РЕШЕНИЕ
№ 404
гр. Пловдив, 09.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иванка П. Гоцева
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско дело
№ 20245300500661 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 във вр. с чл.124 ал.1 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Т. З. М. с ЕГН ********** с
адрес: с. ***********, чрез адв. Д., против Решение № 7/02.01.2024 г. на ПдРС - XVII
гр.с. по гр.д.№ 10906/2022 г., с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя иск за
признаване за установено по отношение на Община ********, че ищеца е собственик
на 300/12 657 ид.части от правото на собственост върху имот с идентификатор
11845.62.27 по действащата КК и КР на с. ********* с площ от 12 657 кв.м, м.
*******, вид на територията: земеделска въз основа на 10-годишно давностно
владение осъществявано в периода от 31.12.1980г. до 27.07.2022г.
С въззивната жалба решението се оспорва като неправилно, поради нарушение
на материалния закон, включително очевидна неправилност, съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и необснованост, включително и явна необоснованост
по подробно изложени съображения. Моли се за отмяна на атакуваното решение,
вместо което да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде
уважен.Претендират се разноски.
В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна Община М. Претендират се разноски.
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД- VII-ми възз.гр.с-в, след като провери
1
обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалват и
срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално
допустима.
Пред Районен съд – Пловдив ищецът Т. З. М. твърди че пред 1978г. закупил с
нот. акт № ******* при Нотариус към ПдРС дворно място с идентификатор
11845.502.342 с площ от 944 кв.м с адрес: с. ********* в който имот били построени 4
сгради както следва: с идентификатор 11845.502.342.1 – жилищна с площ от 97 кв.м, с
идентификатор 11845.502.342.2 – селскостопанска с площ от 40 кв.м, с идентификатор
11845.502.342.3 – гараж с площ от 35 кв.м и с идентификатор 11845.502.342.4 –
селскостопанска с площ от 58 кв.м, която частично попадала в имот с идентификатор
11845.62.8 и в имот с идентификатор 11845.62.27; Имот с идентификатор 11845.62.27
бил частично заграден от ищеца който завладял площ от 300 кв.м която ползвал заедно
със селскостопанската постройка с идентификатор 11845.502.342.4. Този имот бил
частна общинска собственост като ищецът се позовава на Решение № 3 от 24.02.2022г.
на Конституционния съд по конституционно дело № 16 и поддържа, че е придобил въз
основа на давностно владение собствеността върху 300/12657 ид.части от имот с
идентификатор 11845.62.27. Пред настоящата инстанция, на основание чл. 214, ал. 1
ГПК във връзка с допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, е
допуснато изменени на предявения иск, а именно: да се признае ищеца за собственик
въз основа на давностно владение върху 782/12657 ид.части от имот с идентификатор
11845.62.27. Владението било осъществявано повече от 10 години преди 24.02.2022г.
Владението било явно и демонстрирано пред служители на ответника- Община М.
Ответникът Община М. оспорва предявения иск като се позовава на чл. 86 ЗС,
съгласно който не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна
или общинска собственост като процесния имот е образуван от разделянето на имот с
идентификатор 11845.62.15 като имотът е актуван и вписан като частна общинска
собственост с Акт № 2300 за частна общинска собственост от 30.07.2014г. и се
стопанисва и управлява от кмета на Община М. на основание чл. 12, ал.5 ЗОС.
На основание чл. 146, ал. 1, т.3 и т. 4 ГПК като безспорно и не нуждаещо се от
доказване е признато обстоятелство, че страните по делото не спорят относно
границите на имот 11845.62.27 по действащата КК и КР на с. В. както и че същият е
актуван като частна общинска собственост.
От събраните по делото гласни доказателства се установява, че процесният
имот се владее от ищеца. Според свидетеля К. Т. западната част на имота е оградена,
2
има постройка, навес с размери около 50-60 кв.м, навеса е изграден като свинарник,
има варели и бидони, в селото всички знаели, че този двор е на ищеца. Свидетелят Д.
Т. – ****си спомня, че имотът който граничи до собствения на ищеца имот е
общински, мястото било заградено от ограда с врата, като ищецът полагал грижи за
имота, защото преди било корито на река и впоследствие ищецът ползвал имота като
съседен на неговия, границата била канала, това било дере, където е поставена
оградата на ищеца, виждало се сграда в западната част на общинското место завладяна
от ищеца, имало дело за незаконен строеж на постройките изградени от ищеца в
общинското място, с просто около се виждало докъде е имотът на ищеца и къде е
общинския имот, молба за закупуване на имота по законоустановен ред не е
постъпвала в кметството.
От свидетелските показания се установява обективната страна на владението
на ищеца.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията
си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намира, че същото е валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде
проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни
норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.
От заключението на изготвената пред настоящата инстанция съдебно-
техническа експертиза се установява каква част от процесния имот е заградена от
ищеца и върху каква реална част от процесния имот ищецът упражнява фактическа
власт.
С Решение № А02А от 14.05.1995 г. на Поземлена комисия Община М. е
възстановено правото на собственост в полза на Община М., по отношение на
недвижим имот- дере от 14.363 дка, четвърта категория, местност „********“,
съставляващ имот № 062015 по плана за земеразделяне. Въз основа на това решение е
издаден акт №110 за частна общинска собственост от 2003 15.12.2003 г., вписан в СП
на 22.02.2006 г.
Решението на ОСЗ представлява индивидуален административен акт с
конститутивно действие, което се разпростира както по отношение на обекта -
земеделската земя, така и по отношение на субекта и легитимира като собственици
лицата, на които се възстановява собствеността.
Съгласно задължителните разяснения в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 по
гр. д. № 11/1997 г. на ВКС, ОСГК, индивидуализацията на земеделските земи се
определя от реалните им граници с решенията на общинските поземлени комисии. Те
са необходимите правни актове за определяне на реалните граници на земите и
едновременно с това юридически факти с гражданско-правно действие. С решението
3
на поземлена комисия възниква правното качество на обекта на собствеността –
индивидуализация и затова то има конститутивно действие. Това се отнася и за двата
вида решения на общинските поземлени комисии за определяне на реалните граници
на земеделските земи – решенията по чл. 18ж, ал. 1 и по чл. 27, ал. 1 от ППЗСПЗЗ.
Преди да се разгледа въпроса дали ищецът е упражнявал фактическа власт с
белезите на владение, най-напред следва да се изследва въпроса дали фактическата
власт върху реални части от имот от вида на процесния, дори и да притежава
характеристиките на владение, е принципно годна да доведе до придобиване на
собственост върху идеални части, съответни на завладените реални части.
Отрицателният отговор на този въпрос прави безпредметно да се изследва дали
ищецът е упражнявала владение върху реални части от имота с продължителност
повече от 10 години и дали може да се придобива по давност имот, който е общинска
частна собственост.
В практиката на ВКС /решение № 50015 от 29. 02. 2024 г. по гр. д. № 1545/2022
г. на ВКС, 2 г.о. и решение № 66 от 26. 06. 2020 г. по гр. д. № 1985/2019 г. на ВКС, 1
г.о./ се признава възможността владението на реална несамостоятелна част от имот да
доведе до придобиване по давност на съответната идеална част от имота.
Поради това следва да се признае правната възможност на ищеца чрез
владението на реална несамостоятелна част от имот да доведе до придобиване по
давност на съответната идеална част от имота.
Владението на чуждите реални части трябва да е несъмнително -
осъществявано по начин, който да разкрива ясно желанието на владелеца да държи
вещта като своя, и явно - т. е. намерението на владелеца да свои вещта за себе си да е
противопоставено на собственика, това намерение да се упражнява така, че всеки
заинтересован да може да научи за него, като същото да е достигнало до собственика.
Лицето трябва да е демонстрирало по отношение на невладеещия собственик на вещта
поведение на пълноправен собственик, т. е. поведение, което безсъмнено сочи, че
упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си.
Предмет на установителен иск за собственост могат да бъдат реални части от
урегулирани или неурегулирани поземлени имоти, дори ако границите им не са
материализирани на място и имотите не са нанесени като самостоятелни в действаща
кадастрална карта или ПУП. Тези граници могат да бъдат определени и чрез
описанието им с помощта на вещо лице в хода на разглеждане на делото - решение №
32 от 27.02.2019 г. по гр. д. № 1181/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 254 от 21.05.2010
г. по гр. д. № 4/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 482 от 20.12.2012 г. на ВКС по гр. д.
№ 551/2012 г., I г. о. В настоящия случай границите на спорните реални части са
означени на скиците на стр. № 64 и 65 от въззивното производство и това е достатъчно
за тяхната индивидуализация.
4
В съдебната практика на ВКС - Решение № 558/07.01.2011 г. по гр. дело №
269/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., се приема, че възможността да се придобие по давност
недвижим имот, частна общинска собственост за периода 01.06.1996 година -
01.06.2006 година с оглед разпоредбите на чл. 86 ЗС и § 1 от ЗИ на ЗС/ ДВ. бр. 46 и
105/2006 г. / следва да се приема в смисъл, че "давностният срок за придобиване на
недвижими имоти - общинска публична собственост спира да тече към 31.05.2006
година, с оглед разпоредбата на § 1 от ЗД на ЗС/ ДВ. бр. 46 и 105 / и това е последният
ден в който изтича. При изчисление при релевирано възражение за придобивна
давност на имот- недвижима частна общинска собственост, срокът, който би дал
основанието - при наличие на останалите елементи от фактическия състав на чл. 79,
ал. 1 ЗС, да се придобие на правото на собственост по оригинерен начин, следва да е
изтекъл или да изтича като крайна дата на 31.05.2006 г. Това означава, че началният
момент, от който срокът следва да е започнал да тече /без прекъсване/ е преди или най-
късно към дата 01.06.1996 година. Към този момент е в действие правилото на чл. 86
ЗС в редакцията му от изм. с ДВ. бр. 33/1996 година- в сила от 01.06.1996 г., според
която редакция не могат да се придобиват по давност само имоти, публична общинска
собственост, или по аргумент на противното- в рамките на този срок може да бъде
придобит имот частна общинска собственост. "
Възприемайки изцяло изложените съображения, настоящият въззивен състав
счита и, че критериите за преценка коя собствеността е такава на гражданите,
държавата и общините, коя е частна или публична, се дефинира както от чл. 17 на
Конституция от 1991 година, така и със ЗМСМА /ДВ. бр. 77/1991 г. / и конкретно на §
6 на ПЗР на закона за изменения на чл. 6 ЗС. Безспорно от гледна точка приложение на
закона е, че с влизане в сила на изменението на чл. 6 ЗС, според което "собствеността
на държавата и на общините е публична и частна" и разпоредбата на чл. 86 ЗС, в
действащата към този момент редакция / ДВ. бр. 31/1990 г. /, на основание придобивна
давност не може да се придобие правото на собственост на вещ, която е държавна или
общинска собственост. Изменението на чл. 86 ЗС с ДВ. бр. 33/96 г. в сила от
01.06.1996 г. лимитира това ограничение само за придобиване на вещи и вещни права
със статут на публична държавна или общинска собственост. По аргумент на
противното се налага извод, че по отношение на частната общинска собственост,
считано от влизане в сила на посоченото изменение- т. е. от 01.06.1996 година отпада
забраната за придобиване на основание давност / чл. 79, ал. 1 и 2 ЗС/ вещи и/или
вещни права за имоти със статут на частна общинска собственост. С § 1 на ДР на ЗДЗС
с ДВ. бр. 46/2006 г., в сила от 01.06.2006 г., се прие отново, че "давността да се
придобие по давност държавен или общински имот/ без значение дали е публична или
общинска собственост/ спира да тече до 31.11.2011 година, а с § 1 изм. ДВ. бр.
105/2006 г. / датата, до която нормативно е спрян срока на придобивната давност е
31.12.2014 година, т. е. отново законодателят изключва възможността за придобиване
5
правото на собственост по давност, но за сроковете на придобивната давност, които
изтичат или биха изтекли след 01.06.2006 година.
С решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на
Република България (обн. ДВ, бр. 18/04.03.2022 г.) са обявени за
противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона
за собствеността (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от
Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн.,
ДВ, бр. 7/2018 г.).
Съгласно първата разпоредба давността за придобиване на имоти - частна
държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022 г. (считано от
31.05.2006 г.), включително за придобиване на земеделски земи, които са собственост
или върху които е възстановено правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ на
държавата или общината.
С атакувания § 2 ЗР на ЗИЗС е придадено обратно действие на последното по
време удължаване на срока на спиране на давността за придобиване на имоти частна
държавна или общинска собственост, прието с § 1 ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7 от 2018 г.).
Разпоредбата на § 1 ЗИЗС е обнародвана в ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г., но влизането й в
сила е от 31.12.2017 г. - § 2 ЗР на ЗИЗС, като по този начин с обратна сила е отнет
вещноправният ефект на давностното владение, осъществявано в периода от
31.12.2017 г. до 19.01.2018 г.
Конституционният съд е обявил за противоконституционна разпоредбата на §
1, ал. 1 ЗД на ЗС, като противоречаща на чл. 17, ал. 1 и ал. 4 от Конституцията.
Изрично е посочил, че с обявяването й за противоконституционна не се засяга нейният
досегашен ефект, а съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ последиците от преустановяване
на мораториума настъпват от момента на влизане на решението му в сила (три дни
след обнародването му – чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРБ).
Нормата на § 2 ЗР на ЗИЗС е обявена за противоконституционна, като
противоречаща на чл. 4, ал. 1 и на чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията, тъй като
засяга вече придобити права – в случая правото на собственост, основаващо се на
изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. придобивна давност. В решение № 3
от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на КС на РБ е прието, че спрямо правоотношения,
предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон
не се прилага. С оглед на това настоящият съд, разглеждащ висящия пред него правен
спор, не следва да приложи противоконституционната норма на § 2 ЗР на ЗИЗС (обн.,
ДВ, бр. 7/2018 г.).
Предвид задължителния за съдилищата характер на решенията на
Конституционния съд (чл. 14, ал. 5 ЗКС), от горното следва, че за периода 31.05.2006 г.
6
– 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна
държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от
законодателя мораториум; същата започва да тече с влизане в сила на решението на
Конституционния съд на 08.03.2022 г. За времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г.
давностният срок следва да бъде зачетен от настоящия съдебен състав.Ищецът в
първоинстанционното производство е осъществявал непрекъснато, явно и спокойно
владение върху него в периода от изменението на чл. 86 ЗС през 1996 г. (ДВ, бр.
33/1996 г.) и до сега, поради което следва да се приеме, че към момента на предявяване
на настоящия иск на 27.07.2022 г. десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл и
същият е придобил съответните идеални части имота по давност.
Това налага извода, че обжалваното решение е неправилно, постановено в
нарушение на материалния закон, което налага неговата отмяна. Изводите на
първоинстанционния съд, без да бъде съобразено, че ограниченията на чл. 86 ЗС за
придобиване на недвижим имот - общинска собственост след 01.06.1996 година касаят
само публичната общинска собственост, но не и обекти, имащи характеристиката на
частна общинска собственост, са в нарушение на закона и даденото тълкуване на
съдебната практика на ВКС по приложение на цитирания закон.
С протоколно определение от 11.03.2025 г. въззивния съд е допуснал изменение
на предявения иск, поради допустати от първоинстанционния съд процесуални
нарушения – недопускане на СТЕ. В процесния случай се установява от събраните по
делото гласни доказателства, че за времето от 1980 г. до момента на завеждане на
иска/27.07.2022 г./, ищецът упражнява владение върху 782/12 657 ид.части от имот с
идентификатор 11845.62.27 по действащата КК и КР на с. ********* с площ от 12 657
кв.м., местност ********, вид на територията: земеделска, , който поземлен имот е
обозначен на скица 1 на вещото лице Б. Й., към съдебно- техническа експертиза по
в.гр. дело № 661/2024 г., находяща се на лист 64 от делото на Окръжен съд- Пловдив,
която представлява неразделна част от настоящето решение, за период по-дълъг от 10
години, спокойно и необезпокоявано демонстрирайки поведение на собственик. При
данните по делото, на ищецът следва да се признае правото на собственост по
отношение на процесния имот, на твърдяното и поддържано от него основание -
придобивна давност за времето до 19.01.2018 година. Като се зачете факта на
започналото владение на ищеца от 01.06.1996 г., упражненото без прекъсване,
спокойно, необезпокоявано владение за период по-дълъг от 10 години и явно
демонстрираното намерение, че имотът се владее като собствен, следва да бъде
направен извод, че към 19.01.2018 година собствеността на този имот е била
придобита на оригинерното придобивно основание. Т. е. на ищеца следва да се
признае претендираното от него право на собственост, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК
във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС, на 782/12 657 ид.части от имот с идентификатор 11845.62.27,
означено с цифрите 1-2-3-4-5-6-7-8-9-10-1 с площ от 753 кв.м. и означено с цифрите 6-
7
5-13-12-11-6 с площ от 29 кв.м. съгласно скица едно от заключение на вещото лице Б.
Й. на лист 64 от в.гр.д.№661/2024 г. по описа на ПдОС.
По отношение на разноските за въззивното производство:
При този изход на спора, на въззивника- ищец Т. М. на основание чл. 273 от
ГПК във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да се присъдят своевременно поисканите и
основателно направени разноски в производството по делото пред двете съдебни
инстанции в размер на сумата от 1995 лв. / уговорено и заплатено адвокатско
възнаграждение- 700 лв. за настоящата и 500 лв. за първата инстанции, заплатена
държавна такса по делото- общо 75 лв. и депозит за вещо лице по допуснатата
експертиза- 700 лв. и 20лв. – депозит за свидетел/.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 7 от 02.01.2024 г., постановено по гр. д. №
10906/2022 г. по описа на Районен съд-Пловдив, като вместо нето ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по
отношение на Община М. представлявана от *********, че Т. З. М. с ЕГН **********,
с адрес: с. ********** е собственик на основание давностно владение на 782/12 657
идеални части от имот с идентификатор 11845.62.27 по действащата КК и КР на с.
********* с площ от 12 657 кв.м., в местността *********, вид на територията:
земеделска, заключена между точки с цифри 1-2-3-4-5-6-7-8-9-10-1 с площ от 753 кв.м.
и между точки с цифри 6-5-13-12-11-6 с площ от 29 кв.м. на скица 1 от заключение на
вещото лице Б. Й. на лист 64 от в.гр.д.№661/2024 г. по описа на ПдОС.
Скица 1 от заключение на вещото лице Б. Й. на лист 64 по в.гр.д.№661/2024 г.
по описа на ПдОС да се счита за неразделна част от настоящото решение.
ОСЪЖДА Община *********** представлявана от **********, да заплати на
Т. З. М. с ЕГН ********** с адрес: с. *********, сумата от 1995 лв., представляваща
направените пред двете съдебни инстанции разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК във вр. с чл. 273 от ГПК.
Решението може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на
чл. 280, ал. 1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
8
2._______________________
9