
Твърди, че съдът неправилно е приел, че молбата на взискателя за извършване
на опис на движими вещи, както и насрочването на опис на движими вещи,
представляват действия, които са годни да прекъснат течението на
погасителната давност. Счита, че погасителната давност в изпълнителния
процес се прекъсва с предприемането на действия за принудително
изпълнение, а не с факта на отправено от взискателя искане за тяхното
извършване. Освен това са развити подробни съображения, че според
задължителните разяснения по ТР №2/26.05.2015г. на ОСГТК на ВКС,
изпълнителното действие, което прекъсва давността е извършването на опис и
оценка на вещ, а не тяхното насрочване. В този смисъл навежда доводи, че
изпращането на съобщения до длъжника за насрочване на опис не
представлява действие, което прекъсва давността в изпълнителния процес. По
тези съображения счита, че последното валидно изпълнително действие е
налагането на запор върху банковите сметки на наследодателката на
въззивницата, извършено на 24.07.2017г., като след тази дата и в рамките на
петгодишния давностен срок не са били извършвани други изпълнителни
действия, прекъсващи течението на погасителната давност. С оглед
изложеното е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част
и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна “ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ” ЕАД е подала отговор на въззивната жалба, с който същата се
оспорва по подробно изложени съображения. Направено е искане за
потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно, обосновано
и постановено в съответствие с приложимите материално-правно норми и при
съобразяване на установената по въпросите на погасителната давност съдебна
практика. Поддържа становище, че по процесното изпълнително дело са били
предприети множество изпълнителни действия, както въз основа на изрични
молби от страна на взискателя, така и от съдебния изпълнител съгласно
възложените му по реда на чл. 18 от ЗЧСИ правомощия. Със същите е била
прекъсвана погасителната давност за процесното вземане, като същата не е
изтекла и към настоящия момент. По тези съображения е направено искане за
потвърждаване на решението в обжалваната му част.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
2
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439
от ГПК за установяване недължимост на парично вземане, предмет на издаден
изпълнителен лист въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на
парично задължение, по доводи за погасяването му по давност поради
непредприемане на действия за принудителното му събиране в продължение
на повече от пет години от датата на последното валидно изпълнително
действие - от 24.07.2017г.
С оглед фактическите твърдения в исковата молба съдът приема, че
исковете имат правното си основание в нормата на чл. 439 от ГПК. Когато
срещу заповедта за изпълнение не е подадено възражение от длъжника,
заповедта се стабилизира и макар да не формира сила на пресъдено нещо по
спора, възможността за оспорване на фактите и обстоятелствата, относими
към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не
са налице специалните хипотези по чл. 424 от ГПК или чл. 439 от ГПК.
Поради това длъжникът в заповедното производство може да ползва от
исковата защита по чл. 439 от ГПК, като се позовава на настъпили след
издаване на заповедта за изпълнение факти.
Предмет на делото са обективно съединени отрицателни установителни
искове по чл. 439, ал. 1 ГПК, според която разпоредба длъжникът може да
оспорва чрез иск изпълнението, а според ал. 2 искът може да се основава само
на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Целта на
този иск е да бъде отречено правото на принудително изпълнение, признато с
изпълнително основание, което по действащия ГПК /чл. 404 ГПК/ може да
бъде само съдебен или арбитражен акт, съдебна или арбитражна спогодба, а
ако това предвижда правото на ЕС или международен договор – и
чуждестранен несъдебен акт.
3
Предпоставките за допустимост на този отрицателен установителен иск,
обосноваващи правния интерес от него, са: 1) изпълнителното основание да е
издадено и влязло в сила за ищеца /т. е. стабилизирано/; 2) принудителното
изпълнение да е предстоящо или висящо, но не и вече реализирано /в
противен случай, искът не може да е отрицателен установителен, а
осъдителен/; 3) искът да е основан на новонастъпили факти, които не са
преклудирани – настъпили след момента, до който е било възможно да се
навеждат възражения в съответното производство, по което е издадено
изпълнителното основание: края на съдебното дирене в исково производство
/ако такова е провеждано/, момента на сключване на съдебната или
арбитражна спогодба, момента на изтичане на срока за възражение срещу
заповед за изпълнение /ако такова не е било подадено/.
В случая ищцата обосновава предявения отрицателен установителен иск
с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК с фактическото твърдение, че
удостоверените вземания в процесната заповед за изпълнение на парично
задължение са покрити с изтекла петгодишна погасителна давност след
образуване на процесното изпълнително дело, поради което предявеният иск е
допустим.
При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание /заповедното
производство/, са настъпили факти /с оглед въведените в исковата молба
твърдения – изтекъл давностен срок/, които водят до погасяване на
установеното изпълняемо право от ответника. Предвид единственото
поддържано във въззивното производство основание за недължимост на
сумите ответникът следва да установи настъпването на обстоятелства,
обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност
по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД.
На етапа на въззивното производство между страните по делото не са
спорни следните обстоятелства:
От представения изпълнителен лист от 02.12.2014г. по ч.гр.д. №
10475/2013г. по описа на СРС, издаден въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, се установява, че
вземанията, предмет на първоинстанционното решение, представляват
4
непогасена главница за топлинна енергия в размер на 1 366, 27 лева;
мораторна лихва в размер на 276, 40 лева, както и съдебни разноски в
производството.
Страните по делото не спорят, че тези суми отразяват действително
възникнали в тежест на наследодателката на ищцата парични задължения,
както и че заповедта за изпълнение на парично задължение е влязла в сила
най-късно на датата на издаване на изпълнителния лист поради неподаване на
възражение от длъжника в законоустановения срок по чл. 414 от ГПК.
На 22.10.2015г. по молба на кредитора било образувано изпълнително
дело № 20158410410466 по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 на КЧСИ, с район
на действие – СГС, с предмет – принудително събиране на присъдените с
издадения по ч.гр.д. № 10475/2013г. по описа на СРС, изпълнителен лист. В
молбата е обективирано възлагане при условията на чл. 18 от ЗЧСИ на
съдебния изпълнител за проучване на имущественото състояние на длъжника,
за извършване на справки, за снабдяване с документи, книжа и други, както и
за определяне начина на изпълнение.
На 03.11.2015г. били наложени запори върху вземанията на длъжника по
банкови сметки, както и върху вземания от пенсия. По делото няма данни за
постъпили плащания от третите задължени лица.
На 24.07.2017г. бил наложен запор върху вземанията на длъжника по
банкови сметки, разкрити в “БАНКА ДСК” АД. Няма данни за изпълнение от
страна на третото задължено лице.
С разпореждане от 04.07.2019г. органът по принудително изпълнение е
насрочил на 02.09.2019г. опис на движими вещи на длъжника, находящи се в
гр. София, жк “****. По делото няма данни насроченият опис да е реализиран.
Изпратена е призовка за принудително изпълнение, която не е била връчена на
длъжника, тъй като не е открит на адреса.
С молба от 29.08.2019г. взискателят е поискал да се извърши справка в
НАП с оглед налагане на запор върху трудовото възнаграждение/пенсия на
длъжника, както и за насрочване на опис на движими вещи. Не се установява
съдебният изпълнител да е предприел поисканите действия.
С разпореждане от 16.03.2021г. на съдебния изпълнител е насрочен на
15.06.2021г. опис на движими вещи на длъжника, находящи се в гр. София, жк
5
“****. По делото няма данни насроченият опис да е извършен. Изпратена е
призовка за принудително изпълнение, която не е била връчена на длъжника,
тъй като не е открит на адреса.
С молба от 07.10.2021г. взискателят е поискал да се извърши справка в
РББС за банковите сметки и сейфове на длъжника и за налагане на запор
върху същите, както и за налагане на запор върху вземанията от трудово
възнаграждение, а в условията на евентуалност – в случай, че не се
установяват банкови сметки и трудови договори, да се извърши опис на
движими вещи. По делото няма данни съдебният изпълнител да е предприел
поисканите действия.
С разпореждане от 23.08.2023г. на органа по принудително изпълнение
е насрочен на 25.10.2023г. опис на движими вещи на длъжника, находящи се в
гр. София, жк “****. По делото няма данни насроченият опис да е реализиран.
Изпратена е призовка за принудително изпълнение, която не е била връчена на
длъжника, тъй като не е открит на адреса.
Видно от представеното по делото удостоверение за наследници от
15.03.2023г., издадено от Столична община, район Младост, длъжникът В.С.Г.
е починала на 03.03.2023г., като е оставила за свои наследници по закон –
В.А.Г. /дъщеря/, В. П. Г. и И. М. П. /внучки, които на основание чл. 10, ал. 1 от
ЗН са заместили в наследяването починалия преди В.Г. нейн низходящ по
права линия от първа степен – П.А.Г./.
Анализът на така установеното от фактическа страна налага следните
правни изводи:
Разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по
исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз
основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание.
В случая ищецът претендира защита по чл. 439 от ГПК, като се позовава
на изтекла погасителна давност за принудително събиране на вземането,
удостоверено в издадения в полза на ответника изпълнителен лист. С оглед
изложените в молбата фактически твърдения претенцията по чл. 439 от ГПК е
6
допустима. При наведени твърдения за настъпили след влизане в сила на
изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на
претендираното от ответника /твърдение за факти, с които се отрича
материалното право на взискателя/, предявеният иск по чл. 439 от ГПК е
допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние да рефлектира
върху дължимостта на процесното вземане. Съобразно приетото становище в
правната теория и съдебна практика, погасителната давност не води до
погасяване на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително
изпълнено. Вземането продължава да съществува като вземане и длъжникът
продължава да го дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена
само до доброволното му изпълнение – чл. 118 от ЗЗД. В този смисъл следва
да се разбира и търсената с процесните отрицателни установителни искове
съдебна защита – установяване недължимост на вземания поради давност като
правен резултат означава установяване, че е погасена възможността за
принудителното им изпълнение.
Както бе посочено, по делото не е спорно обстоятелството, че срещу
ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК, както и че в срока по чл. 414 от ГПК не е подадено възражение, поради
което се налага извод, че заповедта за изпълнение е влязла в сила най-късно на
датата, на която е издаден изпълнителният лист – 02.12.2014г.
Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на
принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение,
изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в
момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. С
влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект,
аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира
възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424
ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава
ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането –
арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. Неподаването
на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни
последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. "а" ЗЗД –
целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се
7
установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може
да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират
в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на
конкретен дълг към кредитора – в този смисъл са решение № 100 от
20.06.2011г. на ВКС по т.д. № 194/2010г., II ТО, решение № 131 от 23.06.2016г.
на ВКС по гр.д. № 5140/2015г., ІV ГО. Аргумент за противното не следва от
обстоятелството, че заповедното производство се развива без участието на
длъжника. Действително, длъжникът няма възможност да възпрепятства
самото издаване на заповедта за изпълнение, доколкото узнава за същата едва
с връчването й. Въпреки това обаче законодателят е уредил възможност за
участие и защита на длъжника в хода на производството – чрез подаване на
възражение, като в този смисъл е осигурена гаранция за правата му, което
обстоятелство не може да се пренебрегне. Наред с изложеното, в
постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 214 от
15.05.2018г. на ВКС по ч.гр.д. № 1528/2018г., ІV ГО, изрично е посочено, че
влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и
установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента
на изтичането на срока за подаване на възражение. Следователно по
действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в
сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2
ЗЗД. В подобен смисъл са и други актове на ВКС – решение № 37 от
24.02.2021г., на ВКС по гр.д. № 1747/2020г., IV ГО; определение № 480 от
27.07.2010г. на ВКС по ч.гр.д. № 221/2010г., IV ГО, определение № 443 от
30.07.2015г. на ВКС по ч.т.д. № 1366/2015г., II ТО, определение № 576 от
16.09.2015г. на ВКС по ч.гр.д. № 4647/2015г., IV ГО, определение № 480 от
19.07.2013г. на ВКС по ч.гр.д. № 2566/2013г., IV ГО. В решение № 3 от
04.02.2022г., постановено по гр.д. № 1722/2021г. по описа на ВКС също е
застъпено становище, че нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД се прилага, когато
вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и
когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за
изпълнение. Идентично становище е застъпено и в решение от 23.01.2023г.,
постановено по гр.д. № 1030/2022г. по описа на ВКС, Четвърто ГО и в
решение № 118 от 07.07.2022г. на ВКС по гр.д. № 4063/2021г., III ГО, съгласно
които изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за пет годишен срок на новата давност,
която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е
8
установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за
изпълнение. Това е така, защото влязлата в сила заповед за изпълнение
установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и
размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на
възражението. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на
чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е
налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва
стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната
сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно,
тъй като по новият процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила
/за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК-отм./ и
оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането се преклудират /вж. решение по т.д. № 1562/2015г.
на І ТО, по гр.д. № 1722/2021г. на ІV ГО/. В този смисъл и с оглед нормата на
чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизане в сила на процесната заповед за
изпълнение на посочената по-горе дата – 13.04.2011г., по отношение на
длъжника е започнала да тече нова петгодишна давност за всички вземания,
включително и за вземанията за мораторна лихва.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013
год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18
ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните
действия, прекъсващи давността, в т.ч. налагане на запор. Взискателят има
задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния
процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може
да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все
още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни
9
способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и
кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не
конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от
датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство,
а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време
валидно изпълнително действие.
Налагането на запор или възбрана в изпълнително производство,
съгласно т. 1 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК, съставлява насочване на
изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва
давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в
изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната
си сфера – неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на
първоначалния и присъединените кредитори.
В конкретния случай от датата на образуване на изпълнителното
производство – 22.10.2015г. /когато давността е прекъсната предвид
оправомощаването на съдебния изпълнител при условията на чл. 18 от ЗЧСИ/
е започнала да тече петгодишна давност, която е била многократно
прекъсвана – с налагане на запор на 03.11.2015г. и на 24.07.2017г. върху
вземанията на длъжника срещу търговски банки.
Основното спорно по делото обстоятелство е дали след посочената дата
– 24.07.2017г. по изпълнителното производство са предприемани валидни
изпълнителни действия, които са прекъсвали давността за процесните
вземания и конкретно дали подадените от взискателя молби за извършване на
справки, налагане на запор и за насрочване на опис на движими вещи,
представляват действия по принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б.
“в” от ЗЗД. По повдигнатите във въззивното производство въпроси
настоящият съдебен състав приема следното:
Както бе посочено по горе, в задължителните разяснения по т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на
ОСГТК на ВКС, е прието, че в изпълнителния процес давността се прекъсва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
10
изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител
по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ. Като изпълнителни
действия, прекъсващи давността, примерно и неизчерпателно са посочени -
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на
парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не е
необходимо предприетите от съдебния изпълнител действия в рамките на
изпълнителния способ да са задължително успешни, за да се счита давността
за прекъсната.
Давността е свързана с поведението на кредитора и не се влияе от
поведението на други лица, поради което своевременните искания на
взискателя да се извършат принудителни действия прекъсват давността,
независимо дали такива са предприети от съдебния изпълнител и кредиторът
не е станал причина за непредприемането им. Давността се прекъсва
последователно във времето, когато осъществяването на способа става чрез
отделни процесуални действия - запор или възбрана, опис, оценка, насрочване
на проданта, разгласяване, приемане на наддавателни предложения,
провеждане на наддаване и т. н. до влизането в сила на постановлението за
възлагане.
С оглед изложеното се налага извод, че молбите на взискателя от
29.08.2019г. за налагане на запор върху вземания от трудово възнаграждение и
за насрочване на опис на движими вещи и от 07.10.2021г. за налагане на запор
върху вземания по банкови сметки, трудово възнаграждение и за извършване
на опис на движими вещи, са препятствали перемирането на делото и са
прекъсвали давността за вземанията, доколкото по делото не са събрани
доказателства поисканите изпълнителни действия да не са били предприети
по причини, за които взискателят е отговорен.
Както е прието в решение № 37/24.02.2021г. по гр.д. № 1747/2020г., IV
ГО на ВКС, двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия
момент, в който не се осъществява изпълнение /включително доброволно,
напр. по постигнато споразумение между страните/, т.е. осъществяването на
11
всички поискани способи е приключило /успешно или безуспешно/ или
поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят
отговаря - след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал
необходимото съдействие и така осуетява неговото прилагане. Когато
искането на кредитора за предприемане на изпълнително действие /вкл. и в
хипотезите на възлагане от взискателя – чл. 426, ал. 4 от ГПК и чл. 18 от
ЗЧСИ/ е направено своевременно, давността се счита прекъсната с искането,
дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена след надлежно
указание на органа на изпълнителното производство. Във всички случаи на
нередовност обаче, се изисква "надлежно указание на органа" и предоставяне
възможност на взискателя да отстрани последната – чл. 426, ал. 3 от ГПК.
Цитираната разпоредба задължава съдебният изпълнител да даде подходящ
срок за отстраняване на констатираните нередовности, а ако такива указания
липсват, негативни за взискателя последици не могат да настъпят.
В случая, по молбите на взискателя ог 29.08.2017г. и от 07.10.2021г. не са
давани указания за внасяне на такси за извършване на исканите изпълнителни
действия – налагане на запор върху вземания на длъжника, съответно за
извършване на опис на движими вещи. Такива указания не са давани и във
връзка с разпорежданията на съдебния изпълнител от 04.07.2019г. и от
16.03.2021г. за извършване на опис на движими вещи на длъжника, т.е. -
липсват данни поисканите изпълнителни действия да не са извършени по
причина, за която взискателят е отговорен.
В обобщение следва да се направи извод, че не е необходимо
предприемането на действие от съдебния изпълнител в рамките на
изпълнителния способ да е задължително успешно, за да се счита, че
давността е прекъсната, който извод следва и от самата разпоредба на чл. 116,
б. “в” от ЗЗД, в която законодателят е използвал термина “предприемане” на
изпълнително действие, а не “извършване”. Както бе посочено молбите на
взискателя от 29.08.2019г. и от 07.10.2021г. са прекъсвали течението на
погасителната давност. Несъстоялият се на 02.09.2019г. и на 15.06.2021г. опис
на движими вещи следва да се тълкува като “предприемане” на изпълнително
действие, което прекъсва давността /чл. 116, б. “в” от ЗЗД/. Към 02.09.2019г.
новата 5-годишна погасителна давност не е изтекла, а е прекъсната отново /чл.
116, б. „в“ от ЗЗД/. Същата не е била изтекла и към 15.06.2021г., когато не се е
12
състоял насроченият опис на движими вещи по независещи от взискателя
причини. От последното прекъсване на давността и до приключване на
устните състезания пред настоящата инстанция не е изтекъл изискуемият
петгодишен срок по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Неоснователно длъжникът отрича
съществуването на правото на принудително изпълнение, а предявеният
отрицателен установителен иск е неоснователен.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
юрисконсултско възнаграждение, което, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от
ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, възлиза
на 100 лева.
С оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените
искове и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение
не подлежи на обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 21107 от 20.12.2023г., постановено по
гр.дело № 41683/2023г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, в обжалваната му
част.
ОСЪЖДА И. М. П., ЕГН **********, гр. София, жк **** да заплати на
“ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, ул. “****, на основание чл. 273, вр. 78, ал. 3 и ал. 8 от
ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
13
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14