Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …..05.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на четиринадесети декември две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 10684 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 114394 от 09.06.2020 г.,
постановено по гр. дело № 74357/2019 г. по описа на СРС, ГО, 76 състав, са уважени
предявените от Р.А.Б. срещу Район „И.“ на Столична община, обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за
отмяна на уволнението, извършено със Заповед № РИВ – 19 – РД15 – 3 – 2/29.11.2019г.
на представляващ Район „И.“ на Столична община, по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ
за въстановяване на заеманата до уволнението длъжност „Старши специалист“, и по
чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ за обезщетение за по – ниско платена работа в размер
на 1 627,50 лева за периода от 29.11.2019г. до 24.02.2020г., ведно със
законната лихва от 19.12.2019г. до 13.03.2020г., а след това от 08.04.2020г. до
окончателното плащане, като претенцията е отхвърлена за горницата над присъдения
до пълния претендиран размер от 2 496,00 лева и за периода от 25.02.2020г. до
01.04.2020г. като неоснователна.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските в производството, съобразно изхода на спора.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Район
„И.“ на Столична община, посредством процесуален представител с доказателства
по делото за надлежно учредена представителна власт, с която се обжалва
решението в частта за уважаване на исковете по чл.344, ал.1,
т.1, т.2 и т.3 от КТ, като се излагат съображения за неговата неправилност и
необоснованост. На първо място жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният
съд не е отчел обстоятелството, че най – тежкото дисциплинарно наказание е
наложено на ищцата, поради злоупотреба с доверието на работодателя, изразяващо
се в злепоставяне и уронване на престижа на районната администрация пред
граждани и пред администрацията на Столична община, като дисциплинарното
наказание „уволнение“ е наложено с оглед проявено недопустимо поведение (иронично,
заядливо, агресивно и недружелюбно поведение) към граждани, представляващо
тежко нарушение на трудовата дисциплина. Сочи, че нарушението е отразено в
жалба на гражданката М.И.Д.до Столична община, вследствие на което нарушението
е станало достояние на СО, видно от писмо с подробно съдържание с изх.№ СОА19 –
ВК08 – 12967/02.10.2019г. на СО до СО – район „И.“, в което е цитирано дословно
съдържанието на жалбата и е обърнато сериозно внимание на случая. Поддържа, че
нарушението е извършено на 26.08.2019г., станало е известно на работодателя на
03.10.2019г. – когато горепосоченото писмо е регистрирано в районната
администрация, наказанието е наложено на 23.11.2019г. със заповед № РИВ19 –
РД15 – 3 – 2/29.11.2019г. на работодателя – кмет на СО – район „И.“,
респективно са спазени преклузивните срокове по чл.194, ал.1 КТ. Отделно от
това от ищцата са поискани писмени обяснения и същата е депозирала такива, при
налагане на наказанието е извършена преценка на тежестта на нарушението, като
са отчетени всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно
нарушение, като посочената в заповедта за налагане на наказание „уволнение“
фактическа обстановка се установява и напълно съответства на събраните в хода
на дисциплинарното производство доказателства. На следващо място счита, че
процесната заповед е надлежно мотивирана – съдържа всички задължителни
реквизити по чл.195, ал.1 КТ, изложени са фактически и правни основания,
деянието е надлежно описано с неговите обективни признаци, респективно
нарушението е ясно и конкретно индивидуализирано с неговите съществени белези
от обективна страна. Излага, че съгласно длъжностната характеристика на ищцата
в частта – „Умения и компетентности“ е предвидено, че „служителят е длъжен да
подхожда професионално, компетентно, учтиво и с необходимото внимание и
съпричастност към проблемите на гражданите“, „да притежава комуникативност и
толерантност при работа в екип“, които именно задължения ищцата е нарушила в
качеството си на служител – старши специалист в Отдел ПНАИОЧР на СО – район „И.“,
контактуващ с граждани при осъществяване на административна услуга, в
конкретния случай – проявено пренебрежително и недопустимо отношение към
гражданка, поискала подаване на заявление за гласуване по настоящ адрес.
Последното от своя страна представлява поведение, несъвместимо с етичните норми
на поведение и уронващо престижа на администрацията.
Отделно от това поддържа, че неправилно
при постановяване на решението си първостепенният съд е кредитирал заключението
на изготвената по делото съдебно – счетоводна експертиза, доколкото същото е
ирелевантно и неотносимо към причинната връзка между дисциплинарното уволнение
и по – ниския доход за времето, през което ищцата е работила на друга, по –
ниско платена работа.
Поради посочените аргументи моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната част, с което да отхвърли предявените при условията на обективно кумулативно
съединяване искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ.
Претендират се сторените разноски в първоинстанционното и въззивното
производство, за които се представя списък по реда на чл.80 ГПК. Релевира се
възражение за прекомерност относно размера на разноските, претендирани от
насрещната страна.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата
страна в производството – Р.А.Б., чрез надлежно упълномощен процесуален
представител, е депозирала отговор на въззивната жалба, в който са развити подробни
съображения за нейната неоснователност. Поддържат се релевираните в
първоинстанционното производство доводи, че трудовото правоотношение на въззиваемата
страна не е прекратено при спазване на законовите изисквания за това, доколкото
не са спазени изискванията на чл.189, ал.1 КТ и чл.195, ал.1 КТ, а именно –
посочване на конкретно проявеното от служителя поведение и обективните му
признаци, обосновка за налагане на най – тежкото дисциплинарно наказание,
анализ на поведението на служителя и преценка на обстоятелствата при извършване
на нарушението. Сочи, че в конкретния случай характерът на твърдяново нарушение
изисква да бъде посочено конкретно проявеното от служителя поведение – как и какво
е казал, как е реагирал в ситуацията жалбоподателят и служителят, кой друг е
присъствал на това събитие, какво е възприел и т.н. Посочената в процесната
уволнителна заповед жалба вх.№ РИВ19 – ВК08 – 941/03.10.2019г. не е в състояние
да индивидуализира нарушението и не съдържа проявление на обективни признаци на
поведението на служителя, тъй като представлява субективното възприятие на
фактите и субективната оценка на жалбоподателя, което от своя страна не е
достатъчно за формиране на обективна и справедлива оценка на работодателя
спрямо поведението на служителя. По изложените съображения, моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
Претендират се и сторените във въззивното производство разноски, за които се
представя списък по реда на чл.80 от ГПК.
Софийският градски съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата съдебна инстанция не са
ангажирани доказателства по реда на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК. В тази
връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново
събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и
преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима – подадена
е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса и срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа.
Разгледана по същество, настоящият
съдебен състав намира въззивната жалба за неоснователна.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно,
като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени
от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от Р.А.Б.
срещу Район „И.“ на Столична община при условията на кумулативно обективно
съединяване искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да
разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност.
Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
основателност на предявените искове, като на основание чл. 272 ГПК препраща към
тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл. 272 ГПК/. Във връзка
с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
По иска с правно основание по чл.344,
ал.1, т.1 КТ:
Не е спорно между страните в
производството, че ищецът е заемал длъжността "старши специалист",
код по НКПД 41923007, в отдел „Правно – нормативно, административно –
информационно обслужване и човешки ресурси“ при ответника, съгласно трудов
договор № РД – 15 – ТД – 05 от 12.02.2008г., както и че трудовото му
правоотношение е прекратено с налагане на дисциплинарно наказание – уволнение,
съгласно Заповед № РИВ19 – РД15 – 3 – 2/29.11.2019 г. на кмета на СО – район „И.“,
за извършено нарушение на трудовата дисциплина по чл.187, т.8 КТ и чл. 190, ал.
1, т. 4 от КТ. Наказанието е наложено за това, че ищцата е проявила заядливо,
иронично, агресивно и недружелюбно отношение при предоставяне на
административна услуга.
В производството по чл. 344, ал. 1, т. 1
от КТ – трудов спор за законността на извършено от работодателя уволнение, в
тежест на ответника е да установи, че е упражнил законно извънсъдебно
потестативното си право да прекрати едностранно трудовото правоотношение. В
тежест на работодателя е да докаже, че доводите за незаконност на уволнението,
въведени с исковата молба от ищеца, са неоснователни.
Твърденията за незаконност на
уволнението, очертаващи основанието на предявения иск и в чиито рамки е
ограничена търсената съдебна защита, съобразно диспозитивното начало в
гражданския процес, в конкретния случай са свързани със следните оспорвания: немотивиране
на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, съобразно изискванията на
чл. 195, ал. 1 от КТ /при твърдения, че в заповедта не е индивидуализирано
твърдяното дисциплинарно нарушение/; при определяне на дисциплинарното наказание
не е взета предвид тежестта на нарушението и обстоятелствата, при които е
извършено, както и поведението на служителя; оспорва се извършването на
вмененото дисциплинарно нарушение. По така релевираните твърдения настоящият
съдебен състав намира следното:
Съгласно чл. 195, ал. 1 от КТ в
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание се посочва нарушението и кога
е извършено. Задължението за мотивиране на тази заповед е въведено с оглед
изискването на чл. 189, ал. 2 от КТ за еднократност на наказанието, както и с
цел съобразавяне на сроковете по чл. 194 от КТ. Когато изложените мотиви са
достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговоря на
изискванията на чл. 195 от КТ (така решение № 857 от 25.01.2011 г. на ВКС по
гр.д. № 1068/09 г., ІV ГО; решение № 278 от 19.05.2011 г. на ВКС по гр.д. №
1276/10 г., ІV ГО, решение № 642 от 12.10.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1208/09 г.,
ІV ГО). Работодателят може по своя преценка да посочи часа на нарушението, но
няма такова задължение. Достатъчно е в заповедта да фигурира датата или период
на извършване на нарушението. Не се изисква заповедта да съдържа всички
обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, деня и часа на
осъществяването им, кои задължения по длъжностната характеристика не са изпълнени,
кои разпоредби на вътрешния трудов ред са нарушени и какво дисциплинарно
нарушение според квалификацията в чл. 187 от КТ е извършено. Както в искането
на обяснения, така и в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е
достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за
работника начин, включително и чрез позоваването на известни на работника
обстоятелства и документи (без да е необходимо удостоверяването на връчването
на документите) – в този смисъл решение № 128 от 28.05.2013 г. на ВКС по гр.д.
№ 726/2012 г., IV ГО.
Заповедта, с която се налага
дисциплинарно наказание, следва да бъде ясно мотивирана и по начин, че да са
ясни съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото
на извършването му. Обосновката на работодателя за конкретните факти, поради
които е издадена заповедта за уволнение, може да бъде формулирана и в друг
документ, към който препраща заповедта, като не е задължително този документ
непременно да изхожда от работодателя; важното е той да е станал достояние на
работника или служителя. Същественото е от съдържанието на заповедта, съответно
от документите, към които препраща тя, да следва несъмненият извод за същността
на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение и
работникът или служителят да има възможност да разбере причината, поради която
е уволнен, а съдът да може да извърши проверка и въз основа на това, да заключи
дали уволнението е законосъобразно.
Разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ
предвижда точно определени изисквания към съдържанието на заповедта за
дисциплинарно наказание. Касае се до задължителни реквизити – сведения относно
нарушителя, конкретното нарушение, описано с обективните и субективните му
признаци, времето на извършване на нарушението, вида на наложеното наказание и
правното основание, въз основа на което се налага дисциплинарното наказание.
Липсата само на един от посочените реквизити е достатъчна, за да се приеме, че
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна, тъй като
правната норма на чл. 195, ал. 1 КТ е императивна. Изискването за мотивиране е
продиктувано от принципа за равнопоставеност на страните по едно гражданско
правоотношение, каквото е и трудовото. Липсата на мотиви, било изцяло или
частично, поставя работника или служителя в положение на изненада, тъй като той
трябва да получи пълна информация за обстоятелствата, на които се основава
дисциплинарното наказание, за да може да ги прецени, както и да ги обори при
евентуалното им оспорване пред съда. Липсата на изискуемите от закона реквизити
в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е толкова съществено, че то
не може да бъде санирано в хода на съдебния спор, тъй като се касае до
задължително спазване на предвидена в закона форма. Освен това липсата на
мотиви в заповедта за дисциплинарно наказание прави невъзможен и съдебния
контрол при оспорване на наказанието (така Решение № 201 от 17.03.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 38/2009 г., IV г. о., ГК). За наличието на изискуемите от закона
реквизити на заповедта съдът следи служебно.
Настоящият състав на въззивният съд
намира, че в конкретния случай изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ не са
спазени. В процесната уволнителна заповед, с която е наложено на ищеца
наказание "уволнение" действително са посочени нарушителят и законовият
текст, въз основа на който е наложено наказанието, но същата не съдържа
достатъчно данни относно извършеното нарушение. Констатирано е единствено, че Р.А.Б.
е проявила заядливо, иронично, агресивно и недружелюбно отношение при
предоставяне на административна услуга, с което е злоупотребила с доверието на
работодателя и е уронила престижа му пред Столична община, но не се съдържат
данни, в какво се изразяват конкретните извършени от работника - ищец действия/активно
поведение, с които е нарушил трудовата дисциплина, както и начинът на
извършването им, което препятства, както защитата на работника, така и съдебния
контрол за законност за наложеното наказание.
Като вече беше посочено, заповедта, с
която се налага дисциплинарното наказание, следва задължително да съдържа
посочване на нарушението с индивидуализиращите го като акт на конкретно
поведение признаци от обективна и субективна страна. Не може да се счете и че
непълнотата в заповедта е преодоляна по отношение на нарушението чрез
позоваването в нея на жалба № РИВ19 – ВК08 – 941/03.10.2019г. и протокол от
заседание на дисциплинарен съвет от 29.11.2019г., тъй като в първия документ също
не се съдържат данни за конкретното проявено поведение (жестове или думи), а
субективна оценка за такова, а във втория е направено единствено препращане и
позоваване на жалбата. Нормата на чл. 195, ал. 1 от КТ е императивна и
неспазването й е достатъчно основание за незаконността на извършеното уволнение,
поради което и всички доводи в депозираната от въззивника жалба са
неоснователни.
Извън гореизложеното и в допълнение
следва да бъде посочено, че дори и да се приеме, че изложените в процесната
уволнителна заповед мотиви са достатъчни за удовлетворяване на законовите изисквания
и последната е мотивирана по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ, изцяло в
доказателствена тежест на ответника – работодател е провеждането на пълно и главно доказване по отношение на фактите
и обстоятелствата, на които се позовава, за да посочи, че са налице нарушения
на трудовата дисциплина от ищеца и които са основание за налагане на най – тежкото
дисциплинарно наказание, а именно – уволнение. В случая, при съвкупната
преценка на доказателствата по делото, настоящият състав на въззивния съд
намира, че не е доказано по делото такова поведение на ищцата, което да се
квалифицира в случая като тежко нарушение на трудовата дисциплина. Също така
съгласно съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 48/14.05.2012 год.
по гр. дело № 447/2011 год., ІV ГО, при спор за законност на дисциплинарно уволнение
в тежест на работодателя е да докаже извършването на всички дисциплинарни
нарушения, които са дали основание за налагане на най –тежкото дисциплинарно
наказание. Когато работодателят не е доказал извършването на дисциплинарните
нарушения, дисциплинарното наказание уволнение следва да се приеме, че е
незаконосъобразно. В случай, че част от нарушенията са доказани, а друга част
не са, то заповедта следва да се приеме, че е законосъобразно издадена само за
онези нарушения, които са доказани. В конкретиката на настоящия случай и при
липса на ангажирани от ответната страна доказателства и доказателствени
средства в посочения аспект – такива, извън депозираната жалба от лицето,
поискало извършване на административна услуга, въззивният съд намира за недоказано
визираното в заповедта за уволнение нарушение на трудови задълженията от страна
на ищцата в производството.
На следващо място е необходимо да се има
предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 1 КТ,
при определяне на дисциплинарното наказание следва да се вземат предвид
тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и
поведението на работника или служителя. Касае се до императивна законова
разпоредба, която предвижда задължение за работодателя да извърши посочената в
нея преценка при определяне на вида на дисциплинарното наказание преди неговото
налагане. Осъществяването на тази процедура е предпоставка за налагане на
дисциплинарно наказание и също е условие за неговата законосъобразност. Съдебната
практика приема, че при спор за
законност на наложеното дисциплинарно наказание, съдът е длъжен да извърши
съдебен контрол за съответствие между наложеното дисциплинарно наказание и
извършеното нарушение, респективно относно това дали работодателят преди
налагане на дисциплинарното наказание е извършил преценка по чл. 189, ал. 1 КТ,
като е взел предвид критериите –тежест на нарушението, обстоятелствата при
които е извършено, както и поведението на работника или служителя (така решение №
461/17.06.2010 год. по гр. дело № 626/2009 г., ІІІ ГО, решение № 236/19.09.2012
г. по гр. дело № 34/2012 г., ІІІ ГО, решение № 372/01.07.2010 г., по гр. дело №
1040/2009 г.). Настоящата съдебна инстанция намира, че при конкретните
обстоятелства в случая, при които се твърди да е извършено нарушението на
задълженията на ищцата, а именно – проявено заядливо, иронично, агресивно и
недружелюбно отношение при предоставяне на административна услуга, извършеното
нарушение не следва да се квалифицира като тежко такова по смисъла на чл. 190 КТ и не оправдава
налагане на дисциплинарно наказание уволнение. Липсват по делото данни, а и
твърдения от ответната страна, ищцата да има наложени други наказания, същата е
дългогодишен служител в общината, предоставила е поисканата административна
услуга, поради което процесното уволнение би било незаконно и на това основание.
По изложените съображения съдът намира,
че наложеното на ищцата дисциплинарно наказание се явява незаконосъобразно и подлежи на отмяна, а искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е основателен, респективно и правилно е бил уважен.
На следващо място и видно от събраните в
производството доказателствени материали, трудовото правоотношение за заеманата от ищеца длъжност към датата на
уволнението е по безсрочен договор. Не се твърди, а и не се установява в
процеса друго обстоятелство, препятстващо упражняването на длъжността занапред, поради което и искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на предишната работа е също основателен.
По отношение доводите на въззивника по иска
с правно основание по чл.344, ал.1, т.3 КТ, следва да се отбежи, че същите са
изцяло неоснователни. Липсва в производството спор по отношение на
обстоятелствата, че след процесното уволнение ищцата е встъпила в трудовоправни
отношения с „Модус девелопмент“ ЕООД, че получаваното от последната трудово
възнаграждение е било по – ниско по размер от получаваното при ответника, както
и конкретният му размер, установяващ се от заключението на назначената и приета
в първоинстанционното производство съдебно – счетоводна експертиза, също
неоспорена от страните. Предвид последното въззивният състав на съда намира, че
е налице фактическият състав на вземането за
обезвреда – ищцата е понесла вреди от оставането си без работа, респективно на
по – ниско платена работа в рамките на законоустановения 6 – месечен срок,
вследствие осуетено от незаконното уволнение приращение в имуществото й, в
размер на неполученото, съответно по – ниско платеното брутно трудово
възнаграждение за същия период, в което именно се състоят подлежащите на
репариране пропуснати ползи.
Съгласно разпоредба на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Доколкото по отношение изводите
на Софийския районен съд за конкретно дължимия размер и период на
претендираните вземания, присъдени с обжалваното решение, не са въведени
конкретни оплаквания, въззивният съд не може да възприема нова фактическа
обстановка и не може да формира различни изводи.
При липсата на други оплаквания с
въззивната жалба и след преценка, че в решението не са допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми, въззивният съд намира, че атакуваният
съдебен акт е правилен и като такъв следва да бъде потвърден.
При този изход на спора, право на разноски
има въззиваемата страна.
В производството пред въззивната
инстанция ищцата Р.А.Б. е сторила разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 500,00 лв. по договор за правна защита и съдействие и разписка от
10.12.2020г., за получаване на сумата, която сума следва да й бъде присъдена.
Своевременно
релевираното възражение за прекомерност на претендирания размер на адвокатското
възнаграждение съдът намира за неоснователно, доколкото същото е съобразено с минималните
размери, визирани в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения № 1 от 2004г.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 114394 от 09.06.2020 г., постановено
по гр. дело № 74357/2019 г. по описа на СРС, ГО, 76 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА
район „И.“ на Столична община, представлявана от Д.Г.– кмет, гр.София, ул.“*****,
да заплати на Р.А.Б., ЕГН **********, ЕИК ********, с адрес *** на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата от 500,00 лева – разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.