Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 03.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на втори ноември две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия Евелина
Маринова в. гр. д. № 11955 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 99237 от 19.04.2019 г., постановено по
гр.д. № 44022/2009 г. на СРС, ГО, 69 състав, е отхвърлена възлагателната
претенция, направена на основание чл.349, ал.1 ГПК, на И.М.К. за възлагане на
следния недвижим имот: апартамент № 1 с идентификатор 68134.306.300.2.1,
находящ се в гр. София, ж.к. ********, състоящ се от: три стаи, столова,
кухня-бокс, със застроена площ от 106, 50 кв.м., при съседи: стълбище, двор,
калкан, двор, апартамент № 2, заедно с прилежащото му избено помещение № 1, с
площ от 7, 24 кв.м., при съседи: двор, калкан, мазе № 2, коридор и 5, 298%
ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя.
На основание чл.348 ГПК процесният имот е изнесен на
публична продан, която да се осъществи от съдия-изпълнител, като от получената
сума от проданта съсобствениците получат паричната равностойност на дяловете си
от имота, а именно: 1/2 ид.ч. за М.П.Г. и 1/2 ид.ч. за И.М.К..
Отхвърлен е предявеният от М.П.Г. срещу И.М.К. иск с
правно основание чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на сумата от 23 150 лв.,
представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствената й 1/2 ид.ч.
от процесния недвижим имот за периода 14.09.2009 г. – 31.12.2015 г.
М.П.Г. е
осъдена да заплати по сметка на СРС, на основание чл.355 ГПК и чл.77 ГПК,
сумата от 4 511, 48 лв., от които: 3 585, 48 лв. държавна такса по
извършване на делбата и 926 лв. държавна такса върху отхвърлената претенция по
сметки с правно основание чл.31, ал.2 ЗС. И.М.К. е осъден да заплати по сметка
на СРС, на основание чл.355 ГПК, сумата от 3 585, 48 лв. държавна такса по
извършване на делбата.
Срещу така постановеното решение в частта, с която е
отхвърлена претенцията на ищцата М.П.Г. по сметки, е депозирана въззивна жалба
от последната. Счита, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е
постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Излага
съображения, че по делото няма спор, че процесния имот се ползва единствено от
ответника И.М.К. за задоволяване на собствените му жилищни нужди, което
ползване е продължило и след получаване на препис от исковата молба с
предизвестие до него по чл.31, ал.2 ЗС. Счита, че за основателността на
претенцията й не е необходимо да доказва, че не е била допускана до имота, а е
достатъчно отправянето на писмена покана за заплащане на обезщетение, а за да
се освободи от отговорност, ответникът следва да предложи на съсобственика си
да ползва вещта според правата му в съсобствеността и да му осигури възможност
реално да упражнява това свое право. Навежда доводи, че ответникът е оспорил
собственическите й права по съдебен ред, а следователно – и ползването. Оспорва
да е имала достъп до жилището, какъвто извод счита, че не би могъл да се обоснове
с мотиви за притежаван от нея ключ от същото, тъй като е живяла в него и с
показанията на свидетел на ответника, според които бравата на жилището не е
сменяна от 10 години. Поддържа, че е напуснала имота преди повече от 11 години,
в подкрепа на което са показанията на свидетелката Т., което обстоятелство не
се оспорва от ответника. Обстоятелството, че жалбоподателката не е имала достъп
до жилището, се налага и от факта, че делото е било многократно отлагано поради
неосигурен от ответника достъп до имота на вещото лице, какъвто достъп
жалбоподателката не е имала възможност да осигури, въпреки че е внесла целия
депозит за експертизата и е имала интерес от развитие на производството.
Твърди, че няма ключ от процесния имот, но това обстоятелство счита за
ирелевантно за спора. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо
това да постанови друго, с което да уважи претенцията й по сметки. Претендира
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника И.М.К.. Счита за неоснователни релевираните с
въззивната жалба оплаквания. Моли съда да потвърди решението в обжалваната
част.
Срещу първоинстанционното решение в частта относно
начина на извършване на делбата и в частност – отправената възлагателна
претенция, е депозирана въззивна жалба от страна на ответника И.М.К.. Счита, че
решението в посочената част е неправилно, тъй като е постановено в противоречие
с материалния закон. Излага съображения, че с нарочна молба от 29.11.2018 г. е
отправил възлагателна претенция по чл.349 ГПК, без да конкретизира дали същата
е по чл.1 или ал.2 на посочената норма. Счита, че неправилно
първоинстанционният съд е разгледал единствено хипотезата на чл.349, ал.1 ГПК, приемайки
същата за неоснователна с оглед липсата на една от кумулативно изискуемите
предпоставки за приложението й – родени от брака деца. Навежда оплакване, че
когато от брака няма родени деца, при прекратяване на последния с развод СИО се
трансформира в обикновена съсобственост, по отношение на която се прилагат
общите правила за извършване на делбата. С оглед липсата на родени от брака
деца счита за неприложима хипотезата на чл.349, ал.1 ГПК, с оглед на което поддържа,
че приложение следва да намери нормата на чл.349, ал.2 ГПК. Навежда оплакване, че не е било съобразено обстоятелството, че
ищцата не е оспорила заявената възлагателна претенция, а изявленията на
процесуалния й представител сочат на воля да бъдат получени пари от реализирана
продажба на имота, като счита за морално неоправдано изнасянето на публична
продан на процесния имот, който се явява негово единствено жилище. Моли съда да
отмени решението в частта, с която е отхвърлена възлагателната му претенция и
имотът е изнесен на публична продан, като вместо това постанови друго, с което
да му възложи имота, на основание чл.349 ГПК.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от ищцата М.П.Г.. Счита за неоснователни заявените с въззивната жалба
оплаквания по съображения, че приложение в случая намира нормата на чл.349,
ал.1 ГПК, но с оглед липсата на родени от брака деца, възлагателната претенция
се явява неоснователна. По отношение на доводите във връзка с нормата на
чл.349, ал.2 ГПК, счита, че същата не намира приложение в случая, тъй като се
отнася за съсобственост, възникнала от наследяване. Моли съда да остави
въззивната жалба без уважение.
В проведеното пред въззивната инстанция открито
съдебно заседание страните са заявили претенции за разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
С влязло в сила на 17.04.2018 г. решение № II-69-192 от 13.03.2013 г., постановено по гр.д. №
44022/2009 г. на СРС, II ГО, 69 състав, е допуснато извършването на съдебна
делба между М.П.Г. и И.М.К. на съсобствения им недвижим имот, представляващ:
апартамент № 1, находящ се в гр. София, ж.к. ********, състоящ се от: три стаи,
столова, кухня-бокс, със застроена площ от 106, 50 кв.м., при съседи: стълбище,
двор, калкан, двор, апартамент № 2, заедно с прилежащото му избено помещение №
1, с площ от 7, 24 кв.м., при съседи: двор, калкан, мазе № 2, коридор и 5, 298%
ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя
при следните дялове: 1/2 ид.ч. за М.П.Г. и 1/2 ид.ч. за И.М.К..
В първото по делото открито съдебно заседание пред СРС
след допускане на делбата, проведено на 29.11.2018 г., от страна на ответника е
предявена претенция за възлагане на имота по чл.349, ал.1 ГПК, като е
представена молба, в която ответникът чрез процесуалния си представител
заявява, че е индивидуализирал имота. Видно от представената молба, в същата е
заявена претенция за възлагане на имота, като е посочено, че искането за
поставяне на имота в дял на ответника се прави с оглед защитата на интересите
му в делбеното производство и недопускане изнасянето на имота на публична
продан.
С протоколно определение от 29.11.2018 г.
първоинстанционният съд е приел за съвместно разглеждане възлагателна претенция
на ответника по чл.349, ал.1 ГПК, както същата е била заявена в същото съдебно
заседание.
С протоколно определение от същата дата е приета за
съвместно разглеждане и предявената от М.П.Г. срещу И.М.К. претенция по чл.31,
ал.2 ЗС за сумата от 25 000 лв. обезщетение за лишаване от ползване на 1/2
ид.ч. от делбения имот в периода 14.09.2009 г. – 31.12.2015 г.
От заключението на съдебно-оценителната експертиза,
изготвена от вещото лице инж. А.Ц., се установява, че процесният имот е
неподеляем. Пазарната стойност на имота е определена в размер на
179 274 лв., а стойността на дела на всеки от съделителите – 89 637 лв.
От заключението на допълнителната съдебно-оценителна
експертиза, изготвена от вещото лице инж. А.Ц., се установява, че усреднения
месечен пазарен наем за периода 14.09.2009 г. – 31.12.2011 г. възлиза на сумата
от 600 лв., за периода 01.01.2012 г. – 31.12.2013 г. – на 590 лв. и за периода
01.01.2014 г. – 31.12.2015 г. – на 650 лв., като размерът на пазарния наем на
имота за претендирания период 14.09.2009 г. – 31.12.2015 г. е в размер на
сумата от 46 300 лв. за целия имот и 23 150 лв. за 1/2 ид. ч. от него.
В проведеното на 28.03.2019 г. открито съдебно
заседание пред СРС е допуснато изменение на претенцията по сметки по реда на
чл.214 ГПК чрез намаляване размера на последната до сумата от 23 150 лв.
Пред СРС е разпитана свидетелката В.Т., която депозира
показания, че познава съделителите; че през март 2008 г. М.Г. ѝ се
обадила по телефона през нощта, казала ѝ, че има силен конфликт със
съпруга й и се налага да напусне жилището им, за което свидетелката знае, че се
намира в гр. София, ж.к. „Зона Б-19“, и че останала 2-3 седмици, след което се
преместила в жилището на родителите си в ж.к. „Дружба“, където живее
непрекъснато. Заявява, че след развода М. не е ходила в процесния апартамент, тъй
като се страхува да се върне в него. Депозира показания, че месец-два, след
като напуснала апартамента, ищцата еднократно правила опит да си вземе лични
вещи и успяла да вземе една част, а друга – не, като, доколкото знае, сега тя
не разполага с ключ от апартамента.
Пред СРС е разпитан и свидетелят Б.П., който заявява,
че познава съделителя К. от 1996 г. в качеството на негов колега в рекламна
агенция, където последният е работел, а ищцата – като негова съпруга. Депозира
показания, че след развода К. останал да живее в жилището им на ул. „Перник“,
където живее и досега, като над 10 години свидетелят поддържа компютрите в
апартамента и гледа котките, когато ответникът отсъства, и в тази връзка има
ключ от апартамента, който не е сменян, откакто го е получил. Заявява, че знае,
че ищцата има ключ от апартамента, като не знае след развода да е ходила там и
не си спомня да я е виждал в апартамента. Заявява, че от ответника знае, че
комуникират по телефона и се срещат.
При така
установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Въззивните жалби са депозирани в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирани страни, поради което са процесуално допустими.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо,
поради което съдът следва да пристъпи към обсъждане на доводите относно
правилността му.
Производството е делбено във втора фаза по извършване
на делбата, като в същото е приета за
съвместно разглеждане възлагателна претенция на съделителя И.М.К. срещу
съделителя М.П.Г. по чл.349, ал.1 ГПК и предявения от съделителя М.П.Г. срещу съделителя
И.М.К. иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС.
Основният способ, предвиден в чл.348 ГПК, за
ликвидиране на съсобствеността в делбеното производство, когато се касае до
неподеляем имот, както е в конкретния случай, съобразно кредитираното от
настоящия състав на съда заключение на вещото лице по изслушаната СТЕ, е
изнасянето му на публична продан. По изключение, ако се касае до неподеляем
жилищен имот и са налице другите изисквания на закона, съсобствеността може да
се ликвидира чрез поставянето му в дял на някой от съделителите – чл. 349, ал.
1 и 2 ГПК.
В настоящия случай съделителят И.М.К. своевременно в
срока по чл.349, ал.4 ГПК /най-късно в първото съдебно заседание/ е предявил
искане за възлагане в дял на процесното жилище по реда на чл.349 ГПК. Не е
спорно по делото, че съсобствеността върху делбения имот е възникнала по силата
на решение № III-8-98 от
04.03.2009 г. по гр.д. № 3767/2008 г. на СРС, 92 състав, влязло в сила на
23.03.2009 г., с което е прекратен бракът между И.М.К. и М.П.Г., и процесният
апартамент, който е бил съпружеска имуществена общност, е станал съсобствен на
страните при равни квоти.
Възлагане на основание чл. 349, ал. 2 ГПК се допуска
само на наследствени имоти и то само на наследник, който към откриване на
наследството е живял в имота и не притежава друго жилище. Граматическото и
логическото тълкуване на нормата налага извод, че разпоредбата изключва от
обхвата на този способ за извършване на делбата всяка друга съсобственост,
освен онази, която е възникнала в резултат на наследяване. В този смисъл е и
задължителната практика на ВКС: т. 7 от ТР № 1 от 19.05.2004 г. по гр. д. № 1
от 2004 г. на ОСГК на ВКС. Доколкото хипотезата на чл. 349, ал. 2 ГПК урежда
правила за възлагане на неподеляем имот, чиято съсобственост е възникнала от
наследяване, то тази норма не е приложима в настоящия случай, поради което
съдът не следва да изследва останалите предпоставки за възлагане по чл. 349,
ал. 2 ГПК. С оглед изложеното, съображенията на жалбоподателя в обратен смисъл
се явяват неоснователни.
По отношение на предпоставките по чл. 349, ал. 1 ГПК
за възлагане на процесния жилищен имот следва да се отбележи, че в съответствие
с материалния закон СРС обосновано е приел, че в случая същите не са налице.
Според цитираната разпоредба ако неподеляемият имот е жилище, което е било
съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг или с
развод, и преживелият или бившият съпруг, на когото е предоставено
упражняването на родителските права по отношение на децата от брака, няма
собствено жилище, съдът по негово искане може да го постави в дял, като
уравнява дяловете на останалите съделители с други имоти или с пари. Нормата
предвижда две хипотези на възлагане в дял на неподеляемо жилище, придобито в
режим на съпружеска имуществена общност – когато съсобствеността възниква
поради смърт на единия съпруг или при развод на страните. В случая съпружеската
имуществена общност не е преустановена с оглед смъртта на единия съпруг, а
поради прекратяване на брака с развод, като в този случай законът изисква и
наличието на още две кумулативно съществуващи предпоставки - на претендиращия
възлагане съпруг да е предоставено упражняването на родителските права по
отношение на децата от брака и същият да не притежава друго жилище. С оглед
обстоятелството, че в случая страните нямат родени от брака деца, в какъвто
смисъл са и твърденията на самите страни и което обстоятелство се потвърждава
от решение № III-8-98 от 04.03.2009
г. по гр.д. № 3767/2008 г. на СРС, 92 състав, се налага извод за липса на една
от кумулативно изискуемите предпоставки на чл.349, ал.1 ГПК.
С оглед на приетия извод за неоснователност на претенцията
по чл. 349 ГПК, делбата на процесния имот следва да бъде реално извършена чрез
изнасянето му на публична продан съгласно чл. 348 ГПК, при което всеки
съделител ще получи паричната равностойност на своя дял след публичната продан
на имота, в какъвто смисъл са и изводите на първоинстанционния съд.
Относно оплакванията на съделителката М.П.Г., касаеща претенцията
по сметки по реда на чл. 346 ГПК, вр. чл. 31, ал. 2 ЗС:
В производството е приета за съвместно разглеждане
претенция по сметки на М.П.Г. срещу И.М.К. за сумата от 23 150 лв.,
представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствената й 1/2 ид.ч.
от процесния недвижим имот за периода 14.09.2009 г. – 31.12.2015 г.
Съгласно чл.31, ал.2 ЗС когато общата вещ се използва
лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за
ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.
Основателността на претенцията се предпоставя от
кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. страните да са съсобственици
на процесния недвижим имот; 2. целият съсобствен имот да се ползва от ответника
през исковия период; 3. ищцата да е отправила писмена покана до ответника преди
началната дата на процесния период за осигуряване на възможност за лично
ползване или за заплащане на обезщетение. Установяването на посочените
предпоставки е в доказателствена тежест на ищцата, наред с размер на исковата й
претенция.
При наличието на влязло в сила решение за допускане на
делба на процесния апартамент между страните при равни квоти, е налице първият
елемент от фактическия състав, а именно - съсобственост между страните.
Установи се по делото, че през исковия период имотът
се ползва единствено от ответника, който извод изцяло се подкрепя от
ангажираните гласни доказателства.
За да може да се приеме, че съсобственикът, който
използва сам общата вещ, съобразно с чл. 31, ал.1 ЗС започва да пречи
на другите съсобственици, трябва да има конкретно искане от друг съсобственик
да си служи с вещта и това искане да е доведено до знанието на първия съсобственик.
За да възникне задължението за заплащане на обезщетение от страна на съсобственика,
който чрез лично ползване лишава другите съсобственици от възможността да ползват
и те общата вещ, законът изисква само едно условие – писмено поискване.
Писменото поискване по чл.31, ал.2 ЗС е равнозначно на поканата
по чл.81, ал.2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в
забава.
Писмена покана по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС
представлява всяко писмено волеизявление, отправено от съсобственик до
съсобственик, съдържащо искане за лично ползване или за заплащане на
обезщетение за лишаване от ползването. Без значение е дали поканата е нарочна
или се съдържа в друг акт, най-често искова молба с искане за заплащане на
обезщетение, което произтича от личното ползване на имота от ответника.
Писмената покана обаче има действие занапред без ограничение във времето до
настъпване на правопогасяващия факт /в този смисъл са мотивите на Тълкувателно
решение № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, така и
решение № 352/13.07.2010 г. по гр. д. № 618/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение №
240/21.06.2011 г. по гр. д. № 1390/2010 г. на ВКС, ІІІ ГО/.
За покана следва да се счита и исковата молба за
делба, когато съдържа волеизявление за плащане на обезщетение за ползването на съсобствения
имот от ответника. Това волеизявление отговаря на изискването на разпоредбата
на чл.31, ал.2 ЗС, съгласно която, когато общата вещ се използва лично
само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за
ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. В този случай
ответникът дължи обезщетение от датата на получаване на тази искова молба за
делба, т.е. от деня на писменото поискване /в посочения смисъл – решение № 294 от 13.07.2010 г. по
гр. д. № 2654/2008 г. на ВКС, I ГО/.
В случая писмената покана е отправена с исковата молба
за допускане на делба на процесния имот, връчена на ответника с връчване на
препис от исковата молба – на 13.11.2009 г.
С депозирания от страна на ответника отговор на
исковата молба в производството в първата фаза на делбата последният е заявил,
че не е сменял ключа от входната врата на имота, не е възпрепятствал достъпа на
ищцата по какъвто и да било начин и отново я кани да ползва имота.
Действително съсобственикът, до когото е
отправено писмено поискване, има право да предложи на този, който му го е
отправил, да му предостави възможността да ползва общата вещ. Няма право на
обезщетение този, който отказва да приеме такава възможност. В тази
насока са разясненията, дадени с ТР № 129 от 30.06.1986 г. на ОСГК
на ВС, както и формираната практика на ВКС - решение № 721/28.10.1992 г. по гр.
д. № 580/1992 г. на ВКС, I ГО;
решение № 172/06.07.2011 г. по гр. д. № 996/2010 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО и др.
Не така стои въпросът, когато
съсобственик е отправил покана до другия съсобственик да ползва съсобствения
имот, но такава възможност обективно не съществува или поканата е формална и не
е осигурена реална възможност за ползване обаче, в който случай е налице лично
ползване от страна на съсобственика /в посочения смисъл – решение №
241/10.11.2014 г. по гр. д. № 928/2014 г. на ВКС, I ГО; решение №
119/11.03.2009 г. по гр. д. № 3204/2008 г. на ВКС, II ГО и и ТР № 7/02.11.2012
г. на ОСГК на ВКС/.
В разглеждания случай правно
релевантно е обстоятелството, че ответникът не твърди, нито ангажира
доказателства, че е предприел действия, за да обезпечи реалното ползване на
имота от жалбоподателката, но тя не се е възползвала от предоставената й
възможност. В тежест на ответника е да докаже, че е осигурил на ищцата
възможност за реално ползване на имота. За доказване на горното не е достатъчно
отправянето на формална покана, особено при събраните доказателства за влошени
отношения между страните, наложили внезапното напускане от страна на ищцата на
процесния имот през 2008 г., в който тя не се е връщала повече от десет години,
съгласно показанията на свидетелката Т., последвано от развод между страните. Във
връзка с твърдението на ответника, че ищцата има ключ от апартамента, не е
налице признание на последната на това обстоятелство, нито същото е било
отделено като безспорно между страните, а с оглед изричното му оспорване пред
въззивната инстанция – не може да се приеме, че същото е безспорно установено
от ангажираните по делото доказателства. Свидетелката Т. не заявява категорично
ищцата да е имала ключ от имота, а същевременно депозира показания, че към
момента няма такъв. Свидетелят П. заявява, че той самият има ключ от
апартамента повече от десет години, за който период ключът не е сменян, но от
друга страна – показанията му, че знае ищцата да има ключ от имота няма как да
бъдат кредитирани, доколкото не се установява да почиват на непосредствено
възприети от него обстоятелства, при положение, че свидетелят изрично заявява,
че не си спомня да я е виждал в апартамента след развода. След като не се
установява ответникът да е предоставил реална възможност на жалбоподателката да
ползва имота съобразно участието й в съсобствеността, ответникът не може да се
освободи от задължението си за заплащане на обезщетение за лишаване от
ползване.
При това положение в полза
на ищцата е възникнало вземане за обезщетение за лишаване от ползването на 1/2
ид.ч. от съсобствения й с ответника апартамент за периода от писменото
поискване, осъществено с връчване на препис от исковата молба за делба на 13.11.2009
г., до 31.12.2015 г., което при съобразяване заключението на допълнителната
съдебно-оценителна експертиза по делото, е в размер на сумата от 22 550
лв., определен по реда на чл.162 ГПК.
До посочения размер и за периода 13.11.2009 г. –
31.12.2015 г. претенцията е основателна и подлежи на уважаване, а за разликата
до пълния предявен размер от 23 150 лв. и за периода 14.09.2009 г. – 12.11.2009
г. същата се явява неоснователна.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат
частично, обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която е отхвърлен
предявеният от М.П.Г. срещу И.М.К. иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за
сумата над 600 лв. до пълния предявен размер от 23 150 лв., представляваща
обезщетение за лишаване от ползване на съсобствената й 1/2 ид.ч. от процесния
недвижим имот за периода 13.11.2009 г. – 31.12.2015 г. В останалата обжалвана
част решението следва да се потвърди.
По
разноските:
С първоинстанционното решение ищцата е осъдена да
заплати по сметка на СРС, на основание чл.77 ГПК, сумата от 926 лв. държавна
такса за отхвърлената от СРС претенция по сметки с правно основание чл.31, ал.2
ЗС. Предвид изхода на спора и с оглед процесуална икономия, решението следва да
се отмени в частта, с която М.П.Г. е осъдена да заплати по сметка на СРС, на
основание чл.77 ГПК, сумата над 24 лв. до 926 лв. (която разлика възлиза на 902
лв.), като ищцата остане задължена за заплащане на сумата от 24 лв. – дължимата
държавна такса съобразно отхвърлената част от иска, а за разликата,
представляваща държавна такса за уважената част от иска, бъде осъден
ответникът.
С оглед изхода на спора на М.П.Г. следва да се присъди, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата
от 97, 41 лв. разноски за първата инстанция, както и сумата от 1 635, 45
лв. разноски за въззивната инстанция.
Съдът намира за неоснователно възражението за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение в размер на сумата от
1200 лв. по договор за правна защита от 30.10.2020 г., доколкото последното е в
размер под минимално установения съгласно чл.7, ал.2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С оглед неоснователността на въззивната жалба на
ответника, на последния не се дължат разноски за въззивната инстанция.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 99237 от 19.04.2019 г.,
постановено по гр.д. № 44022/2009 г. на СРС, ГО, 69 състав, в ЧАСТТА, с която отхвърлен предявеният
от М.П.Г., ЕГН ********** срещу И.М.К., ЕГН ********** иск с правно основание
чл.31, ал.2 ЗС за сумата над 600 лв.
до пълния предявен размер от 23 150
лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване за периода 13.11.2009 г. – 31.12.2015 г. на
съсобствената й 1/2 ид.ч. от следния недвижим имот: апартамент № 1 с
идентификатор 68134.306.300.2.1, находящ се в гр. София, ж.к. ********, състоящ
се от: три стаи, столова, кухня-бокс, със застроена площ от 106, 50 кв.м., при
съседи: стълбище, двор, калкан, двор, апартамент № 2, заедно с прилежащото му
избено помещение № 1, с площ от 7, 24 кв.м., при съседи: двор, калкан, мазе №
2, коридор и 5, 298% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж
върху държавна земя, както и в ЧАСТТА,
с която М.П.Г., ЕГН ********** е осъдена да заплати по сметка на СРС, на
основание чл.77 ГПК, сумата над 24
лв. до 926 лв. държавна такса, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА И.М.К., ЕГН ********** да заплати на М.П.Г., ЕГН **********,
на основание чл.31, ал.2 ЗС, сумата над 600
лв. до пълния предявен размер от 23 150
лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване за периода 13.11.2009 г. – 31.12.2015 г. на
съсобствената й 1/2 ид.ч. от следния недвижим имот: апартамент № 1 с
идентификатор 68134.306.300.2.1, находящ се в гр. София, ж.к. ********, състоящ
се от: три стаи, столова, кухня-бокс, със застроена площ от 106, 50 кв.м., при
съседи: стълбище, двор, калкан, двор, апартамент № 2, заедно с прилежащото му
избено помещение № 1, с площ от 7, 24 кв.м., при съседи: двор, калкан, мазе №
2, коридор и 5, 298% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж
върху държавна земя.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 99237 от 19.04.2019 г.,
постановено по гр.д. № 44022/2009 г. на СРС, ГО, 69 състав, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА И.М.К., ЕГН ********** да заплати по сметка на СРС, на
основание чл.77 ГПК, сумата над 24
лв. до 926 лв., представляваща държавна
такса за уважената част от предявената срещу него претенция по сметки с правно
основание чл.31, ал.2 ЗС.
ОСЪЖДА И.М.К., ЕГН ********** да заплати на М.П.Г., ЕГН **********,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 97,
41 лв. разноски за първата инстанция, както и сумата от 1 635, 45 лв. разноски за
въззивната инстанция.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните,
при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.