№ 2447
гр. София, 14.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Въззивно гражданско
дело № 20211100509118 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20052879/25.02.2021г. по гр.д. № 53153/2019г. по описа на
Софийски районен съд 118 състав съдът е осъдил на основание чл. 55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД „А1 Б.“ ЕАД, ЕИК **** да заплати на А.Ф.К.Д., белгийски
гражданин роден на 03.10.1981 сумата от 1329,65 лв., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба 17.09.2019г., която сума
представлява направени плащания по фактури издадени за периода
20.09.2016г. – 19.06.2018г.
Срещу решението в частта, в която предявеният иск е уважен е
депозирана въззивна жалба с ЗЗД „А1 Б.“ ЕАД, ЕИК ****. Процесуалният
представител на въззивника поддържа че първоинстанционното решение е
неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния
закон. Излага че представените от ищеца фактури за са вече доставени услуги
на съответния обем и стойност. Сочи че ищецът е включил фактурите в
дневника си с покупко-продажбите по ДДС и е ползвал данъчен кредит
поради което същия е признал правоотношението с ответника.
В законоустановения срок е постъпил отговор от Ф. К. с който счита
жалбата за неоснователна. Намира за правилни изводите на
първоинстанционния съд относно обстоятелствата че плащанията не
съставляват признание за възникване и съществуване на договорна връзка
между страните. Моли за потвърждаване на решението.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото
1
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.1 от
ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционно то решение
е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във
връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Според практиката на ВКС /виж решение Решение № 148 от 6.02.2017 г.
на ВКС по т. д. № 2637/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 29 от 28.03.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 1144/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 556 от 13.07.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 46/2009 г., IV г. о., ГК Решение № 182 от 15.07.2019 г. на
ВКС по гр. д. № 3322/2017 г., IV г. о., ГК/ изводите на която настоящият
състав споделя, специфичният белег на първия фактически състав на чл. 55,
ал. 1 ЗЗД е първичната липса на основание, която може да се отнася както до
цялата получена облага, така и до част от нея. С оглед на това на връщане
подлежи цялата имуществена ценност, или част от нея, като при предявена
претенция за реституция на даденото на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
тежестта за доказване се разпределя според общите принципи на гражданския
процес - чл. 154 ГПК. Всяка страна следва да докаже обстоятелствата, с които
свързва своите твърдения, или от които извлича определени благоприятни за
нея правни последици. В разглежданата хипотеза на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
това означава, че когато ищцовата страна твърди, че ответникът е получил
парична сума при начална липса на основание, в нейна тежест е да докаже
факта на извършеното плащане, а в тежест на ответника - да докаже
наличието на основание за това плащане и за задържане на дадената сума.
В случая не е спорно и се установява от доказателствата по делото, че за
периода 18.08.2016г. – 19.07.2018г. ответника е издал на името на ищеца 28
фактури с предоставяни услуги „Mtel smart office“, телефонен номер **** и
телефонен номер ****.
С жалба с вх. № 75671710/2018г. ищецът е заявил пред ответника, че
получава фактури които заплаща за услуги които не е заявявал и не е
подписвал договори. С жалбата е направено искане за предоставяне на копия
от подписаните договори.
Ответникът е отговорил на жалбата като е заявил че услугите са
прекратени и е сторнирал задълженията по 4 бр. фактури.
Не е спорно, че във връзка с останалите фактури са направени плащания
2
в размер на 1329,65 лв.
Спорен по делото е въпросът дали е налице основание за направеното
плащане.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Постановление на пленума № 1/1979 г. на ВС, в чл. 55, ал. 1 от ЗЗД са
уредени три различни фактически състава на неоснователно обогатяване.
Първият от тях изисква предаване, съответно получаване на нещо при
начална липса на основание, т. е. когато още при самото даване липсва
основание за разместване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Този кондикционен иск е приложим както в случаите,
когато е получено нещо въз основа на изначално нищожен акт, така и когато
предаването е станало без наличие на някакво правно отношение. Освен
типичните случаи на получено на нещо въз основа на нищожен или
унищожаем акт, е възможно предаването да съставлява недължимо
изпълнение, заплащане на несъществуващ дълг и пр.
В настоящия случай се касае именно за последната хипотеза доколкото
ищецът е възприел че изпълнява по договори действително сключени от него.
При тази хипотеза ответникът е следвало да докаже, че са налице
договорните правоотношения във връзка с които са издавани фактурите. С
определение от 16.09.2020г. съдът е разпределил доказателствената тежест
като е указал на ответника че следва да докаже сключването на договор за
услугите, посочени във фактурите.
Ответникът не е ангажирал доказателства за наличието на договорите
посочени във фактурите.
Неоснователно е възражението на „А1 Б.“ ЕАД че съдът не е съобразил
практиката на ВКС относно осчетоводяването на фактура и ползването на
данъчен кредит по нея и възприемането му като своеобразно извънсъдебно
признание на сключения договор /Решение № 46 от 6.04.2017 г. на ВКС по гр.
д. № 60140/2016 г., I г. о., ГК /, тъй като в конкретния случай няма
доказателства, че фактурите са били осчетоводени и за тях е ползван данъчен
кредит. В тежест на ответника е доказването на това обстоятелство. На
следващо място следва да се държи сметка, че в конкретния случай дори
фактурите да са осчетоводени те не установяват наличието на сключен между
страните договор и не изключват възможността да е налице грешка и
заплащане на несъществуващ дълг.
В този смисъл първинстанционният съд правилно е приел, че иска за
неоснователно обогатяване е основателен.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да
бъде осъден да заплати на ищеца действително направените разноски във
3
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 300
лв. – своевременно релевираното от жалбоподателя възражение по чл. 78, ал.
5 ГПК се явява основателно предвид сравнително ниската фактическа и
правна сложност на делото /въззивното производство се е развило в едно
съдебно заседание, в което не са били събирани доказателства/ и при
съобразяване на нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20052879/25.02.2021г. по гр.д. №
53153/2019г. по описа на Софийски районен съд 118 състав.
ОСЪЖДА „А1 Б.“ ЕАД, ЕИК ****, да заплати на А.Ф.К.Д., белгийски
гражданин роден на 03.10.1981, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в
размер на 300 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4