Решение по дело №1548/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.118 ал.2 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

Образувано е по жалба на П. Р. И., [ЕГН], от гр.Варна, [улица], ет.3, ап.11, чрез пълномощник – адв. В. Д., срещу Решение № 2153-03-88/14.06.2024 г. на Директора на ТП на НОИ-Варна, с което е отхвърлена жалбата му против Разпореждане № 031-00-410-3/17.04.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Варна, с което му е отказано отпускане на обезщетение за безработица.

Жалбоподателят поддържа, че оспореното решение е необосновано, постановено в противоречие с материалноправни разпоредби на КСО и Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета. Оспорва изводът на ответника, че българската институция не е компетентна да му изплати парично обезщетение за безработица, тъй като България не е държавата на обичайното му пребиваване. В тази връзка счита, че неправилно е тълкуван и приложен чл.65 § 2 и § 5 от Регламент № 883/2004г., както и терминът „пребиваване“, което е от съществено значение за определяне на компетентната институция по исканото обезщетение за безработица. Сочи, че като критерий за определяне на пребиваването на лицето е обстоятелството къде е установен неговия център на жизнени интереси, която преценка следва да бъде направена въз основа цялостна оценка на наличната информация на релевантните факти като счита, че в случая такава не е извършена. Поддържа, че неговата заетост в Германия е била временна, а центърът на жизнените и лични интереси е в РБългария, където е трайно установен, притежава имущество и семейството му е тук. Счита, че административният орган не е отчел естеството на работа и специфични характеристики на упражняваната дейност и по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, както и статута на работника. Горните обстоятелства стават ясни и от попълнената от него декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 66, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 833/2004 г. на Европейския парламент и в резултат на изложеното счита, че приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-члена по обичайното местопребиваване на оспорващия, на която държава той е гражданин, а именно на РБългария. Счита, че при неспазване на материално-правните разпоредби органът се е произнесъл и в противоречие с целта на закона, а именно солидарност при социалните фондове в съответствие с едно от основните съображения на Регламент (ЕО) № 833/2004г. на Европейския парламент (№ 1 от преамбюла), че правилата за съгласуване на националните системи за социално осигуряване се вписват в рамките на свободното движение на лицата. На изложените основания моли отмяна на оспореното решение, с връщане на заявлението за ново разглеждане. Претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски.

В съдебно заседание жалбоподателят, чрез представител по пълномощие, поддържа жалбата на изложените в нея основания. В депозирани писмени бележки подробно се аргументира правната му позиция по спора.

Ответникът по жалбата – Директорът на ТП на НОИ – Варна, в депозирани писмен отговор и писмени бележки, както и в съдебно заседание, чрез процесуален представител – ст.ю.к.М.К., оспорва жалбата. Счита същата за недоказана и необоснована, а оспореното решение за правилно и законосъобразно, като издадено от компетентен орган, в съответствие с административнопроизводствените правила и приложимите материалноправни норми. Сочи, че приложимите регламенти обвързват държавата по пребиваване именно с последната /стабилна/дългосрочна/ заетост на лицето, която в случая е Германия, видно от събраните по делото писмени доказателства и свидетелски показания, като в случая не са налице регламентираните изключения. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност се прави възражение за размера на адвокатското възнаграждение, претендирано от жалбоподателя.

След като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото и становищата на страните, административният съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:

На 12.01.2024г. П. И. е подал заявление до Директора на ТП на НОИ - Варна за отпускане на парично обезщетение за безработица, посочвайки, че последното му трудово правоотношение е с работодател „Dzierzbud GmbH“ – Германия, което е прекратено на 09.01.2024 г., като е декларирал, че считано от 10.01.2022г. до датата на прекратяване на трудовото правоотношение /ТПО/ е полагал труд за посочения немски работодател. Представил е към заявлението срочен трудов договор, налична банкова сметка във валута и набор от документи, установяващи трудова заетост по законодателството на Германия.

След указания от административния орган, П. И. в дадения 15-дневен срок е представил Заявление за удостоверяване на осигурителните периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 – Германия за времето от 10.01.2022г. до 09.01.2024г. с работодател „Dzierzbud GmbH“ – Германия, като е посочено, че причината, поради която е прекратено трудовото правоотношение, е „изтичане срока на договора“. Във връзка с прилагането на чл.65, § 2 от Регламент № 883/2004г. И. е депозирал и Декларация за определяне на пребиваването, с която е заявено, че през периода последната му преобладаващата част от роднините му, в т.ч. и дете на над 18 г. са живели в Република България, където той разполага с постоянно жилище. Декларирал е също така, че се е връщал в РБългария в периодите на ползван отпуск, като с Германия го обвързва единствено трудовото правоотношение и няма намерение да остава там за постоянно. Представил е с това заявление и Анкета обр. от Германия и 3 бр. фиша за изплатени заплати.

На 05.02.2024г. е издадено Разпореждане за спиране на адм. производство на осн. чл.54г ал.4 от КСО с цел събиране по служебен път на информация от съответната компетентна институция в Германия: със структуриран електронен документ /СЕД/ Н005 информация за пребиваване; СИД U001 за осигурителния стаж на жалбоподателя при посочения работодател и за причината за прекратяване; и СЕД U003 за осигурителния му доход в периода от 10.01.2022 г. до 09.01.2024г.

На 09.04.2024г. от компетентната институция на Германия е получен СЕД U017, с който е потвърден осигурителния период на жалбоподателя от 10.01.2022 г. до 09.01.2024г., като причината за прекратяване на трудовото правоотношение е „уволнение от работодателя“. В СЕД U004 е потвърден и посоченият от И. осигурителен доход за посочения период.

С оглед получената информация, с Разпореждане № Р031-00-410-2/16.04.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица на осн. чл.55 от АПК производството по подаденото от П. И. заявление е възобновено.

С Разпореждане № 031-00-410-3/17.04.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Варна, на лицето е отказано отпускане на обезщетение за безработица, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО, вр. чл.11, §3, б.“а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. В мотивите си административният орган е посочил, че лицето е осъществявало трудова дейност в Германия и през този период е пребивавал в Германия, поради което не може да се приложи изключението на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., а на основаниечл.11 § 3 б.“а“ от същия регламент, спрямо него следва да се приложи законодателството на Германия, която като държава на пребиваване следва да извърши преценка на претендираното право на парично обезщетение.

След оспорване на това разпореждане в законоустановения срок, Директорът на ТП на НОИ – Варна се е произнесъл с процесното Решение № 2153-03-88/14.06.2024г., с което е отхвърлил жалбата, приемайки за неоснователни оплакванията на И.. Мотивирал се е, че в случая е релевантно общото правило в чл.11, § 3 от Регламент 88/2004 за определяне на приложимо законодателство и в този смисъл с разпореждането правилно е определена държава на пребиваване - Федерална Република Германия. Посочил е, че в случая критерият „намерение на лицето“ не следва да бъде водещ, като същият не е и безспорен, предвид събраните данни и доказателства. Последните сочат, че от м.01.2022г. до издаване на обжалваното разпореждане П. И. не е бил икономически обвързан с Република България. Липсват подадени данни от осигурител в България, поради което й лицето няма никакъв принос към бюджета, от чиито блага иска да се ползва. Същото е подлежало на социално осигуряване в Германия, което свидетелства за създадена стабилна връзка с държавата-членка по последна заетост.

След връчване на решението, от жалбоподателя е предприето в законоустановения срок оспорване, по което е образувано настоящото производство.

С жалбата И. е представил Удостоверение за семейно положение от Община Варна, от 13.05.2024г., видно от което в България има син Р. П. И., р.06.07.2005г.; Удостоверение за промени на постоянен адрес от Община Варна, от 15.05.2024г., видно от което от 26.10.2000г. и към настоящия момент същият е с постоянен и настоящ адрес в гр.Варна, [улица]; Удостоверение за декларирани данни от 13.05.2024г. от ТД на НАП-Варна, видно от което в периода от 28.01.2004г. до 10.01.2022г. същият е полагал труд по сключени трудови договори с 4-ма работодатели, на територията на РБългария.

В хода на съдебното производство по искане на жалбоподателя е допуснат до разпит свидетеля И. Г. И., без родство със страните и техни представители, чийто показания съдът кредитира като убедителни и непротиворечиви, съответни на събраните писмени доказателства. От същите се установява, че с И. са били колеги, като първоначално са работили в българска фирма /„Догра“ ООД/ от където св.И. е заминал за Германия, а в последствие там е дошъл да работи и жалбоподателя. В Германия са живяли на квартира, осигурена и заплащана от работодателя, като И. се е прибирал в България през отпуските и за празниците – Нова година и др. И. свидетелства, че жалбоподателя има син в България, на когото всеки месец е изпращал средства. Като са се прибирали в България са ходили при него. Същият вече е пълнолетен, но П. продължава да се грижи за него. Свидетелят заявява, че след изтичане на трудовия договор, И. се е прибрал в жилището си във Варна, като и към настоящия момент е България.

Изложената фактическа установеност налага следните правни изводи:

Жалбата е депозирана в законоустановения срок по чл.149, ал.1 от АПК, от легитимиран субект – адресат на оспорената заповед и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество същата се явява основателна, по следните съображения:

Обжалваното решение на Директора на ТП на НОИ – Варна представлява изричен отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица. Същото е издадено в изискуемата от закона писмена форма и от компетентен орган, в кръга на неговата териториална и материална компетентност, съобразно изискванията на чл. 117, ал. 3 във връзка с ал. 1, т. 2, буква „б“ от КСО. Поради това, съдът прием, че оспорения акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност.

Жалбоподателят не твърди и при извършената служебна проверка, съдът не констатира допуснати в хода на административното производство и при издаване на оспорения акт, съществени процесуални нарушения, обуславящи неговата незаконосъобразност. Същият е издаден след събиране по законоустановения ред относима информация, съдържа фактически и правни основания в достатъчно подробен вид, позволяващ осъществяването на ефективен съдебен контрол за материална законосъобразност.

Съдът обаче намира, че обжалваното решение е издадено при неправилно приложение на материалния закон, поради следното:

Събраните по делото доказателства установяват, че държава по произход на П. И. е Република България, а държавата по негова последна заетост при подаване на заявлението е ФР Германия. Тези две държави членуват в Европейския съюз, поради което към настоящия казус приложение намира регулацията на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, както и Регламент ЕО) № 987/2009 по неговото прилагане.

В персоналния обхват на Регламент № 883/2004 г. попадат граждани на държава членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица /чл.3/, а сред материалният му обхват попадат обезщетенията за безработица / арг. чл. 4, б. „з“ от Регламента /.

Както бе посочено по-горе държавата по последна заетост на И. е Германия и същата по аргумент на чл.1, б. „т“ от цитирания регламент е компетентната държава-членка по конкретния случай.

Основен мотив на обжалвания изричен отказ е, че държавата по последна заетост на И. е и държава на негово пребиваване, поради което е неприложим чл. 65, § 2 и 5 на Регламент № 883/2004 г. Разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 г. гласи, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата - членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване / чл. 65, § 5 от Регламента /.

Съгласно решение U3 от 12.06.2009 г. напълно безработно лице в съответствие с чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 г. е лице, което вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост / например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл /. И. е напълно безработно лице, защото на 10.01.2024 г. е било прекратено трудовото му правоотношение с немски работодател поради изтичане на неговия срок и той на 12.01.2024 г. е подал в България заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.

Предвид предписанието на чл. 65 от Регламент № 883/2004 г., в случая е от значение изясняване коя е държавата по пребиваване на И.. Според чл. 1, § 3, б. „и“ от Регламент № 883/2004 г. „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава. Разпоредбата на чл. 11 от Регламент № 987/2009 г. посочва критериите, по които се определя пребиваването: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Доказателствените източници, събрани в съдебното производство, сочат за почти двегодишна непрекъсната заетост на И. като работник във ФР Германия и този период на отсъствие от България ответникът посочва като основен аргумент за център на жизнени интереси на заявителя в държавата по заетост. Това разбиране е погрешно предвид произнасянето на Съда на Европейския съюз по дело С-90/97 г. – „продължителността на пребиваване в държавата членка, в която се иска изплащането на въпросното обезщетение, не може да се счита за присъщ елемент на понятието за пребиваване по смисъла на член 10а от Регламент № 1408/71. По-специално, когато, както в настоящия случай, заето лице, при завръщане в държавата си на произход, след като е упражнило правото си на свободно движение, е заявило ясно по време на кандидатстване за подпомагане на доходите, че възнамерява да остане в своята Държава на произход, където живеят близките му роднини, … не може да се счита, че той не отговаря на условието за пребиваване в рамките на смисъла на член 10а само защото периодът на пребиваване, завършен в неговата държава на произход, е твърде кратък“.

В това решение се цитира Регламент № 1408/71 г., който е отменен с Регламент № 883/2004 г., но даденото тълкуване от СЕС е валидно поради идентичните принципни постановки в тези два общностни акта.

При изследване на другите признаци, касаещи определяне на пребиваването, съдът съобрази, че И. е несемеен, което свидетелства, че и през периода му на престой в Германия не е създал семейство. Роднините му живеят в България, където е и неговия син с български произход. В периодите на отпуски и на празници, жалбоподателят се е завръщал при тях. Макар, че по време на трудовата му заетост в Германия синът му е навършил пълнолетие, жалбоподателят е продължил да му помага със средства. Същият не се е установила в Германия наемайки или придобивайки жилище, а в периода на трудовата си заетост е обитавал квартира, наета и заплащана от работодателя. След прекратяване на трудовото му правоотношение с немския работодател, поради изтичане на срока на трудовия договор, представен по делото – 10.01.2024г., жалбоподателят не е останал да търси друга работа в Германия, а незабавно се е върнал в България, за което свидетелства и датата на подаване на заявлението – 12.01.1024г. Същият е адресно регистриран с постоянен и настоящ адрес на територията на страната – в гр.Варна, който не е променян от 2004г.

Горните обстоятелства не са анализирани в дълбочина от ответника заедно с другите критерии и поради тази причина необосновано е неговото заключение за центъра на жизнените интереси на И..

С оглед гореизложеното и при преценка критериите от чл.11 на Регламент № 987/2009 г. съдът намира, че центърът на жизнени интереси на П. И. е България /неговата държава по произход/, а не Германия - държавата на негова заетост.

Обективираното в изричния отказ на ответника разбиране, че след като заявителят няма принос към осигурителната система на България за 2-годишен период, /който съдът не намира за твърде продължителен/, не следва да получи парично обезщетение за безработица от компетентна институция на Република България е неправилно, защото не кореспондира с правната регулация на европейското право, което се ползва с примат спрямо националното законодателство. Основно достижение на Европейския съюз, чийто член е и България, е свободното движение на работници, което гарантира не само свобода на избора на държава-членка по полагане на труд, но също така и възможност за получаване на обезщетенията, визирани в чл. 3 от Регламент № 883/2004 г. при спазване на принципите за равно третиране и сумиране на периоди. Освен това, тук не е отчетено и обстоятелството, че И. има дълъг трудов стаж в РБългария /от 2004 до 2022г./.

В контекста на изложеното съдът счита за неприложимо цитираното от ответника определение на СЕС по дело С-30/22 г., защото фактите са различни. По това съдебно производство държавата на заетост е и държава по пребиваване, докато настоящият случай не е такъв.

В обобщение обжалваният изричен отказ се явява незаконосъобразен индивидуален адм. акт, който подлежи на отмяна. Следва преписката да се върне за ново разглеждане при съобразяване на дадените от съда указания по тълкуване и прилагане на закона, както и за изследване регламентацията на КСО по конкретния случай като приложимо законодателство.

При този изход на делото, основателно се явява своевременно направеното от жалбоподателя искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски – 10 лв. държавна такса и адвокатско възнаграждение при условията на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от ЗАдв., за което по делото е представен Договор за правна защита и съдействия при посочените условия. Ответникът следва да се осъди да заплати в полза на жалбоподателя 10 лв. държавна такса, а в полза на адв.Д., предвид отсъствието на фактическа и правна сложност на спора – 600 лв.

Воден от изложеното и на основание чл.173, ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по Решение № 2153-03-88/14.06.2024 г. на Директора на ТП на НОИ-Варна, с което е отхвърлена жалбата на П. Р. И., [ЕГН], от гр.Варна, [улица], ет.3, ап.11, против Разпореждане № 031-00-410-3/17.04.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Варна, с което му е отказано отпускане на обезщетение за безработица.

ВРЪЩА преписката на административния орган за ново произнасяне при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с настоящото решение.

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт да заплати на П. Р. И., [ЕГН], сумата от 10 /десет / лева, представляваща съдебно-деловодни разноски.

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт да заплати на адвокат В. Д., от АК-Варна, с адрес на адв.кантора гр.Варна, бул. „Вл. Варненчик“ № 61, офис 35, адвокатско възнаграждение в размер на 600 /шестстотин/ лева за осъществено при условията на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от ЗАдв процесуално представителство на П. Р. И..

Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.119, вр. чл.117, ал.1, т.2, б.“б“ от КСО