РЕШЕНИЕ
№ 827
гр. Бургас, 07.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Т. Д. Евтимова
Радостина П. И.
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Радостина П. И. Въззивно гражданско дело №
20242100500945 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на Т. И. И., ЕГН: **********, с адрес: ****,
подадена чрез упълномощения й процесуален представител адв. Атанас Тасков против
решение № 83 от 14.03.2024г.,постановено по гр.д.№ 1240/2022г. по описа на Районен
съд – Несебър, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен като неоснователен иска по чл. 127 от ЗЗД,
предявен от въззивницата –ищца Т. И. И., ЕГН: **********, с адрес: **** като претенция
по сметки във втората фаза на делбеното производство за осъждане на ответника А. З.
Х., ЕГН **********, с адрес: ***** да й заплати сумата от 8286 лв., представляваща
половината от извършените от нея плащания по договор за банков ипотечен кредит с пълна
отговорност на физическо лице № 403/0261/88829379 от 01.10.2019 г., ведно със законната
лихва, считано от 28.06.2023г. до окончателното изплащане. Със същото решение
въззивницата-ищца е осъдена да заплати по сметка на РС- Несебър сумата от 331.44 лв.,
представляващи държавна такса върху отхвърлената претенция по сметки.
В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решение с оплакване, в
атакуваната му част с твърдения, че същото е неправилно. Възразява се, че за да отхвърли
иска съдът не е съобразил принципните постановки на института на солидарната
отговорност, при която всеки от съдлъжниците отговоря за плащане на цялото задължение
така, както е уговорено, като в случай, че е уговорено заплащане в полза на кредитора на
1
задължението на части, то всеки от тях отговаря за плащането на всяка отделна част, а що се
касае до вътрешните им отношения всеки солидарен длъжник дължи своя дял от всяка
отделна част. Позовавайки се на цитирана в жалбата съдебна практика на ВКС счита, че
уговорката за връщане на предоставена на кредит сума на отделни погасителни вноски не
превръща задължението в такова за периодични платежи, а представлява уговорка за
разсрочено изпълнение на части, като в случая за задължението е приложима общата
петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД. Заявява, че неправилно съдът е приложил в
настоящия случай по аналогия разясненията,дадени в ТР № 3/2011г. на ВКС относно
понятието „периодични плащания“ и разясненията,дадени в ТР № 5/2022г. на ВКС относно
отговорността на поръчителя по чл. 147 от ЗЗД, като в подкрепа на доводите си излага
подробни съображения. Цитира се съдебна практика, обективирана в решение № 16 от
04.02.2020г. по гр.д. № 1222/2019г. на ВКС /трето г.о./, в която са изложени мотиви, че при
плащането на всяка отделна вноска, доколкото тя има свой падеж и самостоятелно значение
във вътрешните отношения на длъжниците се прилага разпоредбата на чл. 127, ал. 1 от ГПК,
като не е необходимо длъжникът да е изплатил изцяло целият дълг за да насочи иска си
срещу останалите съдлъжници, тъй като те изпадат в забава с всяко плащане в повече на
отделната вноска на единия солидарен длъжник. Отнасяйки твърденията в исковата молба
към посочената в жалбата съдебна практика и приложимия в случая материален закон, се
възразява против доводите,че дългът е неделим. Сочи се, че изплащайки сумата от 32 805.11
лв. от общо 114 589.77лв. неправилно е прието в обжалваното решение, че ищцата не е
платила повече от своята половина от 57 294.89лв., като счита, че за уважаване на иска е
достатъчно да се докаже, че ищецът е заплатил повече една или няколко периодични
вноски. По подробно изложените в жалбата съображения се иска отмяна на
първоинстанционното решение като постановено в противоречие с материалния закон и
постановяване на ново, с което претенцията по сметки да бъде уважена. Претендира се
присъждане и направените пред двете инстанция съдебни разноски. В съдебно заседание,
въззивницата не се явява и не изпраща представител.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия А. З. Х., в
който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Възразява се, че не са
налице сочените в нея пороци на първоинстанционното решение. Счита, че изложените
доводи и съдебна практика нямат отношение към процесния казус, доколкото касаят
потребителски кредити, а в случая е сключен банков инвестиционен кредит, за който не е
приложим ЗПК. Заявява също, че цитираната съдебна практика касае отношения между
банката –кредитор и длъжниците, а не вътрешните отношения между солидарните
длъжници. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната му част. В съдебно
заседание въззиваият, чрез адвокатския си представител поддържа писмения си отговор и
моли за присъждане на разноските за въззивното производство съгласно представен списък
по чл. 80 от ГПК.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите и възраженията на страните,
събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като
2
съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното:
Производството по делото е за делба по реда на чл. 344, ал. 1 и сл. от ГПК вр с. чл. 34
от ЗС и е във й втората фаза - по извършването.
С влязло в законна сила решение в първата фаза е допуснато извършването на
съдебна делба на процесния недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с
идентификатор 51500.506.46.1.31 по КККР на гр. Несебър, общ. Несебър, обл. Бургас, с
административен адрес на имота: гр. Несебър, к.к. Слънчев бряг- запад, ул. „Несебър“ № 1,
ет. 3, ап. 31, при равни квоти на страните- по ½ ид. ч. за всеки от тях.
В първото заседание след влизане в сила на съдебното решение по допускане на
делбата в срока по чл. 346 от ГПК всяка от страните е на направила претенция по сметки.
Ищцата твърди, че за плащане на сумата от 48 300 лв., представляваща част от продажната
цена за закупуване на процесния делбен имот с ответника като са теглили ипотечен кредит,
отпуснат им от „Уникредит Булбанк“ АД, като за целта между тях от една страна като
кредитополучатели и солидарни длъжници и от друга страна - банката е сключен договор за
ипотечен кредит от 01.10.2019г. Ищцата сочи, че от отпускане на кредита плащанията по
него са извършвани само от нея, поради което претендира осъждане на ответника да й
заплати половината от платените по него суми. Предвид това тя е предявила като претенция
по сметки в делбеното производство главен иск за осъждане на ответника да й заплати на
основание чл. 127,ал. 2 от ЗЗД сумата от 8286 лв., представляваща половината от платеното
от нея в полза на „Уникредит Булбанк“ АД по договора за банков ипотечен кредит за
периода от сключването му до 30.05.2023г., ведно със законната лихва от 28.06.2023г. до
окончателното изплащане на сумата, като при условията на евентуалност е претендира
присъждане на същата сума, ведно със законната лихва на плоскостта на неоснователното
обогатяване –чл. 59 от ЗЗД.
Ответникът е оспорил претенцията по сметки по размер с насрещно възражение, че
той също е извършвал плащания по кредита, като е предявил срещу ищцата искове за
осъждане на ищцата да му заплати сумата от 19.64 лв.- платен от него местен данък за
делбения имот за 2022г. и сумата от 2.10 лв. – платена от него такса битови отпадъци за
2022г.
Предявените от страните претенции по сметки са приети от районният съд за
разглеждане в делбеното производство.
С обжалваното решение районният съд е отхвърлил исковете на страните по всички
заявени от тях претенции по сметки.
Предмет на въззивно обжалване е решението, в частта, с която е отхвърлен главният
иск на ищцата по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД за осъждане на ответника да й заплати сумата от 8286
лв., явяваща се половината от платените от нея вноски по кредита за периода от отпускането
му на 01.10.2019г. до 30.05.2023г.,ведно със законната лихва, считано от 28.06.2023г. до
окончателното й изплащане. В останалите части, в т.ч. и по отношение на евентуалния иск,
предявен от ищцата решението не е обжалвано от страните и е влязло в законна сила в тези
3
части.
В обжалваното решение,съдът позовавайки се на цитираната съдебна практика е
приел, че за да бъде основателна главната искова претенция на ищцата по чл. 127,ал. 2 от
ЗЗД следва тя като солидарен длъжник да е изпълнила нещо в повече от своята част за
сметка на останалите съдлъжници. Съдът е съобразил, че по делото е установено, че
стойността на чистият кредит е 48 300 лв., като заедно с общите разходи същият възлиза на
сумата от 70 113.24лв., а извършените от ищцата плащания по кредита към 30.05.2023г. са в
размер на 12 471.29лв., а към 07.11.2023г. – в размер на 13 300.91лв. При тези фактически
данни е стигнал до решаващия извод, че тъй като ищцата е платила по-малко от дължимата
от нея половина от общата чистата стойност на кредита /24 150 лв./, тя не може да иска от
ответника половината от платените от нея средства по кредита,тъй като стойността на
извършените от нея плащания не надвишава дължимата от нея половина по кредита. По тези
съображения иска по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД е отхвърлен като неоснователен.
След извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК съдът намира, че
първоинстанционното решение, в обжалваната му част е валидно и допустимо, като с оглед
изложените във въззивната жалба доводи, становищата на страните и след самостоятелна
преценка на доказателствата по делото и при съобразяване на приложимия материален
закон, Бургаският окръжен съд намира следното:
Установената от районният съд фактическа обстановка по предявения иск на ищцата
по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД не се оспорва от страните и се възприема изцяло и от настоящата
инстанция. Няма спор,че страните като кредитополучатели са сключили с „Уникредит
Булбанк“ АД“ договор за банков ипотечен кредит № 403/0261/88829379 от 01.10.2019 г., въз
основа на който са получили кредит в размер на 48300 лв., с който са платили по-голямата
част от продажната цена за закупуване на процесния делбен имот.
От представените писмени доказателства и извършените в първата инстанция
основно и допълнително заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза, се
установява, че по сметката, открита за погасяване на кредита са постъпвали суми
единствено от сметката на ищцата, като от 01.10.2019 г. до 30.05.2023г. погасената от нея по
кредита сума възлиза на стойност 12 471.29лв, от които сумата от 144.90 лв.- за банкови
такси, сумата от 6683.20 лв.- за главница, сумата от 4868.87 лв.- за лихва и сумата от 781.32
лв.- за застрахователна премия. Във връзка с възраженията на ответника за платени от него
суми по кредита от представеното от него банково удостоверение се установява, че за
периода от 01.01.2021 г. до 05.01.2024г. ответникът е превел по сметката на ищцата сумата
от 5310 лв., като всички плащания са с основание „издръжка“, с изключение на пет
плащания от по 200 лв. всяко, наредени на 29.12.2021г., 25.01.2023г.,
27.02.2023г.,13.03.2023г. и 18.04.2023г. с основание „издръжка на дете и вноска на кредит“.
Доколкото липсва означение каква точно сума от тези пет вноски от по 200 лв. представлява
вноска по кредита и каква част от плащането се отнася за издръжката, и съобразявайки, че
платените две предходни вноски са само за издръжка в размер на по 200 лв., се налага
извода, че независимо от вписаните две основания за плащане на горепосочените пет
4
превода с основание „издръжка на дете и вноска на кредит“, същите се отнасят единствено
до издръжката и не включват плащания по кредита. Що се касае до преведената на
23.10.2019 г. по личната сметка на ищцата сума от 24000 лв. с вносител Златко Х. Георгиев
/баща на ответника/ с основание „междубанков превод“, страните не са оспорили
заключението на експертизата, че с тази сума е бил погасен друг заем, предоставен на
ищцата.
От гореизложеното се налага фактическият извод, до който е стигнал и районният
съд, че единствено ищцата е погасявала всички платени по кредита вноски, считано от
отпускането му на 01.10.2019г. до 30.05.2023г., като към последната дата същите възлизат на
стойност 12 471.29лв. По делото не е спорно, а и от съдържанието на сключения договор за
кредит се установява, че страните като кредитополучатели са солидарно задължени по
кредита. Предвид това, съгласно презумцията на чл. 127, ал. 1 от ЗЗД доколкото няма данни
за друго в отношенията им като солидарни длъжници, това, което е платено от единия от тях
на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно, като съгласно чл. 127,ал. 2 от ЗЗД всеки
солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите
съдлъжници за разликата.
Независимо, че правилно е установил вътрешните отношения между страните и
качеството им на солидарни съдлъжници по кредита, настоящата инстанция не споделя
направения от решаващ извод, че в случая не може да се ангажира отговорността по чл. 127,
ал. 2 от ЗЗД на ответника за половината от платената от ищцата сума, с мотив, че тази сума
не надхвърля нейната половина част от целия кредит. За да отхвърли иска, районният съд се
е позовал на решение № 676 от 13.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2179/2008 г., II г. о., решение
№ 279 от 26.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4694/2017 г., IV г. о., решение № 196 от 21.08.2015
г. на ВКС по гр. д. № 6068/2014 г., IV г.о., в които се приема, че за да бъде основателна
претенцията по чл. 127,ал. 2 от ЗЗД е необходимо ищцата като солидарен длъжник да е
изпълнила в повече от своята част от целия кредит, а не само от отделните вноски.
По въпроса дали след плащането на отделни вноски по договор за кредит платилият
длъжник има право да търси при условията на регрес от другия солидарно задължен
кредитополучател половината от сумата, или това право възниква едва след погасяването на
частта на платилия длъжник от цялото вземане, е налице последваща по-нова съдебна
практика, която е обективирана решение № 16 от 04.02.2020г. по гр.д. 1222/2019г. на ВКС,
определение № 1863 от 28.06.2023г.по гр.д. 4453/2022г. на ВКС, определение № 1531 от
29.03.2024г. по гр.д. № 2897/2023г. на ВКС, определение № 2562 от 18.09.2023 г. на ВКС по
гр. д. № 3914/2022 г. на ВКС. В тази съдебна практика са възприети разрешенията,дадени в
решение № 1204 от 13.05.1963г. по гр.д. № 684/1963г. на ВС и решение № 211 от 23.07.2012г.
по гр.д. 177/2011г. на ВКС, като в нея е посочено, че солидарният длъжник по задължение,
разделено на анюитетни вноски, който е изплатил една или няколко вноски има право да
иска от другия солидарно задължен длъжник да му върне приспадащите се части от тези
вноски,макар и цялото задължение все още да не е погасено. Настоящата инстанция споделя
така даденото разрешение, като счита, че същото се отнася именно за настоящия случай, в
5
който по сключения от страните- съкредитополучатели и солидарни длъжници договор за
ипотечен кредит предоставената им в заем сума от 48 300 лв. е уговорено да бъде изплащана
на банката-кредитор на отделни месечни анюитетни вноски за срок от 20 години, считано от
01.10.2019г. до 01.10.2039г.,като в края на този период общата дължима сума по кредита /с
начислени възнаградителни лихви и застраховки/ възлиза на 70113.24лв. Доколкото по
процесния договор погасяването на кредита е уговорено разсрочено на отделни анюитетни
вноски, всяка от които със свой самостоятелен падеж, настоящата инстанция приема, че
поетото задължение за връщане на кредита не е неделимо по смисъла на чл. 66 от ЗЗД, а
напротив - кредиторът предварително се е съгласил да приема изпълнение на части. Няма
спор, че съобразно цитираната в жалбата съдебна практика /решение № 45 от 17.06.2020г. по
т.д.№ 237/2019г. на ВКС и решение № 38 от 26.03.2019г. по т.д. № 1157/2018г. на ВКС/
уговорката за връщане на кредита на вноски не го превръща в такъв за периодични платежи,
а дава възможност за изпълнение на задължението на части, както и, че приложимата за
погасяване на главното задължение давност е петгодишна, начиная от крайния падеж на
последната вноска, а не кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Тези
обстоятелства обаче нямат значение към настоящия спор, тъй като касаят отговорността на
длъжниците към кредитора, а в случая предмет на иска е претенцията на платилия част от
вноските по кредита съдлъжник-ищцата спрямо другия съдлъжник -ответника. По
отношение на отговорността на солидарния съдлъжник по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД не са
приложими по аналогия също така и разясненията, дадени в ТР № 5/2019г. по тълк.д.
5/2019г. на ВКС, тъй като касаят отговорността на съвсем друга правна фигура - на
поръчителя спрямо кредитора във връзка със срока по чл. 147 от ЗЗД. Затова и
обстоятелството, че погасителната давност на вземането на кредитора спрямо длъжниците и
поръчителите по договора за кредит започва да тече с изтичане на крайния му срок /ако
преди това не е обявена предсрочна изискуемост/ не може да послужи като аргумент в
подкрепа на становището, че за да има основание да иска припадащата се част от това, което
е платил по кредита ищцата като солидарен длъжник следва да е погасила повече от своята
половина от кредита като цяло, а не само от отделните му вноски. Затова тъй като в
настоящата хипотеза заемът е уговорен на вноски, с плащането изцяло на всяка отделна
погасителна вноска, дължима за исковия период от 01.10.2019г. до 30.05.2023г., за ищцата
като солидарен съдлъжник възниква правото да претендира от ответника като другия
солидарен съдлъжник, задължил се да отговаря по равно с нея /арг.на чл. 127, ал. 1 от ЗЗД/ да
й възстанови половината от платените от нея суми, без да е необходимо тя да е погасила
целия кредит или такава част от нея, която да надхвърля нейната половина от целия кредит.
Тъй като от данните по делото е установено, че платеното от ищцата по договора за кредит
от 01.10.2019г. до 30.05.2023г. възлиза на стойност 12 471.29лв. се налага извода, че
претенцията й срещу ответника по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД се явява основателна за половината
от тази сума, възлизаща в размер на 6235.65лв., като над тази сума до претендираната от нея
8286 лв. следва да се отхвърли като недоказан. Независимо,че ответникът е изпаднал в
забава със всяко плащане, направено от ищцата в повече на всяка отделната вноска,
претендираното обезщетение за забава по чл. 86 от ЗЗД върху присъдената главница
6
доколкото е поискано от по-късен момент – 28.06.2023г., поради което следва да се уважи,
считано от така посочената по-късна дата до окончателно плащане на дължимите суми.
Поради частично несъвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на
районния съд, въззивният съд намира първоинстанционното решение за неправилно в
частта, с която искът за главницата е отхвърлен над размера от 6235.65лв. до претендирания
от 8286 лв., поради което в тази част същото следва да бъде отменено и постановено ново
решение,с което искът по чл. 127,ал. 2 от ЗЗД следва да бъде уважен в размер на 6235.65лв.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.06.2023г. до окончателното й
изплащане. Решението следва да бъде отменено и в частта с която върху ищцата Т. И. И. е
възложено заплащане по сметка на РС- Несебър на сумата над 82.01лв. от 331.44 лв.,
представляваща държавна такса по чл. 1 от ТДТКССГПК върху отхвърлената й претенция
по сметки, като остатъкът от дължимата по този иск държавна такса в размер на 249.43 лв.
следва да бъде възложен на ответника, съобразно уважената част от този иск. В останалата
обжалвана част по иска на ищцата по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД
първоинстанционното решение се явява правилно като краен резултат и следва да бъде
потвърдено.
По отношение на разноските, с оглед изхода на спора, разрешен в настоящото
производство в полза на въззивницата-ищца следва да се присъдят направените пред двете
инстанции разноски, изчислени съразмерно с уважената част на иска й, от които във
въззивното производство в размер на 124.71лв. и в първата инстанция в размер на 300.87лв.
В полза на въззиваемият-ответник следва да се присъдят на основание чл. 78,ал. 3 вр.с чл. 80
от ГПК направените във въззивното производство разноски, изчислени съразмерно с
отхвърлената част от иска, от които във въззивното производство в размер на 173.21лв. и в
първата инстанция в размер на 197.96лв.
Мотивиран от горното, Бургаският районен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 83 от 14.03.2024г.,постановено по гр.д.№ 1240/2022г. по
описа на Районен съд – Несебър, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен като неоснователен
иска по чл. 127 от ЗЗД, предявен от въззивницата –ищца Т. И. И., ЕГН: **********, с адрес:
**** като претенция по сметки във втората фаза на делбеното производство за
осъждане на ответника А. З. Х., ЕГН **********, с адрес: ***** да й заплати сумата от 8286
лв., представляваща половината от извършените от нея плащания по договор за банков
ипотечен кредит с пълна отговорност на физическо лице № 403/0261/88829379 от 01.10.2019
г., ведно със законната лихва, считано от 28.06.2023г. до окончателното изплащане, както и
В ЧАСТТА, с която Т. И. И. е осъдена да заплати по сметка на РС- Несебър сумата над
82.01лв. от възложената й сума от 331.44 лв., представляващи държавна такса върху
отхвърлената й претенция по сметки, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА А. З. Х., ЕГН **********, с адрес: ***** ДА ЗАПЛАТИ на Т. И. И., ЕГН:
7
**********, с адрес: ***** сумата от 6235.65лв. -главница, представляваща половината от
платените от нея за периода от 01. 10.2019г. до 30.05.2023г. вноски по договор за банков
ипотечен кредит с пълна отговорност на физическо лице № 403/0261/88829379 от 01.10.2019
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.06.2023г. до окончателното
изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК направените разноски пред двете
инстанции, изчислени съразмерно с уважената част на иска, от които във въззивното
производство в размер на 124.71лв. и в първата инстанция в размер на 300.87лв.
ОСЪЖДА Т. И. И., ЕГН: **********, с адрес: ***** ДА ЗАПЛАТИ на А. З. Х.,
ЕГН **********, с адрес: ***** на основание чл. 78,ал. 3 от ГПК направените във
въззивното производство разноски, изчислени съразмерно с отхвърлената част от иска, от
които във въззивното производство в размер на 173.21лв. и в първата инстанция в размер на
197.96лв.
ОСЪЖДА А. З. Х., ЕГН **********, с адрес: ***** ДА ЗАПЛАТИ в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на РС-Несебър държавна такса в размер на 249.43
лв., дължима върху отхвърлената част на иска по чл. 127,ал. 2 от ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 83 от 14.03.2024г.,постановено по гр.д.№ 1240/2022г.
по описа на Районен съд – Несебър, в останалата му обжалвана част.
Решението може да се обжалва от страните с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8