РЕШЕНИЕ№3310
гр. Пловдив, 07.08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание
на девети юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 4384 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от Н.В.К. против „ЕОС Матрикс“
ЕООД кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 439 ГПК за приемане за установено, че ищецът не дължи сумите, обективирани
в изпълнителен лист от 11.10.2013 г., издаден по ч. гр. дело № 16011/2013 г. по
описа на Районен съд - Пловдив, за принудителното събиране на които е образувано
изп. дело № ***, а именно, както следва: сумата от 3 364, 97 евро – просрочена
главница, дължима по Договор за банков кредит от 14.09.2009 г., сключен с
“Райфайзенбанк България” ЕАД; сумата от 218, 70 евро – просрочена редовна лихва
за периода от 15.02.2012 г. до 30.10.2012 г.; сумата от 625, 86 евро -
наказателна лихва за периода от 15.03.2012 г. до 08.10.2013 г., ведно със
законна лихва върху главницата, считано от 09.10.2013 г. до изплащане на
вземането и сумата от 550, 66 лева - разноски по делото, които вземания са били
прехвърлени на „ЕОС Матрикс“ ЕООД по силата на договор за цесия от 19.12.2017
г., сключен с цедента “Райфайзенбанк България” ЕАД.
Ищецът твърди, че след издаване на изпълнителното основание по чл. 417 ГПК
са налице новонастъпили обстоятелства, изразяващи се в изтичане на установения
в закона давностен срок за вземанията, предмет на заповедта за изпълнение и
издадения въз онсова на нея изпълнителен лист. Сочи, че в качеството му на
длъжник не е подал в срок възражение против заповедта за незабавно изпълнение,
като последната му е връчена от съдебния изпълнител на 26.02.2014 г. и е влязла
в законна сила на 12.03.2014 г. Счита, че погасителната давност за вземанията е
започнала да тече на 20.02.2014 г. и е изтекла на 20.02.2019 г. - за главното
вземане и вземането за разноски и на 20.02.2017 г. – за вземането за лихви.
Твърди, че последните валидни изпълнителни действия са осъществени на
20.02.2014 г. чрез налагане на запор върху трудовото възнаграждение и на
25.02.2014 г. – възбрана по отношение на недвижим имот, собственост на
длъжника. Счита, че разпоредбата на чл. 439 ГПК следва да се прилага и за
фактите, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато
съдебно исково производство не е проведено, доколкото в тези случаи последната
се ползват със стабилитет. Сочи, че в хода на изпълнителното производство като
взискател е бил конституиран ответника “ЕОС Матрикс” ЕООД, придобил вземанията
по силата на договор за цесия от 19.12.2017 г., сключен с първоначалния
кредитор “Райфайзенбанк България” ЕАД
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от “ЕОС
Матрикс” ЕООД, в който се излагат съображения за нейната неоснователност. Твърди,
че ищецът е поръчител по договор за кредит от 14.09.2009 г., сключен с
“Райфайзенбанк България” ЕАД и ***. Поради неизпълнение на задълженията на
длъжниците първоначалният кредитор се е снабдил със заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист, въз основа, на който било образувано изп. д. № ***,
в хода на което и по силата на договор за цесия от 19.12.2017 г, ответникът
придобил вземането. Твърди се, че на 19.12.2017 г. е сключен Договор за прехвърляне на вземането между първоначалния
взискател и ищеца, като последният е бил конституиран в изпълнителното
производство, в качеството му на взискател. Сочи, че последното изпълнително
действие по изпълнителното дело е от 24.02.2015 г., като делото е прекратено,
поради настъпила перемпция, но кредиторът е подал повторна молба до частния
съдебен изпълнител за образуване на ново изпълнително дело въз основа на
изпълнителния лист. Поради изложените съображения счита, че изпълняемото право
не се е погасило по давност.
Съдът, като съобрази
събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд –
Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени отрицателни установителни
искове с правно основание чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.
Първоинстанционният
съд е сезиаран с допустима искова претенция по чл. 439 ГПК за установяване
недължимостта на вземане, за принудителното събиране на което е образувано
изпълнително производство, поради погасяването му по давност.
Това е така, тъй
като давността не се прилага служебно, т.е. изтичането на предвидения в закона
срок на бездействие на носителя на субективното право на вземане не е
достатъчно, за да се приложат последиците от настъпилото погасяване на
възможността за принудително реализиране на публичното задължение. Необходимо е
длъжникът да направи изрично волеизявление, с което да се позове на изтеклата
давност. Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК съдебният изпълнител може да
прекрати изпълнителното производство, когато бъде представено влязло в сила
съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 439 ГПК, т. е. признато е за
установено, че не са налице материалноправните предпоставки за законност на
изпълнителния процес, включително поради погасяване на задължението по давност.
Единственият способ за защита на длъжника в хипотеза на поддържано твърдение за
изтекла погасителна давност по отношение на вземане остава предявяването на иск
- отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК, предявен преди да е приключило
принудителното събиране на вземането.
Установява се, че
със Заповед № 9874/10.10.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 16011/2013 г. на Районен съд
– Пловдив, длъжниците *** и Н.В.К. са осъдени да заплатят солидарно на
“Райфайзенбанк България” ЕАД следните суми: 3 364, 97 евро – просрочена
главница, дължима по Договор за банков кредит от 14.09.2009 г., сключен с
“Райфайзенбанк България” ЕАД; сумата от 218, 70 евро – просрочена редовна лихва
за периода от 15.02.2012 г. до 30.10.2012 г.; сумата от 625, 86 евро -
наказателна лихва за периода от 15.03.2012 г. до 08.10.2013 г., ведно със
законна лихва върху главницата, считано от 09.10.2013 г. до изплащане на
вземането и сумата от 550, 66 лева - разноски по делото. Въз основа на
заповедта за изпълнение е издаден Изпълнителен лист от 11.10.2013 г.
От материалите по
приложеното по делото изп.д. № ***, се установява, че изпълнителното
производство е образувано с разпореждане от 09.01.2014 г. по молба на
взискателя “Райфайзенбанк Бъгария” ЕАД, в която са посочени конкретните
изпълнителни действия, които следва да бъдат предприети по отношение на двамата
длъжници, като на основание чл. 18 ЗЧСИ, съдебният изпълнител е овластен да
осъществява и други изпълнителни действия от името на взискателя в хода на
изпълнителното производство. С молбата за образуване на изпълнителното
производство е поискано да бъде бъде наложен запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника Н.К., получавано при “Инпринт” АД и да бъде изискан
нотариален акт № ***, като се наложи възбрана по отношение на придобития по
силата на този нотариален акт недвижим имот. Направено е искане за извършване
на съответните справки в институциите с оглед проучване имуществото на
длъжника.
На 20.02.2014 г. ***
е отправил до ***, искане за вписване на възбрана по отношение на собствения на
ответника Н.К. недвижим имот, представляващ апартамент № *** със застроена площ
от ***, ведно с избено помещение № ***с площ от ***, находящи се в ***.
Възбраната е вписана на 25.02.2014 г., видно от поставения върху молбата на
съдебния изпълнител печат от Агенция по вписванията.
На 20.02.2014 г.
съдебния изпълнител и изпратил до работодателя на ищеца -“Инпринт” АД, запорно
съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.
Последното е получено от представител на работодателя на 26.02.2014 г.
Поканата за
доброволно изпълнение, ведно с издадената заповед за незабавно иззпълнение и
изпълнителен лист, е връчена на длъжника при отказ на 26.02.2014 г.
Впоследствие с молба от същата дата – 26.02.2014 г. ответникът е поискал да
получи копие от поканата за доброволно изпълнение, за което е заплатил
дължимата такса, и с което се е снабдил в деня на депозиране на молбата.
Следователно книжата са били редовно връчени на длъжника на 26.02.2014 г. С
поканата за доброволно изпълнение длъжникът е бил уведомен за наложеният запор
и възбрана, както и че на 04.04.2014 г. е насрочен опис на движимите вещи,
находящи се на адрес ***.
На 27.02.2014 г.
ответникът е сеизрал Окръжен съд – Пловдив с жалба с правно основание чл. 435 ГПК против действията на частния съдебен изпълнител, изразяващи се в налагане
на запор върху трудовото му възнаграждение и възбрана по отношение на
недвижимия му имот.
С платежно
нареждане от 17.03.2014 г. по изпълнителното производство е постъпила сумата от
66, 71 лв. от работодателя на ответника, която не е била разпределена и е
останала по сметката на съдебния изпълнител, поради подадената жалба срещо
изпълнителния способ, по повод на който е постъпило плащането.
С молба от
30.05.2014 г. взискателят е поискал да бъдат вдигнати наложения запор и
възбрана по отношение на длъжника Н.К., както и по отношение на последния да не
бъдат предприемани изпълнителни действия. Молбата е уважена от съдебния
изпълнител с разпореждане от 30.05.2014 г. На същата дата е изпратено искане до
Службата по вписаванията за заличаване на наложената възбрана, което заличаване
е вписано на 05.06.2014 г. На 30.05.2014 г. е изпратено и съобщение до
работодателя на длъжника – “Инпринт” АД, за вдигане на запора, което е получено
от негов представител на 05.06.2014 г.
С Решение № 1166/18.06.2014
г., постановено гр.д. № 1640/2014 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, на
основание чл. 435 ГПК са отменени изпълнителните действия на частния съдебен
изпълнител по изп.д. *** изразяващи се в налагане на запор върху вземането на Н.К.
за трудово възнаграждение към “Инпринт” АД, както и насочване на изпълнението
върху собствения му недвижим имот, чрез налагане на възбрана върху последния.
С преводно
нареждане от 12.08.2014 г. частният съдебен изпълнител по повод молба на длъжника
от 04.08.2014 г., е възстановил на последния сумата от 204, 71 лв.,
представляваща удържано трудово възнаграждение по повод наложен запор по
изпълнителното производство.
С молба от
13.10.2017 г. взискателят “Райфайзенбанк България” ЕАД е поискал по отношение
на следния недвижим имот, собственост на Н.К., да бъде наложена възбрана, а
именно ***, с предназначение жилище, апартамент с площ ***, находящ се в ***.
С молба от 02.04.2018
г. ответникът “ЕОС Матрикс” ЕООД е поискал да бъде конституиран в производтвото
по изпълнителното дело, тъй като е придобил вземането, предмет на последното,
по силата на договор за цесия от 19.12.2017 г., сключен с първоначалния
взискател “Райфайзенбанк България” ЕАД. “ЕОС Матрикс” ЕООД е конституиран на основание чл. 429, ал. 1 ГПК с
разпореждане от частния съдебен изпълнител от 02.04.2018 г. Към молбата е
приложен договор за цесия от 17.12.2017 г., сключен към рамков договор за цесия
от 15.11.2016 г., за прехвърляне на вземанията по приложение № 1А към Договора.
Представено е потвърждение на цесията от страна на цедента “Райфайзенбанк
България” ЕАД и пълномощно, с което цедента упълномощава цесионера – ответник
да съобщи от негово име на длъжниците за прехвърляне на вземанията по договора.
С молба от
25.04.2019 г. новият взискател е поискал на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК
изпълнителното производство да бъде прекратено и да
бъде разпоредено връщане на изпълнителния лист на новия кредитор. С
Постановление от 25.04.2019 г. частният съдебен изпълнител е прекратил
производството по изп.д. № *** г.
В производството
пред настоящия съдебен състав ищецът – длъжник в изпълнителното производство,
представя уведомление от ответника, с което последният е бил уведомен за
извършеното прехвърляне на вземания.
Със
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 10 от Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС е прието, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ) - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително
дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването
на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения
остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др. Посочено е, че при изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече
с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. На следващо
място в мотивите на решението е уточнено, че ищецът няма нужда да поддържа
висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия
висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за
извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество
на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на 24 вещите на длъжника и др.),
както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането
на нови изпълнителни способи.
Заповедта за незабавно изпълнение, издадена на основание чл.
417 ГПК се връчва от съдебния изпълнител на основание чл. 418, ал. 5 ГПК. В
случая заповедта за изпълнение, с отбелязване за издадения изпълнителен лист е
връчена на длъжника – ишец в настоящото съдебно производство, на 26.02.2014 г.,
ведно с поканата за доброволно изпълнение. Неподаването на възражение по чл.
414, ал. 1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на съдебното решение по
иска за установяване на вземането по чл. 422 ГПК имат за последица създаване на
стабилитет на заповедта за изпълнение. Следователно заповедта за незаабавно
изпълнение е влязла в законна сила с изтичане на двуседмичния срок по чл. 414,
ал. 2 ГПК за подаване на възражение, а именно – на 13.03.2014 г. Специалният
установителен иск по чл. 439 ГПК е приложим и по отношения на вземания,
установени с неоспорени и влезли в сила заповеди за изпълнение, по отношение на
факти, настъпили след стабилизирането им. От момента на влизане в сила на
заповедта за изпълнение е започнал да тече и давностният срок за погасяване на
вземанията, установени в издаденото въз основа на заповедта изпълнително
основание. Давностният срок се определя по общите правила на чл. 110 и сл. ЗЗД,
доколкото в случая, макар заповедта за изпълнение да се ползва със стабилитет,
последната не установява със сила на пресъдено нещо, характерно за съдебното
решение, вземанията, а установява обстоятелството, че последните са безспорни и
дължимостта им не се оспорва от длъжника, както и основанието – правопораждащия
юридически факт, на последните.
Установи се, че вземането за главница от 3 364, 97 евро, произтича Договор за банков кредит от 14.09.2009 г.,
сключен с “Райфайзенбанк България” ЕАД, по който длъжникът – ищец в настоящото
съдебно производство има качеството на поръчител, като тези обстоятелства са
безспорни между страните. Следователно и вземането за главница се погасява с
изтичане на общия пет годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
Петгодишен е
давностният срок за погасяванеи на вземането за разноски в заповедното
производство, които в случая са в размер на сумата от 550, 66 лв. Съгласно съдебната практика,
обективирана в Определение №538/17.06.2016 по дело №2367/2016 г. на ВКС, ГК, III г.о., задължението за разноски
съставлява самостоятелно вземане, което не е част от спорното право. Според
тази практика вземането за съдебни разноски се урежда в процесуалния закон и не
е допълнително вземане, което произтича от главното по смисъла на чл. 119 ЗЗД. Задължението за разноски не попада и в изключенията на чл. 111 ЗЗД.
Доколкото вземането
за лихви е периодично и ежемесечно дължимо, последното се погасява с изтичане
на тригодишния давностен срок по чл. 111, ал. 1, б. “в” ЗЗД.
С образуване на
изпълнителното производство с разпореждане на съдебния изпълнител на 09.01.2014
г. по молба на взискателя не се е достигнало до прекъсване на давността за
вземанията, в който смисъл са и постановките на цитираното тълкувателно
решение.
От приложеното по делото
изпълнително производство се установява, че по отношение на собствения на ищеца
недвижим имот е наложена възбрана, която има действие от момента на вписването
й в службата по вписванията, а именно – 25.02.2014 г. Следващото изпълнително
действие, от естество да доведе до прекъсване на погасителната давност за
вземането в изпълнителното производство, е наложеният запор върху вземането на
длъжника към работодателят му “Инпринт” АД, считано от 26.02.2014 г. – датата
на получаване на запорното съобщение от тртото задължено лице, доколкото съгласно разпоредбата на чл. 450, ал. 3 ГПК запорът върху вземането на длъжника се счита наложен спрямо третото
задължено лице от деня, когато му е връчено запорното съобщение. Процесуална
последица от наложения запор е възможността, при липса на доброволно
изпълнение, съдебният изпълнител да възложи запорираното вземане на взискателя
за събиране или вместо плащане по реда на чл. 510 ГПК, затова запорът върху
вземания на длъжника представлява изпълнително действие, което е част от
предвидения в ГПК изпълнителния способ „Изпълнение върху вземания на длъжника“.
Тези изпълнителни
действия, макар да са насочени към принудително удовлетворяване на вземането, и
да са от естество да прекъснат погасителната давност за вземането, не са довели
до този правен ефект - за вземането по договора за банков кредит. Това е така,
тъй като тези изпълнителни действия са били осъществени от съдебния изпълнител
в нарушение на процесуалните правила и са незаконосъобразни, което
обстоятелство е установено в производството по чл. 435 ГПК с влязло в сила
Решение № 1166/18.06.2014 г., постановено
гр.д. № 1640/2014 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което са отменени
изпълнителните действия на частния съдебен изпълнител по изп.д. № ***,
изразяващи се в налагане на запор върху вземането на Н.К. за трудово
възнаграждение към “Инпринт” АД, както и насочване на изпълнението върху
собствения му недвижим имот, чрез налагане на възбрана върху последния. В този
смисъл и доколкото последните не са били валидно осъществени, с отмяната им се
заличава тяхното действие. Поради това и осъществените от третото задължено лице
плащания по изпълнителното дело, също не са довели до прекъсване на давността.
Нещо повече – последните не погасили частично дълга, тъй като не са били
разпределени от съдебния изпълнител по сметката на взискателя и са върнати на
длъжника с преводно нареждане от 12.08.2014 г.
Следователно
първият момент, в който се е прекъсналал давността за вземанията на взиксателя
и е започнала да тече нова давност е момента на влизане в сила на заповедта за
незабавно изпълнение, а именно – 13.03.2014
г.
В изпълнителното
производство, след образуването му, с връчване на поканата за доброволно
изпълнение – на 26.02.2014 г. е бил насрочен за 04.04.2014 г. опис на движимите
вещи на длъжника Н.К., находящи се в собствения му недвижим имот в ***. След
този момент в продължение на две години – до 26.02.2016 г. не са били
предприети изпълнителни действия от съдебния изпълнител съответно не е било
поискано осъществяване на конкретни изпълнителни действия от взискателя по
отношение на длъжника К.. Висящността на изпълнителното производство е
поддържана единствено по отношение на длъжника *** чрез извършване на справки
за имущественото му състояние, за което взискателят е заплащат съответните
такси. Следователно и с изтичане на две години от последното изпълнително
действие – на 26.02.2016 г., изпълнителното производство е частично перемирано
по отношение на длъжника Н.К. и в този смисъл е било прекратено по право на
посочената дата.
Осъществените след
26.02.2014 г. действия по изпълнителното производство са били насочени към
възстановяване на правното положение вследствие на отменените незаконосъобразни
изпълнителни действия, чрез вдигане на наложените запор и възбрана и възстановяване
на неоснователно удържаните суми, като в този смисъл са ирелевантни за
висящността на изпълнителното производство, доколкото за поддържането й следва
да бъдат предприемани изпълнителни действия, изграждащи конкретен изпълнителен способ и насочени към принудително
удволетворяване на вземането. Правните последици на т. нар. перемция по
силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по своята правна същност са процесуални и
водят до прекратяване на процесуалното правоотношение по силата на закона
(изпълнителното производство се прекратява). При достигане до този правен извод
и въззивния съд в настоящия съдебен състав съобрази разясненията, дадени с т.
10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, съгласно което, когато взискателят не е поискал извършването
на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство
се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като прекратяването на
изпълнителното производство, поради т.нар. ”перемпция” настъпва по силата на
закона, а съдебния изпълнител може само да прогласи в постановление вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно
релевантни факти. Прието е, че без правно значение е дали съдебният изпълнител
ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи
това.
С посоченото тълкувателно решение е прието, че
когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече от
датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В случая, както бе посочено
изпълнителните действия, предприети по отношение на длъжника – ищец в
настоящото съдебно производство, от есетство да доведат до прекъсване на
изпълнителната давност – запор на вземанията му и възбрана по отношение на
недвижим имот, не са били валидно предприети, доколкото са отменени с влязло в
сила решение по чл. 435 ГПК, с което съдът следва да се съобрази и не може да
преразглежда изводите на въззивния съд досежно законосъобразността на тези
изпълнителни действия, дори да не е съгласен с тях. В този смисъл и взискателят
в изпълнителното производство е посикал тези изпълнителни действия да бъдат
заличени чрез вдигане на запора и възбраната.
Следователно и
предприетите в хода на изпълнителното производство действия, след настъпване на
перемпцията на 26.02.2016 г., по прекратеното по отношение на длъжника Н.К., не
са довели до прекъсване на давността. Такова действие е разпореждането на
съдебния изпълнител от 02.04.2018 г., с което ответникът “ЕОС Матрикс”
ЕООД е конституиран в производтсвото по изпълнителното дело.
Въпреки, че
производството по изпълнителното дело е било прекратено по отношение на
длъжника К. към момента на конституиране на ответника в качесвото му на
взискател в изпълнителното производство, последният е надлежно материалноправно
легитимиран да отговаря по предявения иск. Това е така, тъй като видно от
представените в хода на изпълнителното производство писмени документи,
установяващи прехвърляне на вземането е, че предмет на договора за цесия от
17.12.2017 г. е било вземането по отношение на длъжника ***, който фигурира в
приложеното към договора Приложение № 1 А, по отношение на който изпълнителното
производство не е било прекратено към онзи момент. Доколкото обаче последният
има качеството на главен длъжник – кредитополучател по договора за кредит,
вземането на кредитора, се прехвърля с всичките му привилегии, включително и
обезпеченията, от каквото правно основание произтича вземането на цедента по
отношение на длъжника К. – поръчител по договора за кредит – арг. чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Поръчителят е бил уведомен за прехвърленото вземане с изпратено до него
уведомление, който факт не се оспорва от последния и се установява от
представеното от ищеца – длъжник уведомление.
На следващо място и
предвид установеното прекратяване на изпълнителното производство по право на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по отношение длъжника К., последвалото
прекратяване на производството с постановление на съдебния изпълнител на
25.04.2019 г. по искане на взискателя на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК не
е произвело правно действие по отношение на ищеца, доколкото и производството
по отношение на последния вече е било прекратено по силата на закона, с
настъпване на установените за това предпоставки и установеното от настоящата
съдебна инстанция бездействие на взискателя.
Следователно и след
стабилизиране на заповедта за изпълнение на 13.03.2014 г., погасителната
давност за главница и разноски е изтекла на 13.03.2019 г., а за вземанията за
наказателна и договорна лихва – на 13.03.2017 г., поради което към датата на
депозиране на исковата молба – 19.03.2019 г., задължението на ищеца е било
погасено по давност. В този смисъл
следва да бъдат уважени предявените отрицателни установителни искове, с оглед
така установеното от правна страна.
С оглед изхода на
правния спор в полза на ищеца следва да бъдат присъдени на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сторените в производството разноски в общ размер от 1 120, 45 лв., от които 351, 35 лв. –
държавна такса и 769, 01 лв. – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., определено по чл. 7, ал. 2, т. 3 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Н.В.К., ЕГН **********, с
адрес.*** и съдебен адрес *** – ***, против „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********,
със съдебен адрес ***-6, сграда Матрикс Тауър, кумулативно обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, че Н.В.К. не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД следните сумите: сумата от 3 364,
97 евро – просрочена главница, дължима по Договор за банков кредит от
14.09.2009 г., сключен с “Райфайзенбанк България” ЕАД; сумата от 218, 70 евро –
просрочена редовна лихва за периода от 15.02.2012 г. до 30.10.2012 г.; сумата
от 625, 86 евро - наказателна лихва за периода от 15.03.2012 г. до 08.10.2013
г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 09.10.2013 г. до
изплащане на вземането и сумата от 550, 66 лева - разноски по делото, обективирани
в изпълнителен лист от 11.10.2013 г., издаден по ч. гр. дело № 16011/2013 г. по
описа на Районен съд - Пловдив, за принудителното събиране на които е образувано
изп. дело № ***, които вземания са били прехвърлени на „ЕОС Матрикс“ ЕООД по
силата на договор за цесия от 19.12.2017 г., сключен с цедента “Райфайзенбанк
България” ЕАД, поради погасяването им по давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД
“ЕОС Матрикс” ЕООД да заплати на Н.В.К. сумата от 1120, 45 лв. – разноски в
производството по гр.д. № 4384/2019 г. на Районен съд – Пловдив.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ