Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 24.01.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично
съдебно заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 16586 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
С решение от 13.04.2018
г., постановено по гр.дело № 19034/2016 год. по описа на СРС, І Г.О.,
36 с-в, е признато за установено по предявените искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и чл.92, ал.1 ЗЗД, че М.Х.П., ЕГН ********** и В.З.П., ЕГН **********, и двете с адрес: ***,
дължат солидарно на „П.Е.“ ООД, ЕИК *******, с адрес: ***, офис 1, следните
суми: сумата от 167,27 лв., ведно със законната лихва от 02.12.2015 г./ датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ до погасяване
на задължението- непогасена главница; и сумата от 120 лв.-неустойка по договор
за паричен заем № 00180-181 от 28.02.2014 г., сключен между М.Х.П./ в
качеството на заемател/, В.Х.П./ в качеството на солидарен длъжник/ и „П.Е.“
ООД/ в качеството на заемодател/. С решението на съда е отхвърлен предявения от
„П.Е.“ ООД ,ЕИК *******, с адрес: ***, офис 1, против М.Х.П., ЕГН ********** и В.З.П.,
ЕГН **********, и двете с адрес: ***, установителен иск с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД, за сумата
от 64 лв., представляваща договорна лихва за периода от 16.02.2015 г. до
19.10.2015 г. С решението на съда са осъдени М.Х.П., ЕГН ********** и В.З.П.,
ЕГН **********, и двете с адрес: ***, да заплатят на „П.Е.“ ООД, ЕИК *******, с
адрес: ***, офис 1, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 265,79 лв.,
представляваща разноски по заповедното производство и сумата от 429,35 лв.,
представляваща разноски по настоящето производство.
Срещу
постановеното от СРС, 36 с-в решение е подадена в законоустановения срок по
чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба
от ответниците М.Х.П. и В.З.П., с която се обжалва решението на съда, в частта,
в която са уважени предявените установителни искове. Жалбоподателите молят съда решението, в обжалваната част да бъде
отменено, като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да бъде постановено
друго, с което да бъдат отхвърлени предявените установителни искове.
Въззиваемата страна – ищец „П.Е.“ ООД, ***,
чрез пълномощника си адв.И.А., оспорва жалбата, по съображения изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като
неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, в
обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима,
поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
В настоящия случай твърдението изложено във въззивната жалба относно
недопустимост на обжалваното решение съдът намира за изцяло неоснователно.
Противно на изложеното във въззивната жалба, в случая предявените от ищеца
искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.92,
ал.1 от ЗЗД са допустими и подлежат на разглеждане досежно тяхната
основателност. Разглеждайки допустими искове предявени по реда на чл.422, ал.1
от ГПК и произнасяйки се по тяхната основателност, настоящия съдебен състав
приема, че първоинстанционният съд е постановил допустимо решение. С оглед на което съдът приема, че обжалваното
решение е допустимо.
На следващо място, с приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе
въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по
неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният
съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение, а на
неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за
неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява
правилността на решението само по отношение на приложението на императивните
материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в
личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в
този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на
гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното
начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая атакуваното решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на
предявените от ищеца „П.Е.“ ООД, ***, срещу ответниците М.Х.П. и В.З.П.
, обективно съединени установителни искове с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ответниците не са изложени каквито
и да е конкретни доводи и твърдения по същество на спора. Жалбоподателите са се
задоволили единствено да посочат общо, че решението на СРС е недопустимо, неправилно
и незаконосъобразно, без обаче да излагат каквито и да било конкретни
оплаквания относно неговата неправилност и незаконосъобразност в обжалваната
част, както и такива, относими към съществото на спора. В конкретния случай
съдът приема, че изложените общи доводи във въззивната жалба касаят единствено
уговорената между страните в договора възнаградителна лихва. От друга страна, безспорно
е обстоятелството, че предявения иск за признаване за установено, че
ответниците дължат на ищеца уговорена в договора възнаградителна/ договорна
лихва/ е отхвърлен, като неоснователен и същия не е предмет на разглеждане в
настоящето производство. В тази връзка доводите в жалбата във връзка с
уговорената между страните в договора възнаградителна лихва не следва да бъдат
обсъждани.
За разлика от въззивното обжалване по ГПК
/отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът
следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното
решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността
на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане,
но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и
за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди –
чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
акт.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои
порочността на решението", липсата на указание относно порочността на
решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за
оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1
и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за
обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои
доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с
нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са
свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме
обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за
неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред
въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви
ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на
ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд
следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в
обжалваната част, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по
останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание
чл. 272 ГПК.
По изложените съображения решението на СРС, І Г.О.,
36 с-в следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в
обжалваната част.
С оглед изхода на спора,
на ответниците не се следват разноски за настоящата
инстанция. При
липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не следва да се
присъждат и на въззиваемата страна- ищец по
делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 13.04.2018 г.,
постановено по гр.дело № 19034/2016
год. по описа на СРС, І Г.О., 36 с-в, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.