РЕШЕНИЕ
№ 183
гр. Ямбол, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Галина Ив. Вълчанова Люцканова
Яна В. Ангелова
при участието на секретаря Ц. Х. Г.
като разгледа докладваното от Красимира В. Тагарева Въззивно гражданско
дело № 20232300500114 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Министерство на отбраната гр.София,
представлявано от Министъра на отбраната Д. С., подадена от процесуалния представител
М.Я., против Решение №638/01.12.2022г. на Ямболски районен съд, постановено по гр.д.
№20222330101715 по описа за 2022г. на този съд, с което са отхвърлени предявените от
въззивника против В. Т. Ж.: иск по чл.30, ал.3 ЗС, вр. с чл.93 ЗС за заплащане на сумата 12
496,04лв., представляваща 54, 082% от получените от ответницата наеми за съсобствен на
страните имот в гр.***** на ул.****** за периода 01.07.2019г.-14.06.2022г. и иск по чл.86
ЗЗД за заплащане на сумата 1 858,33лв.- лихва за забава за периода 01.07.2019г.-14.06.2022г.,
като въззивникът е осъден да заплати на В.Ж. разноски в размер на 1000лв.
Оплакването в жалбата е за неправилност на решението на първата инстанция,
тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Въззивникът твърди, че в негово
управление, на Министерство на отбраната, са били предоставени пет броя магазини,
находящи се на посочения по делото адрес в осеметажен жилищен блок в гр.******, като за
имотите е бил съставен акт за частна държавна собственост, а за магазини с №1 и №3 са
отписани идеални части в полза на физически лица. По отношение на процесния магазин
№1 се сочи, че със заповед №ДС 04/0235 от 09.12.2005г. са отписани 45,918 % идеални части
в полза на наследниците на И. Г. Д., а останалите 54,082 % идеални части от магазина са
държавна собственост, предадени в управление на министерството на отбраната, или
съсобственици на магазин №1 са ответницата В. Ж., съгласно нотариални актове от 2005г. и
2006г. и Министерство на отбраната въз основа на АЧДС № 3166/1998г. Въззивникът
излага, че съгласно чл. 31, ал.1 от ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ
съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си
служат с нея според правата им, като в случая не е налице лично ползване от съсобственика
на имота В. Ж., тъй като възмездното предоставяне на имота от съсобственик на трето лице,
е действие по управление на общата вещ, а не акт на лично ползване и другият
1
съсобственик - МО може да претендира на основание чл.93 от ЗС получаване на полагащата
му се част от гражданските плодове от вещта /наем/, съразмерно с дела му - в случая
54,082% от приходите, които ответницата В.Ж. получава от наема на помещението.
Доводите в жалбата са, че в случая е без значение обстоятелството, че вторият етаж на
магазина е празен и не се ползва, тъй като се касае за съсобственост между държавата и
физическо лице в идеални части, а не в реални части. Според въззивника, след като в случая
само един от съсобствениците ползва вещта, като я отдава под наем и събира изцяло
приходите от това, за другия съсобственик - Министерство на отбраната възниква право на
полагащата му се част от приходите от наем за имота, съобразно притежаваните от
държавата идеални части. Позовава се и на TP № 85/02.12.1968г. на ОСГК на ВС, според
което отношенията между съсобственик или държател, със съсобственика или собственика
по отношение добивите от вещ, когато няма договор между тях, се уреждат от чл.93 от ЗС и
такъв е разглежданият случай, като изискванията на нормата са установени. Поради това
Министерство на отбраната счита, че с оглед притежаваните от него 54,082 % идеални части
от процесния магазин, дължима му е съответната част от реално получените от другия
съсобственик добиви от вещта, представляващи получен наем, а именно сумата от 12 496,04
лева - съответната част от получените наеми от имота за период от 36 месеца, както и лихви
върху тази сума в размер на сумата 3 749,10лв. Ето защо моли за отмяна на обжалваното
решение на ЯРС изцяло и за постановяване на ново решение от окръжния съд, с което
предявените искове да бъдат уважени изцяло, с присъждане на разноските пред двете
съдебни инстанции по същество.
Въззиваемата В.Ж. от гр.******, чрез адв.Г.Г., е подала писмен отговор, с който е
оспорила въззивната жалба като неоснователна, излагайки доводи, според които в случая не
са налице предпоставките за предявяване на иск по чл.93 ЗС и правната квалификация на
предявения иск е по чл.30, ал.3 ЗС, но не са осъществени всички предпоставки на правната
норма за уважаване на този иск и не е налице вземане на ищеца от другия съсобственик-
ответницата, тъй като същата не е предоставила за ползване част, превишаваща дела й в
съсобствеността, а въззивникът-ищец, който притежава повече от половината от общата вещ
има на разположение други правни средства за защита на правата си на съсобственик. По
тези съображения моли решението на ЯРС да бъде оставено в сила, с присъждане на
разноските за тази инстанция.
В о.с.з. въззивникът Министерство на отбраната не изпраща представител, а
депозира писмена молба, с която поддържа жалбата и моли за уважаването й, с присъждане
на разноските пред двете съдебни инстанции по същество.
Въззиавемата В.Ж., чрез адв.Г., в о.с.з. оспорва жалбата и пледира за
потвърждаване на обжалваното решение на ЯРС, с присъждане на разноските за тази
инстанция.
ЯОС, след като извърши преценка на събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с исковата молба на Министерство на
отбраната гр.София, с която против В. Т. Ж. от гр.****** са предявени в обективно
кумулативно съединяване - главен иск с правно основание чл.30, ал.3, вр. с чл.93 ЗС за
заплащане на сумата 12 496,04лв., представляваща припадащата се на ищеца част от
получения от ответницата наем в периода 01.07.2017г.-14.06.2022г. за отдаден от нея под
наем съсобствен имот в гр.******, която сума е съобразно притежаваните от ищеца идеални
части от имота, както и акцесорен иск за заплащане на сумата 1 858,33лв.- лихва за забава
върху главницата за същия период, ведно със законната лихва върху главницата от подаване
на исковата молба в съда.
С депозирания писмен отговор на исковата молба ответницата е оспорила
исковете като неоснователни с основното възражение, че е отдала под наем само
собствените си идеални части от съсобствения с ищеца недвижим имот и не е получила
наем за по-големи права в имота. В случай на уважаване на исковете, ответницата е
направила възражение за прихващане до размера на по-малката сума със сумата
20 120,43лв.– стойността на извършени от нея подобрения в съсобствения с ищеца имот,
която сума съответства на идеалните части на ищеца в имота.
2
Фактическата обстановка по делото не е била спорна между страните и същата
правилно е разкрита от районния съд:
Не е имало спор между страните и е установено от писмените доказателства по
делото, че ищецът и ответницата са съсобственици на следния недвижим имот в гр.****** -
Магазин №* (двуетажен магазин с площ от 490,97кв.м.) с идентификатор №******** по КК
на гр.******, находящ се на адм.адрес: гр.******, ул.***** №**, вх.*. От този имот 54, 082
% ид.ч. са държавна собственост, предоставена в управление на Министерство на отбраната
(АДС №3166/07.08.1998г., Заповед от 09.12.2005г. на областния управител на област Ямбол
и АЧОС №3696/20.12.2017г.), а останалите 45,918 ид.ч. са собственост на ответницата В.Ж.,
придобити по силата на правни сделки за покупко-прадажба, сключени с нот.актове,
представени по делото.
С договор за наем от 12.11.2013г. ответницата В.Ж. като наемодател е отдала за
временно и възмездно ползване на дружеството „Ямбол Комерс“ЕООД – наемател,
137,768/490,97 ид.ч. от процесния магазин (включващ партерен етаж и втори/междинен
етаж), целият с разгърната площ от 490,97кв.м. за срок от една година, при уговорена
наемна цена от 400лв. С Анекс към договора от 12.11.2014г. е изменен предмета му, като
отдадените от ответницата идеални части от имота е прието да са 215/137/490,97 ид.ч,
удължен е срокът на договора с 1 година, а месечният наем е определен в размер на 645лв. С
Анекси от 12.11.2015г., от 15.11.2016 г., от 15.11.2018г. и от 15.11.2019г срокът на действие
на договора е продължаван с една година при непроменен наем. Съгласно Анекс към
договора от 14.03.2020г. страните са постигнали съгласие във връзка с въведеното
извънредно положение в страната, наемна цена за имота за м. март, м.април и м.май 2020г.
да не се заплаща, с Анекс от 13.11.2020г са се съгласили срокът на договора да се продължи
с още една година, а с Анекс от 30.11.2020г. месечната наемна цена е прието да е в размер
на 300 лв. С анекс от 12.11.2021г. срокът на договора отново е удължен с още една година, а
всички останали текстове са останали непроменени.
На 03.02.2022г. представител на РИО – Пловдив , офис Сливен, е извършил оглед
за състоянието на отдадения под наем процесен имот, като в съставения протокол е
отразено, че магазинът се ползва от „Ямбол Комерс“ООД и осъществяваната търговска
дейност е на първия етаж на магазина, до втория етаж се стига по вътрешни стълби и етажът
е необитаем, но е свързан с първия и е невъзможно самостоятелното му обособяване.
Между страните е разменена кореспонденция във връзка с преустройството на
магазина, укрепване и ремонта му, както и във връзка с получавания за ползването му наем.
Със заключението на вещото лице-икономист, извършило назначената по делото
съдебно-икономическа експертиза е установено, че размерът на получения от ответницата
наем за периода 01.07.2019г. – 14.06.2022 г. е в размер на сумата общо 13 258,70лв., от която
сума полагащата се на ищеца част от наема съобразно притежаваните ид. части е 7 170,
57лв., а лихвата за забава върху сумата 7 170, 57 лв. за периода от първо число на месеца, за
който се дължи наема, до датата, предхождаща подаването на исковата молба е в размер на
1 286,94лв.
При тази фактическа обстановка, с постановеното по спора решение ЯРС е
отхвърлил като неоснователни предявените искове – главен с правно основание чл.30, ал.3
ЗС и акцесорен по чл.86, ал.1 ЗЗД. По главния иск формираните от районния съд правни
изводи са, че за съсобствениците, които не получават граждански плодове от отдаден под
наем от друг съсобственик недвижим имот, възниква право на вземане за припадащата им се
част от плодовете, но в случая не е установено от доказателствата по делото
съсобственикът- ответницата да е предоставила за ползване част, превишаваща дела й в
съсобствеността, т.е да е ползвала обем по-голям от притежаваните части в съсобствения
имот; че ищцата е предоставила на третото лице за временно и възмездно ползване 225,
41/490,97 ид.части от имота, колкото е процентът й от 45,918 % идеални части в
съсобствеността, затова в полза на другия съсобственик – ищеца не е породено вземане за
част от тези граждански плодове. Съдът е посочил, че дори наемателят да е ползвал част от
имота, която е по-галяма от предоставената му, това не е основание за уважаване на
претенцията, а ищецът има на разположение други правни механизми, посредством които да
защити правата си. При отхвърляне на главния иск съдът е отхвърлил и акцесорния иск.
3
Обжалваното решение на ЯРС е валидно, допустимо и правилно.
Въззивната инстанция намира, че първоинстанционният съд е формирал правилни
правни изводи по спора. Правилен е изводът, че е налице съсобственост между страните на
процесния магазин, като участието на ищеца е с 54, 082%, а на ответницата с 45,918 %.
Правилен е и изводът, че с оглед изложените в обстоятелствената част на исковата молба
твърдения, правната квалификация на предявения иск е чл.30, ал.3 от ЗС, вр. с чл.93 ЗС.
Добивите от вещта - естествените и граждански плодове, какъвто е наемът, принадлежат на
собственика съгласно чл.93 от ЗС. Когато имотът е съсобствен и е отдаван под наем само от
част от съсобствениците, те дължат на основание чл.30, ал.3 от ЗС припадащата се част от
наема на другите съсобственици, тъй като според цитираната разпоредба всеки
съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съобразно с частта си. В
съдебната практика няма спор, че когато съсобствен имот се ползва от някой от
съсобствениците, които го отдават под наем на трети лица и единствено те получават наема,
отношенията между страните-съсобственици се уреждат именно според разпоредбата на чл.
30, ал.3 от ЗС. Законът не изисква изпращането на писмена покана за заплащане на ползите
от общата вещ, когато тези ползи се получават от един или няколко от съсобствениците или
над неговите права. При този иск в тежест на ищеца е да докаже своето право на
собственост и ползата, която ответниците са извлякли, като размерът на обезщетението се
определя в съответствие с наемното възнаграждение.
В случая от доказателствата по делото е установено и не е спорно, че въззивникът–
ищец е съсобственик с притежавани 54, 082%6,748% от процесния недвижим имот. От
приложения договор за наем и анекси към него е видно, че ответницата, която притежава
останалите 45,918 % от съсобствения имот, е отдала под наем имота, но само до обема на
притежаваните от нея идеални части. Анализирайки доказателствата по делото, районният
съд е направил правилния извод, че реализираните от ответницата доходи не са резултат от
притежаваните от другия съсобственик идеални части, от ползването на които последният е
бил лишен. Относима към конкретния спор е цитираната от райнния съд съдебна практика
на ВКС (Определение №115/15.03.2018г. по гр.д.№3299/2018г. на Първо Г.О. по аналогичен
случай), както и трайната практиката на ВКС, според която всеки съсобственик има право да
получи такава част от ползите от общата вещ, която съответства на неговия дял в
съсобствеността. Това право е имуществен коректив за онзи съсобственик на една обща вещ,
който е лишен от възможността да я ползва според нейното предназначение и според онзи
обем от права, които притежава в съсобствеността. В случая обаче от доказателствата по
делото не се установява ответницата да е ползвала имота в обем, по-голям от притежаваните
от нея части в съсобствеността. От писмените доказателства по безспорен начин е
установено, че ответницата е отдала за ползване само притежаваните от нея идеални части
от съсобственият имот, а не целия имот. Както правилно е отбелязал районният съд, ищецът
разполага с друг правен инструментариум, посредством който да организира своята защита
в случай, че не е съгласен с наемното правоотношение, учредено от ответницата или
наемателят е излязъл извън обема на предоставените му права. В тази връзка въззивната
инстанция излага и следните допълнителни съображения:
Съгласно чл.32, ал.1 ЗС управлението и ползването на общата вещ се извършва по
правило по решение, взето от съсобствениците, които имат повече от половината от общата
вещ, на което съответства задължението на малцинството да се съобрази с това решение и
да не може да го променя (извън хипотезата на чл.32, ал.2 ЗС). В тази връзка
съсобствениците, които притежават повече от половината от общата вещ, са властни да
вземат решение за отдаването й под наем и това решение ще обвърже всички
съсобственици. Имуществените отношения в подобна хипотеза се уреждат между
съсобствениците, а не между наемателя и неучаствалия в сделката съсобственик при
условията на чл.31, ал.2 ЗС. Този неучаствал в сделката съсобственик, поради обвързаността
си в облигационното отношение, има право на ползите, но търпи и ограниченията във
връзка с изпълнението на договора (арг. От чл.30, ал.3 ЗС). Освен това, съсобствениците,
които притежават повече от половината от общата вещ, макар и да могат да сключат наемен
договор с трето на съсобствеността лице, обвързващ всички съсобственици, не могат да
сключват договор за наем за повече от три години (арг. От чл.229 ЗЗД - в този случай
извършват действия по обикновено управление). Ако го сторят, договорът ще е
противопоставим след тригодишния срок на останалите съсобственици. Във всички случаи,
4
когато наемният договор, сключен с трето лице е противопоставим на съсобствениците, те
разполагат с възможност да търсят гражданските плодове, събрани изключително от
съсобствениците - наемодатели, по силата на чл.30, ал.3 ЗС. Когато обаче сделката не
обвързва съсобствениците по чл.32 от ЗС и договорът им е непротивопоставим, те могат да
търсят обезщетение за това, че са лишени от възможността да ползват своя дял от общия
имот. Съгласно ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, лично ползване по см. на чл. 31, ал. 2 ЗС се
осъществява от ползващия съсобственик чрез непосредствени негови действия, чрез
действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което
безвъзмездното той е предоставил общата вещ. Щом сделката, въз основа на която третото
лице е допуснато да ползва вещта е възмездна, отговорността не е по чл.31, ал.2 от ЗС, а по
чл.30, ал.3 от ЗС, когато тя е противопоставима на другите съсобственици или те са я
приели, а когато сделката е непротивопоставима на съсобственика и той не я приема,
отговорността е по чл.59, ал.1 от ЗЗД. В последната хипотеза задължено е лицето, което
фактически ползва вещта, тъй като основанието му е непротивопоставимо на съсобственика
на вещта -ищеца.
С оглед така дадените разяснения, при положение, че в случая е установено, че
ищецът притежава повече от половината от процесния магазин, сключеният от ответницата
наемен договор му е непротивопоставим и след като целият имот е ползван от третото лице-
наемателя, т.е. и притежаваните от ищеца обем права, отговорността за ползваните на ищеца
права е на наемателя, който му дължи обезщетение в размер на средномесечния пазарен
наем. Ищецът има право на защита срещу наемателя и посредством осъдителния иск за
собственост по чл.108 ЗС за установяване на правата си в съсобствеността, но и за
ревандикация на целия имот от третото лице, тъй като негово е правото по чл.32, ал.1 ЗС да
управлява имота, включително като го отдава под наем.
В случая, след като въззиваемата, ответницата по делото, е предоставила за
временно възмездно ползване идеални части от имота, съответстващи на правата й в
съсобствеността, то в полза на ищеца като съсобственик не е породено вземане срещу
другия съсобственик- ответницата за частта от получените от нея граждански плодове и
искът е неоснователен. Въззивната инстанция изцяло споделя направения от районния съд
решаващ извод, че за уважаване на иска по чл. 30, ал.3 от ЗС има значение дали
реализираните от ответницата доходи са резултат на ползването на притежаваните от ищеца
идеални части от вещта. При съвпадане изводите на настоящата инстанция с тези на първата
инстанция, обжалваното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да се
потвърди. Оплакванията на въззивника са неоснователни, като и соченото TP №
85/02.12.1968г. на ОСГК на ВС е неотносимо за случая, тъй като с това тълкувателно
решение се провежда разграничение между различните хипотези на извършени от
съсобственик необходими разноски или подобрения в общия имот. Въззивната жалба е
неоснователна и се оставя без уважение.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, право на разноските за
въззивната инстанция има въззиваемата страна, но същата не е представила доказателства за
сторени разноски и такива не й се присъждат.
Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 ГПК, ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №638/01.12.2022г. на Ямболски районен съд,
постановено по гр.д. №20222330101715 по описа за 2022г. на този съд.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в 1-месечен срок
от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6