№ 3559
гр. София, 28.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Б.М.
при участието на секретаря И.Т.Т.
като разгледа докладваното от Б.М. Гражданско дело № 20231110115723 по
описа за 2023 година
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл.66, ал. 2 от КТ от С. С.
Т. против „Б“ ЕООД, ЕИК ******* за заплащане на сумата от 23 202,72 лв.,
представляваща обезщетение, дължимо от работодателя при прекратяване на
трудовото правоотношение между страните, уговорено в т. 9 от
Допълнително споразумение № *****/1.4.2017 г. към Трудов договор №
2110/4.4.2011 г., ведно със законна лихва върху главницата от депозиране на
исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Ищцата излага съображения, че в периода 04.04.2011г. – 05.04.2020г.
между страните е налице трудово правоотношение, по силата на което
последно изпълнявала длъжността „мениджър, продажби“. В т. 9 от
допълнително споразумение № № *****/1.4.2011г. страните уговорили при
прекратяване на трудово правоотношение, без значение от основанието, на
работника да се изплати обезщетение в размер на едно брутно трудово
възнаграждение за всяка прослужена година, без значение промяната на
длъжността, но за не повече от десет години или десет брутни трудови
възнаграждения. Поддържа, че на 5.3.2020г. е подала предизвестие за
прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 326, ал. 1 КТ,
както и че същото е прекратено на 05.04.2020 г., с изтичане срока на
предизвестието и съгласно заповед № 86/3.04.2020г. Към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение имала пълни 9 прослужени
години в дружеството, поради което се дължи обезщетение в размер на девет
брутни възнаграждения в общ размер на 23 202,72 лева, които не са платени
въпреки надлежно връчената покана.
1
Ответникът „Б“ ЕООД оспорва обезщетението да е дължимо при
прекратяване на трудовото правоотношение от работника/служителя, Счита,
че клаузата, на която ищецът основава вземането си, е недействителна поради
липса на основание и поради противоречие с добрите нрави. Оспорва размера
на брутното трудово възнаграждение на ищеца.
Съдът, като взе предвид събраните доказателства и доводите на
страните, приема следното от фактическа страна:
С определение по чл.140 от ГПК са приети за безспорни и ненуждаещи
се от доказване обстоятелствата, че в периода 4.4.2011 г. – 5.4.2020г. ищцата е
имала сключен трудов договор с ответника, по силата на който последно
изпълнявала длъжността „мениджър, продажби“, който е прекратен на
5.4.2020 г., с предизвестие от работника/служителя на основание чл. 326, ал. 1
КТ. Не е спорно, че трудовият договор е изменен с описаните в исковата
молба допълнителни споразумения, които имат съдържанието на
представените към исковата молба документи, вкл. Допълнително
споразумение № *****/01.04.2017г.
В чл.9 от допълнително споразумение №*****/01.04.2017г. е
предвидено, че при прекратяване на трудовото правоотношение без значение
на основанието на работникът/служителят се дължи обезщетение в размер на
по едно брутно трудово възнаграждение за всяка пълна прослужена година ,
като лоялен работни/служител без дисциплинарни наказания. Предвидено е,
че броят на обезщетенията /брой БТВ/ е равен на броя прослужени години, без
значение промяната на длъжността, но за не повече от десет години/десет
БТВ/, както и без значение от останалите законови обезщетения по КТ.
Приета е основна и допълнителна ССЕ, по която са дадени следните
отговори на поставените въпроси:
-Брутната работна заплата за м.03.2020г., отразена в платежна ведомост
е 2213,78лева, а размерът на неплатеното обезщетение по т. 9 от
допълнително споразумение от 01.04.2017г. за 9 отработени години е
19 924,02лева. По данни от ведомостите за заплати е установено, че през
последния отработен месец март, за който е получила трудово
възнаграждение, ищцата е ползвала един ден платен годишен отпуск.
-Вещото лице изчислява размерът на обезщетението, вземайки предвид
БТВ за м.02.2020г. в размер на 1048лева, като общият размер на дължимото
обезщетение за 9 отработени години е 9432,00лева.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
правна страна следното:
Спорът между страните е свързан с действителността на чл.9 от
допълнително споразумение №*****/01.04.2017г., от която произтича
задължението на работодателя за заплащане на процесното обезщетение.
Същата предвижда задължение за работодателя за заплащане на обезщетение
в размер на по едно брутно трудово възнаграждение за всяка пълна
2
прослужена година, като лоялен работни/служител без дисциплинарни
наказания, като броят на обезщетенията /брой БТВ/ е равен на броя
прослужени години, без значение промяната на длъжността, но за не повече
от десет години/десет БТВ/, както и без значение от останалите законови
обезщетения по КТ.
Договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е
ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите
нрави. В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително
чрез въведената с разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ забрана страните по трудов
договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или
служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с
колективен трудов договор. Тази забрана обаче не изключва възможността
страните по трудовия договор да уговарят условия, които са по-благоприятни
за работника от установените със закона или с колективен трудов договор
(така решение № 44/11.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2721/2021 г., IV ГО,
решение № 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2376/2021 г., I I I ГО, решение №
56/04.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2700/2021 г., III ГО, решение №
75/23.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2712/2021 г., III ГО, решение №
30/24.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1883/2021 г., I V ГО).
С оглед посочената съдебна практика, споделяна от настоящия
съдебен състав, следва да се направи извод за валидност на посочената
разпоредба от допълнителното споразумение, тъй като чрез нея са договорени
по-благоприятни условия за работника при прекратяване на трудовия му
договор от установените в КТ. Действително, в КТ не е предвидено
задължение за работодателя да заплаща обезщетение при едностранно
прекратяване на трудов договор от страна на работника с предизвестие.
Въпреки това с оглед чл. 66, ал. 2 КТ няма пречка страните по трудовото
правоотношение да договорят такова, тъй като същото не противоречи нито
на повелителни норми на КТ, нито е обхванато от забраната на чл. 66, ал. 2
КТ страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-
неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни
разпоредби на закона или с колективен трудов договор. В трудовия договор е
допустимо с оглед разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ да се договарят друг вид
обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение, извън
предвидените в КТ, но само ако юридическите факти, въз основа на които се
дължат, са различни. В случая, при тълкуване на оспорените клаузи следва да
3
се направи извод, че заплащане на обезщетението е дължимо при
прекратяване на договора независимо от основанието, но при наличие на
определени предпоставки, а именно за всяка отработена година, в която няма
наложени дисциплинарни наказания, се дължи процесното обезщетение.
Посочената норма има за цел да стимулира работниците към качествено
изпълнение на трудовите задължения, което е и в полза на работодателя.
Изразената договорна воля на страните съответства на принципа на договорна
свобода в гражданското право, не противоречи на императивни законови
норми или на обичаите в практиката и добросъвестността, и в съответствие
със специалната норма на чл. 66, ал. 2 КТ установява по-благоприятни за
конкретния служител условия от предвидените в закона (така определение №
828/04.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3137/2018 г., III ГО).
В този случай уговореното задължение за работодателя го обвързва в
случаите, когато работникът е бил добросъвестен, като добросъвестността е
факт, преценяван с оглед липсата на дисциплинарни наказания за съответната
отработена година като предпоставка за заплащане на обезщетение.
Не е налице нищожност на уговорката поради липса на основание
/кауза/ по чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД. В правната теория основанието на сделката
се схваща като типичната и непосредствена правна цел, която се преследва с
предоставяне на имуществена облага. Несъмнено за работодателя
представлява немалко затруднение непрестанно да инвестира времеви ресурс
и работна сила в намирането и обучението на нови работници и служители,
поради което уговореният под формата на обзещетение финансов стимул с
присъщата му притегателна сила го прави по-атрактивен на пазара на труда и
стимулира лоялност на служителите му и качествено изпълнение на
трудовите задължения, поради което не е лишен от основание.
Предвид изложеното и доколкото нищожността не произтича пряко
от сделката или от събраните по делото доказателства, съдът намира за
действителна клаузата на чл. 9 от допълнително споразумение
№*****/01.04.2017г., съобразявайки задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на
Върховен касационен съд, ОСГТК.
По въпроса за размера на обезщетенията, съдът приема следното:
Страните не са уговорили какво се включва е дължимото брутно
4
трудово възнаграждение за определяне на процесното обезщетение, поради
което при липса на друга уговорка следва да се приложи разпоредбата на чл.
228, ал. 1 от КТ, съгласно който брутното трудово възнаграждение за
определяне на обезщетенията е полученото от работника или служителя
брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е
възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното
получено от работника или служителя месечно брутно трудово
възнаграждение, доколкото друго не е предвидено.
Между страните не е спорно и от заключението на вещото лице по
допълнителната ССЕ се установява, че последния отработен месец,
предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за процесното
обезщетение, е март 2020г., за който ищцата е получила последно трудово
възнаграждение. Този извод не се променя от ползвания един ден платен
годишен отпуск. Поради това съдът приема, че следва да кредитира
заключението на допълнителната ССЕ относно размерът на дължимото
обезщетение, като се приеме че последен отработен месец е март 2020г., през
който БТВ е в размер на 2213,78лева, а общият размер на дължимото
обезщетение е 19 924,02лева, за която сума искът следва да бъде уважен и да
се отхвърли до пълния предявен размер от 23 202,72лева.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи на ищеца
направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение съобразно с
уважената част от исковете е размер на 1371, 43 лева или 6/7 от 1600лева.
Ответникът не е ангажирал доказателства за направени разноски и не
претендира адвокатско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на Софийски районен съд разноските, от които ищецът е
освободен, съобразно уважената част от исковете, в размер на 796,96лева и
257,14лева възнаграждение за вещо лице.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА "Б" ЕООД с ЕИК ******* да заплати на С. С. Т. с ЕГН
5
********** на основание чл. 66, ал. 2 КТ сумата от 19 924, 02лв.,
представляваща обезщетение, дължимо от работодателя при прекратяване на
трудовото правоотношение между страните, уговорено в т. 9 от
Допълнително споразумение № *****/1.4.2017 г. към Трудов договор №
2110/4.4.2011г., за девет отработени години, ведно със законна лихва върху
главницата от 07.03.2023г. до окончателното изплащане на вземането, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК направените разноски, съобразно с уважената
част от исковете, в размер на 1371,43лева, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата
над уважения до пълния предявен размер от 23 202.72лева.
ОСЪЖДА "Б" ЕООД с ЕИК ******* да заплати по сметка на
Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 1054,10лева
за разноски по делото.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от получаване на съобщение от страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6